Деца Индиго Лий Каръл, Джен Тоубер
Глава пЕТА ПИСМА ОТ ИНДИГО
Изтегляне 1.03 Mb.
|
Свързани:
ЦЕЛИ, ПРИНЦИПИ, ЗАДАЧИ И ОБХВАТ НА ДАНЪЧНО-ОСИГУРИТЕЛНИЯ КОНТРОЛ
| Глава пЕТА
ПИСМА ОТ ИНДИГО В тази глава ние ще дадем думата на самите Индиго, на тези, които вече са станали възрастни или почти възрастни. Да намерим възрастни Индиго, които да ни пишат, беше доста трудно, защото самия термин Индиго е съвсем нов. Ако аз не бях поместила неголяма глава за Деца Индиго в своята последна книга „Възпитание с Бога”, ние изобщо нямаше да имаме тези истории. Ние ги получихме миналата година, благодарение на моята книга. Когато тази книга излезе в света, много хора ще осъзнаят, че те самите са Индиго, или имат деца Индиго, или роднини, или приятели. Ние сме уверени в това, благодарение на хилядите хора, посещаващи нашите семинари по целия свят, те слушаха тези послания и бяха поразени колко много това съответства на действителността, която се случва в живота им. Райан Мейласки, малко над 20 години. Индиго в тази възраст обикновено започва да изпробва своите сили и „пристигат първи на финала”. Ние можем почти да гарантираме, че те са били диагностицирани като „проблемни” деца- защото диагнозата ADD не е била толкова разпространена по това време както в наши дни и даже е възможно те да са попадали в категорията на деца с ментални нарушения или нещо от този род, което може да се охарактеризира с думата „неудачник”. Много от възрастните Индиго също споменават за духовните аспекти. Четейки писмото на Райан, ако желаете , постарайте се да определите чертите, присъщи на Индиго, за които узнахте в тази книга. Индиго расте. Райан Мейласки. Да опиша моите чувства, чувствата на подрастващото Индиго е нелека задача, защото искам да кажа много неща. Въпреки това, аз не знам какво е това- да растеш и да не бъдеш Индиго, затова виждате стоящата пред мен дилема. Разрешете ми да започна така: аз винаги съм знаел, че принадлежа на тази планета Земя и винаги съм имал дълбоки универсални знания какво се случва в действителност и кой съм аз в действителност. Въпреки това, притежавайки голямо чувство за хумор, аз предпочетох да порасна сред хора, ситуации и места, които съвършено не отразяват моето съзнание. Това е доста забавно. Готови ли сте да се посмеете на пиесата, която съм избрал? В началото това беше предизвикателство за мен: аз се чувствах не като другите и ужасно самотен. Аз се чувствах в обкръжението на чужденци, които са завладели моя дом и се стараят да ме направят такъв, какъвто трябва да съм по тяхно мнение. Изразявайки се грубо, аз се чувствах като крал, работещ за селянина и изглеждах като роб. Аз израснах в католическо семейство със средни доходи в околностите на Уесчестър /щат Ню Йорк/. Аз бях избрал да бъда благословен с двама любящи родители и сестра, по-малка от мен с пет години. Когато бях дете понякога вдигах висока температура с конвулсии и ме отвеждаха в болницата и поставяха в лед. В течение на две години ме държаха на фенобарбитал, за да ме избавят от гърчовете. Моята майка забеляза, че бързо се уморявам, когато се намирам сред тълпа, затова тя ме държеше, когато това беше възможно, по-далече от тълпите. Нейните приятели и роднини никога не я разбираха и я критикуваха, но тя знаеше, че трябва да прави именно така. Моите родители ми дадоха всичко, което можеха. Отделяха ми много внимание и ме обграждаха с любов. Почти всеки ден ме водеха в зоопарка. Аз помня животните, които виждах там; аз чувствах, че те ми принадлежат. Един път дори аз пуснах на воля козите от клетката и това много ми хареса. Когато за първи път попаднах в цирка, с мен се случи интересна история. Ето как я разказва моята мама: „Райан беше на две годинки, когато отидохме на цирк. Той имаше собствено място, но аз толкова се вълнувах да не изпусне нещо, че го сложих на коленете си. Той седеше щастлив на коленете ми, а аз развълнувано му говорех ”Райан, погледни това! Райан, виждаш ли...ето там..? Райан, погледни клоуните и слоновете!” И неочаквано той се обърна и ме удари по едната страна на лицето! После си обърна и продължи да гледа представлението. Лекарят каза, че аз съм го превъзбудила, а е трябвало просто да го оставя спокойно и да му позволя да се наслаждава самостоятелно”. Когато бях на осем години забелязах, че някои неща правя не като другите. Например, когато влизах в сладкарница и ми предлагаха бонбони, аз избирах само тези бонбони, които исках в дадения момент. Аз не обикалях целия магазин. Касиерът забелязваше, че моето поведение се различава от поведението на другите деца. Повечето деца се запасяваха с всичко, с което можеха, а аз вземах само малко, това, което ми трябваше в този момент. На Рождество ми подариха много подаръци, но когато отворих първия, аз седнах и играх с него, докато мама не ме подтикна да отворя и другите. Аз бях просто много благодарен именно за този подарък и не можех да мисля повече за нито един. Аз останах фокусиран само на него през целия ден. Когато бях по-малък, аз често гледах нещо и чувствах , че цялото мое същество буквално се устремява на този предмет, почти напускайки моето физическо тяло и мога да го гледам от всяко точка, а всяко чувство нарастваше в мен по най-драматичен начин. Аз разказвах за това на приятелите си, но те нямаха ни най-малка представа за какво говоря. Чувствах се странен, неразбран и „не такъв”. Горните класове на училището бяха най-трудните периоди в моя живот, когато децата се сравняват с други деца, приспособяват се към живота и се чувстват приети, защото това е много важно. Всяка странност стърчи като болен палец. А аз съвършено се чувствах точно странен. Отначало имах много приятели и можех да свикна с всяка компания, но, после, с течение на времето, аз се чувствах отчужден от всички. Живеех в собствен свят и бях много самотен. Това ме вбесяваше. Всичко, което исках, е да бъда „нормален” като всички. Когато бях приблизително на 15 години аз разказах на своите родители как се чувствам- депресиран параноик, „бяла врана”. Имах пристъпи на раздразнение, аз изпълнявах странни принудителни ритуали , в които нямаше никаква логика, но които ми бяха необходими, за да се чувствам в безопасност. Също ме преследваха унищожаващи, порицаващи и манипулиращи гласове. Моят разум и емоции бушуваха. Беше ми трудно да задържам вниманието си на едно нещо продължително време. Беше ми сложно да се контролирам- чувствах се като сгъната пружина. Усещах в себе си 10 хиляди вата енергия, а моето тяло беше способно да пропусне само половината. Бях като оголен проводник без заземяване. Имах слаби тикове- синдром на Турет. Моите родители ме мъкнеха по лекари. Аз уравновесявах своя вътрешен хаос с помощта на хумора, преструвайки се на клоун в клас. За да привлека към себе си внимание, аз бях готов да бъда наказан след часа. За мен беше много важно да правя нещо такова, което да разсмее хората. Когато го правех, аз действително общувах с тях- жителите на планетата- и ме забелязваха! После настъпи време, когато можех просто да си седя сам и да измислям разни сценарии- това бяха нещо като пиеси, в които аз играех различни роли по свой избор и правех всичко, което исках. Понякога започвах изведнъж да се смея истерично и когато ме питаха защо се смея, моите обяснения нямаха никакъв смисъл за другите. Ролята на шут ми помагаше да забравя за своите проблеми. Смеещия се човек се чувства така добре. Така или иначе, аз бях много непредсказуем, настроението ми се променяше мигновено и без предупреждение. Наричаха ме побъркан, чукнат и прочие - и аз вярвах на това. Това съответстваше на чувствата ми. Струваше ми се, че никога няма да излезе от „затвора”, в който бях заточен. Лекарствата ми помагаха да се избавя от някои проблеми само за кратко време, а после се появяваха нови усложнения. Когато бях на 15 години, един от водещите лекари в света, специализиран върху синдрома Турет каза на мен и моите родители, че аз съм най-уникалния случай от всички, които е наблюдавал:”Струва ми се, че когато излекуваме едно, се появява нещо друго. Той има множество малки дупки, от които излизат проблеми. През целия си живот не съм бил толкова объркан”. През това време аз даже се гордеех с това, че не ме разбират, защото това означаваше, че още има надежда. Лекарствата не можеха да отстранят или да поставят под контрол цялата тази болка и вмешателство, които чувствах, но аз забелязах, че с това прекрасно се справя алкохола. Почти ежедневно аз тайно го носех в своята стая и заливах с него всички проблеми. Питието притъпяваше моето съзнание и аз се оказвах в надежден, безопасен, познат и винаги успешен свят. Цигарите също ми помагаха да се приспособя към този живот и да се почувствам накрая нормален. Когато направих 16 години аз станах хиперактивен и отново започнаха да ме тъпчат с лекарства. Една вечер бях толкова нервен, че майка ми извика лекар. Той я посъветва да ми даде още една таблетка, за да се успокоя. Аз изпих лекарството и станах още по-зле, два пъти повече. Тогава аз позвъних на друг лекар да се посъветвам и тя ми каза, че хапчетата ме карат да се чувствам така. Аз бях готов да изляза от кожата си и молех майка си да ми купи алкохол, за да заглуша себе си. Това беше непоносимо; мисълта за смъртта беше сладка, защото само тя можеше да ме избави от този ад. Чувствах се заключен в собственото си тяло. По времето, когато трябваше да завърша училище, аз бях в отчаяние и реших да се лекувам в психиатрична болница. Моят терапевт ме посъветва така и аз се съгласих без да имам и най-малка представа какво правя. Аз се намирах там сред 25 деца с възраст между 10 и 18 години. Виждайки многото проблеми, с които се сблъскваха другите, аз се чувствах там относително добре. Първият път останах там цял месец. В началото забелязах как почти всички деца идват при мен, за да споделят с мен. Те всички ми разкриваха своята душа и приемаха всички съвети, които излизаха от мен. Сътрудниците в болницата не бяха във възторг от това и се учудваха как аз, просто още един „луд пациент” мога да помагам на някого. Тези деца отразяваха като в огледало създадения от мен самия вътрешен затвор. Сега това стана реалност и при това плашеща реалност. Една вечер аз осъзнах къде се намирам. Тази мисъл така ме порази, че с писък паднах на пода, повтаряйки:”Защо? Защо именно аз?” През първия ден от моето пребиваване аз забелязах четири бокса, където поставяха буйните болни- там ги хвърляха на пода, правеха им инжекция торазин, връзваха ги с ремъци за леглото, докато дойдат на себе си и се успокоят. После настъпваше изпитателен срок: никакви телефонни разговори, никакви посетители, никакъв телевизор, не трябва да напускат стаята и при това „вратата на стаята трябва да е постоянно отворена” , за да може дежурния да те наблюдава. Аз обичах свободата, затова реших, че това няма да се случи с мен. Най-неприятното беше, че болничните правила бяха наложени на хора, които- аз съвършено отчетливо разбирах- имаха маса проблеми! Аз знаех това, благодарение на природния ми дар да „чета” хората, моите родители и приятели ме навестяваха, като по този начин ми оказваха поддръжка. Аз отпразнувах своите осемнадесет години зад стените на болницата и даже пропуснах своя бал. Аз не се чувствах човек. Имах много причини да съжалявам. Спомням си, че казах:”Аз ще преодолея всичко това и после ще покажа на всички други деца как да го направят. Аз зная, има изход”. Когато завърших училище и реших да не постъпвам в колеж, моите родители разбраха защо. Занимавах се със самообразование, отначало се увличах от книгите на Уика и магии, после от книги по психологична самопомощ и ченълингови материали. Това беше осъзнаването, от което винаги съм се нуждаел! То ми даде надежда и аз вече разбрах, че всичко ще бъде наред. Даже в онези моменти, когато седях сам в стаята си или в къщи, аз винаги чувствах, че ме наблюдават, че всяко мое движение и моя мисъл се оценява и записва някъде. Затова просто да бъда сам в гората беше забележително. Това беше една от най-добрите техники, която ми помагаше да балансирам и интегрирам всичко, което чувствах, тя ми помогна да намеря себе си, когато се чувствах изгубен, забравил кой съм в действителност. Друг аспект от живота на „в кожата” Индиго беше усещането на невероятен гняв и раздразнение в процеса на израстване, защото когато аз изразявах своите чувства, никой не можеше да ме разбере. Накрая аз напълно прекратих всякакви опити за самоизразяване. Аз усещах, че вибрирам на друга честота и бях готов да се взривя от това. Аз можех да хвърлям столове, да налетя на някого с проклятие или просто да излея своя гняв. Вие виждате, че аз през цялото време се „разширявах” и се отделях от нормите. Даваха ми лекарства, за да мога всичко да задържам в себе си. Но моите чувства се изливаха на воля и на мен никога не ми се отдаде да ги контролирам и сдържам. Аз бях и сега оставам в състояние на разширение. Ето това означава- да се чувстваш Индиго. Един от най-невероятните опити, преживени в моя живот, беше техниката за балансиране на електродвижещата сила на Пеги Дабро - превключване на електромагнита на човешкия организъм на ново ниво. След първата фаза аз се чувствах в своето тяло по съвършено друг начин, разликата беше като деня и нощта. Аз усещах как всеки кръг в моето тяло беше затворен. Всички малки каналчета в тялото ми и всички полета, в които все още вървяха ремонтни работи, бяха проработени. Аз усещах своята заземеност, голям контрол върху себе си и сбалансираност. Аз чувствах умиротворение и станах по-способен да се сдържам и да разбирам своите емоции. Аз бях в състояние да се освободя от негативните емоции. Лошото ми настроение се изпари и аз се чувствах прекрасно. В балансировката ЕДС, както ми се струва, има здрав смисъл и аз мисля, че и други Индиго трябва да усвоят тази техника. От самосебе си се подразбира, че всеки човек на Земята трябва да се научи на това, ако иска неговия живот да става все по лек и ако иска да придобие по-голям контрол над него. Огромен пробив в моя живот се случи, когато разбрах за тази така жизнено необходима храна, като синьо-зелените водорасли. Три дни след началото на приема моя живот се промени. Аз усещах, че всички канали в моя организъм са съединени и с още по-голям успех ми се отдаваше да сдържам себе си! Аз усещах вътре покой и контрол- заедно с нарастването на жизнената енергия и развитието на паметта, нарасна и способността ми да концентрирам вниманието си. В мен се появи ново чувство на вътрешна сила и аз се усещах умиротворен и уравновесен както никога преди. Тази храна наистина ми спаси живота. Аз настоятелно я препоръчвам на всички Индиго. За мен е много важно да имам възможност да бъда сам. Когато съм сам, аз ставам отворен като цвете. Близо до моя дом има малък площад, където аз обичам да бъда сам. Излизайки рано сутрин, аз правя крачка встрани от ежедневния живот и мога да наблюдавам своя живот отстрани, като че ли това е кино. Ако нямам възможност да бъда сам, аз мога да видя само това, което непосредствено ме обкръжава и ставам раздразнен и нервен. А когато съм сам, аз мога да видя своя живот по-отчетливо, като единно цяло. Аз мога бързо да разбера защо в една или друга сфера възникват при мен проблеми. Аз мога да видя своята пътечка в храстите и къде ще ме отведе тя, ако тръгна по нея. Аз мога да видя задръстванията и тези места, на коите трябва да подрежа клончета и листа. Аз започнах да разбирам по-дълбоко нещата и особено себе си. Ако нещо ме раздразни, аз мога да погледна на това без осъждане. Когато съм с други хора, аз прекрасно общувам с тях, но, когато съм сам се случва нещо удивително: моята интуиция расте. Аз чувствам, че мога в голяма степен да контролирам живота си. Тогава аз се връщам към ежедневната суета, притежавайки по-високо ниво на съзнание и способност да имам работа с всяка житейска ситуация. Аз чувствам колко е важно личното пространство на другите хора и тяхното време- това е нещо свято. Когато бродя сам в гората, аз мога да бъда самия себе си и това е всичко. Аз мога да беседвам с дърветата и с всичко, което ме обкръжава , а те просто ме слушат и обичат такъв, какъвто съм. Това е прекрасно- да бъдеш там, където можеш просто „да бъдеш”, където никой няма да те осъди. Аз израснах с постоянното чувство, че ме оценяват и съдят. Това е съвсем друго. Ако имах дете Индиго, щях да се обръщам към него по съвсем друг начин. Аз незабавно бих го поставил на диета, в която влизат такива необходими неща като синьо-зелените водорасли, бих го обучил на заземяващи техники и детето щеше да бъде сбалансирано с електродвижещата сила. Аз бих се убедил, че той прекрасно осъзнава своята уникалност, че се явява дар свише и изобщо не е зъл, „не е лош” и „не е такъв”. Възможно е да не го изпратя в училище. Вместо това ще поговоря с други родители и ще сформирам група за обучение на деца, за да изучават неща, които действително са им необходими. Това биха били уроци по духовност, разкази за това кои са те, как да изразяват себе си, как да се освобождават от гнева, как да усещат своята самоценност, да се самоусъвършенстват, да обичат себе си, другите и да се доверяват на своята интуиция. На мен самия ми беше много скучно в училище. Какъв смисъл има да учиш това, което е било в миналото? Миналото изобщо не ме вълнуваше. Аз имах проблеми в настоящето, а бъдещето беше тъмно. Училищната система определено се нуждае от реконструкция. Това е смешно, на развиващите се човеци се гледа като на дребни пънкари. На нас ни е нужно да бъдем уверени, че учителите са получили надлежна подготовка и самите те са уравновесени хора. Много грехове на учители, неспособни да контролират себе си, преминават после на децата. Същия този проблем съществува и в психиатричните клиники. На пациентите трябва да се разрешава да общуват със земята, вместо да им дават лекарства и да ги изолират един от друг. Индиго имат множество други инструменти, които могат да използват в живота. Не-Индиго може да има лопата, с която да изкопае яма, а в същото време Индиго има трактор или ескаватор. Затова те могат да изкопаят тази яма по-бързо, да я направят дълбока и да паднат в нея. Ако те са неуравновесени, те нямат стълба, по която могат да излязат от тази яма. Затова Индиго могат да използват своите способности в ущърб на самите себе си”. Позволете ми да отбележа, че Райан не беше запознат с тази книга даже и повърхностно. Ние се обърнахме към него за коментар, защото бяхме чували неговата история, но той не е „доносник” и не е получил никакви инструкции. Неговата история е разказ за неговия собствен живот, както и вие забелязахте. Той разказва за своята експанзивност и за това, как никой не го е разбирал даже, когато се е опитвал да обясни какво се случва. Това е класическо Индиго. Въпреки това, забелязахте ли неговото човеколюбие? В болницата за душевноболни той помагал на другите, които много бързо разбрали тази негова особеност. Той също така заяви: „Аз ще преодолея всичко това и после ще покажа на всички други деца как да го направят. Аз знам, изход има”. Той е загрижен за това, другите също да получат помощ. Интуитивно той знае, че съществуват още и други, подобни на него. Той постоянно пребивава в „сега”. Той се съсредоточава на това, което „е”, а не на това което ще бъде. Това е класическа черта, присъща на Индиго и една от причините защо те не могат да предвидят последствията от своите постъпки. Историята с коледния подарък, историята в сладкарницата, желанието просто „да бъдеш”, непреодолимото желание да бъде сам- всичко това говори за неговото битие „тук и сега”. Това е свидетелство за напредналото съзнание на детето, свидетелство, което другите често придобиват само в по-късните години. Той притежавал това изначално и го смятали за „странен”. Райан каза:”Аз бях и сега оставам постоянно в състояние на разширение. Ето това означава да се чувстваш Индиго”. Райан може „да чете” хората. Той не се занимавал особено с това, защото много хора го смятат за странно. От наша гледна точка- това е способност да чувства енергиите, обкръжаващи хората и да приема разумни решения, основавайки се на своите наблюдения. Някои възрастни наричат това „интуиция”. Той достатъчно „поглъщал” в детството си, защото виждал, че неговите учители са неуравновесени хора и това много го дразнело. Какъв великолепен дар!...Но и това е проблем, ако не се разбира. Райан се развивал, но чувствал, че това никой не го знае. Спомняте ли си мястото, където писахме, че Децата Индиго се чувстват като царствени особи? Райан каза, че „чувствал себе си като крал, работещ за селяни и изглеждал като роб”. Болезнени впечатления са останали в него и от училище. Що за пародия- да имаш учители, които не те признават? Неговите препратки към синьо-зелените водорасли и техниката за балансиране ЕДС на Дабро бяха за нас истинско откровение! Ние нямахме представа, че Райан е използвал тези източници. Неговия разказ звучи направо като реклама- вероятно тези средства са му помогнали много. Вероятно искате да знаете, че родителите на Райан преживяха всичко това и днес те имат любящ, уравновесен, щастлив, устроен син и той е- добър приятел. Честно. Може би това ще ви помогне да уверите себе си и вашите близки, които са отчаяни, че надежда още има. Никога не се предавайте! Ние получихме следващо кратко и радостно послание от друго Индиго Кети Райтер: „Аз съм на 16 години. Аз вярвам, че съм посветена и се дразня, когато трябва да се опитвам да разбера постъпките, мислите и чувствата на моите връстници. Неотдавна срещнах човека, който споделя моите мисли, той също е посветен. Аз толкова се учудих, когато намерих този, който търсех през целия си живот и който може да сподели моите преживявания. Още щом прочетох една глава от вашата книга, в която се говори за Деца Индиго, почувствах облекчение, че на света съществуват и други деца и юноши, на които също не им е леко, като на мен. Вече самия факт, че аз написах за това и ме изслушаха, ражда в мен увереност, че нещо може да се промени. Често ли получавате писма от мои връстници? Аз не зная как ще продължа по-нататък. Аз мисля, че просто ще тръгна напред в живота и ще видя къде ще ме отведе тази пътека”. Както и писмото на Райан, това кратко послание дойде при нас след споменаването за Децата Индиго в моята /Лий Каръл/ последна книга „Възпитание с Бог”. Кети не твърди, че е умна. Тя казва „посветена”. Тя също е намерила информация за Индиго самостоятелно, четейки недетски книги по метафизика и психологична самопомощ! Тя се интересува има ли на света хора, подобни на нея. И, накрая, тя е щастлива, защото е намерила връстник, който я разбира отлично за разлика от повечето други хора. Ако Кети е Индиго /а ние мислим, че е точно така/, то тя би трябвало да се чувства самотна. Повечето Индиго сега са от шест до десет години. Кети- още един предвестник на бъдещето, както и нашия помощник Кендис Крилмън. Всичко, което е нужно- това е любов. Кендис Крилмън. От самото начало знаех, че се различавам от останалите, но не знаех с какво. Аз много добре помня своя първи ден в детската градина, когато влезнах в една група от деца, които се бяха скупчили около възпитателката. Аз се приближих и усетих, че във всичко това има нещо странно и в действителност не принадлежа към тази група. От първите дни децата започнаха да ме третират като чужда или извънземна. Аз не помня точно какво говореха, но техните думи ме караха да се чувствам недостойна да бъда с тях. Това продължи и в училище, и в колежа, и после в „големия живот”. Училището го ненавиждах, не защото се чувствах изолирана или защото ме смятаха за „бяла врана”, а защото знаех: голяма част от работата, която изпълнявахме в училище, беше пълна глупост и нямаше нищо общо с „реалния свят”. Аз знаех: никога няма да използвам нищо от това, което ме учеха и както и да се стараеха да ме убедят в обратното, аз знаех, че всичко това е пусто. Като допълнение към четене, писане и математика, ни тъпчеха с още маса ненужна информация. Макар че през това време аз не си давах сметка какво означава това, но сега ми е съвършено ясно. Когато се сблъсквах отблизо със системата на образованието, много ме дразнеше едно нещо: единственото, на което действително ни обучаваха е как да преразкажем на учителя този материал, който той преди това ти го е разказал на теб, да предадем съдържанието в този вид, в който ти е предаден на теб, без коментари и собствени независими мисли.. По какъв начин това би ни помогнало в реалния свят? Училището ме ядосваше и ми беше много скучно, затова не беше важно за мен да се уча. И аз бях просто щастлива когато всичко това свърши. Аз излязох от училище с много ниски оценки, но те бяха достатъчни, за да не повтарям годината. Сега вече не беше нужно да се подлагам на това, да се чувствам отлъчена от съучениците си. Така или иначе, това свърши, но после намери своето продължение в колежа, а до известна степен продължава и сега. Въпреки, че моите родители много ме обичаха, те нямаха и най-малка представа какво преживявам. Аз слушах от своята майка изявления от рода „дръж се за всички” или „децата могат да бъдат толкова жестоки”. А ето и най-добрата перла, от която и днес се разсмивам:”Просто не им обръщай внимание и те ще те оставят на мира”.Не е ли истина и освен това е по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Те не само, че не ме оставяха на мира, но и обратното, още повече издевателстваха върху мен, ако тихо седях в ъгъла. Вместо да прекарвам своето време като обикновените деца, мотаейки се из двора с другите , аз прекарах своето детство в мазето на родителския си дом, занимавайки се с музика. Както се оказа по-късно, това не беше лошо, защото музиката стана моя професия. Не е нужно да казвам, че в резултат на всичко това в мен се оформи много ниска самооценка, че и до днес съм принудена да се боря с вътрешните гласове в главата, които ми нашепват, че съм неудачница. Неотдавна попаднах в психиатрична болница, където също се чувствах неуютно и изведнъж разбрах, че отново съм попаднала в училище. Старите белези в душата ми още не са зараснали. За щастие, аз се научих да осъзнавам какво се случва и мога надеждно да го излекувам. Малко преди да завърша училище, аз събрах смелост и реших да попитам защо така несправедливо се отнасят с мен. Това беше извън стените на училище в моя малък град Алберт, недалече от Едмонтон. Аз видях една девойка, с която ходех на училище още от първия ден. Аз я погледнах, събрах мъжество и я попитах:” Ти знаеш как се отнасят с мен през всичките тези години, нали?” Тя безучастно ме погледна и се престори , че не разбира за какво става дума. Тогава аз настоях, тя промърмори нещо и се съгласи. „Защо?- попитах аз.- Какво съм ви направила, за да заслужа такова отношение? Какво изобщо съм направила, за да се държите така ужасно с мен?” Тя започна да се озърта настрани, за да избегне отговора. Когато разбра, че няма да може, тя се замисли. Но всичко, което можа да каже беше следващата фраза:”Защото ти не си такава”. В този момент всичко, което можех да кажа или помисля, беше:”Какво означава „не такава”? А даже и да е така, защо това кара хората да правят така?” В това време аз нямах представа с какво се различавам от другите, но по-късно започнах да се досещам. Аз се радвам, че този печален опит ме закали и ме направи по-силна, въпреки че се чувствах ужасно. Аз прекарах своето детство и юношество в пълна изолация. Нямах си никого, с когото да общувам. После заминах за Торонто, на другия край на страната, но след три години се върнах в Едмонтон, защото майка ми се разболя. Това лято се оказа най-щастливото в моя живот, защото ми отдаде най-накрая да оставя миналото си назад. Аз също така намерих хора, с които да се чувствам комфортно. Никога и никъде не съм се чувствала така. Моите приятели ми подариха това усещане, благодарение на което аз придобих нов смисъл за живота си. Сега аз се уча да не скривам своето истинско „аз”, защото то е прекрасно. Отново се върнах в Торонто и вътрешно се усещам по-цялостна и енергична от преди. Решението да се върна не беше лесно, защото никога преди не бях изпитвала силно чувство за принадлежност. Но аз имах работа в Торонто и добре разбирах, че не трябва да бягам от своето провидение. Рано или късно човек трябва да се сблъска сам със себе си, както това се случи това лято с мен в Едмонтон. Тогава аз разбрах твърде много за своето минало и какво в действителност е означавало всичко. Осъзнаване на феномена Индиго също много ми помогна да разбера по-добре коя съм аз. Това ми даде сили да излекувам старите рани и сега аз мога да продължа напред като силно и доверяващо се на себе си човешко същество. Аз предпочетох да вложа цялата тази неизразходвана енергия в музика и да пиша за важните неща в живота. Много пъти съм срещала неразбиране, когато съм споделяла с другите какво чувствам. А цялата работа е в това, че аз започнах да чувствам това по-рано от повечето хора. Това, което разбрах, преживях и почувствах излиза далече от рамките на това, което повечето хора могат да разберат сега приблизително. Това ме дразнеше и опустошаваше. А когато решавах да покажа своето „знание” на другите хора, които още не го разбираха, то в отговор чувах, че именно аз нищо не разбирам, че съм много млада, за да притежавам такава мъдрост и не трябва да казвам че съм „над” тези, които имат повече опит в живота. На това мога да кажа, че физическия опит няма нищо общо с мъдростта. Всеки човек, независимо от възрастта, има достъп до мъдростта; единственото, което има значение- това не е количеството преживени години, а колко сте отворени, за да пропуснете мъдростта през себе си. В същото това лято аз израснах духовно по няколко направления. По отношение на моя майстор клас по Рейки, аз знаех, че съм отишла много напред и преминах обучението по-бързо от тези, които се занимаваха с години. Преди да разбера какво е това, аз цяла година го правех. От моя страна беше грешка /а може и да не е/, да разкажа за това. Аз знаех, че повечето от тях ми се сърдеха, че толкова бързо ги догоних и че Рейки стана за мен прибежище и радост в живота. Няколко човека се опитаха да ми кажат, че съм пропуснала някои тънкости в тази работа, но аз знаех, че не е така. По-голяма част от времето аз се наслаждавах на себе си, то това, за което ми говореха, беше за мен основно. Разбира се, когато аз говоря така, хората автоматично започват да предполагат, че тези думи произлизат от моето его. Подобна ситуация имах това лято, когато един учител ми каза, че се държа егоистично. Той ме нападна и разтърси моята увереност. Но , така или иначе, всичко, което зная- е това, което зная и аз нямам други начини да го докажа. Аз просто го правя. Аз не мисля, че като Индиго- правя нещо преднамерено, за да помогна на хората, четящи тази книга, да разберат за какво става дума. Феномена Индиго ми помага да осъзная през какво преминах и преминавам сега. В миналото аз смятах това за бреме, аз ненавиждах да бъда „друга”. Сега се наслаждавам на това, защото разбирам за какво става въпрос и сега мога да го нарека „приключение”. Всяка сутрин се събуждам и се чувствам като дете на Коледа, макар че никога не съм мислила, че мога отново да изпитам това чувство някога. Всичко се оказа различно и аз обичам всеки идващ ден. Аз живея, радвайки се и възхищавайки се на всичко. За всеки човек е достъпен този свят, макар, че Индиго, струва ми се, могат да го постигнат по-бързо от другите хора. Затова, опирайки се на своя опит, мога да дам съвет на тези, които имат работа с Деца Индиго- бъдете разбиращи. На Децата Индиго просто им е необходима вашата любов и поддръжка, но не се опитвайте да ни налагате чувство на отчуждение, защото това няма да доведе до нищо добро. Ние трябва да знаем, че ни обичат, поддържат и че сме скъпи на някого. Знанието за това ще укрепи нашата сила и ние можем да бъдем тези, които сме в действителност без да се смущаваме, че сме „не такива”. Аз знам колко много пъти съм чакала само едно нещо: някой да ми каже, че ме обича и че съм необикновена. Не от снизходителност, но от желание да ме въодушеви, за да почувствам своето велико предназначение тук в този свят, което се отнася за всеки от нас. Не може да ни се помогне, ако ни сочат с пръст и казват:”О, това е Индиго. Нека да го поставим на показ”. Моля ви, вместо това ни дайте да разберем кои сме ние и просто ни обичайте, това е всичко. Песента, в която се пее, че „всичко от което се нуждаем е- любов” е вярна не само за Индиго, но за всички. Тази песен трябва да стане задача номер едно за цялата планета, защото любовта е всичко, заради което сме дошли тук. Небеса на Земята- това е повече от детски приказки и фантазии. Фантазията е това място, с което всичко започва. Рай на Земята- това е реалност, макар че още не могат да я видят. Индиго- са хората, които ще осъзнаят това. Той вече е тук! Повярвайте и това ще бъде така! Кендис има много общо с Райан и с повечето други Индиго. Тя е малко над 20 години. Забелязахте ли колко й е било тежко да се чувства „друга”? Съществувала някаква черта, която я отделяла от останалия свят. Вие навярно забелязахте колко горчиви чувства в нея е предизвикало училището. Повярвайте ни, всичко това ще доведе до взрив от възмущение против съществуващата образователна система. И това вече е така, съдейки по думите на много педагози. Разликата на Кендис от другите се състояла в знанието, което тя пазела вътре в себе си и не й давала да се впише в обкръжаващата обстановка. Още една тема от нейните разсъждения стана нейно абсолютно убеждение в собствената й просветленост. Тя вече знаела всички тези неща, които по-възрастните, по-опитни ученици само се опитвали да усвоят. Обучавайки се на древни техники на мъдрост, тя се местела от клас в клас като че ли това й било вече отдавна известно. Ето още една черта , присъща на Деца Индиго. Когато вие се опитвате да им обясните нещо, ги хваща скука и те искат да преминат на по-високо ниво или изобщо да прекратят занятията. Това може да ви изглежда като упорство, но е възможно те вече да са схванали същността на предмета- така че защо да продължават? Това не е само проява на разума, това е мъдростта на вековете. Писмото на Кендис е буквално пронизано от тази мисъл и всеки път тя се опитва да ни убеди, че в това няма никакво его, просто това е така. Както и в случая с Райан, нейната утеха била в самотата. Намирайки се сама със себе си, тя можела да контролира ситуацията и да постъпва както иска, в нейното ускорено собствено темпо. Самотата я защитавала от тези, които я избягвали. Макар да усещала, че е необикновена, нейните връстници и учители я третирали до такава степен, че нейната самооценка действително била подложена на сериозно изпитание. Назависимо от факта, по думите на Райан, че Индиго идват в света, усещайки своето „разширение”, тяхната същност не може да бъде отстранена от тях по никакъв начин. Именно така се случило с Райан и с Кендис. Много е забележително това, че постигайки равновесие, те отново намерили себе си! И двамата наши Индиго са разбрали, че да разказват на другите за своите чувства било грешка. Оказало се, че това още повече влошава ситуацията и ги излага на сарказъм от страна на връстниците им. Обаче те продължили опитите си да изразят себе си. Оглеждайки се назад сега и двамата разбират, че е трябвало просто да замълчат и да позволят на света сам да си изясни кои са те. Ние просто не можем да представим себе си, толкова е трудно! Само погледнете: Райан, Кети и Кендис - всички търсели духовна мъдрост самостоятелно. Както вече говорихме, именно това Индиго предпочита да прави. Привличат ги духовните закони на любовта, защото те ги разбират и се чувстват в тяхното обкръжение като у дома. Какво, по думите на Кендис, било ключ към нейната самота? Любовта. Повечето от нашите помощници и педагози - професионалисти с докторска степен на науките, говореха същото. Желанието на Кендис да бъде любима и желана я съпровождало в почти всички нейни постъпки. Какъв е нейния съвет към всички нас? Обичайте Децата Индиго.. Изтегляне 1.03 Mb. Сподели с приятели:
|