Цикъл от 16 сказки

СКАЗКА ШЕСТНАДЕСЕТА

Нека срав­ним онова, ко­ето ни се пред­ла­га чрез не­пос­ред­с­т­ве­ни­те опит­нос­ти вър­ху на­ше­то от­но­ше­ние към жи­во­та меж­ду раж­да­не­то и смъртта, с това, ко­ето чо­ве­кът тряб­ва да по­чув­с­т­ву­ва вът­реш­но вър­ху връз­ка­та на

Когато раз­г­леж­да­ме Кармата така, как­то сто­рих­ме то­ва през пос­лед­ни­те дни, ко­га­то разглеждаме, как ми­на­ли­те зем­ни съ­щес­т­ву­ва­ния дейс­т­ву­ват в по­-къс­ни зем­ни съществувания, то­га­ва сти­га­ме до ед­на та­ка­ва вътреш- на, съ­от­ветс­т­ву­ва­ща връз­ка не по­-къс­но­то с по­-п­ре­диш­но­то в ду­шев­но­-мо­рал­на­та област. А из­ра­зе­но с мал­ко ду­ми то­ва означава: тук във физи- ческия земен живот човекът има такава организация, която отбива, отблъсква психическите последствия на неговото морално поведение в неговото душевно същество, не ги оставя да се проявят в един земен живот. В то­зи зе­мен жи­вот чо­ве­кът е без­си­лен да осъ­щес­т­ви онова, ко­ето но­си мо­рал­но в сво­ята душа. Безсилен е човекът; неговото външно физическо тяло, неговата етерна субстанциалност го прави без силен. Обаче в жи­во­та меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раж­да­не чо­ве­кът е тол­ко­ва силен, тол­ко­ва мо­щен в то­ва отношение, кол­ко­то е без­си­лен във фи­зи­чес­кия живот. Обаче ако тук във фи­зи­чес­кия жи­вот фи­зи­чес­ко­то тя­ло и етер­но­то тя­ло му пречат, ако те го пра­вят безсилен, то­га­ва в жи­во­та ме- ж­ду смър­т­та и ед­но но­во раж­да­не тряб­ва да има нещо, ко­ето го пра­ви мо­щен да осъ­щес­т­ви там и в след­ва­щи­те зем­ни съ­щес­т­ву­ва­ния това, ко­ето жи­вее мо­рал­но в не­го­ва­та душа, да го осъ­щес­т­ви съ­що и физически. Тук на Земята ние се на­ми­ра­ме с на­ше­то фи­зи­чес­ко тя­ло и с на­ше­то ете- р­но тя­ло сред цар­с­т­во­то на природата. Онова, ко­ето във фи­зи­чес­кия зе­мен жи­вот тряб­ва да взе­мем от цар­с­т­ва­та на при­ро­да­та за на­ше­то фи­зи­чес­ко тя­ло и за на­шето етер­но тяло, то ни пра­ви безсилни. С онова, с ко­ето ми­на­ва­ме през вра­та­та на смъртта, с на­ше­то соб­с­т­ве­но ду­шев­но­-ду­хов­но съ­щес­т­во ние ста­ва­ме сил­ни след смъртта, за­що­то меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раж­да не сме свър­за­ни със Съществата на вис­ши­те йерар- хии, съ­що как­то на Земята сме свър­за­ни с цар­с­т­ва­та на природата. Съ- ществата на вис­ши­те йе­рар­хии се раз­п­ре­де­лят в три царства, а имен­но в ед­но та­ка да се ка­же на­й-­нис­шо царство: Архаи, Архангели И Ангели, в

Действително ние тряб­ва пър­во да съх­ра­ним вът­ре в ду­ша­та онова, ко­ето е след­с­т­вие на на­ше­то мо­рал­но­-ду­шев­но нас­т­ро­ение на мислите, на- с­т­ро­ение на чувствата, нас­т­ро­ение на волята, тряб­ва да чакаме, до­ка­то в жи­во­та меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раж­да­не по­лу­чим по­мощ­та на Съще- ствата на вис­ши­те йерархии. Едва то­га­ва онова, ко­ето но­сим в ду­ша­та си, ми­на­ва пър­во през ду­хов­ния свят и след то­ва от­но­во се по­то­пя­ва в един нов зе­мен живот, къ­де­то се явя­ва в она­зи форма, в ко­ято тряб­ва да се яви. Какво бих­ме би­ли ние, ако бих­ме мог­ли да осъ­щес­т­вим не­пос­ред­с­т­ве­но в зем­ния жи­вот това, ко­ето но­сим мо­рал­но ду­шев­но в нас? Ние не бих­ме би­ли чо­ве­ци на зем­ния зе­мен живот! Представете си, че но­си­те в се­бе си не­що морално-душевно, за ко­ето с пра­во виждате, че то би тряб­ва­ло да съз­да­де ед­но щас­т­ли­во по­ло­же­ние на све­та и че това, ко­ето но­си­те та­ка в се­бе си би станало, че бих­те мог­ли да го осъществите. Какво бих­те би­ли Вие тогава? Вие бих­те би­ли един маг, а не един чо­век в зем­ния живот! Защото ко­га­то не­що по­доб­но ду­шев­но­-ду­ховно би­ва осъ­щес­т­ве­но непосредствено, то е по съ­щес­т­во ед­но ма­ги­чес­ко дейст- вие. В на­шия нас­то­ящ ци­къл на све­та в от­дел­ния зе­мен жи­вот меж­ду раж­да­не­то и смър­т­та чо­ве­кът не е ни­ка­къв маг, оба­че той е маг за­ед­но със Съществата на вис­ши­те йерархии, ка­то дейс­т­ву­ва меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раж­да­не и про­дъл­жа­ва те­зи действия, ко­га­то от жи­во­та меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раж­да­не от­но­во сли­за в зем­ния живот. Кармиче- ското раз­ви­тие на чо­ве­ка през те­зи съ­вър­ше­но раз­лич­ни фор­ми на съще- ствуването, зем­но­то и оно­ва меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раждане, е фак­ти­чес­ки областта, в ко­ято чо­ве­кът дейс­т­ву­ва магически. Когато раз­г­леж­да­ме фи­зи­чес­кия човек, та­ка как­то той стои пред нас във външ­ния фи­зи­чес­ки живот, той е със­та­вен за нас - аз из­ло­жих то­ва в мо­ята кни­га "За- гадки на душата" - от нер­в­но­-се­ти­вен човек, от рит­ми­чен чо­век и от чо­век на край­ни­ци­те и на об­мя­на­та на веществата. Обмяната на ве­щес­т­ва­та и край­ни­ци­те са свър­за­ни заедно; когато използуваме нашите край- ници, обмяната на веществата се раздвижва, засилва се, в човека тря- бва да бъдат изразходвани сили. Трябва да ста­ва об­мя­на на веществата; във вътрешното изживяване също трябва да става обмяна на веще- ствата. Обаче и две­те са сродни. Ако на­со­чим се­га пог­лед пър­во вър­ху сис­те­ма­та на об­мя­на на ве­щес­т­ва­та при човека, та­ка как­то тя се про­явя­ва във фи­зи­чес­ко­то тяло, ние сме склон­ни да счи­та­ме то­ва ка­то на­й-­ни-

Това, ко­ето има­ме тук пред нас, е следното: наистина за физическата човешка форма системата на обмяна на веществата и на крайниците е най-нисшето и затова има всъщност малко работа за истински чо- вешкото в земния живот, обаче още в земния живот тя е свързана със съществата на най-висшата йерархия, с Престолите, Херувимите и Серафимите. Когато вър­вим в све­та или ра­бо­тим с на­ши­те ръце, то­га­ва в та­зи тайн­с­т­ве­на дейност, ко­ято из­вър­ш­ваме при това, ра­бо­ти дейнос­т­та на Престолите, Херувимите и Серафимите. Но те­зи Същества ос­та­ват ка­то по­мощ­ни­ци на човека, ко­га­то той про­дъл­жа­ва своя жи­вот след смър­т­та и жи­вее по­-на­та­тък меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раждане. Тогава те ос­та­ват по­мощ­ни­ци на човека. Напълно пог­реш­но е, ко­га­то се вярва, че мо­рал­но­-ду­шев­но­то ид­ва от главата. Гледана от ед­на по­-вис­ша глед­на точ­ка гла­ва­та в дейс­т­ви­тел­ност съв­сем не е тол­ко­ва из­вън­ред­но ва­жен ор­ган на човека. Главата е по­ве­че или по­-мал­ко ед­но ог­ле­да­ло за външ­ния свят и ако ние бих­ме при­те­жа­ва­ли са­мо главата, не бих­ме зна­ели не­що за ни­що дру­го ос­вен за външ­ния свят. В гла­ва­та се от­ра­зя­ва имен­но прос­то външ­ния свят, в нея той се от­ра­зя­ва ка­то в огледало. Изживява- нията на гла­ва­та са са­мо от­ра­же­ния на външ­ния свят. Онова, ко­ето жи­вее в нас ка­то мо­рал­ни импулси, ка­то ду­шев­ни импулси, не ид­ва от гла- вата, то ид­ва от съ­ща­та она­зи област, къ­де­то се на­ми­ра сис­те­ма­та на об­мя­на на ве­щес­т­ва­та и на крайниците, оба­че не от фи­зи­чес­ка­та стра­на на та­зи сис­те­ма на об­мя­на на ве­щес­т­ва­та и на крайниците, а от ней­на­та ду­хов­но­-ду­шев­на страна, в ко­ято жи­ве­ят Престолите, Херувимите и Сера- фимите.

И та­ка ние тряб­ва да си пред­с­та­вим следното, за да по­лу­чим в та­зи об­ласт съ­от­ве­тен въз­г­лед за чо­ве­ка /на­ри­су­ва­но е на дъската/: този трети член на човешкото същество, системата на обмяна на веществата и на крайниците, е първо привидно несъвършен, даже бихме могли да ка- жем, недостоен за човека по отношение на неговата физическа и ете- рна организация.

Но в не­го се крие, съ­дър­жа се не­що друго; или по-добре казано тази система е вложена в нещо друго: в нея живеят Престолите - аз рису- вам това схематично - в нея тъкат Херувимите, в нея пламтят Сера- фимите. Когато чо­век ми­не през вра­та­та на смъртта, то­га­ва от не­го

А сега, за да раз­г­ле­да­ме това, след ка­то на­со­чих­ме пог­лед вър­ху сис­те­ма­та на об­мя­на на ве­щес­т­ва­та и на крайниците, не­ка на­со­чим пог­лед към по­ляр­но про­ти­во­по­лож­на­та система, към нер­в­но­-се­тив­на­та система, ко­ято в дейс­т­ви­тел­ност се на­ми­ра в це­лия човек, но е за­ло­же­на глав­но в гла­ва­та на човека. Чрез сво­ята гла­ва чо­ве­кът из­жи­вя­ва фак­ти­чес­ки са­мо от­ра­же­ни­ето на нас­то­ящия вън­шен свят. Неговите мисли, не­го­ви­те пре- дстави, в които, как­то Ви казах, той е един­с­т­ве­но буден, са всъщ­ност са­мо от­ра­же­ние на външ­но­то чрез главата. Обаче ко­га­то се из­диг­нем до на­ука­та на посвещението, пър­во до има­ги­на­тив­но­то познание, тогава, как­то Ви е известно, чрез има­ги­на­тив­но­то познание, чрез не­го­во­то прев­ръ­ща­не в ин­с­пи­ра­тив­но поз­на­ние и след то­ва чрез ин­ту­итив­но­то поз­на­ние ние сти­га­ме об­рат­но до ми­на­ли зем­ни съществувания. Тогава ние гле­да­ме в ми­на­ли­те зем­ни съществувания, но гле­да­ме то­га­ва те­зи ми­на­ли зем­ни съ­щес­т­ву­ва­ния в тях­на­та ду­хов­на форма. В ду­хов­ния свят съ­що и поз­на­ни­ето е не­що из­ця­ло действително. И онзи, кой­то с дейс­т­ви­тел­но поз­на­ние на пос­ве­ще­ни­ето пос­ти­га да гле­да в ми­на­ли­те същест- вувания, той не се чувствува, ка­то че сега, на 15 юни 1924 го­ди­на би бил там, а се чув­с­т­ву­ва в те­че­ни­ето на ми­на­ли­те зем­ни съ­щес­т­ву­ва­ния ка­то в сво­ето настояще; той не само гледа в тях, а вижда себе си в цялата своя същност, в цялото свое същество. Това не е ед­но аб­с­т­рак­т­но поз­на­ва­тел­но виждане, а ед­но об­рат­но превръщане, ед­но единение, ед­но отъж­дес­т­вя­ва­не с онова, ко­ето е бил човек. Когато стиг­нем об­рат­но в

Коя е глед­на­та точ­ка на външ­ния светоглед, кой­то чо­век има обикнове- но? Гледната точ­ка на външ­ния светоглед, кой­то чо­век има обикновено, е главата. Тази глава, ко­ято има за ос­но­ва фи­зи­чес­ка­та ор­га­ни­за­ция на главата, та­зи глава, ко­ято сте има­ли в ми­на­ли зем­ни съществувания, има­ли сте я още в не­пос­ред­с­т­ве­но ми­на­ло зем­но съществуване, Вие не мо­же­те да я нап­ра­ви­те за глед­на точ­ка на све­тог­ле­да, ко­га­то сте се пре­нес­ли в ми­на­ли зем­ни съществувания; вие не можете да сторите това, защото тази глава отдавна не съществува вече, изчезнала е. Можете да нап­ра­ви­те за из­ход­на точ­ка на све­тог­ле­да са­мо духовното, ко­ето е жи­вя­ло в главата. Следователно пос­ве­ще­ни­ето се със­тои в това, че пре­на­сяй­ки се в своя ми­нал зе­мен живот, чо­ве­кът се одухотворява. И всъщ­ност вся­ко яс­но­вид­с­т­во в на­й-­доб­рия сми­съл на ду­ма­та оз­на­ча­ва ед­но въз­в­ръ­ща­не в ми­на­ли­те зем­ни съществувания. Да бъ­де чо­век посветен, то­ва оз­на­ча­ва не да ос­та­не в нас­то­ящия зе­мен живот, а да гле­да не­ща­та на све­та с човека, кой­то той е бил в ми­на­лия зе­мен живот. Докато в обик­но­ве­но­то про­ти­ча­не на све­та чо­ве­кът е ед­но та­ко­ва не­съ­вър­ше­но съ­щес­т­во в зем­ния живот, че той виж­да са­мо външ­ния фи­зи­чес­ки свят, онова, ко­ето той е бил в ми­на­ли зем­ни съществувания, е ста­на­ло меж­дув­ре­мен­но ве­че ясновиждащо. И по пра­ви­ло е така, че, ко­га­то чо­век се пре­не­се в не­пос­ред­с­т­ве­но ми­на­лия зе­мен живот, той пра­ви откритието: онзи, който той е бил тогава, е станал вече един много по-съвършен човек.

На как­во се дъл­жи това, че онова, ко­ето чо­век би мо­гъл да бъ­де след ми­на­лия зе­мен живот, всъщ­ност не е? На как­во се дъл­жи това? Видите ли, ако ка­то чо­век бих­ме има­ли са­мо ед­на гла­ва и бих­ме ми­на­ва­ли от един зе­мен жи­вот в друг, в след­ва­щия зе­мен жи­вот ние бих­ме би­ли тол­ко­ва съвършени, как­то аз по­со­чих това. Но ние ня­ма­ме са­мо глава, а има­ме още и дру­ги сис­те­ми на на­шия организъм. И до­ка­то в сис­те­ма­та на об­мя­на на ве­щес­т­ва­та и на край­ни­ци­те има­ме ма­ги­чес­кия прин­цип на чо- века, кой­то от­но­во дейс­т­ву­ва в Кармата, то Кармата пре­на­ся гла­ва­та на чо­ве­ка от един зе­мен жи­вот в друг. Следователно Кармата дейс­т­ву­ва съв­сем не­пос­ред­с­т­ве­но в из­г­раж­да­не­то на Вашата глава. И ако в та­зи об­ласт за­поч­нем да раз­ви­ва­ме един без­п­рис­т­рас­тен въз­г­лед за човека, ние пос­те­пен­но ще мо­жем да про­че­тем мно­го не­що от фи­зи­оно­ми­ята на чо­веш­ка­та гла­ва за не­го­ва­та Карма. И отново: да разгледаме тази глава на човека, така както тя е разглеждана днес с обикновеното съзнание, е все едно, като че бихме взе ли гьотевия "Фауст" и започнем: "н-а-х-а-л-о-с и-з-у-ч-а-в-а-х...", защото бихме могли само да азбучим, а не да че-
тем. Ние бих­ме мог­ли да ка­жем "нахалос изучавах...". Когато оба­че сме на­учи­ли да четем, ние ще про­ник­нем в сми­съ­ла на те­зи бук­ви и ще раз­бе­рем то­ва четене. Аз ве­че ви казах: това произвежда нищожността, че, докато иначе бихме имали във всички книги само около 30 различни букви, ние имаме в една книга гьотевия "Фауст", в друга хегеловата "Логика", в трета библията и т.н. Фактът, че мо­жем да има­ме това, се дъл­жи на това, че сме на­учи­ли да четем. Също та­ка ние мо­жем да се на­учим да че­тем в това, ко­ето жи­во ни заобикаля. И из­ди­га­не­то от аз­бу­ци­ра­не­то на фор­ма­та на чо­веш­ка­та гла­ва до че­те­не­то в нея ни въ­веж­да в Кармата на съ­от­вет­ния човек. Така що­то при това, ко­ето ста­ва ви­ди­мо във фор­ма­та на главата, ние мо­жем да си кажем: всеки човек има своята собствена глава, никой човек няма точно формата на главата на някой друг човек. Въпреки че мно­го пъ­ти хо­ра­та из­г­леж­да да си приличат, те не си при­ли­чат в тях­на­та Карма. Във фор­ма­та на гла­ва­та се явя­ва Кар- мата на ми­на­ло­то на човека, тя ста­ва ви­ди­ма за фи­зи­чес­ко­-се­тив­но­то виждане; в системата на обмяната на веществата и на крайниците става видима бъдещата карма; тя се намира скрита така невидима е; така щото, когато говорим духовно за човека, ние можем да кажем: човекът се състои от една страна в това, че той прави видима своята минала карма, а от друга страна в това, че носи невидима в себе си своята бъдеща карма.

Така ние мо­жем да се из­диг­нем до ед­но вът­реш­но ду­хов­но раз­г­леж­да­не на човека. Когато раз­г­леж­да­ме чо­ве­ка­-­об­мя­на на ве­щес­т­ва­та и крайни- ците, там са­мо фи­зи­чес­ко­то и етер­но­то са не­що нисшо; в системата на обмяна на веществата и на крайниците живеят съществата на най-висшата йерархия. Когато пре­ми­нем към главата, не­съм­не­но във фи­зи­чес­ко­-се­тив­но от­но­ше­ние гла­ва­та е на­й-­съ­вър­ше­ни­ят ор­ган на човека, за­що­то тя но­си в се­бе си по един външен, ви­дим на­чин онова, ко­ето про- с­ти­ра сво­ите дейс­т­вия от ми­на­ли­те зем­ни съ­щес­т­ву­ва­ния в нас­то­яще­то - обик­но­ве­но хо­ра­та це­нят на­й-м­но­го гла­ва­та - но тя не е на­й-­съ­вър­ше­ни­ят ор­ган на чо­ве­ка в ду­хов­но отношение. Защото до­ка­то в сис­те­ма­та на об­мя­на на ве­щес­т­ва­та и на край­ни­ци­те жи­ве­ят Престолите, Херувимите и Серафимите, то в сис­те­ма­та на гла­ва­та жи­ве­ят Архаите, Архангелите и Ангелите. Те са тези, ко­ито сто­ят глав­но зад всичко, ко­ето из­жи­вя­ва­ме с на­ша­та гла­ва в се­тив­ния фи­зи­чес­ки свят. Те жи­ве­ят в нас, в на­ша­та сис­те­ма главата; те действуват зад нашето съзнание, срещат се с дейст- вията на чисто физическия сетивен свят и отразяват обратно това, а ние имаме съзнание само за отразените образи. Онова, ко­ето осъз­на­ва­ме в сис­те­ма­та на главата, е са­мо от­б­ля­съ­кът в нас на де­ла­та на Архаите, Архангелите и Ангелите /нарисувано е на дъската/. Ако тряб­ва да про­дъл­жа на­чер­та­на­та схема, тряб­ва да кажа: в системата на главата на

Искам да изяс­ня това, ко­ето казах, с един пример. От начина, по кой­то съм при­веж­дал та­ки­ва примери, Вие знаете, че те са по­чер­пе­ни от ед­но ду­хов­но из­с­лед­ва­не ко­ето на­пъл­но чув­с­т­ву­ва сво­ята отговорност. Искам да при­ве­да един пример.

Една чо­веш­ка ин­ди­ви­ду­ал­ност жи­ве­еше още пре­ди ос­но­ва­ва­не­то на Християнството в ев­ро­пейс­ко­-­ази­ат­с­кия из­ток с ед­на задача, ко­ято то­га­ва мал­ко за­до­во­ля­ва­ше та­зи чо­веш­ка ду­ша - бе­ше времето, ко­га­то още ца­ру­ва­ше робството; тя имаше именно задачата да надзирава опреде- лен брой роби, които принадлежаха на един господар, на един собст- веник. Свръхсетивното виж­да­не ни до­веж­да в ед­но та­ко­ва положение, къ­де­то ед­на чо­веш­ка ду­ша от оно­ва време, въп­лъ­те­на в тя­ло­то на един над­зи­ра­тел на роби, тряб­ва­ше да из­пъл­ня­ва всич­ко онова, ко­ето за­по­вяд­ва­ше су­ро­ви­ят гос­по­дар на те­зи роби. Робите има­ха пър­во ра­бо­та с надзирателя. Между те­зи ро­би и то­зи над­зи­ра­тел се раз­ви­ха мо­рал­ни им­пул­с­ни отношения. Обаче в ду­ша­та на то­зи над­зи­ра­тел има­ше го­ля­мо раздвоение. На не­го му бе­ше про­тив­но да из­пъл­ня­ва суровите, жес­то­ки­те правила, ко­ито му на­ла­га­ше не­го­ви­ят господар. Въпреки то­ва той ги изпълняваше, за­що­то бе­ше при­вик­нал с те­зи отношения, за­що­то в оно­ва вре­ме се счи­та­ше за не­що ес­тес­т­ве­но чо­век да се от­на­ся по то­зи на­чин с ро­би­те Помислете само: винаги ли днес хората са такива, каквито всъ- щност искат да бъдат? Но те не раз­миш­ля­ват вър­ху това, да­ли са такива, как­ви­то би­ха ис­кали да бъдат. Чрез то­ва те лъ­жат се­бе си по от­но­ше­ние на хар­мо­ни­ята меж­ду това, ко­ето те са, и ко­ето би­ха ис­ка­ли да бъдат. Следователно та­зи ду­ша не бе­ше това, ко­ето би тряб­ва­ло да бъде, но всъщ­ност тя из­питва­ше дъл­бо­ко състрадание, дъл­бо­ка лю­бов към всич­ки не­щас­т­ни роби, вър­ху ко­ито тряб­ва­ше да уп­раж­ня­ва жес­то­кос­ти­те на­ре­де­ни от господаря. Обаче от со­ци­ал­ни навици, бих мо­гъл да ка- жа, при­чи­ня­ва­ше мно­го стра­да­ние на робите. Чрез то­ва тя ста­на съ­от­го­вор­на за всич­ки при­чи­не­ни на ро­би­те страдания, до­ка­то ес­тес­т­ве­но на пър­во мяс­то от­го­во­рен бе­ше са­ми­ят гос­по­дар на робите.