Цветана Генчева, превод от английски

Лев ми намигна. Приближих лице към рамото му, отпуснах устни там.
– Знаеш ли, трябваше да го направим насаме.
Той ме целуна по връхчето на носа.
– Глупости. Както каза Аника, нали всички сме приятели.
Усмихнах се широко.
– Значи ще се женим? – Лев кимна и ми се усмихна, нежното му изражение смекчи строгото лице. – И кога ще бъде сватбата ни? –
попитах и се засмях изненадано.
Той сви леко рамене, все още твърде доволен от себе си.
– Оставям този въпрос на теб, мишле. След един ден, след една седмица, след една година, пет пари не давам. Стига да носиш пръстена ми и да обещаеш, че един ден ще ми бъдеш съпруга, аз ще съм безкрайно щастлив.
Наведе се и ме целуна бавно и топло. Когато се отделихме един от друг, аз погледнах всички на масата.
– Май ще се женим. – След тези думи покрих устата си ръка и се засмях високо. Беше очевидно, че не мога да повярвам.
Беше невероятно.
Преди три месеца живеех на улицата, на моята улица, и не знаех как ще оживея. Днес бях сгодена и щях да се омъжа за най-красивия,
внимателен и мил човек на света. Този мъж ми беше спасил живота.
Този мъж обичах с всеки удар на тръпнещото си сърце.
Най-сетне всичко за мен се подреждаше.
Животът ми се подреждаше.
И това ми харесваше. Всяка трудна, мъчителна, критична секунда.
В момента животът беше хубав. Макар да исках повече от него,
нямах нужда от друго. Щастието ми бе възстановено от вярата в един мъж.
Един несъвършено съвършен мъж.
***
Усмивката ми напираше на устните, но аз си бях казала, че трябва да се овладея.

– Бърди? – провикнах се.
Когато тя се обърна, аз ѝ дадох знак с пръсти да дойде при мен.
Стори ми се притеснена, когато заговорих:
– Саша иска да те види в кабинета си.
– Всичко наред ли е? – попита бавно и предпазливо тя.
Насилих се да въздъхна и я погледнах мрачно.
– Не бих казала. Ела. Ще поговорим.
Минахме по коридора и Бърди спря за малко, преди да влезем в офиса.
– Направила ли съм нещо?
Отправих ѝ тъжна усмивка, отворих вратата и тя влезе. Последвах я и затворих след нас. Докато Бърди се настаняваше срещу Саша, аз се облегнах на вратата и едва сдържах радостта си.
Саша се отпусна на стола си.
– Как си, красиво птиче?
Бърди се намръщи.
– Добре.
– Радвам се. – Той се приведе напред. – Забелязах, че работиш с момичетата. След днешната репетиция искам да ти кажа… – Замълча,
за да постигне по-голямо въздействие. – Питам се защо никога не си ми дала възможност да те сложа на мениджърска позиция. Защото държа да ти кажа, Бърди… че имам нужда от теб.
– Ка… – Тя се обърна и ме погледна, после се извърна пак към Саша.
– Какво значи това?
Тогава вече Саша се усмихна широко.
– Получаваш повишение. Напълно заслужено повишение, стига да го искаш.
Бърди се ококори.
– Ти игрички ли си играеш, сладур? Защото това не е смешно. Трябва да храня две дечица и парите ми трябват. Така че, ако…
Саша плъзна лист към нея. Бърди го взе с разтреперани ръце.
– Какво е това? – прошепна тя.
Саша се усмихна мило.

– Това е основната ти заплата. Отдолу е записан бонусът, който ще получиш за целия си труд тази седмица.
– Ама… ама… ама… – заекна Бърди. После се усети. – Това е двойно на сегашната ми заплата.
Саша присви очи към нея.
– Да не би да казваш, че не заслужаваш тези пари? Защото мога да променя…
– Да не си посмял! – прекъсна го тя. – Тихо.
Саша прихна.
– Значи ли, че приемаш офертата ми?
Бърди повдигна вежда.
– Чакай малко, захарче. Ти дори не си ми казал какво трябва да правя. Я започни с това.
Пристъпих напред и застанах до бюрото на Саша. Усмихнах се на приятелката си.
– Саша се надяваше да станеш режисьор на шоуто. Това означава, че ще отговаряш за момичетата, ще поръчваш нови костюми, ще помагаш с хореографията на танците, ще определяш кои да танцуват… разни такива.
Саша кимна доволно.
– Също така означава, че ще трябва да работиш по-дълго. Не много повече, но поне още пет часа на седмица.
Бърди се замисли за момент, след това му се усмихна.
– Ще се справя. – Тя вдигна листа, на който ѝ беше написал заплатата и го размаха. – За тези пари ще работя, сладурче. Вече си имаш режисьор на шоуто.
Бърди изписка възторжено, стана и прегърна и двамата, след това ни остави сами. Аз се усмихнах след нея и заплясках с ръце от радост,
след като бях видяла, че човек, за когото ме е грижа, е успял по начин,
по който не беше и предполагал, че ще постигне нещо.
Настаних се на стола, от който стана Бърди, и въздъхнах леко.
– Това беше страхотно.
Саша присви очи към мен.
Ококорих се.

– Какво?
Той ме погледна внимателно.
– Коя, по дяволите, си ти, Мина Харис? – измърмори.
Завъртях очи към него и тъпия му драматизъм.
– Знаеш коя съм, Саша. Просто момиче – измънках.
Той поклати глава.
– Не, не си.
Не бях сигурна какво иска да каже, но поне го каза тихо, в думите му нямаше обичайната за него острота. Свих вежди.
– Кажи… Ти добре ли си?
Саша прокара ръка по лицето си.
– Не. Не бих казал. – Не бях готова за подобно признание, нито когато най-неочаквано призна, без да крие умората си: – Ако не се получи, ще трябва да затворим. Губим твърде много пари.
Това ми беше известно, но всички го знаехме. Това беше една от причините момичетата да полагат огромни усилия, а когато Саша ни изненада със съвършено нов интериор, вълнението ни за откриването стана двойно по-голямо.
Клубът изглеждаше по-изискан от когато и да било. Сцената може и да беше същата, но имаше нов под, червените кадифени завеси бяха заменени с тежки черни, които придаваха елегантен, стилен вид.
Повечето маси бяха заменени със сепарета с черни кожени седалки и бели копчета. Столчетата на бара бяха сменени с високи, черни столове. Стените бяха боядисани в черно. Саша беше платил на един човек безумна сума, за да прояви снимките, които направих на момичетата в игриви и провокативни пози.
Листовките ни бяха хит. С Лев, Вик, Нас и Аника сложихме плакати на стените на популярни заведения и раздадохме листовки. Тези няколко дни бяха натоварени, но рекламата си казваше думата.
Посещенията в страницата на социалната ни медия – идея на Нас, бог да я благослови – стигнаха до нечувани висини и хората тагваха приятелите си, толкова им беше интересно. Жени, които искаха да танцуват в клуба, се свързваха с нас по имейла, за да кажат колко е вълнуващо, че ще има бурлеска на местно ниво.

С
Засега реакциите бяха позитивни. Сега оставаше да чакаме и да видим дали вложеният ни труд ще бъде възнаграден.
– Ще се получи – опитах се да го убедя аз.
Саша вдигна ръка, стисна основата на носа си и затвори очи.
– Ако не се получи, сме прецакани. Инвестирали сме всичко в това място.
Станах, тръгнах към вратата.
– Стига. Никакво отчаяние. – След това се провикнах от коридора: –
Ще успеем, дяволите да го вземат.
Разбира се, че щяхме да успеем.
***
Когато вечерта се прибрах у дома, казах на Лев, че бързам да си легна,
тъй като исках да остана за кратко сама. Взех мобилния си и набрах номера.
Обаждах се, за да поискам услуга.

Изтегляне 1.44 Mb.

Сподели с приятели: