Цветана Генчева, превод от английски

Саша се похвали, че през уикенда с откриването сме изкарали повече, отколкото преди изкарвахме през цялата седмица и това беше независимо от безплатните напитки, които сервирахме с листовките.
Облекчението в стаята беше осезаемо. Раменете се отпуснаха, чуха се въздишки, някои се разсмяха щастливо. Лев ме придърпа до себе си и аз стиснах ризата му, усмихнах се до гърдите му.
Всичко се подреждаше. Беше невероятно. Истинско чудо.
Следващият понеделник настъпи бързо. Минавах през кухнята,
когато на портата се позвъни. Погледнах малката камера и видях как прозорецът на автомобила се отваря. Тя смъкна очилата си и погледна право в камерата, а аз ѝ отворих, без дори да се замисля.
Чаках притеснено да чуя звънеца на вратата и отворих веднага.
Дребната блондинка с дълга рокля свали очилата си и се усмихна мило.
– Здравей, Мина.
– Здрасти, Кора – отвърнах тихо. – Какво правиш тук?
Тя наведе глава и тихо въздъхна. След това ме гледа дълго.
– Може ли да вляза?
Замислих се. Може би не трябваше да я пускам, но нещо у това момиче ми нашепваше, че с нея няма проблем. Кимнах, отдръпнах се и я пуснах да мине. Кора се усмихна отново, но някак уморено.
– Благодаря.
Влезе в хола и изчака да я последвам. Седна на канапето до мен.
– Лев вкъщи ли е?
Погледнах към часовника на стената. Все още тренираше.
– Ще се върне всеки момент.
– Добре. – Тя преглътна с усилие. – Имаш ли нещо против да го почакам?
– Не, разбира се. – Изправих се. – Какво да ти донеса? Кафе? Сок?
Кора се усмихна и въздъхна.
– Кафе става, благодаря.
Станах, отидох в кухнята и се върнах с две чаши кафе без захар и сметана.
– Не знам как го пиеш – казах ѝ аз, когато ѝ подадох чашата.

– Чисто. – Тя отпи. – Как е при теб?
Усмихнах се на опита ѝ да води непринуден разговор.
– Добре. – Усмивката ми се стопи. – А ти как си? – Протегнах ръка и я отпуснах на коляното ѝ. – Моите съболезнования за Ирина.
Кора сви рамене.
– Благодаря. Справям се. Мама ми се обади. Помоли ме да отида и да ѝ събера нещата от къщата, така че… да… това беше… – Тя притаи дъх. – Беше болезнено. – Кора се наведе над кафето си и докосна чашата с пръст. – Ирина не беше като мен. Тя позволяваше на татко да диктува живота ѝ. Не и аз. Казах на родителите си, че не им дължа нищо. Затова се изнесох, когато станах на осемнайсет.
Кора се усмихна.
– Не знам дали знаеш, но живях с Настася две години, преди всичко да се разпадне и то изцяло по моя вина. Ирина обаче беше златното дете. Аз бях черната овца. – Тя се намръщи. – Виж я обаче докъде стигна. – Кора стисна очи и призна шепнешком: – Мразя татко. Много го мразя, Мина.
Не знаех какво да кажа.
– Много съжалявам.
Тя постави ръка върху моята и я стисна. Сърцето ми се сви заради нея.
– Благодаря, че ме пусна тук.
Отново погледнах часовника.
– Лев ще се прибере всеки миг.
Тя се усмихна, но беше насила.
– Надявам се да не ме изхвърли.
Нямаше да му позволя. Корина Алкаев може и да беше казала неща,
които не е искала, на стари приятели, но не заслужаваше да бъде наказвана до живот. Щях да накарам Лев да я изслуша. Не знаех как,
но щях да го направя.
Говорихме си небрежно през следващите пет минути, когато задната врата се отвори и Кора се напрегна. Лев влезе в хола. Видя гостенката и се закова на място. Погледна ме въпросително и аз се усмихнах

окуражително. Той замига към мен, след това се опомни и дойде при нас.
– Здравей, Корина – поздрави я.
Тя му се усмихна неуверено.
– Здрасти, Лев.
Той беше потен, зачервен, но седна до мен в дрехите от тренировката и заговори спокойно:
– На какво дължа удоволствието? Родителите ти ли те изпратиха?
Защото им казах…
Тя поклати глава и го прекъсна.
– Не, не са ме изпратили. – Корина завъртя очи. – Откога правя онова, което те искат? – После продължи по-тихо: – Не съм говорила с тях, откакто умря Ирина и не възнамерявам да говоря, докато не признаят, че са прецакали нещата.
Лев ми се стори удивен от думите ѝ.
– Тогава защо си тук?
Тя си пое накъсано дъх; после се засмя леко, сви рамене и отпусна ръце в скута си.
– Племенницата ми ми липсва – прошепна Кора, без да крие болката си.
От начина, по който Лев се стегна, разбрах, че тези думи никак не му харесаха. Бяха толкова открити. Той не обичаше да не знае какво точно има предвид човекът срещу него. Трябваше да се намеся.
– Значи искаш да прекараш известно време с Лиди? – попитах тихо.
– Просто искам да я видя. Не ме интересува как. Ти определи времето и мястото. Аз просто… – Кора погледна умолително Лев. –
Знам, че мразеше Ирина, но тя невинаги е била гаднярка. А Лидия е всичко, което остана от сестра ми.
Лев стисна зъби. Кора въздъхна и наведе глава.
– Знам, че ми нямаш доверие, разбирам те, но ще направя всичко,
което искаш. Просто искам да прекарам известно време с Лиди.
Входната врата се отвори. Влезе Нас.
– Здрасти, дребосък!
– Тук сме – провикнах се аз и се притесних от присъствието на Кора.

Нас влезе в хола и спря; погледна право в бившата си най-добра приятелка. Кора се изправи и преглътна с усилие.
– Здрасти.
Нас я огледа внимателно, преди да влезе и да каже бавно:
– Здравей.
Долната устна на Кора се разтрепери и очите ѝ се напълниха със сълзи. Когато тя наведе глава и сълзите закапаха, реакцията на Нас ме учуди много. Тя отиде при хлипащата Кора и я прегърна.
– Съжалявам – прошепна Нас.
Кора я стисна като спасителен пояс.
– Не, аз съжалявам. Нещата, които ти казах…
Нас поклати глава и я притисна.
– Забравени са.
Двете останаха прегърнати още известно време и когато се разделиха, Нас седна до Кора, пое ръката ѝ и я задържа в своята. Нещо ми подсказа, че колкото и да е силна Корина Алкаев, тя бе стигнала точката си на пречупване.
Нас ме погледна.
– За какво говорим?
– Корина иска да види Лидия – отвърна Лев. Замълча, но след малко продължи: – И аз мисля по въпроса.
Облекчението по лицето на Кора бе очевидно, но тя го прикри с вълнение.
– Наистина ли? Защото за мен няма значение дали ще стоим тук през всичкото време. Мога да ѝ организирам пикник в предния двор и да не ти се пречкам. Обещавам, че няма да ти преча.
Лев погледна ръката на Настася, която все още стискаше тази на
Кора.
– Навремето беше като част от семейството, Корина.
Устните ѝ потрепериха и тя отвърна тихо:
– Знам, аз прецаках нещата. Много се извинявам.
Лев се изправи.
– Не виждам защо да не виждаш Лиди от време на време. – Той погледна дребничката жена. – Тя вече няма майка. Нека има до себе

си човек, който е познавал Ирина като дете. Някого, който ще ѝ
покаже добрата страна на майка ѝ.
– Мога да го направя – отговори тъжно Кора. – Аз ще бъда този човек.
Лев кимна.
– Знам, че можеш. – Той погледна часовника си. – Мирела я заведе в парка, но скоро ще се приберат. Ако искаш, почакай.
Той не каза нищо повече, просто се обърна и излезе.
Сърцето ми се стопли и усетих тази топлина в цялото си тяло.
Господи, обичах Лев. Той беше добър човек.
Изправих се и аз и погледнах удивената Кора.
– Сигурно е минало много време. – Обърнах се към Нас и се усмихнах. – Ще ви оставя да наваксате.
Затичах се по стълбите през стъпало – което си беше истинско постижение за дребно момиче като мен. В спалнята ни заварих Лев да се съблича. Той ме погледна, след това смъкна боксерките си и остана гол.
– Ти си добър човек, Лев Леоков – казах тихо. И започнах да се събличам.
Той погледна голия ми стомах и остана да наблюдава как си свалям сутиена.
– Трябва да взема душ, мишле – заяви дрезгаво.
– Не – възразих. Пъхнах палци под ластика на бикините си и ги смъкнах. Те паднаха до глезените. – Трябва да ме изцапаш. –
Отстъпих настрани и приближих до него. Погледнах го в очите съвсем невинно. – След това ще се изкъпем заедно. Става ли?
Лев постави ръце на ханша ми и ме стисна леко; очите му се изпълниха с похот.
– Кой съм аз, че да споря с годеницата си.
Ухилих се, когато устните му се спуснаха над моите.
– Подмазвач.
Прекарахме дълго време под душа.
Когато приключихме, съвсем не бях чиста.
Бяха рошава и доволна.

Изтегляне 1.44 Mb.

Сподели с приятели: