Цикъл от 16 сказки

СКАЗКА ТРИНАДЕСЕТА

Днес ис­ка­ме да обър­нем вни­ма­ни­ето вър­ху яв­ле­ния на ду­шев­ния живот, ко­ито мо­гат да ни до­ве­дат бли­зо до ед­но та­ко­ва самонаблюдение, че в не­го да се по­ка­же лич­на­та Карма, та­ка да се ка­же лич­на­та съд­ба ка­то един вид свет­ка­ви­ца в живота. Когато прис­тъ­пим към на­шия ду­ше­вен жи­вот с ед­но по­ве­че или по­-мал­ко по­вър­х­нос­т­но себепознание, ние има­ме пър­во впечатлението: в този душевен живот са ясни, така че да бъ- дем напълно будни при това, само сетивните впечатления и още ми- слите, които образуваме върху тези сетивни впечатления. В се­тив­ни­те впе­чат­ле­ния и в мислите, ко­ито си об­ра­зу­ва­ме вър­ху тях, се из­чер­п­ва всъщ­ност всич­ко онова, при ко­ито ние сме на­пъл­но буд­ни с обик­но­ве­но­то съзнание. Обаче ос­вен то­зи жи­вот на мис­ли­те и ос­вен жи­во­та на се­тив­ни­те впечатления, на се­тив­ни­те въз­п­ри­ятия ние има­ме пър­во съ­що жи­во­та на чувствата. Но по­мис­ле­те само, кол­ко не­оп­ре­де­ле­но про­ти­ча

А на­ша­та воля? Какво има­ме ние в съз­на­ни­ето от нещо, за ко­ето каз- ваме: сега аз искам това? Когато ис­кам да хва­на нещо, аз имам пър­во представата: искам да хвана; след това тази представа слиза в нещо съвсем неопределено и в обикновеното съзнание аз не зная нищо върху това, как това, което се крие в представата "аз искам", преминава в моите нерви, в моите мускули, в моите кости. Когато си представим: искам да взема часовника! - зная ли аз в моето обикновено съзнание, как това стига с моята ръка и моята ръка хваща часовника? Едва чрез ед­но се­тив­но впечатление, чрез ед­на пред­с­та­ва аз виж­дам отново, как­во става. Това, ко­ето се на­ми­ра меж­ду те­зи две впечатления, аз го прос­пи­вам при обик­но­ве­но­то съзнание, как­то през нощ­та прос­пи­вам онова, ко­ето из­жи­вя­вам в ду­хов­ния свят. То не сти­га до мо­ето съзнание, ни­то едното, ни­то другото. Така що­то мо­жем да кажем: в нашия буден живот ние имаме всъщност три съвършено различни едно от друго състояния на съзнанието. В мис­ле­не­то ние сме будни, ис­тин­с­ки будни, в чув­с­т­ву­-

ва­не­то съ­ну­ва­ме и във во­ля­та спим. Ние пос­то­ян­но прос­пи­ва­ме ис­тин­с­ка­та същ­ност на волята, за­що­то тя ле­жи мно­го дъл­бо­ко в подсъзнанието.

Обаче съ­щес­т­ву­ва нещо, ко­ето съ­що та­ка при буд­но­то със­то­яние ид­ва пос­то­ян­но и пос­то­ян­но на по­вър­х­нос­т­та от глъ­би­ни­те на на­ша­та душа: това е споменът. Ние има­ме мис­ли при настоящето. Това нас­то­ящо пра­ви вър­ху нас оп­ре­де­ле­но впечатление. Обаче вът­ре в то­ва нас­то­ящо пос­то­ян­но зву­чи ми­на­ло­то на то­зи зе­мен жи­вот под фор­ма­та на мис­ли и спомени, на вът­реш­ни мисли, на мис­ли на спомена. Тези мис­ли на спо- мена, Вие зна­ете това, са мно­го по-бледи, мно­го по­-не­оп­ре­де­ле­ни от­кол­ко­то впе­чат­ле­ни­ята на настоящото. Обаче те из­ли­зат на по­вър­х­нос­т­та на съз­на­ни­ето при­мес­ват се в онова, ко­ето е наш обик­но­вен дне­вен живот. И ко­га­то ос­та­вим спо­ме­на да ца­ру­ва та­ка при всич­ко онова, ко­ето сме из­пи­та­ли в живота, то­га­ва при то­ва ца­ру­ва­не на спо­ме­на ние виждаме: нашият душевен живот, такъв, какъвто той се съдържа в нас, отново изплува на повърхността. Ние чувствуваме, че всъщ­ност в то­зи зе­мен жи­вот сме в дейс­т­ви­тел­ност онова, за ко­ето мо­жем да си спомним. Тря- бва са­мо да си представите, как­во ста­ва от един човек, ко­га­то той не мо­же да си спом­ни оп­ре­де­ле­на епо­ха от не­го­вия живот, ко­га­то спо­ме­нът на оп­реде­ле­на епо­ха от не­го­вия жи­вот изчезва. Ние мо­жем да поз­на­ем та­ки­ва хора. Искам да при­ве­да са­мо един при­мер за това. Един човек, за­емащ от­но­си­тел­но мно­го вид­но положение, си спомняше, до­ка­то во­де­ше нор­ма­лен живот, за всичко, ко­ето е би­ло в не­го­вия живот, спом­ня­ше си за това, ко­ето е вършил, ко­га­то е бил от­г­ле­дан и въз­пи­та­ван ка­то дете, спом­ня­ше си за всичко, ко­ето е из­жи­вял през сво­ето сту­ден­т­с­ко време, след то­ва всичко, ко­ето бе­ше из­жи­вял при уп­раж­не­ни­ето на сво­ята про- фесия: но ето че един ден паметта в него угасва. Той не знае вече, кой е бил. Особеното - аз Ви раз­каз­вам ед­на дейс­т­ви­тел­ност - осо­бе­но­то бе- ше: умът в него не угасна, мисленето върху настоящите неща не угас- на, обаче угасна паметта му. Той не знае ве­че ни­що за това, ко­ето е бил ка­то момче, младеж, ка­то мъж; може да си представи само онова, кое- то е настоящо, което му прави впечатление в настоящото. И по­не­же не знае, как­во е бил ка­то дете, ка­то младеж, ка­то мъж, той не мо­же да свър­же съ­що и своя нас­то­ящ жи­вот със сво­ето минало; това не влиза за него в този момент, а който споменът избледнява.

Именно ко­га­то об­гър­нем с пог­лед един та­къв случай, ние та­ка лес­но раз- бираме, за­що в да­ден мо­мент вър­шим не­що - не затова, че нас­то­ящо­то ни под­тик­ва към това, а за­що­то сме из­жи­ве­ли то­ва или оно­ва в на­шето зем­но минало. Какво мислите, кол­ко не­ща бих­те из­вър­ши­ли или не, ако не бих­те вър­ши­ли то­ва от Вашия спомен! Човекът е за­ви­сим от то­зи спо­мен мно­го по­ве­че от­кол­ко­то се мисли. Но то­зи човек, за кой­то Ви го- воря, има­ше един ден нещастието, че па­мет­та му угас­на и той не се
насоч­ва­ше спо­ред оне­зи импулси, които му ид­ва­ха от ми­на­лия му жи- вот, не се на­соч­ва­ше спо­ред това, ко­ето спо­ме­нът му вдъхваше. Облече се и на­пус­на сво­ето семейство, за­що­то със сво­ето се­мейс­т­во той бе­ше свър­зан съ­що чрез спо­ме­на - кой­то оба­че бе­ше угаснал; идваха му под- тици, които нямаха нищо общо със спомените за неговото семейство. Той има­ше са­мо своя нас­то­ящ ум; ето защо издебна един момент – за- щото би било непонятно да прави всичко това, когато другите биха били налице - издебна един момент, когато домашните не са били около него. Между тях той бе­ше на­пъл­но с ума си, са­мо че ня­ма­ше ни­ка­къв спомен. Облече се, оти­ва на гарата, взе­ма си би­лет до ед­на мно­го да­леч­на гара. Това, ко­ето мо­же­ше да из­мис­ли човек, му бе­ше съв­сем ясно. Стигнал до оп­ре­де­ле­на гара, взе­ма си нов би­лет и пъ­ту­ва по-нататък. Но спо­ме­нът за това, ко­ето е из­жи­вял ви­на­ги угасва, угас­ва съ­що и спо­ме­нът му, че си е взел би­лет за влака. Той пос­то­ян­но жи­вее са­мо в настоя- щето, спо­ме­нът е угас­нал по един бо­лес­тен начин. Но бил е та­ка от­да­ден на настоящето, че стиг­нал на край­на­та га­ра той знаел: ето сега съм тук. Той мо­же­ше да срав­ня­ва то­ва с раз­пи­са­ни­ето за дви­же­ние на влаковете. Онова, ко­ето бе­ше ста­на­ло ве­че навик, ко­ето не бе­ше ве­че спомен, спо­соб­нос­т­та да чете, бе­ше останало; само споменът беше угаснал. Той стиг­на на край­на­та га­ра и слиза; взема си нов билет за една по-далечна гара и отново се качва на влака. И та­ка пъ­ту­ва той из света, без да е бил са­ми­ят той, без да знае за се­бе си, кой е.

И един ден угас­на­ла­та па­мет от­но­во се въз­в­ръ­ща у него; само че сега не знаеше вече нищо за това, което е станало от вземането на първия би- лет да възвръщането на паметта му. Един ден па­мет­та му се въз­в­ръ­ща и се на­ми­ра нас­та­нен в един бер­лин­с­ки при­ют за бездомни. Сега оба­че бе­ше угас­нал вся­ка­къв спо­мен за всич­ко онова, ко­ето бе­ше ста­на­ло във вла­ка и на местата, къ­де­то бе­ше ходил; това не принадлежеше на нас- тоящето. А се­га по­мис­ле­те само, кол­ко мно­го се обър­к­ва човек, кол­ко не­си­гу­рен ста­ва той по от­но­ше­ние на са­мия се­бе си! Направете от то­ва извода, кол­ко тяс­но е свър­за­но онова, ко­ето на­ри­ча­ме наш Аз, със сък­ро­ви­ще­то на на­ше­то възпоминание. Просто ние не поз­на­ва­ме ве­че се­бе си, ко­га­то ня­ма­ме ве­че сък­ро­ви­ще­то на на­ши­те спомени.

Видите ли, до та­ки­ва не­ща тряб­ва да стиг­нем ние отново. Ние тряб­ва да стиг­нем до там, да мо­жем да ка­жем по от­но­ше­ние на ед­но де­те в не­го­-­

След то­ва ид­ва онова, ко­ето след­ва по­ло­ва­та зрялост, ид­ват го­ди­ни­те меж­ду по­ло­ва­та зря­лост и 21-та, 22-та година. И как­во всич­ко ни раз­к­ри­ва тук човекът? За обик­но­ве­но­то съз­на­ние той ни раз­к­ри­ва ця­ло ед­но пре­об­ра­зу­ва­не на не­го­вия жи­вот в срав­не­ние с по-рано, но то­ва раз­к­ри­ва­не ста­ва всъщ­ност по един груб начин. Ние го­во­рим за мом­чеш­ки­те години, за не­мир­ни­те го­ди­ни и с то­ва показваме, че има­ме съзнанието: става една промяна на живота. Човекът про­явя­ва по­ве­че на­вън сво­ята вътрешност. Обаче ко­га­то сме ус­во­или ед­но по­-тън­ко чув­с­т­во за пър­ви­те две епо­хи на живота, то­га­ва онова, ко­ето чо­ве­кът из­ра­зя­ва след по­ло­ва­та зрялост, ще ни се яви ка­то един вто­ри човек, дейс­т­ви­тел­но ка­то един вто­ри човек. Това ста­ва то­га­ва яв­но и чрез фи­зи­чес­кия човек, та­ка

С пре­ми­на­ва­не­то от 19-то към 20-то сто­ле­тие са ста­на­ли из­вън­ред­но мно­го не­ща в ду­хов­но­-фи­зи­чес­ко­то раз­ви­тие на Земята. Това са чув­с­т­ву­ва­ли още древ­ни­те ориенталци, ка­то са говорили, че Кали Юга, тъм­на­та епоха, ще за­вър­ши в края на 19-то сто­ле­тие и ще за­поч­не ед­на епо­ха на светлината. Тази епо­ха на свет­ли­ната ве­че е започнала, но хо­ра­та не зна­ят това, за­що­то с тях­на­та ду­ша тя още стои в 19-то сто­ле­тие и про­дъл­жа­ват да тър­ка­лят по инер­ция пред­с­та­ви­те на то­ва сто­ле­тие в тех­ни­те сър­ца и в тех­ни­те души. Обаче око­ло нас е ве­че свет­ла яснота. Достатъчно е са­мо да се вслу­ша­ме в онова, ко­ето ис­ка да се изя­ви от ду­хов­ния свят; тогава ще можем да го чуем. И по­не­же ду­ша­та на мла­деж­та е възприе- мчива, по­ра­ди то­ва с пов­ра­та на сто­ле­ти­ето в та­зи ду­шев­ност на мла­деж­та се раж­да един не­оп­ре­де­лен коп­неж за по­-точ­но поз­на­ване на чо- века, за по­-­ин­тим­но виж­да­не на човека. Който е ро­ден в та­зи епо­ха на пов­ра­та от 19-то към 20-то столетие, той ин­с­тин­к­тив­но чувствува: аз трябва да зная повече за човека, отколкото хората могат да ми ка- жат. Младежът жи­вее и из­рас­т­ва та­ка и чув­с­т­ву­ва инстинктивно: аз трябва да зная много повече за човека, обаче никой човек не може да ми каже онова, към което аз се стремя, което аз желая. Младежта тър­си чо­ве­ка и пра­ви всичко, за да тър­си човека. И ня­ко­му ста­ва­ше мно­го не­удоб­но при хора, ко­ито бя­ха остарели, ко­га­то ка­то де­те или ка­то мла­деж ис­ка­ше да знае от тях нещо, а те не зна­еха ни­що за човека. За- щото мо­дер­на­та ци­ви­ли­за­ция не знае да ка­же нищо, аб­со­лют­но ни­що за чо­веш­кия дух. Хората не срав­ня­ват то­ва по­ло­же­ние с по­ло­же­ни­ето от ми­на­ли­те епохи. Хората на те­зи ми­на­ли епо­хи са зна­ели да ка­жат от ця­ло­то си сър­це мно­го не­ща на мла­де­жи­те вър­ху чо­веш­ко­то същество. Ко- гато дейс­т­ви­тел­ни­те пред­с­та­ви бя­ха още живи, хо­ра­та на древ­нос­т­та зна­еха да ка­жат още мно­го неща; сега те не знаят да кажат вече нищо. И та­ка мла­деж­та би ис­ка­ла да тича, да ти­ча на някъде, за да уз­нае не­що вър­ху човека. Младежите са се пре­вър­на­ли на пре­лет­ни птици, на ра- зузнавачи; те бягат от онези хора, които не знаят да им кажат нещо, искат да търсят някъде нещо, което да може да има каже нещо върху човека.

От то­ва про­из­хож­да дви­же­ни­ето на мла­деж­та в 20-то столетие. Какво всъщ­ност ис­ка в край­на смет­ка то­ва мла­деж­ко движение? То ис­ка то­зи об­ла­ко­об­ра­зен човек, кой­то се про­явя­ва след по­ло­ва­та зрялост, кой­то
жи­вее в човека, то­зи чо­век би ис­ка­ло то да обхване! Младежта би ис­ка­ла да бъ­де въз­пи­та­на така, че да мо­же да обхване, да раз­бе­ре то­зи човек. Но кой е то­зи човек? Какво пред­с­тав­ля­ва той всъщност? Какво се про­явя­ва от то­ва чо­веш­ко тяло, ко­ето сме ви­де­ли да се раз­ви­ва в на­ша­та физионо- мия, в на­ши­те жестове, при ко­ето съ­що мо­жем да почувствуваме, как през вто­ра­та епо­ха на жи­во­та от смя­на­та на зъ­би­те до по­ло­ва­та зря­лост се раз­ви­ва това, ко­ето е има­ло ед­но пре­ди­зем­но съществуване? Какво се про­явя­ва се­га ка­то не­що съ­вър­ше­но чуждо, как­во из­би­ва от чо­ве­ка на- вън, ко­га­то се­га след по­ло­ва­та зря­лост ста­ва съз­на­те­лен за сво­ята свобо- да, оти­ва при дру­ги хора, тър­си връз­ки от един вът­ре­шен импулс, кой­то е ос­но­вал не­обяс­ни­ма­та за него, дру­га­та не­обяс­ни­ма черта, та­зи на­пъл­но оп­ре­де­ле­на чер­та във вът­реш­нос­т­та на човека? Що е то­зи човек, то­зи вто­ри човек, кой­то се явя­ва на бял свят? Той е он­зи, кой­то е жи­вял в ми­на­лия зе­мен жи­вот и се­га зас­та­ва ка­то сян­ка в нас­то­ящия зе­мен живот. Човечеството пос­те­пен­но ще се на­учи да об­ръ­ща вни­ма­ние на Кармата в това, ко­ето из­ник­ва по осо­бен на­чин в чо­веш­кия жи­вот око­ло вре­ме­то на по­ло­ва­та зря­лост. В он­зи мо­мент на живота, ко­га­то чо­ве­кът ста­ва спо­со­бен да про­из­ве­де ед­но по­доб­но на не­го чо­веш­ко същество, то­га­ва съ­що в не­го из­ник­ва ка­то им­пулс онова, ко­ето той е пред­с­тав­ля­вал в ми­на­ли зем­ни съществувания. Но в чо­веш­ка­та ду­шев­ност тряб­ва да из­ля­зат на­яве ня­кои неща, за да мо­же да нас­тъ­пи ед­но яс­но из­жи­вя­ва­не на това, ко­ето се­га описах.

Вземете ог­ром­на­та разлика, ко­ято съ­щес­т­ву­ва за обик­но­ве­но­то съз­на­ние меж­ду се­бе­лю­бие и лю­бов към другите. Всички хо­ра раз­би­рат дос­та­тъч­но доб­ре себелюбието, за­що­то всич­ки те оби­чат та­ка мно­го се­бе си! В то­ва ни­как не мо­жем да се съмняваме. Също и онези, ко­ито вярват, че не оби­чат се­бе си, се оби­чат много. Има мно­го мал­ко хора, и при тях тряб­ва пър­во да из­с­лед­ва­ме Кармата им, има мно­го хора, ко­ито казват, че не оби­чат се­бе си. С лю­бов­та към дру­ги­те ра­бо­та­та е ве­че мал­ко по-трудна. Тя мо­же да бъ­де истинска, но въп­ре­ки то­ва мно­го чес­то в нея се при­мес­ва се­бе­лю­би­ето и я размътва. Хората оби­чат ня­кой друг човек, за­що­то той пра­ви за тях то­ва или онова, за­що­то е в тях­на по­мощ - оби­чат го по­ра­ди мно­го при­чи­ни, ко­ито са вът­реш­но свър­за­ни със себелюбието. Обаче в жи­во­та ние мо­жем да поз­на­ем и без­ко­рис­т­на­та любов. Тя съ­що съществува. Ние мо­жем да се на­учим пос­те­пен­но да из­го­ним се­бе­лю­би­ето от любовта. Тогава ние се на­уча­ва­ме да поз­на­ва­ме, що е то­ва пре­ми­на­ва­не в другия, ис­тин­с­ка­та пре­да­ност към другия. Но, ви­ди­те ли, към та­зи пре­да­ност към другия, към та­зи без­ко­рис­т­на лю­бов ние мо­жем от­но­во да прив­ле­чем оно­ва чувство, ко­ето тряб­ва да има­ме за са­ми­те се­бе си, ко­га­то ис­ка­ме да пред­чув­с­т­ву­ва­ме ми­на­ли­те зем­ни съществувания. Защото предположете, че сте един човек, кой­то е бил ро­ден ако ще­те в

Днес в чо­веш­ки­те сър­ца жи­вее стре­ме­жът да разберат, да поз­на­ят Кар- мата. Ето за­що днес е съ­що времето, ко­га­то тряб­ва да бъ­де да­ден под­тик за ед­но раз­г­леж­да­не на историята, как­то аз пос­тъ­пих пред­с­та­вяй­ки Ви от­дел­ни случаи, от­дел­ни примери. Когато про­веж­да­ме се­ри­оз­но и инте-

В бъ­де­ще ис­то­ри­чес­ки­те раз­г­леж­да­ния тряб­ва да се свър­з­ват с це­лия човек, те тряб­ва да нап­ра­вят да се види, как са­ми­ят чо­век е този, кой­то пре­на­ся от ед­на епо­ха в дру­га онова, ко­ето жи­вее ка­то им­пул­си в исто- рията, в ис­то­ри­чес­ко­то развитие. Да раз­г­ле­да­ме времето, ко­га­то в Евро- па е жи­вял Карл Велики, кой­то е ца­ру­вал меж­ду 768 и 814 година. Изви-вайки за мо­мент в ду­ша­та си всич­ко онова, ко­ето зна­ете вър­ху ис­то­ри­чес­ка­та дейност на Карл Велики. Тъй ка­то в учи­ли­ще се е учи­ло тол­ко­ва мно­го вър­ху Карл Велики, се­га в ду­ши­те на ува­жа­еми­те слу­ша­те­ли тря­ва да из­ник­не ця­ло изо­би­лие от представи! Но ед­нов­ре­мен­но с то­зи Карл Велики и с всич­ки неща, ко­ито се­га из­ник­ват в ду­ши­те на ува­жа­еми­те слушатели, от­въд на из­ток жи­ве­еше ед­на зна­ме­ни­та личност: Ха-ун ал Рашид. Израснал на­пъл­но от съб­ра­но­то в мо­ха­ме­да­низ­ма то­га­ваш­но образование, той бе­ше въ­оду­ше­вен от во­ля­та да кул­ти­ви­ра и раз­ви­ва то­ва из­точ­но об­ра­зо­ва­ние в един център, в един кул­ту­рен цен­тър и да го до­ве­де до на­й-­ви­со­ко разцъфтяване. При не­го­вия дво­рец в Багдат бе из­вър­ше­на из­вън­ред­но го­ля­ма кул­тур­на работа, за­що­то то­зи дво­рец бе­ше център, в кой­то се сти­ча­ше всич­ко онова, ко­ето мо­же­ше да бъ­де пос­тиг­на­то в оно­ва вре­ме ка­то поз­на­ния на физиката, ас­т­ро­но­мията, алхимия- та, химията, ге­ог­ра­фи­ята и т.н. Художествени, литературни, историче- ски, пе­да­го­ги­чес­ки стремежи, всич­ко то­ва се сти­ча­ше в дво­ре­ца на Ха- рун ал Рашид. Много по­-дос­той­но за удивление, ако чо­век би мо­гъл да ви­ди не­що подобно, бе­ше онова, ко­ето мо­же­ше да бъ­де на­ме­ре­но в то­зи дво­рец на изтока, от­кол­кото всич­ко онова, ко­ето се кул­ти­ви­ра­ше ду­хов­но при дво­ре­ца на Карл Велики. И ня­кои от во­ен­ни­те по­хо­ди на Карл Велики не са нещо, ко­ето би мог­ло да оча­ро­ва ед­на съв­ре­мен­но сърце. Едновременно с Харун ал Рашид при не­го­вия дво­рец жи­ве­еше един чо- век, ед­на личност, ко­ято то­га­ва е би­ла един все­об­х­ва­тен мъдрец, оба­че в

И две­те души, Харун ал Рашид, как­то и то­зи мъдрец, ми­на­ха през вра­та­та на смъртта, раз­ви­ха се по­-на­та­тък Ние знаем, че то­ва бе­ше времето, ко­га­то ара­биз­мът се раз­п­рос­т­ра­ни към Европа. Това раз­п­рос­т­ра­не­ние на ара­биз­ма на­ме­ри своя край. Обаче как­то Харун ал Рашид та­ка и не­го­ви­ят съ­вет­ник ос­та­на­ха при сво­ето дело. Докато Харун ал Рашид един вид пос­лед­ва от из­ток по­хо­да на ара­биз­ма през се­вер­на Африка, към Испа- ния и по­-на­та­тък към Европа нагоре, към за­пад­на Европа, раз­ви се та­ка в жи­во­та меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раждане, че не­го­ви­ят пог­лед бе­ше на­со­чен вър­ху то­ва шес­т­вие на арабизма, другият, не­го­ви­ят мъ­дър съ­вет­ник се раз­ви така, че има­ше пог­ле­да на­со­чен от из­ток през об­лас­ти­те на се­вер от Черно мо­ре до сред­на Европа. Представлява не­що твър­де особено, чо­век да мо­же да прос­ле­ди жи­во­та на ня­ко­го меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раж­да­не така, че да прос­ле­ди това, към ко­ето е на­со­чен не­го­вия поглед, ко­га­то гле­да на­до­лу към Земята. Във все­ки слу­чай ние виж­да­ме там, как­то Ви обясних, дейс­т­ви­ята на Серафимите, Херувимите и Престолите, но то е свър­за­но с онова, ко­ето още ста­ва на Земята. Както тук на Земята гле­да­ме към небето, та­ка там ние гле­да­ме на­до­лу към Зе- мята, ко­га­то се на­ми­ра­ме меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раждане. И ко­га­то външ­но фи­зи­чес­ки­ят жи­вот бе­ше от­дав­на минал, те­зи два­ма­та про­дъл­жи­ха неп­рес­тан­но тях­но­то дело. По-късно те от­но­во се пре­ро­ди­ха и при­еха външ­но дру­ги съдържания. Харун ал Рашид се пре­ро­ди в ли­це­то на този, кой­то ста­на ос­но­ва­тел на но­вия светоглед: лорд Бейко от Верулам. За онзи, кой­то мо­же да раз­г­леж­да не­ща­та безпристрастно, във всич­ко онова, ко­ето Бейкън на­ло­жи на света, се явя­ва в ед­но но­во из­да­ние това, ко­ето ня­ко­га е би­ло кул­ти­ви­ра­но на изток. Там на из­ток хо­ра­та бя­ха чу- ж­ди на Християнството. Външно Бейкън бе­ше християнин, но вътреш- но, в това, ко­ето искаше, той бе­ше нехристиянин. Другият, кой­то е бил не­гов мъ­дър съветник, след­ва пъ­тя на се­вер от Черно мо­ре към сред­на Европа. Той бе­ше онзи, кой­то пре­не­се ара­биз­ма по един съ­вър­ше­но друг начин, по един по­-вът­ре­шен на­чин от­кол­ко­то Бейкън, но го пре­не­се в но­во­то вре­ме на­пъл­но преобразен: Това беше Амос Комениус.

Видите ли, та­ка дейс­т­ву­ва не­що по­доб­но в зо­ра­та на но­вия ду­хо­вен жи- вот. Така ние раз­би­ра­ме то­ва раз­ви­тие на историята, къ­де­то от ед­на
стра­на при един чо­век Християнството би­ва забравено, къ­де­то на­уч­но­то об­ра­зо­ва­ние би­ва пре­вър­на­то в не­що повърхностно, от дру­га стра­на оба­че при дру­гия то би­ва тол­ко­ва по­ве­че овътрешнено. В сво­ето въплъще- ние, ко­ето ид­ва от изток, Амос Комениус дейс­т­ву­ва съв­мес­т­но с това, ко­ето иде от запад, той дейс­т­ву­ва при­емай­ки за­дъл­бо­че­ния жи­вот на Сред­на Европа. Там в Сред­на Европа се сли­ва в ед­но онова, ко­ето ид­ва от две­те страни; обаче в него има много източно съдържание. Ние се на­уча­ва­ме да про­ник­нем с пог­ле­да във вът­реш­но­то раз­ви­тие на чо­веш­кия род не ка­то прос­то раз­г­леж­да­ме ис­то­ри­чес­ко­то раз­ви­тие по та­къв начин, че взе­ма­ме ед­на кни­га по история, от­ва­ря­ме я и на­зуб­ря­ме на­пи­са­но­то в нея за Лорд Бейкън, пос­ле за Амос Комениус и това, ко­ето те са извършили, а ние се на­уча­ва­ме да про­ник­нем с на­шия пог­лед в раз­ви­ти­ето на чо­веш­кия род ка­то об­гър­нем с поглед, как раз­лич­ни­те епо­хи би­ват раз­ви­ти от са­ми­те хора, как им­пул­си­те от ми­на­ли­те епо­хи са пре­не­се­ни в по­-къс­ни­те епо­хи чрез са­ми­те хора. Опитайте се да си изясните, как­во ста­ва тук. Християнството се разпространи, Християнството бе­ше зав­ла­дя­ло по оп­ре­де­лен на­чин об­лас­ти­те на сред­на и се­вер­на Европа. Но там се вмък­ва не­що чрез хо­ра ка­то Бейко от Верулам, пре­ро­де­ни­ят Ха- рун ал Рашид, чрез хо­ра ка­то Амос Комениус, пре­ро­де­ни­ят мъ­дър съ­вет­ник на Харун ал Рашид, про­мък­ва се нещо, ко­ето не е Християнство, ко­ето оба­че се смес­ва с всич­ко това, ко­ето дейс­т­ву­ва ка­то ду­хов­ни те­че­ния в ми­ро­во­то развитие. Само бла­го­да­ре­ние на то­ва ние разбираме, как­во всъщ­ност става, в как­ва връз­ка на све­та стои човекът.

Когато оти­дем в ми­на­ло­то зад Харун ал Рашид до един не­пос­ред­с­т­вен при­ем­ник на Мохамед, ние тряб­ва да си изясним, как­во имен­но дой­де в из­точ­ния ду­хо­вен жи­вот чрез мохамеданизма. Когато прос­ле­дим пър­вич­но­то Християнство, ние виждаме, че то свър­з­ва един дъл­бок сми­съл с Троицата. Когато раз­г­ле­да­ме ду­хов­но­то в це­лия при­ро­ден живот, оно­ва духовно, ко­ето ни пос­та­вя пър­во ка­то фи­зи­чес­ки чо­ве­ци в света, оно­ва духовно, ко­ето е Духът на при­род­ни­те закони, съ­щес­т­во­то Отец, ние мо­жем да се запитаме: какво бихме били ние, ако в нас действуваше са- мо съществото Отец? Ние бих­ме ми­на­ли през це­лия си жи­вот от раж­да­не­то до смър­т­та със съ­ща­та необходимост, как­то тя дейс­т­ву­ва в света, кой­то ни заобикаля. Обаче в оп­ре­де­ле­на въз­раст ние ста­ва­ме сво­бод­ни хора, без чрез то­ва да из­гу­бим на­ша­та човечност, а се съ­буж­да­ме към ед­но по­-вис­ше раз­ви­тие на човека. Онова, ко­ето дейс­т­ву­ва в нас, ко­га­то ние ста­ва ме сво­бод­ни хора, ка­то се ос­во­бож­да­ва­ме на­пъл­но от природа- та: това е Синът, второто лице на Троицата. Онова обаче, ко­ето ни да­ва импулса, под­ти­ка да признаем, че жи­ве­ем не са­мо в тялото, а - ко­га­то сме ми­на­ли през раз­ви­ти­ето на тя­ло­то - от­но­во се пробуждаме, про­буж­да­ме се ка­то дух, то­ва жи­вее в нас ка­то им­пулс на та­ка на­ре­че­ния Дух

В ед­на епоха, в ко­ято ка­то на­й-­вис­ша чо­веш­ка спо­соб­ност мо­же да се раз­вие са­мо абстрактното, чис­то мисловното, сухото, прозаичното, в ед­на та­ка­ва епо­ха хо­ра­та отъж­дес­т­вя­ва­ха Бога с мисленето, те обо­жес­т­ви­ха тех­ния мис­ло­вен живот, за­що­то поз­на­ва­ха са­мо един отвлечен, аб­с­т­рак­тен Бог. Те обо­жес­т­ви­ха тех­ния мисло­вен живот, ко­га­то бя­ха забра- вили, че мис­ле­не­то има един ал­т­ру­ис­ти­чен полъх, те обо­жес­т­ви­ха още по­ве­че то­ва чо­веш­ко мислене, то­зи чо­веш­ки интелект. Това бе­ше за­ло­же­но ве­ли­чес­т­ве­но по един ори­ги­на­лен на­чин в при­ем­ни­ци­те на Моха- мед, то­ва аб­с­т­рак­т­но мис­ле­не вър­ху света. Един от те­зи при­ем­ни­ци бе­ше Муавия. Бих же­лал да про­че­те­те историята. Вие бих­те на­ме­ри­ли в не­го ед­на осо­бе­на ду­хов­на конфигурация, бих­те от­к­ри­ли в не­го на­ис­ти­на на­ча­ло­то на един чо­веш­ки вид, кой­то мо­жем да на­ре­чем вид на хо­ра жи­ве­ещи в абстракции, в отвлечености, ко­ито ис­кат да из­г­ра­дят всич­ко в све­та из­хож­дай­ки от оп­ре­де­ле­ни прос­ти принципи. Муавия, един от при­ем­ни­ци­те на Мохамед, се пре­ро­ди от­но­во в на­ше време: Това беше Уудроу Уйлсън. Отвлечеността на мо­ха­ме­да­низ­ма ожи­вя в него, в не­го се ро­ди мнението, че мо­же да из­г­ра­ди све­та от 14 студени, отвлечени, без­съ­дър­жа­тел­ни изречения. Всъщност ни­коя све­тов­но­ис­то­ри­чес­ка илю­зия не е би­ла по­-го­ля­ма от та­зи и дейс­т­ви­тел­но ця­ло­то чо­ве­чес­т­во не е из­па­да­ло в ни­коя све­тов­но­ис­то­ри­чес­ка илюзия, как­то в тази. И ко­га­то още пре­ди вой­на­та в мо­ите сказ­ки из­не­се­ни в Хелсингфорс аз обър­нах вни­ма­ни­ето вър­ху по­вър­х­нос­т­та на Уудроу Уйлсън, хо­ра­та не ис­ка ха да раз­бе­рат то­ва - за­що­то то­га­ва той бе­ше в зо­ра­та на сво­ята сла­ва - те не ис­ка­ха да разберат, ко­га­то навсякъде, къ­де­то мо­жех да говоря, аз от­но­во и от­но­во об­ръ­щах вни­ма­ни­ето вър­ху това, как нещастието, ко­ето се по- казва, е свър­за­но с идолопоклонството, ко­ето све­тът уп­раж­ня­ва с Уу- дроу Уйлсън.

Но сега, след на­шия Коледен Импулс дой­де времето, ко­га­то вър­ху те­зи не­ща мо­же да се го­во­ри безпристрастно; когато също и върху такива неща, които са непосредствено действуващи импулси, трябва да се предприемат исторически разглеждания. Защото езо­те­ри­ка­та тряб­ва да про­ник­не ця­ло­то на­ше Антропософско Движение, та­ка че да се раз­к­рие онова, ко­ето е скри­то под бу­ло­то на външ­но­то фи­зи­чес­ко развитие. Чо- вечеството ще е из­рас­на­ло за све­тов­ни­те явления, то ще е из­рас­на­ло за
то­ва, ко­ето тряб­ва да се пра­ви ед­ва тогава, ко­га­то нав­ле­зе в раз­г­леж­да­не­то на Кармата и от­дел­ния чо­век ще гле­да се­бе си как­то в ми­ро­ва­та ис­то­рия в свет­ли­на­та на Кармата.