Цветана Генчева, превод от английски
Изтегляне 1.44 Mb. Pdf просмотр
|
| О, не. По дяволите, не. Не им хареса! Бузите ми пламнаха миг преди тълпата да полудее, всички се изправиха и се развикаха с пълно гърло. Носеха се подсвирквания и нетърпелив рев и сърцето ми подскочи в гърдите. Можех да кажа, че това беше най-страшният момент в живота ми. Нас ме притисна до себе си, изписка до ухото ми и ме залюля. Смехът заседна в гърлото ми, след това избухнах в смях, притиснах я до себе си. После се случи нещо и аз усетих как сълзите избликват в очите ми. Със стегнато гърло аз замигах, за да ги пропъдя. Сега вече всичко щеше да е наред. Усещах го дълбоко в себе си. „Кървящи сърца“ щяха да доживеят до дълбока старост. Някои си тръгваха, други заемаха местата им. Клубът остана пълен до пръсване цялата вечер, а след единайсет ми дойдоха гости. Щом ги видях, аз заобиколих бара, втурнах се към брат си и го прегърнах през кръста; целунах чичо Ларедо по бузата. – Вие дойдохте! Ларедо се усмихна и също ме привлече в обятията си. – Не можех да пропусна голямата вечер на племенницата си. Посегнах към ръката на Алесио и я стиснах. – Много се радвам, че сте тук. Той ме погледна и в очите му видях гордост. – Ти ли направи всичко това? Нацупих се. – Не! – След това се огледах. – Всички се включиха. Беше групово усилие. Всички имаме принос. Всеки си имаше задача и се зае с нея. – Добре се справи, малката – прошепна Алесио и огледа новия клуб. В този момент Саша се появи зад мен. – Какво, по дяволите, си въобразявате, че правите тук? Ококорих се и заговорих със заекване: – Ами… аз ги поканих. Саша ме погледна на криво. – Защо, мамка му? Да си тръгват. Застанах между чичо си и брат си и погледнах Саша с негодувание. – Не, никъде няма да ходят. Саша стисна зъби, преди да се успокои. – Слушайте, момчета. Имате си собствен клуб, който да управлявате. Трябва да си вървите. Алесио ме прегърна. – Не, няма. Тази вечер затворихме. Саша погледна от Алесио към Ларедо. – Петък вечер е. Една от най-натоварените в седмицата. Защо, по дяволите, сте затворили? Гласът ми заседна в гърлото, сърцето ми се сви. – Защото аз ги помолих. Саша остана все така объркан. Свих рамене и обясних: – Имахме нужда от хора. Беше важно, Саш. Не искам да изгубя това място. Никой от нас не иска. Затова ги помолих да затворят тази вечер. – Преглътнах с усилие. – Така щяхме да имаме шанс. Изражението на Саша се проясни. Той смръщи чело, погледна Ларедо и заговори тихо: – Защо си го направил? Не ни дължиш нищо. Ларедо кимна. – Знам. Когато Мина ми каза какво сте планирали, ми стана любопитно. – Той сви рамене. – Не е забавно да победиш, когато няма достойно съперничество. Алесио се съгласи с усмивка, макар и не толкова приятелска. – Да, няма смисъл да отнемаш от човек, който няма нищо – и побърза да добави: – Чакам да се издигнеш толкова много, че да си счупиш нещо, когато паднеш. Разбра ли ме, Леоков? Саша го погледна, без да мига, после се изсмя. – Майната ти, скапаняко. – След това направи нещо дръзко. Подаде ръка на Алесио. Сърцето ми спря. С Алесио гледа ръката дълго, преди да протегне бавно своята и да я стисне силно. – Хубаво местенце имате. Саша се подсмихна. – Знам. Алесио се ухили и белезите му се разтегнаха. – Господи, голям си кретен. Саша се усмихна. – Знам. О, боже. Да не би егоистичните ми действия да бяха прокарали мост над разрива, поддържан от години омраза? Видях как Саша пусна ръката на Алесио и я протегна към Ларедо. По-възрастният мъж се усмихна мило и я стисна. О, да. Усмивката ми стана още по-широка. Мисля, че се получи. Изтегляне 1.44 Mb. Сподели с приятели:
|