Ден и нощ, нощ и ден в памет на дядо ми симон гьорев

Дъждът продължи и на следващия ден и след като скитаха мокри и зли из ливадите, те отново се връщаха в бараката. Един следобед черното куче изчезна и се прибра късно привечер. Стомахът му бе издут и от муцуната му лъхаше на прясно, току-що ръфано месо и на още нещо, което Лишко не позна. То слиза долу в ровината, за да пие вода, а след това неочаквано започна да се гърчи и да стене. Гладен и объркан, Лишко се спусна в селото. Когато се върна, залъгал стомаха си с изсъхналите трици от едно свинско корито, намери черното куче до потока вече вдървено. Той дълго го души и усети от устата му да хлуе, слаб, но доловим, оня страшен лъх, който бе усещал и досега при мъртвите кучета. Пак го дръпна на една страна страхът и на друга нуждата да остане, пак се вкорави вратът му и пак гласът в гърлото му се промени и се изви в тиши¬ната, пълен с ужас.

Същата нощ той напусна бараката. И тук вече не се върна никога, дори след месец, когато пак дълго валяха дъждове и когато бараката бе единственото безлюдно, сухо място извън селото, в което можеше да се подслони.

Но няколкото дни, които бе преживял в полето заедно с черното куче, оставиха нещо, което щеше да му бъде безкрайно нужно в живота му нататък. И това беше науката да се ловува, да се прехранва не само от кражби, но и от пъргавината на мускулите, от остротата на обонянието си, от якостта на зъбите си. За известно време тази наука щеше да го отдалечи от недостъпния и враждебен свят на селото. И за това време цялата студена грамада от страхове, колебания, несигурност и от наивностите на малкото кученце, което бе негова съдба в селския двор, щеше да се топи бързо и непрекъснато. За да живее, не трябваше да остане такъв, какъвто бе бил, и черното куче му бе оставило един важен урок за бъдещия живот.

Нощуваше в тополовата горичка, в която и преди бе замръквал. Откри една хралупа в изсъхнал крушов дънер; вътре вятърът бе нанесъл изсъхнали листа и сламки, а загнилото стъбло бе топло и сухо. То бе расло на самия бряг на ровината — надолу се ширваше тя, дълга цял километър. Тук-таме земята бе спаднала дълбоко, тук-таме по-здрави парчета бяха оцелели и стърчаха като глави на повдигнали се великани. И по свлечените, и по оцелелите места растяха къпинаци, шипки, храсти, а по-рядко и хилави джанки и круши, чийто плод никога не попадаше в човешки ръце. Сред това море от падини и издатини не влизаше и добитък. Затова миналогодишните треви непречупени свиреха на вятъра и пълнеха хралупата със звуци.

На третата или четвъртата нощ, откакто спеше в нея, той още с влизането усети наблизо човешка миризма. Човекът, изглежда, седеше или стоеше, защото миризмата му идваше равномерна и постоянна. Лишко се ослуша да чуе шум и не чу, огледа се да го види и не го видя. Понеже умората го приспиваше, вмъкна се в хралупата и заспа.

В полунощ листата на тополите, тръстиките и шипките долу засвистяха от внезапно излязъл вятър. Разбуден, той процеди миризмите, които носеше вятърът, и пак усети човешката — някъде съвсем наблизо, облечен в прясно щавен кожух, беше човекът.

През деня лови мишки из близките ниви, така както го бе учило черното куче, а следобед се върна в хралупата си. Вятърът пак духаше откъм страната на ровината и все още носеше човешката миризма от предната нощ. Той клекна пред леговището си и впери очи в ровината. Чу след малко пукане на съчки и видя човекът да изпълзява иззад къпините и да слиза надолу към кладенчето в сипея. Наля си вода и се върна.

Следващите няколко нощи той преспа в хралупата без страх от нищо. Сред шумовете на нощта, сред злокобните крясъци на кукумявките и равномерното шумолене на тополовата горичка непрекъснато и мирно хлуеше човешката миризма и тя му носеше спокойствие. От крушовия дънер, в който бе хралупата, чудесно се виждаше полегналата долу сред къпинака полянка. Понякога, когато се изместваше на долния й край, се виждаше там и човекът. Той обикновено седеше и пушеше или се разхождаше нагоре-надолу, сгърчил наметнатия си кожух. Ако не правеше това, спеше. В няколкото дни Лишко бе успял вече добре да го разгледа — беше много едър, носеше каскет. Но гласа му не чу нито веднъж и това го тревожеше — всички хора, които познаваше, през деня говореха, и то много, както кучетата лаеха нощем. Едни имаха тънки гласове, други — дебели, а между тях кучешката му памет бе запазила десетки и десетки нюанси. И това за него бяха. имената на хората, по тях еднакво сигурно, както и по-миризмата им, ги разпознаваше. Този нямаше глас.

Една привечер долу в ровината се чу шум и Лишко усети друг човек да се приближава натам, където бе мълчаливият. Беше жена. Тя подвикна тихо и мъжът веднага подаде глава между къпинаците. Жената се изкачи при него и те седнаха в долния край на полянката, който се виждаше от хралупата. Тогава за първи път той чу гласа му — беше дрезгав и твърд, а в дрезгавината се преплиташе яд — селянинът бе недоволен от нещо. Мина не мина малко време, и жената извади изпод ямурлука, с който бе наметната, овчарска торба. Вятърът не закъсня да довее до носа му аромата на пресен хляб и сирене, на яйца и още нещо, което го накара веднага да скочи и да се смъкне към полянката. Нещото беше месо. Пържено и препържено, то запълни с остър мирис цялата падинка. Освен две-три мишки и едно пъдпъдъче гнездо през деня не бе ял нищо и пърженото месо го помами още по-властно. Но като стигна до къпинака, от който хората се виждаха съвсем ясно, той се побоя да премине по-нататък и остана да се облизва оттук при всяка тяхна хапка.

Жената бе свалила ямурлука си и бе седнала върху него. Съвсем ясно до Лишко достигаха думите й. И макар че не ги разбираше, звуковете му припомниха гласа на стареца през оная нощ, когато той седеше върху керемидите в дъното на градината.

— Какво стана, какво стана! — нареждаше жената. — И нивите взеха, и ти в къщи не си. Що да правя аз, пуста да остана? Вечер се мръкне, за теб мисля. Сутрин се съмне, жените тръгнат на копан — аз къде да ида?

— Мълчи! — рече мъжът.

Тя престана. Раменете й се разтресоха беззвучно, а глътката на шията й подскачаше високо и рязко, като че там бе заседнал залък. Мъжът ядеше. Лишко усещаше в ноздрите си тънката, едва доловима миризма на хляба наред с гъстия дъх на месото. Подмами се да излезе и да застане пред тях, както бе заставал някога пред стопаните си. Прошумоля под него сухата трева, счупи се клечка. Шумът достигна до ушите на мъжа и той спря да дъвче. Притихнал отново, Лишко видя през къпините очите му; те се въртяха бързо на всички страни, за миг острите зеници се плъзнаха и край него, но отминаха.

— Какво чу? — попита жената. — Аз нищо не чух.

Той не отговори. Само острите му зеници я стрелнаха и тя пак замлъкна. Продължи да яде и много скоро в ръката му не остана нищо. Тогава посегна към манерката, която тя бе донесла, и дълго пи. От манерката идеше познат дъх на влага и на влажно сукно. Жената я бе напълнила по пътя насам в някое изворче и така бе измокрила сукното, а по него бяха полепнали трохи и сирене, та миризмите се смесваха.

— Казвай сега! — рече мъжът, като се напи. — Казвай какво е там! И по-бързо!

— Е, ти знаеш — каза с труд жената. Друго нема. Частни вече нема. Всички подписаха и си дойдоха. Вчера заран ги върнаха с камион. Само тия, дето са избягали, не са подписали ...

Тя се прекъсна и помълча, а после каза:

— Върни се, Мито!

— Друго? — рече мъжът. — Идваха ли да ме дирят?

— Не са. От понеделник никой не е идвал.

С крясък над ровината прелетя сврака и кацна накъде по глоговете. Мъжът трепна.

— Хайде, върви си — рече той. — И като можеш, пак дойди!

— Ела си, Мито — каза тя.

— Трай да те не светна!

Тя събра празната торба и я напъха в пазвата си.

— И хубаво си отваряй очите — продума мъжът след нея. — Да си не пуснем сами въглен на чергата!

Тя обърса с крайчеца на кърпата очите си. После Лишко видя как, приведена ниско, се измъкна от шипките и тръгна по ровината. Мъжът със смръщени вежди я проследи, а после се изправи и запритяга колана си. Дойде мирис на силна суха пот; мирисът на месо и хляб се удави в киселия й дъх.

В тъмнината вятърът от време на време довяваше познатия дъх на селянина и равния шум на хъркането му. Изгря месечината, далеч някъде подръннаха овце, като че от нещо подплашени. Тополките в ниското равномерно шушнеха и в нощния покой този шум криеше някаква заплаха, която все прииждаше отдолу и все като че ли отлагаше да превали в ровината. В лекия си сън Лишко чуваше всичко това и ушите му ту се изправяха, ту се отпускаха по волята на шумовете.

Към полунощ човекът в шипките се събуди, взе тоягата си и се изправи на брега. Беше с дълъг кожух, в който се криеха коленете му. Стоеше и слушаше. Хвана го страх може би или пък му стана студено, та по едно време бързо се спусна наново в шипките. Излезе подир малко, вече без кожуха и без тоягата, но държеше в ръцете си нещо, което проблесна на лунната светлина. Той мина под сами крушовия дънер, спусна се надолу и се загуби в горичката. Лишко остана буден. Чуха се удари на брадва, но бързо заглъхнаха, а после селянинът се върна; носеше на рамо току-що отсечени колове. Остави ги, пак се върна и пак донесе, а накрая пренесе и дребния клонак, който бе оронил при сеченето.

Предпазливо, като се спираше често и напрегнато се ослушваше, селянинът обходи после всичките по-високи места на ровината и оттам гледаше своята полянка, като че на нея сега имаше друг някой, когото сам той дебнеше. Ослушвайки се, вперил очи в нея, той едва чуто въздъхваше. Този звук — дълбок, приглушен — Лишко бе чувал неведнъж. Така бе въздъхвал много често старият в ония нощи, така въздъхваше и снаха му, когато работеше денем в градината. Кучешкият му усет тогава му бе подсказвал, че в такива мигове хората не са лоши и че ако се погалиш в краката им, няма да получиш ритник. Той искаше да чуе човешки глас и да усети топла ръка по гърба си. Затова стана, за да излезе от хралупата. Пречупи се гнило парче от дънера и шумът отекна в ровината. В същия миг човекът рязко се извърна и брадвичката пак светна в ръцете му. Мина миг, а след това той прекрачи бавно, вгледан в дървото, прекрачи пак и като стигна брега, шмугна се в тъмнината на сенките.

През цялата тази нощ човекът не легна. Отекнаха още веднъж ударите на брадвата му и той дълго се бави из дерето. На връщане носеше върбови клонки.

Призори луната преклони зад хребетите, звездите засветляха, притъмня и стана студено. Лишко се измъкна от хралупата и през сипея слезе на полянката. В единия край — оня, който бе по-закътан, до къпинака — се тъмнееше колиба. Вътре човекът стъкваше огън, но пламъкът се виждаше само през входа — гъсто изплетени върбови пръчки, отрупани с тополов вършинак, го скриваха отвсякъде. Човекът гря дълго ръцете си на слабия пламък, после ги разтърка и се порови в дъното на колибата. Заедно с дима Лишко вдъхна примамливия мирис на солена сланина, на чесън и по-слабия край тях аромат на хляба. На изострена клечка селянинът препече хляба си и докато нов резен димеше над огъня, той изяде лакомо топлия.

Лишко ненаситно проследи движенията му. По-жесток отвсякога, гладът, който го преследваше непрекъснато, откакто бе оздравял, се събуди отново и го накара да припълзи още напред, съвсем напред, почти да се покаже на поляната. И той бе готов да отиде чак до огъня, ако селянинът внезапно не беше свършил закуската си. Като стъпка огъня и изхвърли главиите на полянката, той легна да спи. Лишко се върна назад.

Сред самотата и страха, в които бе прекарал първите си дни на полето, чуждият човек, който спеше в колибата зад къпините, бе една неочаквана утеха и надежда, която го спасяваше от нощните кошмари. По тона на гласа му, по това, как вървеше, по предпазливите му движения Лишко разбра, че не трябва да му се показва въпреки глада, който често го измъчваше, и въпреки замайващия мирис на човешката храна откъм колибата. Държането на селянина бе събудило недоверието му, но близостта му бе необходима не само срещу страха от неизвестното в тъмнината, но и срещу оня дълбок и жив подтик у него, който често по-рано го бе карал да изостави сигурното и топло убежище, ако понякога го имаше, и да се втурва презглава към селото, към светлините му, към познатите миризми и към будните уши на оцелелите кучета, които въпреки всичко си бяха останали негови врагове. От хралупата на крушовия дънер той усещаше дори в съня си близката миризма на човека долу. И успокоен затваряше очи. Местността наоколо не бе много богата с храна. Но страхът от неизвестното и нуждата за човешка близост бяха в тия дни по-силни от глада, който го мъчеше.

Така прекара още няколко нощи — селянинът седеше в колибата до огъня, пушеше или ядеше, а кучето го гледаше отвън, от къпинака, и броеше хапките му. Към полунощ той гасеше огъня и спеше. Сутрин пак рано го стъкваше, за да се постопли и нахрани. През деня не го палеше. Късно вечер обикновено слизаше, за да си налее вода и да набере сухи съчки за огъня. Лишко го издебва на няколко пъти и влиза в колибата, помамен властво от тлъстия аромат на сланината, но тя висеше в торба, високо закачена, и нито веднъж не успл да я достигне.

Един следобед, когато бе залъгал глада си с мишки и бръмбари, Лишко се смъкна в къпинака и там от полумрака гледаше колибата. Тоя следобед дойде отново жената и тихичко подвикна от сипея. Носеше мотика, а на мотиката — стомничка и торбичка с храна. Селянинът слезе да я посрещне, изтегли я горе и след това се върна да огледа пътя.

— Е-е-е? — попита той, като се върна. — Опази ли се?

— Белким знам, Мито — пошепна тя. — Ужким не ме е видял никой. Ходих на нивата в Краището — копах, докопах и си тръгнах. Не съм видяла никого...

Той сви недоволно вежди и попита:

— Ново?

— Нищо. Никой не е идвал — рече боязливо жената. — И не ме закачат. Ония като тебе не са се върнали, ама и техните не закачат. Насадих фасула на Краището ... Нивата ми се видя торна.

— Нищо. Тия, дето се записаха, всеки ден ходят на работа. На долния терен чистят двор, правят обори ...

— Знам — прекъсна я той. — А по радиото какво приказват?

— Аз не слушам, Мито. Ванчо слуша. Вика — мамо, навсякъде правят текезе — в цяла България е. И учителката така казала ...

— Знам — рече пак той. — Дай, каквото си донесла, и утре остави още сланина и хляб при крушата на Горгорица. Аз ще мина да го взема — дотук не идвай ...

— Добре, Мито — рече жената. — Къмто дома нема ли да минеш?

— Нема! Не съм луд да си давам нивите. На Дереджик прекопа ли?

— Още не съм. Не стигнах.

— Прекопай я. Вземи Ванчо да ти помага. Големият пише ли?

— Пише, че е добре.

— Барем той да не беше в казармата — изпъшка селянинът. — Води Ванчо да ти помага. Да те слуша, че ще го пребия.

— Слуша детето. Ама е на училище ...

— Да слуша! А ти сега се връщай! — трепна той. — Става късно, да се не усъмнят.

Жената се побави още малко, надникна в колибата, после бръкна в пазвата си и измъкна оттам риза.

— Да се преоблечеш — подаде му я тя. — Остави ми при крушата мръсната.

— Заплес! — рече селянинът. — До риза ли ми е сега? Носи си я, аз с тая ще изкарам, докато си дойда. Хайде, върви!

Тя си тръгна. Като се измъкваше приведена от къпинака, мина на две-три крачки от Лишко. В тъмното той усети как заедно с миризмата на хляба, който бе донесла, и с мириса на пот полъхна във въздуха и нещо друго, като онова там —в градината, през оная нощ, когато старецът седеше върху купчината керемиди. То имаше звук на хлип и вид на потръпващи рамене. Нещото, което правеше хората добри и слаби, както е бил дядото тогава. То го облъхна сега и го помами след жената, но по пътечката след нея се спусна мъжът й и от него не вееше добрина и слабост, а злоба и страх и те го спряха.

Двамата изчезнаха надолу; той усети изведнъж близостта на хляба, на сланината и на сиренето — тук, ето тук, още напред — в колибата. Захапа торбата и с подвита опашка, като да съзнаваше какво върши, се шмугна в къпинака. Разкъса я, налапа месо, после сирене и цялото месо. Разръфа хляба, обра парченца от сиренето и пак застъпи хляба.

Селянинът се върна и влезе в колибата. Лишко ядеше хляба. Селянинът излезе от колибата. Под хляба пропука съчка, къшей падна в гнилите листа, Лишко го застигна и листата изшумоляха. Селянинът изведнъж изрева — това беше нечовешки рев — ярост и болка, а в болката плисна ярост, червена като кръв. Лишко се хвърли към сипея. Селянинът извика:

—Айде! Идвайте де! Какво чакате? Ето ме! Ровината отекна с гласа му и млъкна с него.

— Стреляйте де, стреляйте! — изкрещя пак човекът. — На ви нивите! Гърмете!

Пак се сепна тишината и пак се спотаи. Тогава селянинът се хвърли към колибата, сграби брадвата и като я завъртя около себе си, впусна се в шипките и къпинака.

— На, на, на — извика той и залитна в ластуните и шипките. Брадвата свистеше в кръг и около нея се намота къпинак. Той я измъкна и пак я размаха, а кожухът му се разкъса, както и дрехата под кожуха, и бодливи стръкове с ошмулени листа заразмахваха парцали вместо листа. Хрясна брадвата в храст, разцепи стъбла и клони до корен, изсвистя пак във въздуха и отнесе цяло валмо вършини.

Още известно време вихърът се чу в дерето и изведнъж замлъкна.

Разтреперан в хралупата, Лишко усети мириса на кръв. Беше мирисът на човешка кръв — страшна кръв, която вещаеше страшно нещастие.

Той изскимтя, изсули се от хралупата и побягна.

Смрачаваше се и стана студено. Беше сит, но страхът тресеше тялото му по-силен от глада. Пусти ниви, пуст път и резлив вятър, който заканително привеждаше миналогодишните треви край пътя — това беше и то продължаваше при всяка крачка.
* * *

Следващия ден той се върна в ровината. Мирисът на селянина не беше във въздуха. Мирисът на кръвта му бе застинал по гнили листа, по камъчета, по голите ластуни на шипките и къпините, по пречупените стъбла на глогови храсти. Вееха се на априлския хлад по бодлите на шипките и глога парчета от кожуха и от дрехите му. В дерето, обтичана от червената вода на сипея, лежеше брадвата. Той я подуши отдалече — от нея не идеше мирисът на кръвта.

Макар че полето гъмжеше от дребни животни, поникнали като че заедно със зеленото от земята, често отново трябваше да се прехранва с хляб. Двадесетина жени прекопаваха царевица и багажът им, завит с ямурлук, бе оставен под сянката на старата круша. Никой не го пазеше и той спокойно започна да го разхвърля, за да изрови някоя торба, но една от копачките се върна да пие вода и го прогони. От виковете й се извърнаха и останалите и докато той тичаше, накуцвайки през съседната угар, техните високи гласове сипеха проклятия и закани. Помежду тях той изведнъж чу името си. Женският глас, който го изрече, не бе така гневен, както останалите. Той се спря, обърна се назад и подуши въздуха. Гласът пак повтори: „Лишко, Лишко!” — а и във въздуха едвам доловимо се цедеше сред струите от непознати и нечия позната миризма. Чия беше? Като го видяха спрял, жените пак завикаха, размахаха ръце и познатият глас, и познатият мирис потънаха в общата врява. Но докато продължи да бяга през угарта, той усети една ръка да се плъзга назад-напред по козината му и един кротък глас — същия — да му говори ласкаво.

После той мина покрай синорите и отново се върна назад. Скрит между трънаците, цял час прецежда миризмите, които въздухът носеше откъм работещите жени. Те спряха да починат, оставиха мотиките и се върнаха под крушата при багажа си. Ядоха набързо, а после пак работиха. На смрачаване дойде каруца да ги вземе. За последен път сред чуждите миризми той усети оная на ръката, която го бе галила. В тропота на каруцата по неравния път и тя скоро изчезна заедно с чуждите.

Под крушата, където жените бяха яли, и при която той изтича с надеждата да намери нещо забравено, го чакаше между буците пръст цял комат сух черен хляб. От него гъсто струеше мирисът от ръката на младата стопанка. Той изяде комата и мирисът изчезна.

Смрачаваше се и бе време да си потърси място за през нощта. Хралупата в крушовия дънер, човекът, който спеше на полянката наблизо, тополовата горичка по пясъчния разлив — това спокойствие и тая сигурност, която бе имал през миналите нощи, го помамиха пак като дом към ровината. Когато вече лягаше в хралупата, вятърът повя от ниското, но не донесе човешката миризма. Разтревожен, Лишко слезе да обходи полянката. Колибата беше празна. Имаше стар смачкан вестник, пепел от огън, трески от дялано дърво, разсипан на тревата тютюн, а под шумата, върху която човекът бе спал, забравено джобно ножче с дървени обковки.

Човека го нямаше, а с него изчезваха спокойствието и сигурността, които бе имал тук. Пак го плашиха цяла нощ шумовете на тополите, лисичите крясъци из ровината, гласовете на бухалите и безшумният полет на прилепите, които внезапно раздвижваха въздуха под носа му.

II

Пролетта кипя и прекипя и от края на май и началото на юни всичко тръгна по-бавно и по-спокойно — дъждовете престанаха, слънцето грееше силно, тревите и пшениците вече не растяха така лудо, както по-рано. Нямаше я и птичата врява — бе дошло времето на мътенето и за пришълците, и за местните птици. Из узрелите треви, стигнали над коляно, нощем се провираха лисиците, слезли на лов в полето. Призори сити, те притичваха през герена, за да влязат в гората — там в някоя дупка под някоя скала или дънер ги чакаха вече малките. Едва-що изтичали те, и бодри в утрото из трънаците щръкват уши зайците. Ливадите, покрити с трева, а нивите с крехки стъбла, овощните градини, изобилни с млади дръвчета, и всичко това пълни зайчото око с нетърпение. Те бързат да се заситят преди слънцето да се вдигне.

Така, от забелването на небето, докато стигне пладне, всеки знае своя час и изпълва полето с бръмчене, жужене, песни, крясъци или злокобно мълчание.

Той заживя живота си на скитащо куче и за месец-два при изобилието на плячка, която бликаше от земята, при топлото време и спокойната увереност, която започна да събира у себе си, се промени съвсем. Вече не се плашеше и от тъмнината, не скимтеше от шума на вятъра в листата, не лаеше страхливо, когато заедно с облаците по земята нощем се плъзгаха сенки и трънаците по ливадите, и дърветата по полето изглеждаха застрашителни и опасни. Сега се доверяваше единствено на слуха и обонянието си и сред хиляди шумове и миризми вече знаеше от какво да бъде нащрек. Опасни бяха само едрите песове със стадата, които понякога нощем скитаха из нивите след някоя кучка или пък унесени в самотата си. Опасни бяха и лисиците. Опасни бяха, ако наблизо остро се усещаше миризмата на дупките им, пълни по това време с малки лисичета. Веднъж попадна на такава дупка и докато душеше въздуха пред нея, от храсталака изскочиха две лисици и го сдавиха. Трябваше да бяга и добре бе, че вече бе здрав и че бе по-бърз от тях на дългите си крака.