Цветана Генчева, превод от английски

П
отънала в мисли, стоях до прозореца и гледах луната. Бях облечена с червено-черното кимоно, което Вик ми купи, но стомахът ме присвиваше от нерви.
Беше време.
Обърнах се към леглото, в което се беше отпуснал той, гол като новородено, и посегнах към златното кръстче на врата си – поредния подарък от Вик. Преглътнах с усилие и заговорих тихо:
– Вик, мили… трябва да направиш нещо за мен, става ли? Без въпроси. Просто трябва да го направиш.
Той се обърна към мен и се намръщи.
– За теб ли, любов моя? Каквото кажеш.
Говореше напълно сериозно.
По дяволите.
Устните ми трепереха. Поех си дълбоко дъх и бавно въздъхнах.
– Трябва да си вървиш. – Първите ми сълзи потекоха и аз си поех накъсано дъх. – Трябва да си отидеш и повече да не се връщаш. –
Наведох глава и обвих ръце около тялото си. – Трябва да го направиш ти. Ти трябва да си отидеш. Защото аз ще продължа както досега. –
Завъртях очи и вдигнах отново глава. – Защото ще продължа да те обичам, а не мога повече. – Преглътнах с усилие, избърсах сълзите от бузите си и се опитах да продължа спокойно. – Затова ти трябва да си отидеш. – Тъй като той не помръдна, лицето ми се сгърчи и аз рекох шепнешком: – Моля те.
Ето, казах го и останах шокирана от обзелото ме гадно чувство. Не изпитах облекчение, от раменете ми не падна товар. Напротив,
товарът се беше утроил.
Губех себе си.
Вик ме гледа дълго, преди да седне.
– Какви ги приказваш, бебчо? – Той протегна ръце и сърцето ми изкрещя, обзето от желание да се притисне до неговото. – Върни се в леглото – настоя той.
Поклатих глава.
– Не. – Гласът ми прозвуча по-грубо, отколкото исках.

Пристъпих към леглото и седнах до него, опрях бедро в неговото.
Погледнах го в очите и изрекох думите, които ме ужасяваха:
– Кажи ми, че ме обичаш, Вик. – Посегнах и стиснах ръката му,
почти се молех. – Просто ми кажи, че ме обичаш.
Той ме погали с палец и мълча дълго.
– Каква е тази работа?
Аз мълчах.
– Ти сериозно ли, мила? Ще ме оставиш да си отида ли? Просто така? – Вик смръщи объркано чело.
Разбирах объркването му. Никога не го бях правила преди. Не обичах драмите, никога не бях искала нищо от Виктор Никулин.
Той владееше и сърцето, и душата ми и аз го обичах с цялата си душа, но вече бях изморена от връзката ни. Исках повече. Имах нужда от повече.
Щях или да имам всичко, или нищо.
– Не мога да го правя повече, Вик – заявих с безизразно лице. – Не мога да бъда жената, на която звъниш в три след полунощ, за да преспиш с нея. Заслужавам нещо по-добро, като например мъж, който не се страхува да обича една жена. – Поклатих глава. – Не те разбирам. Както си разгорещен, така изведнъж ставаш леденостуден. –
Гласът ми трепереше. – Аз съм почти на трийсет. Не мога да чакам вечно.
Вик ме прегърна. Привлече ме до себе си и аз му позволих. Вдигна ме на скута си, прегърна ме силно, притисна ме.
– Помисли над това – заяви той. – Не вземай прибързани решения.
Просто… просто помисли. Ако наистина го искаш и на сутринта, ще си тръгна. Ще те оставя на мира. Разбрахме ли се?
Още една нощ.
Притиснах се към него и кимнах до гърдите му.
Сърцето ми беше разбито в този момент.
И двамата знаехме какво ще бъде решението ми на сутринта.

Р

Изтегляне 1.44 Mb.

Сподели с приятели: