Прага, 5 април 1924 г.
В отговор на милите думи на господин професор Хауфен, които бяха казани от Ваше име, позволете ми, преди да си позволя да Ви кажа моето приветствие за сбогуване, първо да разгледам тази вечер някои неща във връзка с Кармата.
От предидущите разглеждания, проведени тук в Антропософското Об- щество от Прага, ще е станало ясно, как над развитието на човечеството царува едно действие на Духа - или по-добре казано на духовни Същест- ва - и как самите човешки души изпълнени с духа пренасят от една епоха в друга онова, което са си изработили в една епоха, обаче също и онова, което са натрупали върху душата си като дълг в една епоха. Оба- че всичко това ни позволява да хвърлим един дълбок поглед в живота на физико-душевно-духовния Космос и едва благодарение на това ние раз-
бираме нашето човешко същество, когато вникнем с един по-дълбок поглед в тези неща. Защото без при това да изпаднем във възгордяване, ние трябва да си признаем, че сме свързани с духовния Първоизточник на Космоса с нашата собствена човешка природа и разбираме нашата собствена човешка природа само тогава, когато проникнем духовно в Космоса. Сега от Коледното Тържество насам в Антропософското Об- щество трябва не само да се управлява, да се администрира, а самото управление трябва да бъде Антропософия. И това трябва да бъде изразено също и в преобразуването на антропософското действие. Ето защо аз не се поколебах да направя, щото в тези сказки да се отвърна от екзотеричното и насоча разглеждането повече в езотеричното. Днес бих искал да прибавя към казаното още някои неща от това езотерично естество. Бих искал да прибавя нещо, което може да онагледи, как човешката душа бива пренесена от една епоха в друга. Онова, което става изобщо, то става също и в отделните случаи, и когато разбираме Кармата на личности, които са ни познати на всички нас, ние можем да хвърлим също светлина и върху нашата собствена Карма. Ето защо, позволете днес да продължа разглеждането, като се спра на някои конкретни случаи.
В течение на тези разглеждания аз вече споменах името на един човек, който ни показва по един чудесен начин, как в една волева натура може да се изяви нещо визионерно. Аз назовах името на италианския герой на свободата Гарибалди, дадох също някои негови характерни черти. Всич- ко онова, което се проявява в този Гарибалди, е волев порив. Каква нечувана воля е необходима за това, още като младеж и често пъти в едно опасно време, във 2-то, в началото на 3-то десетилетие на 19-то столе- тие, да преброди с кораб Адриатическо море на собствена отговорност, да бъде пленен няколко пъти от морски разбойници и отново да се освободи благодарение на своята воля и смелост. Какво нечувано разгръщане на волята се крие в това, че когато вижда, как отначало в Европа за него няма никакво поле за действие, той отива в Южна Америка и стана там един от най-смелите хора за разгръщане на борбата за свобода. Аз обърнах също вниманието на това, как по отношение на своето оженване той всъщност разви своя собствен живот по един необикновен за земните условия начин; и когато отново се завърна в Европа, той беше он- зи, на когото всъщност днешна Италия дължи всичко.
Когато един ден ми бе зададен въпросът: как стои въпросът с кармиче- ските връзки на тази личност?, тогава възникнаха два въпроса. Защото изживяването на кармическите връзки не е нещо просто, а нещо сложно. Аз казах вече, че понякога трябва да се хванем за привидно дребни неща в живота, за да преминем след това от тези дребни неща, които обаче са
конкретно нагледни, към онова, което пренася фактите на един земен живот във фактите на другия земен живот.
И така при Гарибалди съществуваше особеното обстоятелство, че по убеждение той беше републиканец, изцяло републиканец, обаче осъществи в Италия със всичката сила на своята воля кралството на Виктор Емануел. И когато обгърнем с поглед само външната биография на Гари- балди, ние виждаме всъщност едно коренно противоречие между това негово най-вътрешно убеждение и онова, което той направи. От друга страна ние виждаме, как той се чувствуваше свързан с Мацини и Кавур, с които никак не си съвпадаше по мисли, които имаха съвършено други посоки на мислите. Тогава за нас става очебийно, колко странно е, че роденият в 1807 година Гарибалди има своето месторождение всъщност в непосредствена близост до месторожденията на другите три личности: на по-късния крал Виктор Емануел, на Кавур, държавника, и на фило- софа Мацини. Те са се родили така да се каже в непосредствена близост един до друг. Това ни заставя да потърсим, как е свързана Кармата на такива личности.
Другият въпрос, до който ни довежда подобно нещо, е този - наистина един отиващ надълбоко въпрос! Когато провеждаме духовнонаучни раз- глеждания, ние трябва постоянно да обръщаме вниманието върху това, че в древни времена е имало посветени, които са имали поглед върху света в най-широкия смисъл на думата. Въпросът, който може да възникне сега, е този: тъй като също и тези мъдреци на древните времена трябва да се прераждат, къде се намират те в новото време? И някой би могъл да запита: къде са впрочем великите личности на древните времена, които са действували като посветени, къде действуват те в по-късно време? Видите ли, тези велики посветени са дошли отново на Земята, обаче трябва да помислите, обични приятели, как, когато се яви в някоя епоха, човек е заставен да използува тялото, което му предлага тази епоха. Телата на древните времена бяха по-податливи, бяха по-пластични, по-гъвкави за духа; а сред земния живот човек се нуждае от тялото, за да превърне онова, което е приел в себе си преди да слезе в земния живот, действително в земна изява, в земно действие. И така при един такъв загадъчен въпрос ние трябва да помислим - и с това разбира се не трябва да правим никаква критика - как цялото възпитание на цялото ново време е вече от столетия такова, че то влияе върху човешкия организъм по начин, който не позволява в нашия живот да се изяви онова, което е живяло в посветения. Много неща трябва да останат в под основите на съществуването. И поради това някои посветени на древните времена са явяват днес така, че с понятията днес имаме, съвсем не
можем да разберем, че някога те са били посветени, защото използуват тялото, което епохата може да им даде.
Именно един такъв случай имаме пред себе си в лицето на Гарибалди. Когато отидем далече в миналото на европейския живот, ние намираме мистерии и посветени от най-дълбокия род в прадревна Ирландия. Оба- че ирландските мистерии са се запазили действително чак до християнските времена. И днес още в Ирландия има много духовен живот, не аб- страктен, не живот в понятия, а действително духовен - действуващ ду- ховно. Колкото и хаотична да изглежда днес Ирландия, там има много действителен духовен живот; обаче това е вече последният остатък на онова, което някога е съществувало. В Хиберния, в Ирландия е имало дълбоко проникващи мистерии, които все още са действували в Европа до първите столетия от приемането на Християнството. И там се намираше тогава един посветен, който през 8-то, 9-то столетие след основаването на Християнството е потеглил от Ирландия и е стигнал приблизително до областта на днешен Елзас. Този посветен е направил тогава много, за да действува под съществуващите тогава бури за действителното Християнство, за което в действителност Бонифаций е действувал много малко. И при този посветен са дошли трима ученици от три области на света, трима ученици, които са му се доверили. Тези трима ученици напреднали в тяхното учение единият повече, другият по-малко. Обаче именно в ирландските мистерии се спазвало строгото правило, според което ученици, които са се доверявали на един посветен, не трябва да бъдат отново изоставени в следващия земен живот, а посветеният трябва да извърши в земния живот нещо за тях, което подържа тези ученици свързани с него, което създава един съюз между тези ученици и него. Посветеният, за който говоря, се е преродил отново в 19-то столетие като Джузепе Гарибалди, с тази воля на визионер, която в древни времена се е изявявала по съвършено друг начин. Сега той трябваше да прояви тази воля в едно тяло, което можа да му даде 19-то столетие, а в миналото е живял в едно тяло, което е получило едно възпитание съвършено различно от това на 19-то столетие, минало е даже през едно много малко възпитание. А другите трима, за които споменах, бяха учениците, които като ученици бяха дошли при посветения от три различни области на Земята. Обаче онова, което беше действувало като сила от едно въплъщение в друго, действуваше по-дълбоко отколкото външните принци- пи. По отношение на това, което свързва един човек с друг в течение на земните въплъщения, е много дреб на работа, когато се казва: аз съм ре- публиканец, ти си монархист. В тези неща трябва да бъдем наясно, колко много е отдалечена земната майя, великата илюзия, илюзията на съществуването от духовната действителност, която действува импулси-
ращо духовно зад явленията на съществуването. И така Гарибалди не можеше да изостави Виктор Емануел, въпреки че имаше убеждение съвършено различно от негово то. Убежденията, когато те се отнасят към нещо външно, а не към хората, принадлежат на епохата, а не на индиви- дуалността, която минава от един земен живот и друг земен живот.
Бих искал да избера един друг пример, на който се натъкнах по един странен начин. Аз имах в училище един учител по геометрия, който беше много ценен за мене. Може би знаете от моята Автобиография, че геометрията е един от онези учебни предмети, на който дължа най-много подбуди в живота. И така този учител по геометрия стана много ценен за мене. От това, че той беше един отличен конструктор, можеше наистина да следва, че аз много го обичах, защото обичах геометрическото строителство и защото това, което изнасяше, той го изнасяше с една действителна независимост също и по отношение на другите науки, изнасяше го с цялата едностранчивост на геометрическото мислене. Той беше така едностранчиво школуван в областта на геометрията, че например не беше никакъв математик, а само геометрик. В тази област той беше гениален, обаче нямаше никакви познания, никакви действителни познания в математиката. И той живееше в едно време, когато именно дескриптивната геометрия, която беше негова специалност, бе преобра- зена. Обаче той остана при старото. Това беше една негова характерна черта. Обаче още повече характерно за окултния изследовател беше нещо друго. Той имаше това, което се нарича един изкривен навътре крак. Особеното сега е, че, разбира се от само себе си не физическото вещест- во, а силата, която човек носи в своите крака в едно въплъщение, начи- нът, по който той стъпва, по който чрез движението на краката греши или постъпва добре, се преобразява, метаморфозира. Всичко, което е свързано с краката, може да се прояви в следващия живот в организацията на главата, докато онова, което сега имаме в главата, може да се прояви в следващия земен живот именно в организацията на краката. Тези неща се метаморфозират по един своебразен начин. Онзи, който е запознат с тези неща, може да види от начина, по който някой стъпва, от на- чина, по който той поставя пръстите на краката, петите, какво е било мисленето в един минал земен живот. И онзи, който проследява особеността на мислите на един човек, дали този човек мисли бързо, повърх- ностно, бегло или умерено, внимателно, стига често пъти до там, да ви- жда действително, как той е ходил в едно минало земно съществуване.
Един човек, който мисли бегло, бързо е имал в своето минало въплъщение такъв един вървеж с бързи, ситни стъпки, с неспокойно движение. Един човек, който мисли внимателно, разсъдливо, е стъпвал с твърди стъпки по земята. Именно такива привидно второстепенни дребни неща
на живота ни завеждат надълбоко, когато търсим дълбоките духовни, а не повърхностните абстрактни връзки на нещата. Така следователно, когато постоянно и постоянно извиквах пред душата си образа на любимия учител, аз бях доведен до неговото минало земно въплъщение. И тогава към неговия образ се прибави един друг, този на един човек с изкривен крак: лорд Байрон. Сега пред мене стояха тези двама човеци. И Кармата на моя учител както и особеността, която Ви описах, ме доведоха до там да открия, как в 9-то или 11-то столетие тези две души, са живели в едно минало въплъщение далече в Източна Европа. Те са живели там под влиянието на едно важно сказание, на една легенда, на едно пре- дсказание, на онази легенда, според която Паладиумът /статуята на Ати- на Палада/ е подържал всъщност с определена магическа сила силата на Рим. Този Паладиум е бил донесен от Троя в Рим и е бил скрит там. И когато императорът Константин искал да пренесе силата на римската империя в Константинопол, той пренесъл Паладиума с извънредно голям блясък в Константинопол и заповядал да го скрият под една коло- на, която накарал да изградят така, че тя да изразява неговата неизмерима гордост. Той заповядал да поставят на върха на тази колона статуята на Аполон, която обаче наредил да изменят така, че да представлява самия него. Той заповядал да донесат парчета от кръста, на който е бил разпънат Христос и от тези парчета дърво да направят един вид венец около главата на статуята. При това той е отпразнувал истински оргии на своята гордост.
След това е било създадено пророческото сказание, че някога Палади- умът трябва да бъде пренесен от Константинопол далече на север и че някога силата, която е свързана с Паладиума, трябвало да бъде въплътена в едно царство на славяните. Тези две личности, за които говорих, са чули за това пророчество и си постави ли за цел да отидат в Константи- нопол и да донесат Паладиума в Русия. Обаче не успяват да сторят това. Но у единия от тях, у Байрон, остава да живее по-нататък този стремеж и копнеж. Той се превърна в импулса да се застъпи за свободата на Гър- ция, който след това Байрон осъществи в 19-то столетие почти на същото място, където в един минал живот беше търсил физическия Пала- диум.
Видите ли, необходимо е човек да намери нишките, които водят обратно в миналите епохи. Така при един друг случай аз бях доведен до една личност, която е живяла приблизително в 9-то столетие в североизточна Франция, в днешна Франция и е била една личност, която през първото време на нейния земен живот е притежавала големи земи, била е едновременно една войнствена личност и е извършила в малък размер - не в голям размер - много приключенски военни походи. Когато беше стиг-
нала определена възраст, тази личност събра около себе си хора, които предприеха сега заедно с нея един приключенски поход, който имаше нещастен изход и донесе едно огромно разочарование за тази личност. Без да постигне нищо, тя трябваше отново да се върне у дома си. Но както се случваше в някои области в онези времена: през времето, когато тази личност отсъствуваше от дома си, от стопанството, земите и хората си, един друг завладява дома, земята и хората и. Връщайки се у дома си, тази личност всъщност не намери вече своя имот и станалото беше станало: от сега нататък тя трябваше да служи като един вид илот, като един крепостник в своето собствено стопанство. Обаче но- щно време тя се срещаше обикновено със съседните хора и развиваше заедно с тях по един безпорядъчен начин идеи за добиване на сила, от които по-нататък не излезе нищо друго, освен че такива идеи за сила бяха развити. Бихме могли да кажем, че с тези идеи за сила беше водена една реално-диалектическа игра, игра на идеи за разбунтуване против господарите - почти както в древен Рим. Тази личност, която беше изхвърлена вън от своята собственост, от своя имот и от навиците да запо- вядва, но не преклони воля и стана един възбудител на хората в цялата област против онзи, който си беше присвоил нейния имот, може да ни стане интересно. Ето защо тя може да бъде интересна за нас. Индиви- дуалността, която живееше в нея се прероди отново в 19-то столетие и стана вътрешно, по мисли, по душа онова, което можеше да стане от това минало въплъщение: тя стана Карл Маркс, ръководителят на социа- листите. А сега представете си, обични приятели, колко много се прояснява мировата история, когато можем да я разглеждаме по този начин, когато можем фактически да проследим душите от една епоха в друга; как това, което е натрупано в душите, бива пренесено от една епоха в друга. Благодарение на това историческия живот, развитието и същността на човечеството получаваме конкретни връзки.
И наскоро в Дорнах аз можах да обърна вниманието върху една друга връзка, която ми даде повод да говоря често пъти през време на войната, особено в края на войната за това, че хората не трябва да се оставят прекалено много заслепени от определена личност на новото време. Още в курса, който изнесох в Хелсинфорс аз обърнах вниманието върху това /1913 г./, че тази личност е надарена с една ограничена способност за ра- ботата, която върши. Всичко това стана затова, защото на мене ми беше ясна връзката между един приемник на Мохамед, Муавия, и Уудроу Уйл- сън. Всичко онова, което някога живееше като фанатизъм в тази личност на Муавия, се прояви иначе в съвсем необяснимия фатализъм на Уйл- сън, президента на САЩ. И бихме могли да кажем, че онзи, който иска да търси едно потвърждение, който иска да търси произхода на 14- те
точки предложени от Уйлсън, той ще може да го намери вече в самия Коран. Такива са връзките, обични приятели! При тези неща не трябва да царува и най-малката симпатия или антипатия, не трябва да царува никаква критика, а трябва да има най-чиста обективност. Обаче тази обективност ни довежда до там, да свържем една точка на историята, където се явява една душа, с една друга точка. И ние можем вече да кажем, че когато човечеството ще е излязло малко от онова, което още съществува днес от материалистичната епоха, хората ще слушат такива неща и ще насочват поглед върху тях. И тогава те ще се чувствуват съвършено различно сред модерната цивилизация, защото ще я виждат в нейните връзки; това ще бъде не само по отношение на такива неща, които са мъртви, а по отношение на такива неща, които са живи. Това е именно важното. Цялото историческо развитие ще стане нещо живо. И за да излезе човечеството от мъртвата точка на развитието, на която се намира сега, за да излезе то от тази мъртва точка в неговата цивилизация, то се нуждае от живия дух, а не от абстрактния, мъртъв дух на простите идеи.
Може би историческото разглеждане ще се приближи само твърде неохотно до духовното по начина, както аз обясних преди няколко дена тук в моята публична сказка, но въпреки всичко то трябва да стори това. Защото външното разглеждане на историята, което се основава само на документи, е всъщност пълно с неразбрани неща. В историята се явява нещо, което не може да се разбере, от където идва. Защо? Защото не се знае, от където произхожда. Причините, които са го създали, са били из- губени. Именно когато бъдат проучени такива неща, такива неразбрани иначе въпроси правят да оживее историческото развитие. Но с това се изразяват също някои неща, които са били сторени именно от хора, за да направят от историята по отношение на някои важни неща нещо непра- вилно нещо невярно.
Обични приятели, сигурно ще Ви се види парадоксално, странно, когато духовният изследовател трябва да констатира от едно относително близко минало, че е било изгубено едно чудесно произведение на изкуството в областта на поезията, че това произведение е било изгубено само поради враждебността на определено духовно течение. През първите столетия на християнското развитие е съществувало едно произведение на изкуството в южните области на европейската цивилизация, което е описвало най-вътрешната същност на напредващата цивилизация, непосредствено след като Християнството се е намесило в развитието на европейския човек. Това произведение на изкуството, по неговия род една епическа драма, една драматическа епопея, описваше, как, след като Християнството беше действувало като едно младо явление, човекът не
можа да стигне до действителното, истинското Същество на Христос, а трябва да мине през една съвсем определена подготовка в тайнствата, за да се домогне до истинското Христово Същество.
За да разберем това, за което става дума, трябва да си изясним следното: Христос е обяснил много ясно на своите по-интимни ученици, как в оно- ва същество, което носеше името Исус, което се беше родило отвъд изток, дойде и го изпълни в неговата 30-та година Христос като едно слънчево същество, като едно космическо същество. Исус от Назарет се беше родил в една религия на Луната; защото, какво беше религията на Яхве, на Йехова? Що беше самият Яхве? Когато хората насочваха погледа си нагоре, те насочваха поглед към човешкия Аз, който е непосредствено зависим от физическата форма на човека, от онази човешка форма, която се ражда с нас. Обаче онова, което се ражда с нас, което се формира в нас, което се развива в нас, е зависимо от силите на Луната. А Яхве е всъщност едно Божество на Луната. И когато хората насочваха погледа си към Яхве, те си казваха: Яхве е ръководителят на лунните същества, от които произхождат силите, които поставят човека в земното съществуване. Обаче ако в човека бяха действували само силите на Луната, той никога не би могъл да се издигне над онова, което е заложено в живота на Земята. Но човекът не може да стори сега това; той можел да го стори в по-стари времена. Когато отидем назад в праисторическите земни времена, ние намираме нещо твърде странно, което събужда едно странно чувство в съвременните хора Ние намираме, как по-голямата част от определена класа хора изпитваха в 30-та година на техния живот една пълна промяна на човешката душа. Колкото странно, колкото парадоксално да изглежда това за днешните хора, все пак то е било така в едно време, за което във Ведите се намира само един отзвук. В онова време е имало хора в древна Индия, с които ставаше следното: когато ги срещаше някой друг, когото те бяха виждали преди три го- дини, те можеха при известни обстоятелства да научат от него, че са го виждали; но не го познаваха. Те бяха забравили всичко, даже собствената си самоличност. И съществуваше такъв един ред, такова едно устройство - днес бихме го нарекли служба, ние наричаме всичко служба, учреждение - съществуваше едно такова устройство, че една такава личност трябваше да отиде в тази служба и да поиска да и кажат, къде се беше родила и кой беше тя. След това тези личности получаваха в мистериите средствата, с помощта на които можеха да си спомнят за техния живот до 30-те години. Те бяха онези, които след това бяха наричани "два пъти родените", които дължаха тяхното първо съществуване на силите на Луната, а тяхното второ земно съществуване на силите на Слън- цето.
Това, което в древни времена се явяваше в течение на земния живот така коренно особено като една такава метаморфоза, което се наричаше двукратно раждане, то се приписваше на Слънцето; и това с право, за щото силите на Слънцето са свързани с всичко онова, което човекът може да направи свободно от себе си. Обаче постепенно в развитието на човечеството стана така, че насочвайки погледа нагоре в мировите ширини човекът не вземаше съзнанието за тях вътре във физическото. Юлиан Отстъпникът искаше да обърне вниманието върху това, че все още подобно нещо съществуваше, обаче трябваше да изкупи това със смъртта си. Обаче чрез това, че предаде на своето Слово силата, Христос искаше да донесе на хората онова, което природата не даваше, чрез морала, чрез религиозно-моралното задълбочаване. Христос беше този, който учеше хората: когато ще чувствувате така, както аз чувствувам, когато вме- сто да гледате към Слънцето, гледате онова, което е пробудено в ме- не, който като последен приех в 30-та година словото на Слънцето, тогава вие отново ще намерите пътя към слънчевото естество. И учителите на мистериите от първите християнски времена знаеха много точно: сега ще се развие умът, интелектуалността, който наистина ще донесе на човека свободата, но ще му отнеме старото ясновижда- не, което го води в духовността на Космоса.
Ето защо тези мъдреци на старите християнски мистерии основаха един вид учение, което беше дадено сега в онази епическа драма, в онази драматическа епопея, за която говорих. В нея беше представен един ученик на християнските мистерии, който чрез жертвуването на интелекта, което трябваше да направи в определена млада възраст, трябваше да бъде въведен в действителното Християнство, за да види: Христос е едно слънчево същество, което е живяло в Исуса от Назарет от 30-та го- дина на неговия живот нататък. И в тази драма беше представено по един завладяващ начин, как един човек стремящ се към истинската същност на Християнството, принася в своите младини жертвата на своя интелект, т.е. прави обет на висшите мирови Същества, да не се придържа към интелектуалността, а да се вглъби в своето вътрешно същество, за да се научи да познава Християнството на само като нещо историче- ско-традиционно, а като нещо космическо, да гледа Христос като онзи, който носи в себе си като духовност слънчевото Същество. Това беше една величествена драматическа сцена, с едно величествено съдържа- ние, която представяше преобразяването на едно човешко същество чрез принасянето в жертва на своя интелект. И от един човек, който приемаше Християнството само според думите на Евангелието - както това става по-късно - той стана един такъв, който се научи да насочва поглед към космическото, който виждаше връзката на Христос със Космоса.
Добиването на ясновидство за Християнството като нещо космическо, това представяше онази епическа драма за този свой герой. Католиче- ската църква се погрижи за това, да бъде унищожена всяка следа от тази стара епическа драма. От нея не е останало нищо, католическата църква е имала достатъчно сила за това. Само благодарение на една случайност е било запазено едно копие от съчиненията на една личност при двореца на Карл Плешивия, за която иначе също не бихме знаели нищо: за Ско- тус Еригена.
Който вижда такива неща, той не ще намери, че е така парадоксално, когато сме принудени чрез духовното изследване да обърнем вниманието върху тази епическа драма, върху тази драматическа епопея, която представя именно преобразуването на един човек при даването на обет да пожертвува своя интелект, благодарение на което за него се отваря небето. Обаче в преданието се е запазила известна частица от тази драматична епопея, многократно изменена, неразбрана вече във великите връзки, преди всичко неразбрана в нейната стара образност; защото това, кое- то представлявяше съдържанието на това произведение на изкуство- то, е станало многократно обект на живописта. Но и тези картини са били унищожени, запазили са се само предания. И за тези предания още се е говорело в един кръг, на който е принадлежал и учителят на Данте, Брунето Латини. Данте е научил нещо от този свой учител, обаче не вече точно, а нещо традиционно, и в неговата "Божествена комедия" още продължава да живее нещо от онази драматична епопея. Но съчинението е съществувало някога също така, както съществува самата "Божествена комедия".
Вие виждате, че историята не се покрива с действителността и някои неща трябва да бъдат извлечени чрез едно духовно изследване от всичко това, което е било унищожено от врага. Защото от известна страна съществуваше всичкия интерес да бъде унищожено коренно онова, което обръща вниманието върху факта, че Христос произхожда от Космоса. В сравнение с физическото раждане, раждането на Христос е било поставено в 30-та година. Всичко това, което после е станало именно християнското учение, не би могло да бъде направено, ако не би била унищожена коренно онази драма, за която говорих днес. Ако Християнството трябва да продължава да живее, ако човечеството трябва да продължи да живее, ако човечеството трябва да продължи да живее в нашата цивили- зация, духовното изследване ще трябва вече да играе някога една роля. Вие познавате вече онези ужасно вредни заболявания, които се явяват така, както при някого, с когото аз бях много добре запознат, който заемаше много видно място в обществото, но един ден напусна своя дом, своето семейство, отиде на гарата, взе си билет до една далечна спирка и
внезапно беше забравил всичко, което до тогава беше изживял в живота си. Интелектът му беше в ред, обаче паметта му беше напълно размътена и когато стигна до онази спирка, взе си нов билет, прекоси по този начин Германия, Австрия, Унгария, Галиция и най-после, когато паметта отново се пробуди, се намери в един приют за бездомни в Берлин.
Получава се действително една пълна развалина на Аза, когато човек забрави онова, което е преживял. Така също би означавало една разруха на Аза на цивилизацията, на Аза на европейското човечество, ако то би забравило напълно онова, през което е минало исторически, което обаче е било унищожено за него. Само Духовната Наука може да го доведе отново до него.
Обаче даже хора, които са напълно доброжелателни, обични приятели, и за тях това, което Духовната наука има да каже, им се вижда днес твърде странно. Човек не би могъл да прочете все пак без известна ирония оно- ва, което иначе един толкова многонадежден дух като Морис Метерлинк казва за мене като основател на Антропософията в една статия под заглавието "Великата загадка". Морис Метерлинк изглежда не може да от- рече, че винаги в първите уводи на моите книги се намира нещо разум- но. Това му прави впечатление. Но след това, след това той навлиза в нещо, което го обърква извънредно много, в което не може да се оправи и през което не може да мине по-нататък. В случая ние бихме могли да кажем в малко изменена форма думите на Лихтенберг: когато книги и един човек се сблъскват, и звучи напразно, това не зависи непременно от книгите. Но въпросът стои именно така - Морис Метерлинк е несъмнено един висш разцвет на нашата съвременна цивилизация, на нашата съвременна култура - представете си само, при него се намира почти до- словно изречението: в уводите на неговите книги, в първите глави Щай- нер винаги показва един логически, широк дух, който добре преценява нещата; но след това в следващите глави се получава така, като че той е станал побъркан. Но, обични приятели, какъв извод може да се направи от това? Това би означавало: първата глава: преценяващ неща- та, логически, широк дух. последната глава: умопобъркан. Така книгата завършва и сега иде една нова книга. Отново имаме: първата глава: пре- ценяващ добре неща, логически, широк дух, накрая отново: побъркан. Аз съм написал доста много книги, следователно според изказването на Метерлинк съм прекарал тази процедура с известна виртуозност: първа- та глава: добре преценяващ нещата, логически, широк дух; след това: побъркан. И така според мнението на Морис Метерлинк в моите книги се жонглира по този начин. Обаче в домовете за умопобъркани до сега не е било открито нещо подобно, някой умобъркан да постъпва по такъв начин.
Но, видите ли, ние стигаме до много по-голяма обърканост, когато пристъпим към книгите на онези хора, които считат някого за умопобъркан. И така от иронията, с който човек трябва да приеме някои от тези неща, може да се види, колко трудно ще бъде още за хората на съвременността да се ориентират в едно действително духовно изследване. И за да не се счита, обични приятели, че ние не сме приложили необходимата сила, за да бъде произведено духовното задълбочаване, за това беше устроено Коледното Тържество, което трябва да съдържа един крайъгълен камък за по-нататъшното развитие на Антропософското Общество, както аз вече обясних това; това Коледно Тържество трябва да постави преди всичко едно начало, началото на една епоха на Антропософското Дви- жение, в която трябва да се говори без страх върху конкретните фак- ти на духовния живот, както ние сторихме това днес и в предидущите сказки. Необходима е именно една по-голяма ударна сила, отколкото е била употребена по-рано, ако човечеството трябва да проникне духът, по който то се нуждае.
Ето защо, обични приятели, за мене беше едно действително много дълбоко удоволствие, че можах в тези единадесет сказки, които държах пу- блично или в един повече или по-малко ограничен кръг, да навляза малко в дълбините на духовния живот И позволете ми от това вътрешно задоволство да изкажа моята най-сърдечна благодарност за топлите, сърдечни думи, които господин Хауфен каза днес в началото на този час. Благодаря Ви сърдечно за приема, който ми оказахте, благодаря сърдечно за всичко, което Вашите души проявиха към мене при това мое при- ветствие. И можете да бъдете убедени, че ще носи в душата си хубавите думи, които господин професор Хауфен каза, че от тези думи ще извират мислите, които винаги ще Ви изпращам и които, ако постигнат тяхната цел, те ще бъдат между Вас, когато работите тук. Като антропософи ние сме винаги заедно по душата, даже когато сме отдалечени прост- ранствено, и трябва да си спомняме за това и да знаем, че сме заедно. На мене ми бе съдено да говоря много години тук в Прага изхождайки от най-разнообразните форми на духовния живот и това винаги ми е доставяло задоволство на сърцето. И това стана особено този път, защото на Вашите сърца и души бяха поставени изисквания, които са относително нови, защото Вие трябваше да посрещнете с още по-голяма липса на предразсъдъци онова, което трябваше да Ви говоря този път - бих могъл да кажа като едно духовно поръчение. Когато казвам, като едно духовно поръчение, ние насочваме тези думи така, че можем да си кажем: духом ние оставаме едни до други. Президиумът, който бе съставен в Дорнах, е малък; в него влизат само онези хора, които могат да бъдат вътреш- но свързани с мене, за да могат от тази инициатива да произведат
онова, което трябва да бъде произведено. Обаче онова, което трябва да бъде произведе но, ще бъде произведено, ако всички любими приятели сътрудничат от все сърце, преди всичко в съвместното антропософско мислене, в съвместното антропософско чувствуване и проявяване на во- лята.
Наред с моята благодарност приемете това като един сърдечен поздрав за сбогуване, което обаче не трябва да бъде една раздяла, а едно въведение в един задружен духовен живот. Този задружен живот трябва да остане всъщност онова, което изтича от всяка наша дума. Всички думи, които се казват между нас, трябва да служат за това, да ни съберат все по-тясно и по-тясно. В този смисъл, позволете ми, обични приятели, да обещая с развълнувано сърце, че ще бъда заедно с Вас, че моите мисли ще бъдат между Вас, че те ще търсят между Вас мястото, едно от местата, в които трябва да действува по един правилен начин антропософската воля, антропософското духовно течение. Нека в този смисъл се разделим телесно, а да останем заедно вътрешно със сърцето!
Антропософията като основа за познаване духовното в света и човека и като душевен импулс за моралния и религиозен живот
Сподели с приятели: |