Ден и нощ, нощ и ден в памет на дядо ми симон гьорев

В шумотевицата Лишко се измъкна от градината и с подвита опашка, виновно, се промъкна под хамбара. Мъжките гласове боботеха отпред, но в тях не се усещаше тревогата, която бе долавял от толкова дни вече и която го плашеше. Той пропълзя под дървеното дъно и се спря току под краката им. Макар и ниско, тук силно миришеше на сланина и на още нещо, което не бе вкусвал, но което знаеше, че наливаха в стъклените шишета, за да го пият. Тракаха едно о друго шишетата, устите им дъвчеха сланина, размесена с мириса на оная вода.

— Е-е, това е, бай Койо — рече по едно време един от чуждите мъже. — Протоколът е готов. А подпиши го сега!

Нещо стържеше о нещо, чу се въздишка и двамата чужди заговориха един през друг.

— Честито, честито! Добре дошъл! Честит ти нов живот!

В същия миг откъм къщата проплака жена и това май че беше старата. Появи се синът, бутна я вътре и като тресна силно вратата след себе си, дойде пред хамбара.

— Свършихте ли я? — попита той. Гласът му бе сух и остър и в него не звучаха нито нотките на примирението, ни на молбата.

— Хайде и на теб честито! — рече единият от чуждите. — Баща ти подписа.

— Честито, честито — рече и другият. — От зло на добро тръгнахте.

— Мамка му на доброто — рече младият и дрезгаво се засмя.

Под хамбара Лишко се уплаши и се заизмъква назад, но смехът спря. Пак настана мълчание, но в него пак звучеше смехът на младия — сякаш някой тежко стъпваше о сухи съчки.

Сега довиждане — рече единият от чуждите. — Заран елате в съвета. Там ще приказваме за другото.

И те си тръгнаха.

— Стоката, Гавриле — чу се след тях пресипналият неочаквано изтънял глас на дядото. — Кога ще изкарвате стоката?

— Има време — рече пътем единият. — Утре, другиден. Има време.

Пръв дядото, а след него и синът му слязоха от пруста и влязоха вкъщи. Хлопна външната врата и не се отвори цял следобед. А в кошарата блееха гладни овцете, обаждаха се тънко агнета, свинята грухтеше и като побеснели, една след друга, без прекъсване, мучаха кравите в обора.

Същия ден, привечер вече, дойдоха на портата няколко мъже и един от тях, който носеше тояга, зачука по изгнилия плет.

— Койо! Бай Койо! — викна друг един и пронизителио изсвири.

От къщата никой не излезе и те продължиха да викат и да свиркат. Съседските кучета се разлаяха. Най-сетне се показа младият стопанин и тръгна към портата. Без да го дочакат, мъжете влязоха.

— За добитъка — викаше онзи, който носеше тояга. — Пратиха ни да заберем добитъка. Ето протокола.

— Какъв добитък? — рече насреща им младият. — Гаврил каза — добитъкът утре!

— Я не се прави на луд! — рече оня с тоягата. — На нас да не мислиш, че ни е голям кеф да тропаме по портите. Като си подписал, пускай го!

— Никакъв добитък тука нема — кресна изведнъж младият. — Връщайте се!

Излезе дядото и се намеси. Укротиха сина и започнаха да отбират овцете; в кошарата останаха само пет. След тях изкараха кравите и юниците.

— Нема кво, нема кво — викаше оня с тоягага.— Кво да остане за частно, вие си избирате. Ама сте гяволе, мама му стара, най-добро оставихте. Ние в колективо млеко не ядем ли?

Младият налетя да се бие.

— Твойта кожа ратайска — крещеше той. — Ти, дето обираше кърлежите по оборите, млеко искаше. Да ти надоя. Пуснете ме да му надоя, въшкар с въшкарите.

— Моята кожа ратайска ще отпори твойта кулашка. Сега си ми в ръцете за вечно.

Той беше пиян, та с мъка другите, дето бяха с него, го накараха да млъкне.

— Трябва да го оставим някъде, че ще направи беля — рече единият.

С голям тропот, сред плача на жените и псувните на младия изкараха добитъка. На още едно-две места се чу после такава тупурдия, а след това всичко се помири.

* * *
За първи път дворът остана тих през цялата нощ. Петте овчици в кошарата се скупчиха една до друга и легнаха на постелята си. От обора кравата не мучеше, защото бяха пуснали телето при нея. Баро в колибата дълго кашля, а след това изпълзя и седна на тревата. Изгря луна, всичко се обля в светлина. Джанката зад плевника се белееше като пряспа. Някъде из градините пееше славей и всичко сякаш го слушаше — мълчаха кучетата, мълчеше добитъкът, не гъргореха насън дори кокошките в курника.

От своето място, учуден, Лишко гледаше този променен свят около себе си. Беше топло, разкъсаните облаци пълзяха тежко; ту закриваха, ту откриваха месечината и като че със светлината и сенките над земята се стелеха миризми. Миришеше на топла земя, на тор, на изтляващ дим. В тишината вече не се затваряха и отваряха крадешком врати, в градините не просветваха пламъчетата на цигарите. Може би страшното и тревожното бе вече преминало — навсякъде царяха тишина и спокойствие. И кучетата от махалата не лаеха. Тук-там някой овчарски пес прескачаше ограда и уплашеният домакин лавваше насреща му, някоя кучка за кратко се оплакваше от самотата си или на вчерашно пале се привиждаха призраци.

В това време излезе старият стопанин. Мършавата му прегърбена фигура се спря пред вратата на къщата, притрака огниво върху кремък, посипаха се рой искри и цигарата светна в устата му. Той дълго стоя там, а после, като тътреше краката си, тръгна из двора. Лишко го последва. В най-далечния край на градината имаше китка млади брястове. Под тях земята не се ореше и върху нея бяха натрупани купчини турски керемиди от разтурена сграда. Старият седна там на керемидите. Лишко се спря на няколко крачки от него.

На тоя човек дълбоко бе подчинено цялото му същество, него той припознаваше пълно и единствено за господар. В досегашния си живот бе чувал стотици пъти неговия глас, отправен към някого от другите хора в къщата, към свинете, към кравите, към Баро. Всички, всички без изключение, без ропот правеха това, което той искаше. Правил го бе и той. Най-ранният му спомен, врязан най-дълбоко и завинаги в кучешкия му мозък, бе свързан с него. Това не беше случка, не беше нещо необикновено, не бе нищо важно. Това бе само гласът на стария — все такъв предрезгавял малко, бавен и пълен със сила, която изискваше подчинение, благодарност, признание — всичко, което можеше да бъде привързаност. Тоя глас го държеше тук в страшното време, когато овчарските песове прескачаха плетищата, той му бе бил тогава спасението и куражът и смисълът да преживее страховете.

Лишко впери очи в прегърбената фигура. Нощните шумове, с които бе свикнал и които неуловимо попиваха в тъмното, не достигаха до човека. Може би затова той не помръдна, когато по улицата ситно-ситно зацапаха стъпките на овчарско куче. То се засили и се метна на каменния дувар. Лишко настръхна. Песът подуши въздуха, постоя и съзрял човека, скочи обратно на улицата. В плевника се разшумоляха мишки, чу се цвъртене. Над двора преминаха още и още шумове, а старият все седеше на своето място, без да помръдне. После от него се просмука във въздуха посред тютюна и мириса на овчия кожух, и някаква нова миризма. Имаше нещо тревожно в нея и докато бърчеше нос, за да я усети по-добре, Лишко чу някакви странни звуци. Така не беше чувал по-рано гласа на дядото — това бяха звуци на болка и кучешкото му сърце я позна. Като се промъкна напред в тъмнината, той покорно се потърка в краката му, макар че още тлееше някъде у него страхът на последните дни и споменът за бития Баро.

Дядото се сепна. Плачът спря.

Към обед се раздрънкаха лопати и мъжете започнаха да прекопават градината. Дойде при тях и старата. Работеха мълчаливо.

Измъчен от дългото кротуване преди обеда и в многото зимни дни по-рано, в топлото пладне Лишко не се удържа. На два пъти подгони кокошките. Излезе и на улицата. Там доста време се бави — премина я почти цялата, от край до край, и обдуши всеки камък и всеки стълб. Улицата бе пълна с кучешки миризми. Човешките тук не личаха толкова ясно, колкото кучешките. Бяха минавали различни кучета — мъжки, женски, овчарски, домашари, — едни по-отдавиа, други току-що. Нито едно не се мярна сега на пътя му, а улицата съвсем скоро го изведе накрай село. По-нататък не посмя да отиде; върна се пак в двора. От слънцето, което бе стопило вече земята, от тревата, която вече бе набола, или от улицата, изпълнена с толкова кучешки миризми, той се усети още по-жаден за тичане. Веднага щеше да се впусне напред, ако, щом се промъкна под портата, не видя, че през двора бе преминало друго, чуждо куче. Беше едър домашен пес. Живееше през две-три къщи оттук и понякога бе прескачал нощем оградата. Но през деня не бе идвал. Когато бе идвал, Лишко се свиваше на мястото си и страхливо скимтеше. Домашарят тогава самонадеяно обикаляше сградите под бесния лай на Баро, невъзмутимо оставяше своя зпак край някоя стена и продължаваше пътя си през плетищата. Оставил го бе и сега досами портата. Друг път Лишко би преминал почтително край него, защото този пес стоеше високо в редицата на кучешките почести, но сега, през деня, благоразумието го бе напуснало и той направи това, което досега не бе правил. Върху знака на неканения пришълец остави своя, а след това с нокти подраска земята, както природата му го изискваше. След като направи всичко това, усетил неочаквано доволство от себе си, той прекоси двора и пак почувствува лудата жажда за тичане, която толкова време бе сдържал. Стопаните работеха все така равномерно в градината. Кокошките се бяха пръснали из двора и кълвяха зелените стръкчета. Лишко се хвърли помежду им, разгони ги, лавна и като изплези език, шмугна се под хамбара. Излезе от другата страна и пак ги подгони.

— Чиба! — викна откъм градината старата. — Стига си ги гонил, пущино!

Две-три буци пръст се разтрошиха след него, но и те не го спряха. Тичаше му се и той тичаше, защото току-що бе извършил нещо, от което кучешката му природа и се страхуваше, и се радваше, но радостта като че ли бе по-голяма и това бе важното.

— Ще издави кокошките, бесът му с бес! — викаше старата от градината.

— Ще издави той — обади се недоволно младият господар.

— А-а, няма — сопна се старата. — Като е тръгнало на провал, ще ги издави като нищо.

Младият намери една по-едра буца и с всичка сила я запрати в двора. Тя се пръсна на много парчета и самозабравил се в радостта си, Лишко се впусна да гони едно от тях.

— Взеха ни всичко — нареждаше старата от градината. — Взеха кравите, взеха юниците, а него оставиха. Ушите ли ще ми яде, или кокошките по двора?

— Ще яде той — обади се пак младият. — Като взема лопатата, ще се наяде.

— Да върви и той в текезесето — продължаваше старата. — Да върви там да го доят, господ да ги издой! Да върви да си дири хляба.

— Ще намери той — рече пак синът й. — Като взета лопатата ...

— Глей, глей — не се спира, пущината му. Кулак с кулаците! За тебе няма трици тука!

По гласовете им Лишко разбираше, че говорят за него и че това, което казват, е нещо лошо, но пареше то отвътре желанието да тича и не можеше да се спре. Току-що бе пренебрегнал знака на съседското куче, от което досега само страхливо бе бягал, току-що бе извършил нещо, което цялата му природа приветствуваше, и толкова силно бе това, че гласовете от градината изгубиха всякакво значение и всякаква власт.

— Петре, какво гледаш? — викна старата. — Търчи да го прогониш!

— Ще го прогоня! — изръмжа Петър. — На място ще го оставя.

— Пребий го — рече тя. — Пухни го с лопатата по главата, та да не мръдне!

Той взе лопатата и тръгна към двора.

— Прогони го само — плахо подвикна жена му. — Играе му се — малко е.

— Ти трай! — сряза я старата.

Вратичката на градинската ограда скръцна и засилил се покрай плета, Лишко едва не налетя върху младия.

— Я ела тука бе — повика го младият. — Куци, купи, Лишко!

Дрезгаво проръмжа нещо в гласа му, но неговият глас винаги си бе такъв — или сумтеше, или ръмжеше и по някоя само рядка дума се процеждаше от време на време между тях. Чул името си, запъхтян от тичането, замаян от голямото си геройство, Лишко веднага се. приближи. И тогава сянката на лопата от рамото на господаря изведнъж се раздвижи и той се обърна да бяга.

Откъм градината се чу уплашеният вик на младата стопанка.
* * *
Беше утро и падаше роса. Към ноздрите му по дългите мустачки усети да се стичат малки студени капки. Изплези език да ги оближе и силна болка прободе цялото му тяло. Тя дълго затихва у него, докато очите му постепенно оживяваха и оглеждаха мястото, на което беше. Висок сипей се виждаше напред, а малко встрани — полянка. Постепенно сетивата му се събуждаха и усети под себе си топлина, а в ноздрите си острата пара на торище. Лежеше на торище и топлината идваше от него. Цялата нощ бе прекарал тук, върху тази топлина, а тя сега го съживяваше. Той се опита да се изправи и изскимтя. Със скимтене, което излизаше някъде дълбоко от гърдите му, кипнало от болка, подобно на човешки стон, се вдигна и се смъкна от торището. На единия си крак не можеше да стъпва, но пълзешком можеше да се движи; така тръгна да търси вода.

Намери я наблизо — малка локвичка, останала от снеговете на герена. Защото мястото тук беше герен — наоколо къщи нямаше, нито хора, нито кучета. Локна, колкото можа, после легна близо до водата и лежа дълго тук — чак докато усети, че студът на земята попи до костите му. Тогава нещо в тялото му се разбуди, раздвижи го и го изправи пак. С голяма мъка докуцука пак до торището, от което бе тръгнал, покатери се и падна на сламата.

През тоя ден мартенското слънце гря силно и торището кипна от миризми и топлина. Но нито топлината, нито миризмите го достигаха. Внезапно високият сипей отсреща се вдигна от мястото си и тръгна към торището. Падна небето със слънцето, размесиха се с черното на сипея — стана изведнъж тъмно. В тъмнината нямаше топлина и студ, нямаше миризми, нито болка. Тъмнината беше сън без сънища и шумове, щеше да бъде и почивка, ако болката, която го разбуди, не бе така жестока. След болката усещаше жаждата — дотогава, докато започваше да му се струва, че всъщност нищо не го боли, а е само жаден и щом допре език до студена вода, тялото му ще се помири и ще почине.

На няколко пъти през тоя ден болката го събужда и няколко пъти, пълзейки, намираше падинката с водата. След като се напиеше, дълго не можеше да стане. Накрая c последни усилия все пак се връщаше на торището. Там привечер се прегъна и дълго близа крака си.

Тая нощ болката остана будна непрекъснато и сладостната тъмнина на почивката напразно мамеше измъченото му тяло. През болката разбра, че селото не бе далече; в тишината вятърът чак до зазоряване носеше оттам лая на кучетата. По гласовете повечето от тях му бяха непознати, но от време на време, далечен и отслабнал, достигаше до него и нечий познат лай — обади се басово оня патриарх, който бе слушал през зимните нощи от мястото си пред хамбара, лаеше дълго и ожесточено и един черен овчарски пес от махалата. Него наричаха Мурджо. Неведнъж той го бе гонил в двора и Лишко се страхуваше смъртно от него. Но сега страхът бе изчезнал под жарките нозе на побеснялата болка. Само в първия миг далечният лай го събуди, колкото да му каже, че е наистина тук — близо до селото, близо до познатото; до един живот, който вече не го интересуваше.

* * *

* * *

Краката, ушите, муцуната му изстиваха. Болката се умори, отдръпна се някъде назад и там остана. Студът дойде и предпазливо тръгна след нея, сякаш и сам се страхуваше от пристъпите й. Като в просъница се отпуснаха сетивата му — усети утринните миризми затаени под росата, чу някакво животинче, което гризеше нещо. Провидяха се в дрезгавината други купчини торища, а също и трънаците; те му се сториха като хора, които го обграждат. Очите му като на всички кучета бяха слаби и само обонянието и слухът винаги го предизвестяваха нощем за опасностите. Пребитото му тяло сега не долавяше добре нито миризмата, нито шумовете и онова, което се мяркаше пред очите му, изглеждаше много по-опасно, отколкото ако бе здрав. Страхът го прониза, порасна изведнъж повече от студа и болката и го накара да се привдигне. Тогава природата направи страха още по-голям и той изведнъж му вля сили да тръгне. Тук беше опасно, тук беше страшно, тук идеше нова болка — по-далеч оттук, въпреки болката, колкото можеш по-бързо — върви! Закуцука през герена ужасен, без посока и без надежда.

Той не знаеше, че докато болката се оттегляше и студът идваше успокоително в жилите му, животът в младото му тяло бе въстанал с образа на страха, за да се пребори за последен път с дошлата до прага смърт.
* * *

Стара, плетена от пръти порта се изпречи пред него, привързана с тел за два дирека. Между единия от диреците и портата намери широка пролука. Той обдуши мястото наоколо, той тръгна из двора. Имаше прасе. То спеше в ниска тухлена кочина. Бе прояло долната част на вратата и от дупката покрай другото лъхаше на храна. Сега усети внезапно колко празно и слабо е тялото му и болките като че изчезнаха и се стопиха за миг, за да ги замести гладът — също болка, но позната и затова не така страшна. Лишко докуцука до дупката и пъхна муцуната си вътре. Прасето спеше проснато върху сламата. Малкото коритце, притиснато с колчета до стената, за да не се обръща, лъхаше постоянно и призивно с дъх на мляко, на хляб, на още нещо. Като забоде предните си крака напред и прилепи муцуна до тях, той се промъкна в кочината, скимтейки от глад и от болка. Намери съвсем малко храна — замръзнала, — но облиза всичко и пак така, както бе влязъл, се измъкна. Прасето дори не се събуди.

Следващите дни прекара рее така — от торището до падинката с водата и оттам до свинската кочина, където винаги го чакаше нещо за ядене, разлято или недоядено от прасето. Болката бързо го отпускаше и все по-лесно започна да стига до селото. След една седмица можеше да подтичва на три крака и да изправя съвсем главата си. После малко по малко стъпи и на четвъртия. Съдбата в тия дни също го пазеше — кучешките глутници минаваха далеч от торището, а водата в падинката, макар че намаля, не изчезна напълно.

Пролетта беше необикновено суха. Март се изниза и дойде април, а нито сняг, нито дъжд капнаха от небето. Цъфтяха и прецъфтяваха дърветата, избуя зеленина. Нощите бяха топли. Той остана върху торището, на което го бяха изхвърлили. Вечер започна да навестява и една друга къща; там хранеха малко прасе и в помията редовно доливаха повече мляко. Понякога напускаше денем торището и обикаляше местността наоколо. Имаше дълбоки глинести долове, в които го бе страх да влезе. От тях вятърът носеше миризми на разложени трупове — това бяха гробища за селската мърша. В доловете бродеха селските кучета. И денем, и нощем той чуваше боричканията и лая им. Горе, при торището, не дойдоха ни веднъж и след като прекара няколко нощи тук, той бе станал по-спокоен; кучетата имаха, изглежда, много работа долу, а оттам се прибираха направо в село, без да обикалят боклуците. В началото на април усети и по лая им в ровината, и по далечните им гласове от къщите, че отново в селото има нещо тревожно, както и по-рано, преди да го пребият и изхвърлят тук. Вятърът му донасяше нощния вой на патриарха, който се чуваше най-ясно, и той предупреждаваше за нещо страшно. През деня лаят замлъкваше. По геренчето минаваха селяни, но не го забелязваха. Излегнат в тревата, на припек, в просъница чуваше гласовете им, скърцането на колите, мученето на кравите. Понякога след колите тичаха мъници и те го усещаха. Два-три бяха идвали чак дотук да го подушат и обиколят. И те бяха омърлушени и смутени — страшното, което предвещаваше нощем патриархът, бе легнало и върху тях.

Колкото по-бързо зарастваха раните му, толкова по-силен ставаше страхът му. Боеше се вече от всичко И опашката му, така безразсъдно вдигната през пролетните дни в двора, сега унило се мотаеше в краката му. Нощният вятър понякога довяваше чак до торището миризмата на далечния стопанин — той знаеше, ако тръгне по тази миризма, проструила се измежду десетки други, ще стигне там, където бе бил — в двора с хамбара и пъновете, върху които бе нощувал. Но тук му беше добре, а там щеше да намери младия с дрезгавия глас, който оня следобед вдигна лопатата над него. Там наоколо пак бяха чуждите песове, които цяла зима го бяха плашили. Там беше по-близка и по-страшна и онази тревога, която сега (вятърът му носеше в кучешките гласове и която може би беше направила хората още по-жестоки. И макар че оздравяваше, той не се реши да тръгне назад към родния двор не защото природата му напомняше за случката с лопатата, а защото малкото храна, която му трябваше, се намираше все някак и тука и страхът го приковаваше към това място, от което още никой не се бе опитал да го изгони.

Но една нощ и това стана, и то така, че никога вече по-нататък в дните му споменът за топлото торище нямаше да го помами назад.

Обикновено вечер, след залез слънце, Лишко ставаше по-смел — тогава обикаляше местността. Веднъж в една падина се натъкна на труп на куче. Шарено, наскоро умряло — то още не бе налетяно от пролетните мухи. Той го помириса и се дръпна като ужилен. Но дори ако очите го бяха излъгали, мирисът, който за него бе като азбука и който никога не го лъжеше, казваше пак истината — кучето му бе познато. Да — познаваше я! Тя беше един радостен миг в дните на зимното му пленничество под гнета на овчарските песове. Тя бе наравно с него в стълбата на кучешката подредба, макар че беше по-стара и по-силна. Сама се бе поставила там, когато всички други бързаха да се поставят над него. И вярното му сърце бе записало тоя знак заедно с мириса й, който за него бе нейното име.

Ако имаше памет, Лишко щеше да си припомни оня ден, когато тя бе прескочила в неговия двор и го бе завардила зад кошарата на овцете така, че съвсем нямаше накъде да избяга. Колко пъти чуждите кучета го бяха издебвали така и колко пъти кичури от козината му бяха оставали между острите им зъби! Настръхнал и отчаян, той се бе приготвил да изживее участта си и тогава. Но неочаквано и необичайно за нравите на по-силните, тя нито го сдави, нито заръмжа. Само дълго-дълго се обдушваха един друг и после тя се измъкна навън, а той заситни след нея, приласкан от добрината й, готов да я следва цял живот. Шарка му бе позволила да я изпрати до оградата, а там изведнъж се обърна, озъби се и цялата добра надежда, която бе таил да си поиграе с нея, да върви след нея — закрилян, както някога го пазеше майка му, напълно изчезна; тя отиде при Баро пред колибата. Те също се душиха и Баро, явно доволен, ръмжеше така добродушно, както не бе го чувал да ръмжи никога. Но това му бе тогава достатъчно в общата неприязън, която го обграждаше там, за да се обърне признателното му сърце и да запише в паметта на миризмите нейния знак като знак на приятел.

Приближи я и я подуши отново. Облъхна го някаква странна леплива миризма. Като седна на задните си крака върху ръба на падинката, той заслуша нещо дълбоко в себе си, което все повече и повече го изпълваше със студенина и със страх. Мъртвата Шарка лежеше долу, изтегната в цял ръст, с хлътнали слабини. Докато я гледаше, той усети в гърлото си да клокочи звук, подобен на оня, с който разкъсваше нощите патриархът.

И тогава муцуната му внезапно се източи към небето и вратът му започна да се вкоравява. Страхът пронизваше все така тялото му, сигурен и неудържим. Нещо в него още го тикаше да побегне, да побегне веднага с всичка сила, да побегне надалече от това място, И нещо друго го задържаше. И бягството, и задържането бяха изпълнени с ужас. Той никога досега не беше го познал — нито в деня на побоя, нито на сутринта върху торището. Тогава бе усещал болката, а болката въпреки всичко ти казва какво да правиш — да легнеш, да потърсиш вода, да потърсиш храна ... Сега не изпитваше болка, но не можеше нищо да направи — тялото му се разкъсваше между готовността да побегне и заповедта да остане. Това наистина беше заповед — най-жестоката заповед, която бе чувал досега и която някой невидим в тялото му повтаряше. Докато вратът му се вкоравяваше още повече, късогледите му очи доловиха изведнъж звездите в тъмното небе — те мигаха като купчини жар, които вятърът отдухва от пепелта. Като последен тласък желанието да побегне лумна в гърдите му и още по-жестоко като камшик изплющя заповедта да остане.