Да бъде светлина!

БУРЯТА НА ПЛУТОН

Среднощ — в момент, когато всички красиви същества от надземния мир, събрани при Царицата на Нощта, й слагат венец на главата и възцаряват нейното величие, и пеят с най-тихо, мълчаливо съзер- цание: „Има ли от тебе по-светла, о, Царице на Нощта? Ти, която светиш в сърцето си, което не спи никога за него..." Тъжи една същина от Всемира за нещо и не спи. Будна е вечно и тя е, която създава нощта. Будна е нощта. Вековете направиха нощта Царица. Тя ходеше и жално плачеше по бреговете на светлината и търсеше своя загубен герой, своя мил избран на сърцето... И се пръскаше от жал в сиянието на вечния ден. „О, сестрице", извика един път Царица- та на Светлината. „Защо не се намери друг, който да обича теб, както него само ти обичаш — настоятелно покриваш се в тъмни одежди от жал и твоето було се носи и развява далече зад моето светло лице. Бъди и ти Царица." Всяко нещо, което така искрено и настоятелно обича, вековете го правят Цар, Царица, Бог. Всичко, което обича нещо едно, то става биене от жал и обич от тъга. Сърце става, после тяло, лице — същество. „Бъди Царица на Нощта до мен, Царицата на Деня..." „О, Царице на Светлината, ти намери своя мил избран и затова свети твоят ден. Но кога ще намеря аз своята Нощ в тъмнината, тази, която заспива в сладката гръд на мъжа?" „Има и за тебе мъж, о, Царице на Нощта, но той минава само през нежността на твоето тяло и не се спира." „Защо?" „Защото отива към светлия бряг на деня и той търси нещо, което обича — тебе." „Не, не мене, а тебе. Нощ е и нощ търси всяко нещо, което обича едно. Нищо е, докато го намери. Съберете се, вървете заедно, бъди му Другарка, о, Царице на Нощта!..."

Така говорят невидими гласове из тихите зефири на среднощния покой. Нещо тайнствено се разстила и звездите светят в уплаха, и мълчат, и усилват своя ход, като че се боят от Царицата на нощния покой. А тя се възцарява, среднощ и слагат венец от звезди, най-хубавите същества над земното поле, възцарява се и омайва всяко будно сърце всред морските тихи вълни на нощта, и бди това красиво същество, и чака, и търси това, което обича и за което тъмнее. Тихи и тайнствени са тези усети, които ражда нощта, и много още вълшебни трепети се скриват и излизат на повърхността на сърцето, но се губят като далечни песни на Бард, който веднъж: на хиляди години излиза по повърхността на водите и пита: „Няма ли я още Царицата на сърцето ми — Жената?" „Няма, няма!" —отговарят му. И пак се скрива Старият Бард в дъното на океана при Царицата на Нощта. След хиляди години пак излиза: „Няма ли я още Царицата на Деня, Моята — Жената?" „Не!" И пак се скрива Старият Бард и пее в тъмното дъно на вечната нощ. И сега се чува песен, и носи се леко в тази среднощ, която навършва тук хиляда години. Пее песента на Стария Бард и се носи далече по нежното було на Нощната Царица. Песента се разстила като нежни ръце, които се впускат да прегърнат празнината и тя се извива, дава се и песента става песен на възторжени милувки, става после рев, плач, сълзи: „Защо си отиваш, като беше толкова сладка..." „Не, не си отивам, но се претопявам в моята сестрица, светлината; две сме ние, коя обичаш повече?..." „Тебе, тебе, о, Царице на Нощта" — пее песента на Барда, а той търси Царицата на Светлината, но песента му само пее така и той е двоен, всичко е две... В дивни сияния просветва нощта и посред омайни звуци на новата песен се явява безкрайно море и на него остров от цветя, никога невидян на земния бряг на деня. Луната тихо го осветява и вижда се Царицата на Нощта, обкръжена от сирени и най-красиви същества на вечно чистата непорочност. Всички видове материи имат своите същества и всички си избират Царица — най-красивата между тях. Тя слуша сега с всички свои другарки новата песен и толкова се упоява от нея, че потреперва и извива в силни желания красивата си снага. Това е песента: Любовта на Стария Бард, която навлиза от всички страни и като лъчи пронизва нощта в нежност и жари и тя е, която я събужда. Тази е песента, която ражда Царицата на Нощта, ражда я, не, тя си беше, но я събужда, а това не е ли равносилно, че тя и дава нов живот. На острова на нощта, легло на Нощната Царица, се чува само тази песен, но нищо не се вижда още.

Мълчете, мълчете, о, мили сестри на моето небе. От сънни омай и мечти — от мечти и сънища е моят жи- вот. Но хиляди години чакам да дойде моят мил из- бран и като дойде, и като го уловят моите нежни и топли ръце, нима мислите, че го пускат до изгрев! О, не, само изгревът го прави да го пускам, защото заслепява очите ми, показват се цветята, деца наши от нощния покой на любовта, и завикват: „Пусни го, пусни го, баща ни!..." Пускам го всред рев и вопли и пак, и пак го чакам в новия нощен час. Идва, идва и сега той, мълчете! Мой ще бъде тази нощ, ще видите утре какви нови цветя ще изникнат по нашия морски бряг. О, друга е тази песен сега, не е първата. Тази говори за друга любов, за друг бряг, за други ръце, очи. Мили мои сестри, облечете ме в най-омайното облекло. Това облекло ми дайте, пред което и Плутон трепери от страх. Не искам вече неговата любов. Жарът му няма тази нежност свежиста като на земния младенец. Да бъде благословена майката, която го роди, колко е сладък и мил! Не пускайте Плутон тази нощ, когато се чува гласът на земния човек, този, който говори за прохлади и живи сърца на цветни поляни. Нека заглъхне Огненият Човек на страстта. Нима Царицата на нощта не е от Божествена същина? Нима не заслужава милувките на Сина на Светлините? О, върнете го, върнете Сина на Огъня! Силен и мощен е той в своята прегръдка, къса, гори, изяжда. А онзи милва леко като зефир, целува като аромат, отнася като сладък сън по милувките на звездните поляни. О, върнете Сина на пламъка! Този нека дойде при мен, който пее и ме взема на ръце, и слага топлата ми снага в розите на земните ручеи, и леко ми шепти: „Спи, мило дете, любовта те храни, а ти храниш моето сърце, ела тихо и нежно, о, майко на земната царица от рози и цветя — дъщеря роди ти една нощ, от светлини бе тя и когато се яви слънцечародеят, тя избяга с него. Обичам я, нея търся, Дъщерята на Светлината..." О, не аз съм, мили мой, няма царица на светлината, сънуваш, казвам му, нима съм някога раждана? И повярва ми той, и ме взе на ръце, и ме милва цяла нощ, докато се насити. О, колко е сладък! Върнете Плутон тази нощ.

Ще се разсърди, мила Царице, ще набере огън и жари, ще избухне, буря ще ни разруши.

Не бойте се, с лодка е Синът на Светлината, Земният

Младенец. Тази лодка я возят Ангели, тя не се потопява, ще се спасим в нея. О, не пускайте Сина на Огненото Желание!
ВТОРА СИРЕНА

Чуй, чуй как пее все по-силно. Ами ако обърне внимание Плутон на песента, ще стане, ще издаде стра шни димове и огньове, о, много ме е страх, Царице. Не викай земния човек, слаб е, ще видиш, твоята жар не може да се угаси от слабите и нежни милувки на човека от светлината.

Колко сте наивни, мили сестри. Вие не го познавате. Устата му е лъчи слънчеви от всички слънца. Слънцата са огнища на слънчевия пламък, а огънят на Плутон е само искра в пространството. Вие не го познавате, словото му чуйте, не виждате ли как думи- те му правят вълни в простора и вихри и бури се носят около него, но той върви, пори тези вечнодвижещи се морета със своята дивна лодка от хармонии и вър- тежи. С колела е лодката му. Седем въртежа я носят в този безбрежен океан. О, върнете Плутон тази нощ. И аз искам сърце, което усмирява. И на мене ми се спи на нежна и тиха гръд. Виж колко съм хубава, колко съм гореща — дъщеря на Плутон, на страшния Плу- тон, който скверни чистотата на дъщеря си. А знаете ли вие онзи, който блести от разум чист, и това, което е над него, не остава никога после под него. Унизи ме Плутон, мен, жената, и ме остави жена на нощта, а онзи, казват, която прегърне, тя ставала жена вечна на светлината. От пламъка съм на Плутон, но нима от огън не може да стане светлина?

Ти беше от огън, но сега си от вода. Ти забрави, че когато се захласнеш в любовта си, разливаш се като луда и на всяко нещо тогава даваш да пие снагата ти. „Пийте, пийте от нея" — викаш в лудия си възторг. „Късайте, късайте, че така е по-сладко!"

Не ми говорете за моите възторзи, скрити из вътрешните мои ненаситни желания. Вие никога не сте ме видели в обятията на земния младенец, как съм тиха, чиста и непорочна — зефир люлее тогава снага- та ми и аз ходя по цветята и викам на тревите: „Дишайте ме, пипайте ме, яжте от моя мирис, пийте от моето мляко — въздух ефирен и чист съм аз — Дъщеря на Плутон в ръцете на земния младенец, роза съм в обятията му и светлина в очите му." О, никога, след като видях този, не искам вече обятията на Плутон. Върнете го, върнете го!

Но той идва, чука на вратата, сърди се, тази нощ не си уталожила огъня му, не си успокоила съня му. „Огънят ме къса, ела, о, вода свежиста." Съжали го и него, чуй страшния му глас на желания и страсти. О, страх ме е, Царице, колко ме е страх! Нещо ужасно ще стане тази нощ. Когато искат да се делят същините, страшно е за съществата около тях. Мила сестрице, остани, не отивай към новия огън, остани си в обятията на Плутон.

Не мога, цветята ми говорят. Не искам. Най-после Бог, когато ме създаде жена, каза: „Жена си!" А знаеш ли какво значи това? Значи сила и мощ, свобода да изби- раш. Жената носи своята неприкосновеност отгоре и тежко на този, който я изнасилва. Небесата запазват изнасилената жена. От лазурите е невинността на жената. Тя е свободна в желанията си на избор, това й е дар отгоре, защото е жена. Това е нейният меч, който прави мълнии и светли бури, когато зове небесата на помощ. Повикайте го, повикайте земния човек, върне- те Плутон.

пееш в тази тъмна звездна нощ?

Защо ме викаш, о, красиво създание на нощта, защо прекъсна моята тиха песен, която приспиваше вълните на земните сърца?

ЦАРИЦАТА НА НОЩТА

Не се сърди, о, земни царю, ти не виждаш кой ти говори, защото е малко тъмна одеждата, която покри- ва бялото ми тяло. Царица ти говори, о, царю на зе- мните цветя! И аз имам цветя по моя бряг, виж колко са хубави! Ела, откъсни си, давам ти ги, всички са за тебе, о, чедо на Лазура!

Чудна девойка си, която никога не съм виждал по нашите земни полета — каква нежност, каква гъвка- вост, какви очи от желания и огън — ти ли си, която поглъщаше моретата, желанията на любовта, когато се за¬пали като огнени бури в тялото ти?

Под тъмното було на моето желание има огън, но и нежност, която привлича и милва новия човек. Не бой

се от огъня ми, той е сладък, много е омаен и защо ще се боиш, о, ти, който си огнище на плам! Нима в тези тихи нощи, в които безконечността шепти, не усещаш желания за вечни блаженства — ето блаженствата, ела, тук са, на моите гърди.
(Сваля булото си и се показва една толкова хубава, бяла снага, която се отразява като мраморна ста- туя в нощните тъмноти! Тя издига ръцете си, взема венеца, който украсява главата й, и го подава на Фиат)
Ето, вземи, и не само моя венец ти давам, този, който говори за вечна нежност и любов, но ще ти дам и всичко, което е мое: ще ти дам покоя на моята гръд, ето и розата на устата ми, ето и желанието на очите ми, ето белоснежните ръце на прегръдката ми, ела, о, море огнено, от земните поля, тук е твоят покой.
ФИАТ

Твоята красота накара да спре песента на моята лира и сега ръката ми затрепера, защото сърцето ми заби. Коя си ти, о, красота на нощното мълчание? Чия дъщеря си, о, жена? Твоята сладост като вълни удря тялото ми отдалеч и нещо ме влече към твоята уста.

Дъщеря на огъня съм, жена на пламъка. Плутон ме създаде за себе си и от дъщеря ме направи жена, като запази непорочността ми и всяко ранно утро аз се възобновявам и така съм вечна дева на чистотата и хубостта. О, не знаеш ти, жителю на лазура, каква сла- дост те зове, какъв огън от блаженство! Ако си земен жител, ела, ти си цвете, което ще намери тук своята свежест, сърце, което ще намери тук своя удар. А ти син на кого си?

На земния човек. Адам се казваше.

Адам на кого е син, не знаеш ли?

Казват, че е небесен жител. Бил слязъл тук, защо, не зная, но се разпилял на части в отчаяние от някаква загубена любов и от тези части се родил новият син — човекът, аз.

Вярно ще е това. Само любовта може да направи на части да се пилеят Божествата. Ами твоята майка?

Нищо не зная за нея. Тя умряла, когато ме родила.

И моята също така. Еднаква ни е съдбата по отнемане нашите мили майки.

Крият се някъде в тъми произходите на жените.

Не винаги, защото моят баща ми каза всичко, когато го запитах: „Твоята Майка, каза, ми измени, взе друг мъж от по-горно поле, мъж небесен и в яростта си я разкъсах, а от частичките й направих теб и за дъщеря, и за жена."

Да не е една и съща жената, която избягала от Плутон и взела баща ми Адам. Пази се тогава, о, чедо на Плутон, да не те постигне съдбата на нашата Майка.

ЦАРИЦАТА НА НОЩТА

Не ме е страх там, където любовта заповядва. Твоят баща не е имал силата да унищожава разрушенията на Плутон, но ти имаш. Ти не знаеш това, но ако ме обикнеш, аз ще ти кажа.

Добре, кажи! Първия път ти победи, о, мило и красиво създание на морските дълбини. Нещо ме влече към тебе, нещо непобедимо.

В Лирата, която носиш, е силата, с която можеш да усмиряваш гнева на Плутон. Сега боиш ли се още? Дай ръката си в моята. Слез от лодката на моя бряг. И когато в красотата на моите обятия ти забравиш всич- ките свои тъги, ако се яви Плутон, аз ще те пусна. Вземи Лирата тогава, запей. Ще слязат небесата, хар- мониите ще засветят и Плутон победен ще си влезе в центъра на земната тъма. И там, вътре, ще укротява своя гняв. Пък аз никога няма вече да вляза в ямата му, ако ти се докоснеш с устата до моята уста. Спаси ме, о, младенецо на Лазура! Жена огнена ти се моли, която иска да стане жена земна. Жена земна ти се моли, която иска да стане жена цветна. Жена цветна ти се моли, която иска да стане дева на Лазура. Ти си, който ще ме направиш Богиня, о, Мъж небесен, слязъл по земните поля. Виждам аз, ти не си като другите мъже. За пръв път виждам мъж с небесна Лира и на челото му звезда да сияе. Много мъже минаваха тук и в желанието да ме спасят се хвърляха на моя бряг, но огънят ги стопяваше. И когато Плутон разярен се явяваше, от тях оставаше само куп сухо пепелище. Пък аз пак отивах насила да услаждам ненаситното му тяло. O, спаси ме, Сине на Лазура. Знаменита е тази нощ. Тя ще запише в аналите си: Спаси се още една жена от огнените обятия на Плутон — още една Небесна Жена се роди.

Ти будиш не само моите желания на земни чувства. Чудна си ти, в думите ти има нещо, което ме въздига. Да не си ти отбраната моя жена вечна, дошла да ме срещне на морския бряг — Моята Лукси?

Ах, загубена съм, нима ти имаш вече своята годеница! Ами аз къде ще отида, бедната, сама по земните полета? Ти ще ме спасиш, зная го вече, но после къде ще отида, после ти ще си далече от мен. Къде отиваш?

При Нея.
ЦАРИЦАТА НА НОЩТА (Силно се разплаква.)

И след като се помислих спасена аз, бедната жена, ще остана скиталка сега по земните пустини. От обятията на огнения Плутон ще остана без никого.

ФИАТ

Много ме е страх. Не е това моето спасение. Откъде знаеш, че Плутон няма в своето магично желание да

идва и да се скрива в тези мъже и те ще ме разкъсват пак от болки в огън и ще ме унизяват до земна пръст. О, стани ти мой, небесни жителю, ето, ти имаш вече тяло, вземи и моя огън и тогава ще видиш сладостта от хармонията между небесната и земната жена. Ето ме цяла, дай си ръката, мили мой!
ФИАТ

Ами като ще дойдеш с мен в Храма на Лукси, ако Тя се оскърби, тогава и двамата ще се върнем и ще оста- нем в тъмата завинаги.

Моята същина е женска. Аз ти обещавам, че ако Лукси даде признак на недоволство, при първия още знак аз ще се самоубия или ще изчезна завинаги и вечно. Защо е животът ми без любов? Но Лукси е толкова добра, зная, светлина е тя, любов е — Божество е не- бесно, ще намери сила и начин да въдвори хармония в тази необходимост. Спаси ме, къде отиваш без мен? И ти, ако там остави хиляди и милиони мъже и жени, то е, защото не са огън от сърцето ти. Но аз съм твоя, нима не ме чувстваш в сърцето си? Без плам не отиваш да търсиш светлина. В плама на моята любов се крие сила, която ти ще преобразиш в могъщество. Моята сладост ще преобразуваш в любов и мъдрост, а моето блаженство — във всеусет, във всеприсъствие, моята прегръдка — във всевидност. Без мен къде? Ела!

О, безжизнено тяло си ти без огъня, който аз откраднах от Плутон. Той не знае това, ето го, крия го на място, което ще ти покажа само ако слезеш на моя бряг. Този огън той го свали от небето и с него твори животи, и казва, че той е безсмъртното у мен. От този огън взех и го скрих на място, което нарекох Светая Светих на морските дълбини, свято място на земните дъбрави... Този огън само аз мога да ти дам — Царицата на Нощта, земната жена на Сина на Лазура, Дъщеря на Пламъка, на любовта, блясъка от огъня на Плутон, отражение от красотата на небето, защото моята майка небесна жителка била и от нея си нося хубостта.
ФИАТ (в колебание)

Кажете ми, о, лазури, в тази мрачна нощ от моя живот какво да направя? Трепери Лирата ми и иска да се пръсне на части. Лъчите, които излизат от нея, бягат като Ангели нагоре и викат: спасете го! Звуковете млъкнаха и се сляха с безконечността на тази послед- на нощ. Но ето че идват от горе, те са били там, връ- щат се с жални вопли и викат: къде, о, татко наш? Раз- творете своите чари, о, небеса, нека видя там лика на тази, която сега ме моли тук за спасение, близка ли е до истинското ми сърце! Силно грее жарът на нейната нежност и ме влече към дъното белината на нейната гръд, и ме разкъсва зефирът, който вее като мирис от нейната уста — ами Лукси! А смъртта на тази хубост, нежност страшно ме бие като буря, която търси брегове. Без бряг е поетът на красотата и там свободно вилнеят урагани — красота земна, морска, ефир¬на, но нали е красота — ще бъдеш спасена! Спасена само затова, защото си красота. Колко струва един живот за спасение на една хубост, миг е в океана на вековете. Животът е изоставяне с риск за изчезване. Няма да оставя нито частица от хубост небесна и земна, където видя, да не я спася, да не се жертвам за нея. Разкрий хубостта си, о, Царице на Нощта. Аз се спирам на твоя бряг, слизам, дай ръцете си, разтвори обятията на твоята белоснежна гръд. Да бъде!

Дай устните си, ръцете си, дай тялото си, цяло го дай! Ти се жертва за мен, но аз ще ти дам в замяна огъня, откраднат от Плутон. Жежък е той, но нали е небесен. Той го крие в жари и пламъци земни, във вулкани го забулва, в бури го приспива — Огъня на Плутон, но нали е небесна искра. Ето ме, ето ме!

Ето, ето острова на Лукси, острова на светлината, о, Царице на Нощта, натам, ела с мен.

Въздъхва, качва се в лодката, платната се опъват от зефира и тръгва натам, където свети новият остров — на Царицата на Деня. И върви със сияещо лице, но не е вече сам. В образа на Царицата на Нощта той вижда образа на Царицата на Деня и сияе, защото знае къде отива.

Божествени същини само събуждат своите Божест- вени частици същини, казва си тихо Фиат и сияе с още по-голямо тържество, защото чувства, че всичко това там, към което отива, е в него, с него си го носи. А има ли по-голямо тържество от това? Нали и Бог е Бог затова, защото всичко носи със себе си, в сърцето си. И той по-силно кара лодката, защото го чувства вече в себе си. Милата Царица на Нощта му го даде и той от обич я сложи в сърцето си и сега я вижда същата на другия бряг. И запява новата песен, тази, която се пее, когато Слънцето свети, когато лъчите целуват морски- те вълни и зефирите говорят с цветята. А Плутон там далече в центъра на земните тъми догаря последните свои жари. И едва ли дочува, даже и никак не достигат звуците на песента на Новия Плутон, който лети към Царицата на Деня. Загубва се с лодката, а Лирата в блясъка на слънчевите лъчи заговаря и морето като че запява с нея, и зефирът, и всичко, което се носи по тихите вълни на океана, който люлее Новия Плутон върху развалините на Стария Плутон. Той пее и нима това не е песента на неговия собствен строеж! И човекът е планета, така се развива и той, въртящ се около слънцето на своята Царица на Светлината — Лукси.