Христос, нашият висш първосвещенник

Христос, нашият висш първосвещенник

Обикновено се счита, че жертвоприношението на Господа Исуса е свързано с греховете ни; но в цялост това не е точно така. Действително, в началото на неговото вмешателство като висш първосвещенник стояха нашите грехове. В Евр. 2:17 се казва: “За да бъде милостив и верен върховен първосвещенник, с оглед на нещата, имащи отношение към Бога, за да постигне омилостивяване за греховете на людете“. Но в глава 10:12 ни е казано: “Но той, като принесе една жертва за греховете, седна завинаги отдясно на Бога“. И в стих 14 четем: “защото само чрез един принос той постигна завинаги усъвършенствуването на ония, които се освещават“.

В Посланието до Евреите вярващият е представен чрез връзката му на творение спрямо Бога. С делото, извършено от Господа Исуса на кръста, изцяло удовлетворяващо Бога, въпросът за греховете ни е веднъж завинаги уреден. “Той получи за нас вечно изкупление“ (9:12). Вярващият става завинаги съвършен (10:14). Христос се появи “за да премахне греха като принесе себе си в жертва“. Помежду Бога и вярващите въпросът за греховете повече няма да бъде повдиган. За това не се споменава повече и в Посланието към Евреите. Греховете, извършени от вярващия след обръщението му, вече не са проблем между Бога и неговото създание, но между Бащата и неговото чедо. Именно това разбираме от първото Послание на Йоан.

Първоосвещение в небесата

След като завърши делото си, Господ Исус “седна завинаги отдясно на Бога“ в небесата. Защото такъв първосвещенник ни трябваше... възвисен по-горе от небесата“ (7:26). “А ако беше на земята, той нямаше да бъде първосвещенник“ (8:4).

Имаме, следователно, един първосвещенник на небесата, който е уредил всичко що се отнася до греховете ни и който сега е “всякога там, за да се застъпва за нас“ (7:25).

Кой е този първосвещенник ? Отговор намираме в Евр.1: това е Синът Божи. И поради тази причина той винаги може да се застъпва пред Бога за нас. Кой друг, освен самия Бог, може да го стори ? Но за да стане застъпник на хората, самият той трябваше да стане човек. И в Евр.2 наистина виждаме, че той се е превърнал в човек. Станал е Синът на човека. Човек по-реален и от Адам, защото е “роден от жена“ (Гал. 4:4).

Колко прекрасно е това ! Бог в плът и кръв ! “И словото стана плът“ (Йоан 1:14). Създателят на небето и на земята, Създателят на людете, сам се превръща в човек.

В Евр.2 са изложени две причини, поради които Господ Исус се превръща в човек. Стихове 14-17 ни казват, че се е превърнал в човек, за да извърши изкуплението на нашите грехове и за да ни изтръгне от властта на дявола и на смъртта. Трябваше да стане “милостив и верен първосвещенник“ (стих 17). Не говорят ли тези редове още повече на сърцата ни ?

Господ Исус знаеше какви ще бъдем. Познаваше опасностите и трудностите, които ни очакваха. И той се превърна в човек и прие живота на людете, за да опознае чрез собствения си опит всички трудности, страдания и съблазни, така че да може да ни помага, като знае какво ще ни предстои.

Той се научи на послушание

Трябва да се научим на послушание, защото сме непокорни, грешни създания. И той напълно разбира това, което сме научили, това, което ни предстои. Ако ли проради послушанието ни хората ни се подиграват и ни осмиват, ако дори в резултат на него претърпим материални щети или професионални неблагополучия, т.е., казано най-общо - неблагополучия навсякъде в земното ни поприще, той изцяло ни симпатизира. И защото ни симпатизира, притича ни се на помощ (Евр. 2:18) и се застъпва за нас, “за да бъдем посрещнати с милост и да намерим благодат, която да ни помага своевременно“ (Евр. 4:16).

В послушание към Бога се подразбира, че трябва да сме готови да се разделим с хора или с неща, към които сме привързани. Да, това могат да бъдат и неща, добри сами по себе си, които да сме получили от Него. Понякога той ни взема съществата, които са ни най-скъпи на тази земя. Господ Исус познава всичко това чрез собствения си опит. Може би ще се наложи, за да прявим послушанието си, да се разделим със скъпи приятели, защото не крачим заедно по един и същи път; може би ще трябва да изоставим обичайната си работа, дори ако плода и` е в резултат на интелектуален труд, който искаме да извършим в името на Господа и с който самият Той ни е натоварил. Тогава трябва да бъдем сигурни, че Господ Исус добре познава всичко това. Той самият се смири и се подчини до самата си смърт и при смъртта си на кръста (Фил. 2:8). В Гестиманската градина той се бори и моли : “Отче, ако щеш, да ме отмине горчивата чаша !“ (Лука 22:42). Не трябваше ли святата му душа да отстъпи, виждайки пътя, сочен от послушанието му към Бога ? И само какъв път, като този извървян от Светия, “който сам понесе в тялото си нашите грехове на кръста“ (1 Петър 2:24) и “сам олицетвори греха за нас“ (2 Кор. 5:21); “път, в който Бог го изостави, за да се стовари върху него нашето наказание“ (Мат. 27:46; Зах. 13:7; Рим. 8:3) ! Да, той извървя този път с послушание, каквото на никое друго Божие чадо няма да му се наложи да извърви; ние никога няма да бъдем в състояние да го повторим. Но точно поради това не е възможно да бъде извършена каквато и да е проява на послушание, за която нашият върховен първосвещенник да не е разбрал какво става в сърцата ни, да не е отгатнал борбата, която се е извършила в нас. И защото е извървял пътя на послушанието до самия му край, това му е позволило да рече: “Обаче, не моята воля, но твоята да бъде“ (Лука 22:42), той от собствен опит знае какво е Бог при подобни обстоятелства за сърцето и каква е помощта, която Бог дава. Ние четем още: “И яви му се ангел от небето, който го подкрепяше“ (Лука 22:43). Ето защо той ни се притичва на помощ, “за да получим милост и да намерим благодат, която да помага своевременно“ (Евр. 4:16).