Ден и нощ, нощ и ден в памет на дядо ми симон гьорев

Но най-опасни бяха хората по полето, които, щом го видеха, грабваха каквото им попадне, замерваха го и му се заканваха. Най го безпокояха децата. В края на май те плъзнаха из окосените ливади, по синорите, по пътищата. Всяко от тях пасеше крава или бивол. Сами или на групи, те често забравяха добитъка, привлечени от нещо друго — гнездо, птица, рано зазряла слива, локва с жаби или пък от него, тръгнал да търси храната си. Ако бяха повече, разделяха се, опитваха се да го заградят и размахали пастирските си тояги, тичаха, изпълнени с желание да го пребият. Някои го примамваха — преструваха се на добри, тупаха ръце по пълните с хляб торбички, понякога изваждаха залък, подхвърляха му. Така веднъж-дваж се бе помамил, за да избяга с последни сили изпод градушката на тоягите им. После бе станал по-предпазлив — ако детето държеше дърво, не се приближаваше, колкото и примамлив да бе дъхът на хляба, който му подхвърляха.

Постепенно той се озлоби, оная доверчивост, която имаше в селския двор и която запази известно време после, бързо се стопяваше. Сега светът стана по-враждебен, но и по-прост — навсякъде и всички бяха врагове. По-силните бяха готови да смъкнат кожата му, да го разкъсат или да го пребият и затова трябваше да се бяга от тях. По-слабите — те бяха негова плячка и негова храна, те му носеха живот и затова трябваше да бъдат изяждани. Той престана да се задържа в землището на селото, продължи по-нататък, премина покрай други села, бе за малко и край едно градче. Запомни го с това, че беше без кучета. Така за ден-два и дори за повече отиваше доста далеч, но след това, стигнал донякъде, се спираше, душеше въздуха и лаеше сред нивите, а после изведнъж се обръщаше назад. За една-две нощи се връщаше пак там, откъдето бе тръгнал, и някоя сутрин стопанските каруцари от височината на каприте го виждаха да броди из нивите, забил глава ниско, като че гонеше диря. Доста хора го познаваха отначало, докато куцаше и търсеше човешката близост, но след това кракът му оздравя, куцането съвсем изчезна, а за месец само щръкналото му тяло се поизпълни, козината му се отърси и стана гладка и лъскава. Тогава често започнаха да го грешат с някое друго куче. Тази пролет избягалите песове бяха много и дори пъдарят бе получил заповед да ги избива. През ден, през два някой овчар казваше, че хлябът от егрека му е откраднат, или някоя жена от крайните къщи се оплакваше за изчезнала кокошка. Изчезваха и торби с храна на копачките в полето или пък някоя, оставена от заиграло се пастирче чанта. После ги намираха празни, разкъсани и мокри. Питаха се чий ли пес е направил това, гадаеха и отиваха да се оплачат на поляка. Няколко оцелели през пролетта глупави кучета, които денем се прокрадваха край селото, за да задигнат кокошка, бяха избити и отровени. Но след оная пролетна нощ, когато под сайванта изплашената кокошка сама налетя върху него, той не бе нападал друга. Престана и да се върти край селото. Нощуваше, където попадне, и често много далеч. Така се спаси.

В началото на лятото повечето от избягалите кучета бяха мъртви, други се пропъдиха и пакостите, а с тях и оплакванията намаляха. При това и природата, и спречкванията с хората постепенно го научиха и на друго; когато попаднеше в близост със стада или пък с чарда крави, той започна да се държи, като че цял живот е бил с тях и като че не е имал никога друга работа, освен да ги пази. И стадата, и чардите през тая година бяха нови. Нови бяха и хората с тях; те често не познаваха стоката, която пасяха, и приемаха, че той върви заедно с нея. Полякът, който обикаляше с пушката си, за да пази имота и да избива скитащите кучета, на няколко пъти го пропусна така. На края започна да го познава по белите чорапки и по лисата шарка на челото и дори когато веднъж го срещна в дълбокия полски път, не свали пушката и не гръмна, а само размаха ръце и се развика: „Бегаш, гиди мискинино, бегаш! А овцете остави!”

Като присви опашка и отпусна уши, Лишко се обърна и побърза да изчезне из пътя. Защото макар и никой да не беше стрелял по него, веднъж вече скрит в едни трънаци, той бе видял как тоя същият полски гръмна по някакъв пес, бягащ през ливадите. После бе намерил тялото на песа, още топло и опръскано с кръв, до една локва в дъното на дола. Беше запомнил — кучетата най-често умираха до вода. До вода, като че търсеха спасение в нея, умираха ония, които имаха дъха на хляба, който му бе подхвърлял Петър в двора. До вода бе издъхнало черното куче и последното му движение, в което бе останало, сочеше напъна да я достигне. Ето пак край вода бе умряло и това, което така болезнено изквича, щом пушката гръмна. Но то не носеше лепливия сладостен дъх на отровата — вместо него наоколо се пръскаше горчивата миризма на кучешката му кръв. Той усети пак муцуната си да се изправя и вратът да се вкоравява. Но беше ден — полето ехтеше от шумове, дрънчаха хлопатари, кънтяха чукчетата на косачите, някой в ливадите викаше. И докато тялото му се изпъна в борбата на онова, което го караше да бяга, и онова, което заповядваше да остане, нозете му го понесоха. Тромаво и тежко, като че току-що излизаше под ударите на овчарски геги, той тичаше по дерето. Тромаво и тежко, докато тялото му, замръзнало в гримасата на воя, постепенно се отпускаше и връщаше пъргавината си.

Тоя случай го научи да се бои от хората, които не викаха, не хвърляха след него, а се спираха мълчаливо, нагласяйки нещото от гърба към рамото си. Но той още не знаеше всичките техни хитрости — не знаеше коварството им да чакат в засада, нито умението им да се преструват, че не го виждат, когато добре го виждаха. И страхът му още не беше страх от изпитаната болка, а само неясна поука, която природата му още по-неясно долавяше. Един ден щеше да заплати за недобре научения урок, защото така трябваше — да се научи, страдайки.

И все пак, разбрал добре много от опасностите, които го дебнеха в полето, той се бе научил и да ги избягва, да се преструва, да напада дори по-силните, ако нямаше друг изход. И колкото повече време минаваше, толкова по-добре му беше на свобода, толкова по-сигурна и изобилна намираше храната си. Напълно забрави дните, когато облизваше свинските корита, когато лочеше помията и ядеше хляба като най-голямо лакомство. Месото стана постоянната му храна — месо живо, топло и различно вкусно. Защото сред онова, което улавяше, имаше и неприятна плячка — пихтиестото кисело месо на мишките и жилавото на земеровките, горчивото на къртиците. Но колкото повече напредваше лятото, толкова по-изобилна ставаше вкусната храна — пъдпъдъците, яребиците, малките зайци. Той започна да отбягва мишките и къртиците. Ловуваше и нощем, и денем, но най-често и най-добре призори, в дрезгавината, когато още нямаше човек по полето, а дивите твари, които бяха по-слаби от него, сковани от нощния хлад, се движеха бавно. В житата вдигаше цели ята пъдпъдъци и яребици — и стари, и млади, — под дърветата често намираше изпаднали от гнездата малки на по-едри птици — на свраки, на гълъби. Много пъти в началото от вдигнатото ято не улавяше нищо, защото птиците хитруваха; под носа му се подлагаха и привидно безпомощни хвъркаха старите, а докато ги преследваше, младите се пръсваха и се скриваха в трънаците. Гладът после го научи да преследва и малките. И понеже кръвта му бе млада, ловът бе за него и игра, в която загубеното веднъж се възнаграждаваше два пъти. Младата му кръв го носеше всеки ден, всеки час на ново и ново място, през ливадите, през кориите, през нивите; където очите му виждаха, натам го носеха краката и все нямаше насита за тичането и ловуването. Птичите ята бяха свикнали с дебнещите тихи стъпки на лисицата, със спокойствието на замръзналите във висините ястреби. От тях те се пазеха, защото ги познаваха, но от него не можеха да се опазят. Той се втурваше сред тревите лудешката, без да жали сили, скачаше, премяташе се и изплашени, те сами се издаваха. При това рядко му се случваше да попадне на едно и също ято, защото цялото поле бе негово поле,

Зайците му правеха истинско удоволствие. Още от ранната пролет се бе настървил на тях — случило се бе да догони малко зайче още през април, но дълго след това срещаше само стари, които бяха и бързи, и хитри и след като го изтощаваха до капване, с един скок прескачаха някой ров, в който той падаше. В края на май и в началото на юни полето вече бе пълно с младоци, скокливи и глупави и при това безкрайно вкусни. Почти не минаваше ден, без да улови някой от тях.

Веднъж в ранно утро вдигна заек от един бостан. Бе усетил миризмата му още като нагази в ластуните, а и заекът го бе видял, но надявайки се, че не е забелязан, се остави да го наближи съвсем — на два-три скока. Чак тогава рипна и се совна пред него като мека топка, която и с мириса, и с вида си молеше, викаше да бъде застигната. Започна гонитбата и тя щеше ла премине така, както много пъти досега — или заекът щеше да бъде настигнат, или пък, объркан от хитростта му и от бързината му, Лишко щеше да изостане и да го изгуби. Но в същия миг, в който заекът побягна, от една бразда наблизо се търкулна нещо дълго, жълтокафяво и също се впусна след него. Беше лисица. Изненадан, той лавна срещу нея и с един скок я задмина, но след малко пак я видя. Тя тичаше, привела муцуна, напрегната докрай, след него. Трябваше да се спре и да я прогони, но докато спираше, дългоухият вече изчезна зад синора пред тях, а лисицата също спря и му се озъби. Досега, когато ги срещнеше, все се отстраняваше от пътя им, но тоя път не го направи. Обезумял от ярост, той лавна и се хвърли напред, а тя отскочи пъргаво и изфуча насреща му, също готова за борба. Заровил предните си крака в земята, изплезил език, озъбен, той се опъна назад и пак се хвърли. Толкова силен, толкова стремителен бе скокът му, че тя не можа да отскочи тоя път, а попадна под него и като се измъкваше, успя да го захапе. Болката, която отдавна не бе изпитвал и която бе позабравил, се съживи сега, а с нея се съживи и страхът — оня страх, който цяла зима и цяла пролет бе живял у него. Вместо да се хвърли напред, той остана на мястото си, а тя се изсули покрай него и пак го захапа. Тогава, за свой позор, който, разбира се, не съзнаваше, защото не знаеше колко по-слаба е тя от него, Лишко се обърна и побягна.

Озлобена и фучаща, тя се хвърли след него и го настигна. На няколко пъти го захапа и макар че и той хлопаше челюсти, нито веднъж не можа да я достигне. Тя стана още по-смела и по-непредпазлива, защото усети страха му, а той бе за нея сила. Така, като се опитваше да избяга и като все не успяваше, той най-сетне се изтърколи в някакъв валог със стръмни стени, през които не можеше да скочи. Разтреперан се опря до брега и отчаяно залая. Тя може би също бе млада и неопитна, защото не се оттегли, не се опита да го изведе пак на открито, където с пъргавината и смелостта си много пъти би могла да го захапва и светкавично да отскача. Тя се хвърли напред и да бяга за него повече беше невъзможно — острата й муцуна едва не прихлопна шията му, трябваше да я захапе и той — да я захапе, където може. Вплетоха се в кълбо и тя пак впи стръвно зъби в плешката му и рязко се дръпна. Ала в тоя миг той намери най-сетне сгода да я достигне. Беше улучил врата й и като затвори челюсти, повече уплашен, отколкото разярен, усети как зъбите му потънаха през козината в тялото й — корените на зъбите му усетиха вкуса на кръвта й. Това случайно захапване реши тази битка и скоро лисицата с прекършен врат лежеше в краката му. Той не я докосна. Изтича нагоре из валога и много по-късно, макар че раните го боляха, усети в себе си радостната тръпка на победата — на победата, в която бе надвил и лисицата, и собствения си страх.

В следващите няколко дни раните му оздравяха. Беше ял треви, които природата сама му избираше и те почти не го измъчваха. Малко по-късно една нощ отново усети острия лисичи мирис да се люлее над дерето, където преминаваше. Той я откри и я подгони в тъмнината, мълчалив, но изпълнен с ярост, ярост, която, ако беше ден, щеше да струва живота й. Но тя се спаси в тъмнината.

Сред изобилното ранно лято имаше дни, когато ловът не стигаше да го нахрани. Може би попадаше тогава в такива местности, където плячката бе по-малко или пък не му вървеше, но случваше се цял ден или дори два да яде само мишки и къртици, а понякога да остава и без тях. В такива дни по-често си спомняше за хората, за техните храни, за хляба им. И тогава някоя жена, излязла да пласти сено, или воловарче из окосените ливади оставаше без торбичка. На няколко пъти различни хора се оплакваха на поляка за такива кражби. Той отново стана внимателен. С Лишко се срещнаха на два пъти, но тези им срещи сега не приличаха на онази, по-раншната — в дълбокия коловоз.

Първия ден, в обедната жега, полският сам видя как в ливадите Лишко отмъкна торбата на едно воловарче. Тогава не посмя да стреля, защото ливадите бяха пълни с крави. Втория път той го видя да пробягва през една угар и не се колеба. Сачмите на старата му пушка се изсипаха като облак.

Когато бе вече избягал от погледа на пъдаря и се ближеше в една царевична нива, го прониза внезапно вкусът на собствената му кръв. Кръвта го уплаши и в страха си той пак побягна. Едва сега усети болката и задницата му се потътра след него, като че краката му бяха отсечени. После, когато уплахата попремина, можа да тръгне — ударени бяха не краката, а тялото му над тях — цялата задна част бе като набодена с игли. И вкупом тия игли се забиваха дълбоко при всяко движение. Но кръвта спря, мухите, които го налепиха още в нивата, го изоставиха и това беше таен знак, който природата му прошепна, за да го ободри.

Въпреки това първата седмица едва не умря от глад, защото вече не можеше да гони плячка, а готова храна на пътя никой не оставяше. Отново яде треви и болките бързо намаляха, но лошото бе, че бе изгубил бързината си, бързината, която го хранеше. Никое животно почти не му се остави в тия дни да го достигне.

Тогава му се случи още едно приключение, което не само го спаси, но и пак разбуди в подивялото му сърце стари и позабравени вече усещания. За да избегне хората, които непрекъснато го преследваха и му носеха неприятности, той се бе примъкнал в края на една малка кория; тя изпълваше с нискостеблените си храсти няколко хълма и доловете между тях. Тази кория бе предпланинско възвишение. Истинската планина започваше чак зад нея, но и в корията се носеше хладният дъх на планината и тук мирисът на диво бе много по-силен и по-замайващ, отколкото в ниското. Там срещна момчето.

То пасеше крави. Бе дребно, с къси панталони и торбичката му постоянно висеше на задницата — нито веднъж не я остави. Беше само. Той го видя един ден, после пак и пак, в седмицата, докато раните още го боляха. Отначало се криеше, а после болките и гладът го укротиха и една сутрин му се показа. Излезе на полянката, където и то стоеше, клекна и се загледа в него. То го съзря и помислило, че с него има човек, извика:

— Ей! Ти кой си? Защо се криеш?

Никой, разбира се, не му отговори, а Лишко продължи да си седи като преди.

— Виждам ти кучето. Не се крий! — извика пак момчето.

Отговор нямаше откъде да дойде и то замахна да то прогони. Лишко трепна и повлече пребитата си задница към храстите.

— Я! Кой те е пребил така? — възкликна тогава момчето. — Как се казваш? Куци-куци!

Без да обръща тялото си, само извърнал глава, той го гледаше кротко, така както бе гледал някога в селския двор — и покорно, и умоляващо, и предварително признателно. Момчето тръгна към него и той се помъчи да избяга. То спря. Това направиха няколко пъти и на края то като че ли се сети — остави тояжката си, извади залък хляб и му го хвърли. Лишко се примъкна н го изяде с оная бавнота и недоверчивост, с която поемат всичко болните животни.

— Куци-куци — повика го пак момчето, — не се бой от мене, аз няма да те бия.

Отново се опита да го приближи и отново той се помъчи да избяга. Искаше да изръмжи, но ръмженето му беше стенание. Тогава момчето си спомни за поляка и за бездомните кучета и се досети каква би могла да бъде историята на това пребито куче. То преметна торбичката на корема си, бръкна и отново му подхвърли залък. Сега той го изяде веднага, защото първият беше само събудил глада в стомаха му, а и познатият аромат го бе накарал да позабрави и страха, и болката. На още няколко пъти момчето му подхвърляше хляб и на края гладът му малко се попритаи. С най-спокойния израз, който можеше да има, то отново тръгна към него и той пак се повлече към храстите.

— Не бой се, не бой се — подвикваше му успокоително то. — Ела! Куци-куци!

По гласа, по израза на лицето, по бавните движения той усети, че нищо опасно не лъха от него, но още недоверчив остана на мястото си. Само опашката му помръдна дружелюбно — късо и рязко — и пак спря.

— О-о-о — каза момчето и тупна торбичката, — ела тука.

В гласа му пак не трепна дрезгавата нотка на злото и престрашил се, Лишко остана на мястото си; то го доближи. Наведе се, той ниско присви глава. Но не последва удар, ни ритник, а дланта внимателно се промъкна по гърба му, отдели се и пак се промъкна.

— Колко си шарен! — рече момчето. — Шарен и мръсен. И пребит. Кой те преби така? Полякът ли?

Лишко размърда опашката си и се извърна да го погледне. Лицето му бе спокойно, най-приятелски отпуснато. И тогава у него нещо се раздвижи — страхът, озлоблението, ненавистта — всичко, което толкова месеци бе събирал, отстъпи, потъна дълбоко в една прииждаща вълна, в едно скимтене, което бе пълно с признателност и с готовност за обич, с молба за ласка, с надежда за доброта.

Беше съдено да прекарат цял ден заедно, но те и двамата не знаеха още това.

— Значи ти си нямаш къща — рече момчето. — Щом си така мръсен и облепен с тръни, трябва да си нямаш къща.

Черните топчести очи невъзмутимо и кротко го гледаха, а шарената глава като че ли се поклати.

— Познах, нали? — зарадва се момчето. — Но ти не се бой. Аз ще ти давам всеки ден по малко хляб.

То потупа торбичката си. Лишко примигна.

— Казваш, че лъжа ли? — спря се момчето. — Не те лъжа. Честна дума — ще ти давам. По малко. И аз нямам много. Ето това за цял ден.

То стисна тъканата торбичка и на дъното се отбеляза коматчето, а редом с него елипсовидната повърхност на дървените похлупци.

— Чакай и сега да ти дам още, да не речеш, че все лъжа. Ти сигурно си мислиш, че само за яденето приказвам.

То бръкна в торбата и му подхвърли нов залък. Лишко веднага го изяде.

— Ама сега ще дойдеш да върнем кравите — каза момчето. — Василка е много луда, виж как тръгна без път.

То отиде да върне кравата и Лишко, разбрал, че го вика, се потътри след него.

— Браво — рече момчето, — ти си умно куче. Ако ме слушаш, ще ти давам хляб и ще те науча на много работи.

— На какво ли мога да те науча? — попита се то, като се връщаше. — Аз съм още малък и освен да паса кравите друго не знам. Баща ми знае. Може да оре, да коси, да жъне, да обира царевицата, да ходи на воденица. Но не иска да влезе в стопанството. Ти знаеш ли колко ядове имаме сега? Всички вече влязоха, а тате не ще. И избяга. Къде ли се крие? И аз не знам.

Успокоен, Лишко се отпусна на предните си крака. Момчето също седна на тревата, откъсна си сламка, задъвка я и продължи да приказва. В думите му, които не разбираше, в меките движения, с които отскубваше нова тревичка, в спокойните му тъжни очи Лишко усети доброта и милост и цялото недоверие, което въпреки глада се спотайваше у него, изтля лека-полека. Ако сега момчето посегнеше да го погали, той не би се опитал да бяга, както по-рано. Но то не се сещаше да го погали.

— А пък аз — продължаваше то — паса тия крави. Четири са. Чакай да видя къде отидоха.

То се надигна, огледа поляната и пак седна.

— Дано се запасат тук. Тревата е хубава. Когато не пасат, знаеш ли как се уморявам. Все трябва да съм до опашките им, иначе се загубват. А не трябва да се губят. Ако се върна довечера без някоя крава, мама плаче. Татко го няма, брат ми е войник, сестра ми е женена и сме само ние с мама. И мама реве. А не искам да я мъча и трябва да съм все до опашките им. Васко, къде, къде? Ес, назад!

Кравата се спря и момчето пак се извърна към него.

— Аз и утре ще ги докарам насам. Ела и ти. Сега трябва да карам все по гората, щото в полето не ми дават. Ние сме частници. Понеже не влизаме в текезето. Другите деца вече не карат по корията, ама аз трябва. Кравите ще умрат от глад, ако ги държим в обора. Лошото е, че тук съм сам. Ето, виж! — то посочи с ръка. — Жива душа няма. Само кравитг, пилците и ние с тебе.

Момчето замлъкна неочаквано и се ослуша. После пак продължи:

— Само на теб ще кажа едно нещо — страх ме е. В корията има мечка. Лани изяде една крава. Много ме е страх, но няма как. Съде тук имаме право на паша.

Гласът му беше станал тих и доверителен и някаква скръбно примирена нотка имаше в него. И Лишко я усети. Звуците го погалиха, проникнаха дълбоко в него като сигнал на обичта, която отдавна не бе срещал, но за която кучешкото му сърце бе още готово. Той пропълзя по корем няколкото крачки, които ги деляха, и дойде в краката му. То сякаш не забеляза тия крачки и като че забравило недоверието му, посегна да го погали. Ръката му се плъзна по шарената глава, премина по врата и пак се върна. И от докосването на човешките пръсти Лишко цял изтръпна. Дълбоко у него се събуди някаква топла, топла благодарност или забравена привързаност, наследена от далечни прадеди, или просто доверие и нужда от тая малка човешка ръка, която го галеше. Препълнен с топлина, той се извърна и близна ръката на момчето. Беше солена и замайващо миришеше на човек, а това беше двор, кошара, добитък, спокойствие. Той пак я близна и сега видя колибата в селския двор, копанката пред нея, Баро, който дояждаше храната си. Тъмно и неясно, това изпълни с гореща вълна цялото му същество — беше му добре и спокойно под малката галеща го ръка. А тя се сви, притисна го нежно. Прилепи се до него и гладкото лице на момчето, потърка се в главата му, тялото му се разтърси и нещо влажно и солено се стече по муцуната му — нещо, което не бе вкусвал никога и не знаеше какво е, но то бе дълбоко и тревожно като ония звуци там на дядото в градината.

Той изскимтя. Момчето се сепна и избърса очите си.
* * *

Премина тоя миг, момчето отиде да върне отново кравите, а после пак дойде. Лишко стана да го срещне, завъртя опашка.

— Защо не идваш тук всеки ден? — попита то.— Аз ще ти нося хляб. Хайде идвай. И сега ще ти дам още.

То отново бръкна в торбичката си и му подхвърли, голям залък. Залъкът падна под носа му; той не го взе. Сега не усещаше глада. Усещаше нужда от близост и радостта, че я е намерил, и затова се доближи до детето, потърка се отново в краката му.

— С тебе не ме е страх. Ама хич — рече момчето и пак го погали. — Но не мога да те заведа довечера вкъщи. Мама ще се кара, че съм насъбрал селските кучета. Ти и утре ела. Хляб ще ти донеса.

В това време кравите, като се бутаха една в друга, влязоха в храстите.

— Няма защо да ги връщам — рече момчето. — Цял ден на тая полянка няма да стоят. Трябва да ходя подире им. Хайде и ти!

То отиде да вземе багажа си и отдалече го повика. Но като видя тоягата в ръцете му, Лишко не тръгна.

— Знам, че те боли — рече момчето отдалеч, — но не мога да стоя само при тебе. Виж, кравите отминаха. Трябва да ги гоня. Ела!

С целия си багаж то отново понечи да тръгне към него и той веднага се примъкна към храстите.

— Защо бягаш? — попита момчето. — Ето, нали бях при тебе и не те бих. От тоягата ли се боиш? Ама аз без тояга не мога да паса кравите.

Още на няколко пъти се опита да го помами, но той все се дърпаше към храстите.

— Както искаш — рече накрая момчето. — Довиждане. Утре пак ще мина оттук. Ако искаш, покажи ми се и утре.
* * *

След половин час, като се провираше между храстите, без да избира пътека, Лишко го застигна по-нагоре на друга полянка, където кравите пасяха. Приближи се към него и легна сред тревата. То бе седнало и играеше с джобното си ножче. Доста време мина, докато вдигне очи, за да го види. Но щом усети погледа му, той веднага тупна опашка, ушите му се наостриха.

— Я! Ти дойде! — зарадва се момчето. — Браво, знаех си, че си умно куче.

И тоя ден повече не се разделиха. Местеха се от полянка на полянка. Лишко храбро премина стръмнината, по която кравите ги водеха. И ни болката, ни страхът от човешкото коварство бяха властни през тоя ден. Над всичко бяха ласките, с които го отрупваше детето, а от тях постоянно припламваше в сърцето му радостта — такава, каквато я бе имал някога, докато живееше в селския двор.