Ден и нощ, нощ и ден в памет на дядо ми симон гьорев

И те сочат Дорчо или Ганка, които с клепнали уши теглят каручката. „Цел живот ще има да теглиш като него и като мене и да те веят ветрищата, и да те плискат дъждовете.”

Учениците — ни деца, ни момчета — загрижено гледат пътя, който бавно се точи след копитата на коня. Минал е вече първият им месец от ученичеството в гимназията и докато са се връщали всяка вечер на групички, на групички по същия този път към село, те вече са изпушили първата кариочка, научили са страхотните, умопобъркващи любовни успехи на по-големите и сами вече мечтаят да се потопят час по-скоро в любовните морета на околийското градче. И защо не — най-сетне имат своя квартира и от тази вечер няма да мислят нито за десеткилометровия път до село, нито за изпитателните погледи, с които ще ги посрещнат вкъщи. Но, от друга страна, не можеш да не наведеш глава виновно, когато предчувствуваш какво ще извършиш утре или още тази вечер, а пък старият те плаши е конския и магарешкия живот. Учението за него е единствената ти работа на света, като че сам той преди двадесет години не се е пекъл на същия огън в околийската — тогава прогимназия — и не са побелявали преждевременно косите на собствения ти дядо, пърлени от високия му успех. Но трябва да се изслушват мъдрите приказки, защото, когато не даваш вид, че ги чуваш — вече знаеш — има и по-мъдри средства да ги чуеш.

Така минават стотина-двеста крачки, нещо отвлича вниманието на тридесет и пет годишния старец — я някоя нива, невключена в угарите на кооперативния блок, я някой срещнат пазаркатин, рано прибиращ се от градчето. Достатъчно неща има винаги, за да се прекъсне мъдрият му монолог и да се изплъзне погледът ти отново към огряната от слабото слънце равнина. Хълмовете и кориите, легнали на два-три хвърлея място от пътя, тънат в леката есенна омара, дрънчи натам хлопатар и макар че стадо не се вижда, детските очи виждат котловинката, пасбището, келявия букак ... край него и изворчето, което църцори тънко като конец под опадалата шума и изчезва, преди да стигне дола. Там сигурно дрънчи хлопатарът, там някой дядо е закротил добитъка и лежи под сянка. Преди три месеца, по жътва, каква луда игра на петел и на ръжка-пръжка сте направили там с Дако, Драган, Дончо и ... кой ли още беше? А по-нататък в падината лятос имаше бостан — любеници и динчета, малки като мъжки юмрук, ама какви пък благи бяха. Ето Буков дол, бреговете му целите покрити в къпинаци, но не дивата горска къпина, която прави храсти като колиби, а полска къпина; всяка ластуня връзва по два-три кичура само и изпечени от слънцето, черни, едри като черница, те се топяха к устата още щом ги натиснеш с език. И по-натам ... и по-натам ...

Погледите на тия „ни деца, ни момчета” обглеждат сега като за последен път полето, сякаш предчувствуват, че детството им е завинаги останало тук и сега околийското градче ги чака с един нов живот — разбира се, приятен, но изоставеното минало, преживяно по тия долове и ридове, толкова обикновено и дори скучно вчера, се обажда сега с променен и примамлив глас.

Точат се в късния предиобед на циганското лято през час през два каручките, върви край тях с решителна крачка дребен човечец с изпечено от слънце и вятър лице, просветват жълтите пулове на преметнатата му през рамо кожена чанта и безпомощно стърчат в талигите обърнати нагоре с краката грубо сковани маси и столове — саморъчна направа на селския дърводелец. Ни деца, ни момчета седят върху багажа, перят оттам остриганите си неравно глави и пълнят очите си с неочакваните богатства на полето и кориите — кой да знае вчера, че така хубаво и така огромно е било това насечено с долове поле? А с кино с балкон, с английски парк пред гимназията и с павирана главна улица напред ги чака околийското градче — океан за истинските мъже и рай за прекрасните млади девици с току-що отрязани плитки.

* * *

Иначе целият му вид оставаше спокоен — вид на мързеливо куче, което има грижата само да хлопа челюсти по обедните мухи.

Зададе се каручка с впрегнат тек кон, както повечето други, които минаваха през тия дни по пътя. С дочена рубашка и избелял шаячен панталон, в една ръка с тънка лескова пръчка, а в другата с юздата на коня, напред върви селянин. Стригана глава с вдигната на темето ученическа фуражка се белее отстрани до колата. Каручката, натъпкана с багаж, завършва отгоре между стърчащите крака на масата с дървено сандъче с ключалка и катинарче, сега само притворено, защото не бе побрало купчинката тетрадки и книги.

Селянинът се спря, извади цигара, помачка я и запали.

— Ти мене не гледай — рече той, като дръпна отново юздата. — Аз ги смуча от казармата. Тогава що ядове имах — мама умря, няма кой да гледа къщата, жена с две деца на ръце работи на къра, а аз гоня Михаля ... Там ги научих, ама ядовете не минаха, а занаятът остана да ми дере дробовете заран. И така ще карам. Краста — все сърби.

Той захапа пак цигарата и продължи:

— А тебе, ако те видя или ми кажат, че си ги научил, първом ще те отбия, както аз си знам, па после ... После да си дириш някой да те издържа ...

Фасът го опари и като дръпна още веднъж дълбоко, той го хвърли.

— Ей го що е! Три пъти смукнеш — свърши се, а пари чини. Сега знаеш как сме — няма имот, няма нищо. Гледай си работата хубаво, иначе ще ти хванат подметки ръцете.

Навлязоха в завоя и оста пронизително заскърца. Той пак спря, наведе се да я огледа и като тръгваха, продължи:

— И внимавай с кого се събираш. Има свят всякакъв — има буен свят. Широко му около врата — пие, приказва ... Ти си гледай голотията. Приказките и пиенето са най-лесни, но не са за нас.

В това време Лишко вече бе скочил, възбуден и смутен едновременно. Той внезапно лавна над главите им толкова неочаквано, че кьоравият кон едва не оскуба ръката на водача. Селянинът го удържа стъписан и чак тогава съгледа кучето, а момчето извика. Лишко спря да лае, размаха високо опашка и нетърпеливо и радостно скимтене се процеди от гърлото му.

— Шаро — извика момчето, — ти ли си, Шаро?

Полудял, той скочи от високия бряг в канавката, забравил за миг всичко, което бе преживял, и страховете, които толкова дълго бе събирал. Момчето стоеше като заковано. Скимтейки от радост, той легна в праха и припълзя напред.

— Ай, меретията! Удари го бе! Какво гледаш — извика бащата. Щеше да обърне каруцата.

Те се гледаха. Кучешките очи бяха изпълнени с блясък, от който често и нервно примигваха, и опашката така нетърпеливо метеше крайпътната трева, че подире й се вдигаше сив тежък облак. Момчето още стоеше като заковано и само очите му жадно разглеждаха кучето.

— Шаро, Шаре — обади му се пак то. — Какво правиш ти тук, оздравял ли си?

— Откъде го познаваш бе? — извика пак бащата. — Чий е тоя пес?

— Ничий — каза момчето. — Пролетес, като пасях кравите, то ми беше другар в корията.

— Напъди го! — реши бащата. — На ти пръчката да го шибнеш.

— Не, не — сепна се момчето. — татко, чакай да го видя.

— Абе какво приказвам и аз — викна пак селянинът. — Ти бездомните псета ли ще събираш, или работа ще вършим! ...

И той се наведе, намери в краката си камък и замахна. Лишко скимтеше и привеждаше ниско глава, както правят всички кучета, когато намерят дълго несрещнатия си господар. Камъкът го улучи. Чак сега видя селянина, който вземаше друг камък, и отскочи точно навреме, за да го избегне. Порой от камъни и псувни полетя след това към него, а скимтенето избухна в лай и ръмжене. Като отскочи ловко още няколко крачки и като оголи внезапно зъби, той налетя на селянина. Кобилата се уплаши, запръхтя и се дръпна назад, човекът подскачаше и махаше с пръчката, дървеното сандъче, закрепено в краката на масата, се извърна и тетрадки и учебници, разтворени от падането, се разсипаха по шосето.

— Дръж кобилата! — крещеше селянинът. — Дай ми разнището! Дай бързо да го пребия!

— Чиба, Шаро... Марш, Шаро! — извика през скърцането на каруцата и виковете момчето. — Марш веднага, Шаро!

Лишко чу тоя глас и му се подчини. Лаейки, той отскочи горе на брега. Момчето хвана и задърпа кобилата, селянинът затърси дърво през псувните и виковете си.

— Марш, Шаро! — извика момчето. — Бягай!

— Чакай, чакай да ти светя маслото! Чакай да видиш ти кого ще хапеш — викаше бащата.

И извадил най-сетне стол от багажа, той скочи в канавката.

— Бягай, Шаро, бягай, ще те пребие!

Като лавна още веднъж, повече да се освободи от болката, отколкото да уплаши човека, Лишко се обърна и хукна през опустелите ливади.

— Ще подмамваш подивелите кучета, та да обърне конят каруцата? Ще ми създаваш ядове, че ми са малко моите! Дете ли си, или си малоумен, майчин сине, та ще правиш детинщини? Ще те науча аз тебе, ще те науча; нали затова съм те повел.

И дълго пари бащината плесница по тънкото вратле, а през насълзените очи есенната омара над близките кории изглежда още по-гъста и бавно се приближава като мъгла към разбитото шосе, по което трополи каручката с обърната нагоре с краката маса, натъпкана сега с изпратени учебници.
* * *

Из ливадите нямаше нищо живо, а далеч по чакъленото шосе заглъхна тропотът на отминаващата каруца. Както винаги в такива случаи, Лишко не можеше да се спре. Но онова, което го движеше сега, не бе яростта, нито болката от удара, нито гладът. Беше отминала с трополящата каручка миризмата на приятелството, на ласкавата ръка, на бръмчащия кротък глас. И един страх, какъвто той не познаваше, се развилня в тялото му и го подгони през ливадите. Страшното, което природата му предричаше, още по наближаваше, а го нямаше човека приятел, за да го защити.

След ден-два шосето и хората го привличаха още по-властно, защото нощният студ и гладът станаха по-големи. По пътищата към градчето денем скрибуцаха кервани; младите текезесета изпращаха в околията първите си държавни доставки. Предпазлив и яростен в предпазливостта си, Лишко дебнеше каруците. Срещаше познати и непознати миризми, но вече нито веднъж не слезе лекомислено на шосето. От височината на каприте си каруцарите го виждаха да върви заедно с кервана направо през нивите, но ги мързеше да слизат, за да го гонят. Обикновено мислеха, че следва някоя от колите, както в частническото време. Стигаха дотам, закъдето бяха тръгнали, или се спираха по пътя, а той търпеливо изчакваше мига на залисията им, скачаше в празна каруца и отмъкваше торбата с хляба. Понякога, заприказвали се, насядали в най-предната каруца, мъжете и не го забелязваха. Друг път дързостта му така ги изненадваше, че миг-два само гледаха и чак тогава се втурваха след него с викове и закани. Но той, сграбил веднъж торбата, бе вече неуловим като вятър, понасяше се през нивите и овразите и чак когато разярените им викове заглъхваха надалече, тогава спираше и изяждаше храната.

Колкото по-дълбока ставаше есента, толкова по-често в селските торби наред с хляба и сиренето се намираше и месо — изпържено, прясно, понякога още топло в затворените захлупци. Така краденето на хляб, на което се бе научил в ранната пролет, когато още нямаше дивеч, а и бе още неопитен и страхлив за известно време — въпреки многото други по-безопасни начини за набавяне на храна му ставаше необходимост и често той го вършеше дори не само когато беше гладен.

Безпогрешен инстинкт дълго време го предпазваше от повторна среща с човек, на когото е отмъкнал хляба. Но накрая и той му изневери. В един следобед попадна на малък керван каруци, които се връщаха от града, където бяха карали държавни доставки. Той ги издебна край една царевична нива и тръгна след тях. Каруците бяха четири или пет и мъжете противно на керванджийския навик седяха всеки в своята. Забеляза го оня, който бе на последната каруца, и веднага каза на всички.

— Голямо чудо! — рече човекът, който караше най-отпред. — Мравката като че за пръв път вижда куче.

А останалите се изсмяха.

— Какво се смееш бе — викна засегнат Мравката. — Бас държа, че това куче е, дето уплаши кобилата на Цанко.

Мъжете се надигнаха на колите си и мълчаливо го огледаха.

— Цанко викаше — рече един, — че е лисо, с бели чорапи. Това е баш такова. Може същото да е.

— Същото е, същото е — рече Мравката. — Бас държа.

Те пак се надигнаха да го видят.

— Я да му скроим качулката — рече оня, който караше най-напред. — Да го заградим и да го пребием.

— Ще избяга — възрази друг.

— Най-добре е да го пипнем на завоя — рече Мравката. — Там предната каруца ще дойде срещу него и там ще го заградим.

Гласовете им бяха все така екливи и делнични и нито за миг позната заплашителна нотка не прозвуча в тях. Свил опашка, като че подплашен, Лишко продължи да тича. На завоя предната каруца се обърна и премина от едната му страна. Друга неочаквано се завъртя след нея. Тази, която той следваше, все така равномерно и спокойно креташе пред него. Лишко забави малко тръса си. В тоя момент селяните наскачаха от каруците. Той мигновено се обърна назад и хукна, но единият от мъжете вече беше отпреде му. Всички размахваха ръце — някои с камшици, други взели дърво — развикаха се. Кръгът около него бързо се стегна и изоставили каруците си, те тръгнаха напред. Докато ставаше това, един вътрешен подтик го преобрази; цялата ярост и ожесточение, които дремеха в отпуснатото му тяло, внезапно кипнаха. Опашката му се вкорави, ушите се изправиха. Всяко друго куче на негово място, така обградено, би се хвърлило панически към живата стена, за да се промуши под ударите им, но той не го направи. Остана настръхнал на мястото си.

Паднаха наблизо първите камъни, но не го улучиха, а след това мъжете престанаха да хвърлят, защото щяха да ударят отсрещните. Той изчака съвсем да го наближат, обърна се изведнъж и с всички сили се хвърли в обратната страна. Този селянин — а това беше човекът от първата каруца, хич не го очакваше. Той държеше в ръцете си дъската, на която седеше в каруцата, но нито можа да я вдигне, нито да я стовари върху него. Лишко се хвърли в краката му и профуча извън обръча. Чу се изплашеният вик на човека, а сред хуканията на другите се разнесе и смях.

Ако те бяха решили да го погонят още малко, много скоро щяха да го настигнат. Като премина стотина крачки, в изгорялата трева на един синор той се срина без сили и без желание да бяга повече. И в сърцето му се затаи, притисна го самотността, от която толкова дни бе бягал, без да я избегне; а жаждата за живот се прекърши под тая тежест. Природата изкрещя нещо в ушите му: — че не може повече да бяга, че не може повече така да живее, че неговите врагове са му нужни и че самите те са неговият живот, а без тях го чака това, което го чакаше и ако се оставеше да го застигнат.

Той проскимтя от болка. Както на торището през пролетта, както след изстрела на пъдаря, както при оная смъртна борба с кучето, но по друг път сега, макар че дълго бе предупреждавала, над него дойде тъмнината. И нищо в него не се възпротиви, а се отпусна, да я дочака.

Но каруцарите не го преследваха.

През ноември храната съвсем се свърши. Валеше ситен студен, непрекъснат дъжд. Подпраха се и окапаха от калта роговиците на ноктите му. Безучастен вече като че и към самия себе си, той обикаляше трънаците. Събуждаше го за кратко с остри болки гладът. Тичаше напред-назад, приближаваше се към села и ги отминаваше.

А храна нямаше ...
* * *

А храна нямаше. Лъскавата му лятна козина настръхна, тялото измършавя и опашката увисна. Много неща се промениха с това. Селяните, които го срещаха, станаха още по-подозрителни. „Това куче е гладно — казваха си те. — Увиснала му е опашката. А щом е гладно, е и крадливо. Защо ли се навърта насам?” Всъщност нищо такова не си казваха, защото и не беше нужно; те виждаха унило падналата му опашка — останалото разбираха веднага: по тялото, по тичането, по приведената глава. „У-а, у-а, у-а — викаха те след него, — у-а-а!”

Без никой някога да го е учил, пак по дълбоките корени на прадедите в кръвта си, той разбираше смисъла на тия викове и като привеждаше още по-ниско глава, тичаше по-бързо. Не че се страхуваше и че се чувствуваше гузен — не. Беше гладен, от глада беше озлобен, а злобата, макар и опасна, не е никога сила, а напротив — безсилие. Ако беше човек, може би щеше да знае как да го прикрие, как да направи злобата си повик за справедливост, а в справедливостта себе си — мъченик. Но той беше Лишко — куче като баща си Лишко, само че бездомно и гладно. И онова, което изразяваше външният му вид, беше онова, което чувствува, а сега чувствуваше глад и безсилие. „Уа, у-а, у-а” — означаваше ти си гладен, ти си слаб, ти си готов да правиш пакости, затова ако те настигна или те улуча с камъка, ще разбереш моята сила и моята справедливост. Той беше съгласен, затова бягаше. Тоя вик на човешки език изразяваше онова, което и сам чувствуваше — силният е и справедлив. И най-добрият начин да бъдеш извън справедливостта му е да се държиш далеч от него.

Това беше първата степен на глада — всички закони, които бе научил през лятото, тежаха на мястото си и търсенето на храната беше търсене чрез тях — не против тях. По-късно, след още една седмица глад, щеше да стане друго. Но сега той не можеше да знае това. Защото природата в него, която го учеше и която го спасяваше толкова пъти вече, се намесваше винаги в последния момент; тогава като че ли обезсилената кръв припламваше с дълбока и мътна светлина — един далечен прадядо умираше в подобно положение, после друг и още много след тях, но последният се спасяваше и радостта от неговото спасение като искра малка и като че ненужна блуждаеше в кръвта на потомството му. Ненужна десетилетия, тя даваше началото на тази внезапна — дълбока и мътна светлина, която го бе запазила пролетта от подхвърления отровен хляб, посочила му бе тревата, която трябваше да пасе, за да се излекува, накарала го бе да рови търпеливо цели часове и цяла нощ зайчото гнездо, за да стигне до храната, която щеше да му даде живот за един нов ден.

Никога не бе правил това; нито да остави в глада съблазнителното коматче хляб, нито в болката да пасе горчивата трева, нито в безсилието да рови цяло денонощие твърдата пръст, ако искрата не припламваше в него и не променяше изведнъж законите на обикновения ден. Тя беше в него и сега, без той да я подозира, и след още няколко време глад щеше пак да възпламне и спасително да измени закона, на който сега се подчиняваше — силният е и справедлив, защото силата отделя справедливото от несправедливото. Тогава тоя закон щеше да умре за малко. Но за толкова, колкото бе нужно тялото му да се измъкне от смъртта. Сега, докато беше жив и властен, кучетата, които срещаше край селските огради, изгубиха всяко уважение към него. По полето отдавна не ги срещаше; топлите села ги бяха привлекли, както миналата зима, която помнеше, и с тях заедно като че ли се бе отляла към селата и храната му. И затова трябваше да обикаля около тях и често да се среща със селските песове. Разделени през лятото по овчарските егреци, сега те се събираха на малки глутници. Нощем прескачаха оградите, зъбеха се един другиму, любеха се и обикаляха улиците. Денем дремеха или гледаха в ръцете стопаните си, за да получат коматче хляб повече. Бяха останали много по-малко след пролетното прочистване, но в безделието на взаимните гостувания и непрекъснатите обиколки бе невъзможно да се доближи до дворовете, без да ги срещне.

С приведена глава, като че обдушваше всяка своя стъпка, с подвита опашка, сякаш предварително знаеше, че ще бъде прогонен, той прескачаше плет или ограда и още докато ловеше през нос миризмите на двора, те вече идваха. Откриваше го един и на ожесточения му лай дотичваше цялата компания, ободрена в постоянната си ленивост от предчувствие за лов. Защото, без сам да знае, те откриваха в неговата миризма не само опасността от непознатото куче, но и полъха на дивото, който веднага ги възбуждаше. В безкрайния низ на времето, през хилядолетията и вековете на живота им край човека те бяха научили, че дивото е незащитено от господаря и преследвано от него. Значи то можеше да бъде и унищожавано без страх от наказание. Неговата миризма извираше от всичко живо, което нямаше дом и никога не бе имало допир с човека. В безбройни видове според животното, което я излъчваше — по-силно от тях или съвсем беззащитно, — тази миризма ги събуждаше от цивилизованата летаргия; тя бе мирис на сладка кръв, кръв не само за храна, но и за удоволствие. Така както вълкът, попаднал в непазено стадо, не се задоволява само с толкова, колкото му е нужно, за да се нахрани, а издушва цялото стадо, така — ако се случеше дори да бъдат сити — те се хвърляха яростно след мириса на дивото, за да го разкъсат, ако успеят.

Той носеше тази миризма. Докато бе ял мишки, гълъби и зайци, докато бе спал в ровините или из хралупите, го бяха валели дъждове и те бяха изпрали от козината му дъха на селския двор, кръвта на дивеча бе проникнала и в неговата кръв и мирисът на полето бе станал и негов мирис; кучешкото и дивото се бяха смесили. Това смесване лежеше в дъното не на едно и две от нещата, които му се бяха случили. Когато ловджийската хрътка го нападна и когато овчарските песове подвиха опашки, само като ги погледна — и в яростта на хрътката, и в страха на кучетата тлееше незабележимо, но еднакво силно миризмата на дивото и на питомното. Животните улавяха това винаги; не само кучетата. Беше се случило да премине край заблудена из трънаците овца — като пощуряла тя хукваше, накъдето види, без и да се е наканил да я подгонва. Дори мудните и безразлични крави изфучаваха сърдито, когато усетеха в тревите пресния мирис на нозете му. И слепият ужас на овцете, и ленивата неприязън на кравите го бяха занимавали само дотолкова, доколкото можеха да го издадат в преследването на някоя плячка. Толкова, колкото и крясъкът на свраката, която се провиква в мига, когато се е готвил да скочи върху спотаената в тревата яребица; забравяше за тях веднага щом ги отминаваше.

Но всичко това, така маловажно през лятото, стана, много важно сега, когато гладът го преследваше. Мирисът на дивото го издаваше веднага, а приведената глава и подвитата опашка даваха право и на най-презрения мъник да го напада яростно. Той бягаше. Ако бяха дръзки и шумни, когато го нападаха, те все още не бяха достатъчно бързи, за да го настигнат. Освен това животът в полето и гладът, пушката на полския и тоягите на овчарите го бяха научили и на хитрости, които те никога нямаше да научат. Той влизаше в дворовете, като прескачаше оградата на най-високото място; те правеха след него същото и тупваха като торби на земята, лаейки от ярост и объркване. Ако го подгонеха навън към полето, даваше им да повярват, че ще го настигнат, напрегнали докрай силите си. Изпречваше се ров или сипей и като отмерваше крачките си, той леко се прехвърляше оттатък. Засилени в бесния си бяг, те се срутваха в рова.

И така нататък, и така нататък — всяко село и всяка местност имаха за него своите спасителни кътчета, а като измамеше преследвачите си, в равен тръс той тичаше цели километри към друго село и друг двор или към другата страна на същото. Защото от глада нямаше спасение нито в бягството, нито в напразното очакване. Гладът гонеше съня и спокойствието, както селските кучета него — без пощада.