Цветана Генчева, превод от английски

часовника си, разходи се по долнище на анцуг, без тениска и аз усетих как коремът ми се стяга при вида на голите му гърди.
Тези широки рамене направо ме побъркваха. Когато бяхме сами, аз се притисках към тях, готова за продължението.
Бледочервеното петно на рамото му ме накара да се изчервя. Може и да бях захапала това рамо след оргазма си, а ноктите ми да се бяха впили в мускулестите му ръце, докато стенех.
Входната врата се отвори тихо и влезе Саша, все още сънен, по сини дънки и черна тениска. Отиде направо при момиченцето, което продължаваше да танцува пред телевизора. Не си направи труд да поздрави. Грабна Лидия и тя изписка възторжено.
– Аша, пусни. Пусни.
Той заговори дрезгаво:
– Ейда е направила палачинки. Искаш ли палачинки, принцесо? – Тя спря да се съпротивлява и го прегърна през врата. Той я вдигна високо,
вирна брадичка и излезе.
Това се случваше все по-често. Очевидно бях сбъркала, когато предположих, че битката между Саша и Настася за вниманието на
Лидия е просто фаза. Истината беше, че те се отнасяха към Лиди,
сякаш тя беше дъщерята, която нямаха и я обичаха безумно.
Лев погледна отново часовника си и аз разбрах, че е време да излиза.
Щом се събудихме, му направих безвкусна овесена каша и той я изяде мълчаливо. Че как иначе да изядеш овесената каша с вкус на картон?
Нямаше нито „ммм“, нито „вкусно“. Нека бъдем честни. Имаше гаден вкус. Не знам как изобщо яде.
Поправка. Бях яла боклук, който имаше по-добър вкус от овесената каша.
Отврат.
Лев пристъпи напред. В очите му се четеше нежност, когато се изправи пред мен, стисна брадичката ми и ме накара да се усмихна топло.
– Трябва да вървя.
Понечи да отстъпи, но аз го дръпнах и пръстите ми стиснаха ластика на анцуга.

– Можеш да се позабавляваш. Да се върнем в леглото и да си поиграем. – Прехапах вътрешната страна на бузата си. – Имаме поне половин час, преди Саша да върне Лиди.
– Само че аз винаги тренирам между десет и дванайсет.
Кимнах.
– Знам. Един ден без тренировка няма да те убие, нали?
Стори ми се объркан.
– Но аз винаги тренирам между десет и дванайсет.
Завъртях очи, но изпънах гръб с усмивка.
– Знам, но…
Лев ме прекъсна нетърпеливо.
– Винаги тренирам между десет и дванайсет.
Това беше един от онези моменти. В тях главата ти казва да не настояваш, но не си сигурна дали можеш да се въздържиш. Бързо проумях, че няма начин да объркаш рутината на Лев. Нищо не дразнеше моя човек повече от това да промениш плановете му.
Разбирах какви са проблемите. Той копнееше за някакво подобие на нормалност в свят, в който се чувстваше различен. Детството му беше причинило неща, които го бяха направили такъв, какъвто беше днес.
Това разочароваше ли ме? Да, понякога.
Лев не можеше да се промени. А пък аз не исках да поправям счупената част от него. Той беше съвършено несъвършен, аз бях неговото сърце и душа.
По-важното бе, че той си остава мой. А това беше много. Лев не се раздаваше за хората. Те просто заемаха времето му. Той пък бе отдал цялото си внимание на човек, който по всяка вероятност не го заслужаваше. Въпреки това бях благодарна и често си напомнях, че се е компрометирал достатъчно заради мен и аз трябваше да направя същото.
Пуснах ластика на анцуга и посегнах към висулката котва, която ми беше купил, усмихнах се мило и разбрах, че трябва да подбирам битките си.
– Добре, мили. Забавлявай се.

Раменете му се отпуснаха от огромното облекчение, което изпита,
когато се предадох. Той притисна длани към бузите ми, обзет от благодарност. Когато устните му се спуснаха към мен, аз се надигнах на пръсти, тъй като имах нужда да усетя ласката. Лев ме целуна нежно веднъж, два пъти, три пъти, след това прошепна до устните ми:
– Обичам те, Мина.
За първи път го казваше. Усещах любовта му, но да чуя тези думи…
леле. Беше зашеметяващо. Вече бях наясно, че поговорката е истина.
Търпението е добродетел.
Целунах го отново. И после пак. Преди да съм го привлякла на канапето, аз го отблъснах нежно.
– Върви. Веднага. В противен случай ще те тръшна на земята.
Очите му се усмихнаха и той се разсмя тихо. Намигна ми и излезе.
Аз се хвърлих отново на канапето и въздъхнах дълбоко.
– Имай милост.
Моят любим беше невероятно сексапилен.
Входната врата се отвори отново и тъкмо когато вълнението ми се разгърна при мисълта как Лев зарязва рутината си и прекарва утрото в леглото с мен, Нас надникна в стаята и се провикна.
– Палачинки при Саша. Размърдай се, кукличке. Умирам от глад.
Станах от канапето с въздишка.
– Да, да. Идвам.
Предпочитах да отида на едно друго място, но и палачинките ставаха.
Двете тръгнахме заедно, наслаждавайки се на утринното слънце. Не се сдържах.
– Къде е Вик? – попитах.
Нас си сложи огромните слънчеви очила и сви рамене.
– Не знам. Не прекарваме всеки свободен миг заедно.
Намръщих се.
– Напротив, правите го.
Тя се нацупи.
– Не е вярно.
По всичко изглеждаше, че в рая има неприятности.

Повървяхме малко и Нас заговори тихо:
– Ако Лев не ти се беше врекъл, а ти го обичаше, какво щеше да направиш?
Наострих уши.
– Щях мило да го пратя по дяволите. – Тя въздъхна тихо и аз спрях. –
Какво става, Нас? Какво се е случило?
Тя спря за момент, преди да вдигне ръце и да заговори на един дъх.
– Не знам. Вие с Лев ще се жените. – Хвърлих ѝ поглед, който казваше „да, и какво“? и тя поклати глава. – И аз искам. А няма да стане с Вик.
Смръщих чело.
– Кой го казва? Той те обича, Нас. Всички го виждат. Наистина те обича.
Устните ѝ потрепериха.
– Не, не ме обича. – Тя си пое дълбоко дъх и въздъхна тежко. – Спи с която му попадне. – Явно по изражението ми стана ясно, че не съм знаела, защото Нас се ококори и кимна. – О, да. След това идва при мен в два, понякога в три след полунощ и заспива в леглото ми.
Защото му позволявам. – Тя се засмя насила. – Не ме обича, Мина.
Харесва му, че скачам всеки път, когато подсвирне, че съм му в кърпа вързана. – Очите ѝ се наляха със сълзи и тя зашепна: – Не мога повече така. Твърде много боли.
– Добре, значи той има проблем с обвързването – заявих, но Нас поклати глава.
– Не му търси извинения, Мина. Моля те. Имам нужда да си на моя страна в този случай. Имам нужда от приятелка, която ме разбира.
Нали?
Стори ми се сломена, отчаяна.
– Добре, Нас – казах аз, за да я подкрепя. – Разбирам.
Тя кимна с нещастно изражение.
– Благодаря, дребосъчке.
Усмихнах се.
– За теб винаги. – След това я хванах под ръка и я поведох със себе си. – Хайде. Твърде рано е за тези работи. Имам нужда от палачинки.

Пристигнахме у Саша минута по-късно и унищожихме всичките палачинки.
Вечерта на откриването настъпи по-бързо, отколкото някой от нас очакваше и аз огледах заведението, новите решения и се запознах с новото разположение. Всичко беше различно. Беше вълнуващо.
Бърди помагаше на момичетата да се подготвят, даваше последни инструкции и оправяше костюми, коса, грим. Останах малко изненадана, когато Саша нареди на трите ни с Аника и Нас да се преоблечем, когато пристигнем. Очевидно бе решено, че персоналът зад бара ще облече костюми като танцьорките, но малко по- дискретни. Когато предупредих Саша, че не мога да вървя на токчета,
той ми каза, че Бърди се е погрижила за това. Останах приятно изненадана от ниските обувки с отворени пръсти, които ми беше осигурила.
Преоблякохме се в новите униформи: с дълги до бедрата мрежести чорапи, жартиери, червено-черни корсети и бухнали микрополички.
Едно от момичетата ми даде дълги сатенени ръкавици, които ми се сториха великолепни. Притеснявах се, че ще се почувствам странно.
Не беше така. Бяха сексапилни. Самата аз се чувствах секси и нямах търпение да чуя мнението на Лев.
Щом се облякохме, с Аника и Нас отидохме до сцената. Веднага се понесоха подсвирквания и викове. Покрих лицето си с ръце и се изчервих, въпреки това се разсмях. Преди да ми остане време да се опомня, усетих топло, твърдо тяло да се притиска в моето. Прегърнах го със сумтене и запримигвах.
– Лев? Какво не е наред, мили?
Той сведе поглед към повдигнатите ми гърди.
– Какво си облякла, по дяволите?
Усмихнах се.
– Ти не получи ли съобщението? – Махнах с ръка към Аника и Нас. –
Това са новите униформи за бара.
Лев поклати глава и изръмжа тихо.
– Не – беше първото, което каза, а след това продължи: – О, не, по дяволите.

Отпуснах ръка върху стегнатия му корем, скрит под ризата, и се опитах да обясня.
– Това е част от промяната. Искам всичко да е истинско. Нали разбираш?
Той стисна зъби и изръмжа.
– Тази работа не ми харесва. – Изсумтя гневно. – Всеки може да ти види играчиците.
Ухилих се.
– Ти обаче си единственият, който ще ме съблече по-късно. –
Изправих се на пръсти, за да го гризна по брадичката. – Не е ли супер?
Чух, че момичетата се отдръпнаха и се зарадвах. Когато Лев спусна ръка, за да обхване дупето ми през новия костюм, той пое със зъби меката част на ухото ми и я засмука.
– Ти си палавница – прошепна. – А палавите момичета ги наказват.
Завъртях очи, когато усетих езика му по ухото си, но когато се усетих какво е казал, се отдръпнах и се ококорих.
– Как ще ме накажеш?
О, боже, гласът ми беше станал дрезгав. Също като на пушач, който опразва по кутия на ден.
Устните му потръпнаха.
– Какво да правя с теб, мишле?
– Имам няколко идейки – измърморих, когато притворих очи и притиснах устни към неговите. Много ми хареса как езикът му се плъзна, за да погали моя.
След това той ме остави. Нас подбели очи и ме дръпна настрани.
– Господи. Престанете. Имаме предостатъчно работа. Можете да се опипвате с погледи и от двата края на клуба, разбра ли?
Заех мястото си зад бара. Диджеят, който Саша беше наел, пусна тихо ар енд би, докато се напълни заведението. Саша дойде при бара и се подсмихна, спря пред мен. Стори ми се развълнуван.
– Опашката е три пресечки дълга. – Разсмя се и поклати невярващо глава. – Три скапани пресечки. – Насочи пръст към мен и се усмихна,
наклони глава, накрая тръгна нанякъде.
Не бях сигурна какво иска да каже.

Саша беше странен.
Половин час по-късно всички бяхме по местата си, вратата се отвори и клубът започна да се пълни. Щом достигнахме капацитета, вратата бе затворена отново и ние с Нас и Аника се разтичахме, за да раздаваме безплатни напитки срещу листовки. Вече не сервирахме на масите и в сепаретата. Който искаше напитка, трябваше да дойде при нас.
Светлините бяха приглушени. Диджеят намали музиката, след това заговори:
– Добър вечер, дами и господа. Добре дошли на откриването на бурлеската на „Кървящи сърца“.
Тълпата аплодира и аз останах изненадана колко много жени бяха дошли. Диджеят изчака виковете да утихнат, преди да продължи:
– Надявам се да харесате предложението ни. Нашите момичета нямат търпение да се срещнат с вас.
Прожекторите се насочиха към предната част и средата и всички зачакахме с притаен дъх.
Гласът на диджея стана дрезгав, когато продължи:
– Дами и господа, представям ви… – Той замълча за повече ефект.
Завесите започнаха да се отварят. – „Диамантената дузина“!
Дванайсетте момичета на сцената приличаха на кукли, седнала на дървени столове. Всяка беше облечена в различен цвят костюм,
еднакъв с тези на барманките. Басите затътнаха, когато „Хълмовете“
на „Уикенд“ оживяха. Песента беше бавна, сексапилна и даваше възможност на момичетата да покажат движенията си. Беше песен за жарката афера на една жена с наркоман. Момичетата се движеха едновременно, местеха се на столовете, извиваха се и отвсякъде се понесоха подсвирквания.
Видях как ги наблюдават жените, бяха като хипнотизирани, а мъжете следяха с обожание всяко тяхно движение. Когато Бърди нае трите нови момичета преди дни, аз се питах дали ще бъдат готови навреме, но се оказа, че греша. Сега бях доволна.
Песента приключи, момичетата паднаха на пода, извърнали лица, с отворени очи, също като кукли, хипнотизирани от музиката.

Прожекторите угаснаха и завесите се спуснаха.
Последва… мълчание.
Дъхът ми заседна в гърлото.

Изтегляне 1.44 Mb.

Сподели с приятели: