Ето един пример. „Крайслер” произвежда специален
автомобил за господин Рузвелт, който не може да използва обикновена кола заради парализираните си крака. У. Ф. Чембърлейн и един автомонтьор докарват колата в Белия дом. Пред мен е писмото на господин Чембърлейн, в което той разказва за тази случка. „Показах на президента Рузвелт как да управлява колата, в която имаше доста необичайни приспособления, но научих от него много за деликатното изкуство на общуването.
Когато отидох в Белият дом, президентът беше много любезен и весел. Наричаше ме по име, чувствах се много поласкан и
бях силно впечатлен от факта, че се интересуваше живо от нещата, които трябваше да му покажа и обясня. Колата беше конструирана така, че да се управлява изцяло с ръце. Събра се тълпа да гледа и той каза: „Мисля, че е чудесна. Трябва само да натиснеш едно копче и тръгва, можеш да я караш без усилие. Струва ми се страхотна. Не знам как се движи. Иска ми се да имах време да я разглобя и да видя как действа.”
Когато приятелите и сътрудниците на Рузвелт похвалиха колата, той ми каза пред тях:
„Господин Чембърлейн,
много ценя времето и труда, който сте вложили в изработването на тази кола.
Прекрасна работа.” Похвали радиатора, специалното огледало за обратно виждане и часовника, специалния прожектор, тапицерията, положението на седалката на шофьора, специалните куфари в багажника с неговия монограм. С
други думи, отбеляза всеки детайл, който бяхме обмислили специално. Нарочно привлече вниманието на госпожа Рузвелт, госпожица Пъркинс, министъра на труда и секретаря му към тези подробности. Дори включи всичко това и стария портиер на Белия дом с думите: „Джордж, нали ще се грижиш особено добре за куфарите.”
Когато урокът по шофиране приключи, президентът се обърна към мен и каза: „Е господин
Чембърлейн, във Федералния резерв ме чакат вече половин час. Май ще трябва да се връщам на работа.”
С мен в Белия дом дойде един автомонтьор. С пристигането му го представиха на Рузвелт.
Той не разговаря с президента, който чу името му само веднъж. Момчето беше стеснително и се държеше настрана. Но преди да си тръгне президентът го потърси, стисна му ръката, обърна се към него по име и му благодари, че е дошъл лично във Вашингтон. В благодарността му нямаше нищо престорено. Той мислеше каквото казваше. Чувствах го.
Няколко дни след завръщането си в Ню Йорк получих снимки на Рузвелт с автограф и благодарствена бележка, изразяваща още веднъж признателността му за моята помощ. Не мога да си представя от къде е намерил време за това.”
Франклин Д. Рузвелт знае, че
един от най-простите, най-очевидните и най-важните начини да спечелиш благоразположението на другите е, като запомниш имената им и ги накараш да се чувстват значими. Но колцина от нас го правят?
В половината случаи, когато ни запознаят с някого, бъбрим с него няколко минути и когато се сбогуваме, вече дори не помним името му.
Един от първите уроци, които научава политикът е следният: „Да помниш името на избирателя означава да бъдеш държавник. Да го забравиш означава да проявиш неуважение.”
Способността да помним имената е почти толкова важна в бизнеса и
в обществените контакти, както в политиката.
Наполеон III, император на Франция и племенник на великия Наполеон, споменава, че въпреки кралските си задължения помни името на всеки човек, с когото се е срещнал.
Как го постига? Много просто. Ако не чуе ясно името, казва” Съжалявам, не чух името ви добре.”
Ако името е необичайно, пита: „Как се пише?”
По време на разговора се старае да повтори името неколкократно и да го свърже наум с чертите, изражението и цялостния облик на човека.
Ако той е някоя важна личност, Наполеон полага още по-голямо усилие. Щом Негово
Императорско Величество остане сам, той си записва името на листче,
съсредоточава се върху него, запазва го сигурно в ума си, после скъсва лисчето. По този начин му остава и визуалната представа наред с слуховата.
Всичко това отнема време, но „Добрите маниери изискват дребни жертви”, както казва Емерсон.
Сподели с приятели: