Цветана Генчева, превод от английски

– Ще дойда с теб – казах. Не исках разрешение.
Той поклати глава.
– Не. Отивам сам.
Не исках да бъда гласът на разума, но ако аз не приемех тази роля,
кой друг щеше да го направи?
– Миличък, знаеш какъв ставаш, когато си ядосан. Ставаш малко куку – прошепнах. – Позволи ми да дойда. Няма да кажа и дума. Нека просто бъда до теб.
Да, нека бъдем честни. Страхувах се, че Лев ще убие онзи гадняр.
Застанах зад него и поставих ръце на ханша му, притиснах тяло в неговото, целунах го по гърба.
– Позволи ми да дойда, любов моя. Моля те. Няма да се пречкам.
Обещавам.
Той се обърна и ме погледна.
– Не че ще ми се пречкаш. Искам да си тук, на безопасно място с
Лидия.
Примигнах.
– Ако ставаше въпрос за мен, ти щеше ли да ме пуснеш да отида сама?
Той смръщи чело.
– Не, разбира се.
– Затова ще дойда с теб – заявих.
На Лев не му беше никак приятно, но се съгласи и двамата се отбихме набързо при Настася. Лев се обади на Саша и тръгнахме към дома на семейство Алкаев.
Беше ми жал за онзи глупак.
***
Игор Алкаев отвори вратата и аз трябва да призная, че съвсем не изглеждаше така, както си го бях представяла. Представях си нисък,
закръглен мъж с голямо шкембе, тъмна коса, може би брада. Озовах се пред висок, слаб мъж с посивяваща руса коса, остър нос, студени тъмни очи и изражение на неодобрение.

Покани ни, без да каже и дума и се обърна към съпругата си, Вера,
която очевидно нямаше право на глас. Нареди ѝ да донесе кафе. Тя излезе все така безмълвно и Игор се подсмихна.
– Значи си получил писмото, а?
Лев беше твърде напрегнат, за да седне. Затова остана до мен, когато се отпуснах на кожения диван.
– Получих го. Питам се къде ти е бил умът, Игор, защото няма да получиш дъщеря ми. Две години живях без нея и проклет да бъда, ако я дам сега.
Игор го наблюдаваше внимателно.
– Променил си се – заяви той. – Има нещо различно у теб. Не мога обаче да разбера какво. Ти си – той повдигна вежди – самоуверен и уравновесен.
Лев изръмжа.
– Казвай какво искаш.
Наблюдавах внимателно двамата мъже. Носех лютив спрей в чантата и не се страхувах да го използвам. Нямаше да се свивам, когато ставаше въпрос за любим човек.
Игор изсумтя.
– Нямаш нищо, което да искам, Леоков. – Той стана сериозен. – Вече не.
Лев стисна зъби.
– Няма да получиш никакви пари от мен, вече не.
Лицето на стария стана яркочервено.
– Дъщеря ми е мъртва, имбецил такъв. Забременя от теб, след това ти реши, че не я искаш. Тя те обичаше. Разбира се, че ще изпадне в депресия. Търпеше жестокостта ти години наред, преди да отнеме живота си. – Игор си пое дъх и продължи с леден глас: – Всичко е по твоя вина. – Изпъна гръб и нагласи вратовръзката си, макар тя да беше на място. – Ти си отрова. На Лидия ще ѝ бъде по-добре с нас. Ние я обичаме.
Лев преглътна с усилие и стисна зъби.
– Помисли какви ги вършиш. Може да е последната ти мисъл.
Тогава Игор се усмихна мазно.

– Това да не би да е заплаха, Леоков?
– Не е заплаха – отвърна спокойно Лев. – Стават и нещастни случаи.
Игор се изправи тъкмо когато съпругата му се връщаше с кафе за всички.
– Няма какво да обсъждаме. Моля те, върви си.
Изправих се и стиснах ръката на Лев.
– Ще се видим в съда – рече той.
Обърнахме се и ръката му стисна моята толкова силно, че ме заболя.
Тъкмо отваряхме вратата, когато видяхме Корина отпред. Тя имаше вид на човек, тръгнал на мисия, който няма време да спира и да поздравява. Нахлу така, сякаш домът беше неин. Усмивката ѝ беше хищна.
– Майко. – Погледна баща си и не скри отвращението си. –
Незначителен донор на сперма.
Това беше нашият малък ангел на отмъщението. Казват, че най- хубавите неща са в малки опаковки. В този момент осъзнахме колко много истина има в тези думи.
Игор се напрегна.
– Казах ти да не стъпваш повече тук.
Кора се подсмихна.
– Като че ли бих го направила по свое желание. Помисли малко,
дъртак такъв. Тя се усмихна хитро. – Тук съм заради Лев.
Игор вдигна брадичка към него.
– Вземи го, тогава. Приключихме.
Наблюдавах слисано как Кора се смее.
– Леле, ти наистина си кръгла нула. – Тя пристъпи към кожения диван и седна. – Ти не искаш Лидия. Просто си вкиснат, че златното ти дете вече го няма. Разбирам те. Тя ми липсва и на мен, но онова,
което правиш, е отвратително. – Кора изпъна гръб и погледна Игор право в очите. – Искаш да играеш безпощадно ли, татенце? – Тя му отправи усмивка, достойна за Мона Лиза. – Дали не трябва да провериш тайното си местенце; потърси си счетоводната книга.
Игор посърна.
Усмивката на Кора изчезна, заменена с престорена загриженост.

– Мисля обаче, че търсенето ще бъде напълно безсмислено. – Тя поклати глава с неудобство. – В днешно време са се навъдили толкова крадци... Жалка работа.
Игор пребледня.
– Какво си направила, Корина? – прошепна той.
Кора се изправи.
– Ще ти кажа какво съм направила. Направих четири копия от счетоводната книга. – Тя замълча за момент. – Ще ти върна оригинала,
но ако решиш да продължиш с тъпата си битка за попечителство над дете, което не искаш – тя сниши малко глас, – ще ти извадя на показ мръсните ризи. Всички новинарски програми ще научат какво представлява „Закон“.
Баща ѝ пристъпи напред, готов да я удари, но се спря.
– Ще ме убият.
Тя сви рамене.
– Ще бъдеш мъченик за каузата.
Не бях сигурна дали виждам добре, но челото на Игор заблестя от пот.
– Теб ще те убият – рече задавено той.
Кора скръсти ръце пред гърдите си.
– Да, вече мислих по този въпрос. Ако нещо ми се случи, вече съм дала много точни нареждания копие от счетоводната книга да бъде предадено на ФБР. Останалите три копия… – Тя изглеждаше толкова доволна от себе си, когато въздъхна. – Един господ знае къде ще отидат.
Игор бе готов да изреве.
Кора се приведе напред и зашепна театрално:
– Между другото, мама знае ли, че ти снабдяваше Ирина с метамфетамини? – Когато майка ѝ простена от мъка, Кора се обърна намръщено към нас. – По дяволите. – Заговори с извита на една страна уста. – Стана неловко.
Настъпи тежко мълчание. Стояхме стреснати от начина, по който
Корина Алкаев се беше справила с баща си, когато тя най-сетне плесна с ръце.

– Добре – рече накрая, – ние си тръгваме и повече няма да ни видите.
Никога повече. Ако се опиташ дори да погледнеш към Лиди, ще те смачкам като някакво скапано насекомо, защото си точно такъв,
жалко човече, изпълнено с горчивина. – Изражението ѝ се промени за секунда и разкри дълбока тъга. – А някога те обичах. – Обърна се към майка си. – Трябва да го зарежеш, мамо. Той е луд. Махай се, докато можеш.
Игор сви юмруци и засъска през стиснати зъби.
– Не зачиташ нищо, никаквице!
Кора не му обърна внимание и продължи да гледа към майка си.
– Обади ми се, ако имаш нужда от мен. Ще те подкрепя, каквото и да решиш. – Усмихна се на мълчаливата по-възрастна жена, чиито очи бяха пълни със сълзи. – Обичам те, мамо. Винаги съм те обичала. И
винаги ще те обичам.
Тя се обърна и ни даде знак да тръгваме.
– Хайде. Да вървим.
Кора ни придружи до колата.
– Вървете – прошепна тя, – ще се видим у Настася.
Лев не спря, за да задава въпроси.
Качихме се в колата и потеглихме.
***
Кора и Нас ни чакаха, когато слязохме от автомобила. Протегнах ръце.
– Какво беше това, по дяволите?
Нас се обърна към Кора и я сръчка по рамото.
– На това му се казва игра.
Лев се приближи предпазливо.
– Моля те, кажи ми, че това не беше блъф.
Кора му се усмихна.
– Не. Нас има копие, Саша също. Адвокатът ми има, а последното копие е на тайно място. – Тя въздъхна. – Татенцето ще бъде яко прецакан, ако отново реши да те мачка.
– Защо? – попита Лев. – Защо ми помагаш?
Кора сведе поглед към земята и заговори тихо:

– Ти ми каза, че преди съм била като част от семейството. А хората в едно семейство се грижат един за друг, пазят си гърба. – Тя замълча. –
Тук винаги съм се чувствала повече у дома, отколкото там.
Тогава Лев направи нещо странно.
Той пристъпи напред и прегърна Корина. Прегръдката не беше кратка. Продължи цяла минута, поне толкова. Кора се отпусна до него, вдигна ръце и сграбчи силно сакото му, докато приемаше тази рядка проява на обич от мъж, който рядко показваше чувствата си.
Аз пък стоях отстрани, нахилена като глупачка.
Лев се отдръпна и докосна бузата ѝ.
– Благодаря, Корина. Длъжник съм ти.
Тя поклати глава.
– Нищо не ми дължиш. Просто искам Лидия да е щастлива, а тук тя е щастлива.
Това бе тя, малката ми хитруша.
Сетих се за нещо.
– Сигурни ли сме, че Игор ще се съобрази с предупреждението? Той е толкова нагъл. Не ми прилича на човек, който би се притеснил от заплаха.
Кора повдигна вежди.
– О, ще внимава. – Тя се изсмя. – Изпратих му по имейла копие от документите, за да се увери, че не си играя с него.
– Леле – ахнах, обзета от страхопочитание. – Ти си опасна работа,
Кора. – Усмихнах ѝ се с благодарност. – Харесва ми. На теб ти отива.
– Кора ще остане тук известно време – намеси се Нас, – докато си стъпи на краката.
Кора пребледня.
– Освен ако ти не искаш.
– Остани колкото дълго искаш – отвърна напълно искрено Лев. –
Имаме предостатъчно място.
Нас побутна Кора.
– Попитай го – зашепна тя.
Кора сви вежди и поклати дискретно глава.
Нас подбели очи.

– Просто го попитай.
– Какво трябва да ме попита? – надигна глас Лев.
Кора поклати глава и не скри, че е смутена.
– Не е важно.
Нас въздъхна шумно.
– Нали си наясно, че сега тя е обезнаследена? – Лев кимна, но сви рамене. Нас продължи с известно неудобство. – Има нужда от работа,

Изтегляне 1.44 Mb.

Сподели с приятели: