Ден и нощ, нощ и ден в памет на дядо ми симон гьорев

* * *

Наближи вечерта и момчето трябваше да се прибира. Върховете хвърляха дълги сенки над отсрещните склонове. По дерето откъм равнината още хлуеше топъл въздух с миризма на зрееща пшеница, но срещу него отвисокото лек вятър на вълни, на вълни свличаше хладина.

Момчето, изглежда, нищо не усещаше от това, което ставаше наоколо. То откачи от ремъка на кръста си очукана манерка и изля водата. След това наля нова от поточето. Поставил муцуна върху изтегнатите си предни лапи, Лишко с тревога гледаше неговите движения. Но то още не мислеше да си тръгва. Извади хляба, който бе останал в торбичката му, извади и захлупците. След това я постла на тревата и върху нея нареди яденето.

— Сега ще вечеряме една хубава манджа — обясни то. — Ама няма лъжица да я сготвим.

То огледа полянката наоколо.

— Ще направим и лъжица. Ето от тоя храст.

С ножчето си, завързано на дълга връв за панталоните, то отряза клонче и бързо го оглади. След това сухият хляб бе надробен и размачкан в дървените захлупци заедно с парчето сирене, а към тях момчето добави и чубрица от шаячната солничка. Като доля вода и разбърка всичко с пръчката, то гребна с върха на ножчето си от кашичката и я вкуси.

— Това се казва джам-попара — рече доволно то. — Хайде сега да вечеряме.

Половината от попарата в захлупците внимателно изсипа пред носа на Лишко на един плосък камък. Останалата изяде само.

— Наяде ли се? — попита момчето, като свърши. — Аз, ако има, мога да изям още толкова. Ама няма. Утре ще донеса повече хляб. Ще взема и чесън. Тая попара знаеш ли каква хубава става с чесън? Утре ще видиш.

После покрай поточето до храстите то намери китка ягоди и още като ги късаше, силният им сладък дъх изпълни полянката. През ягодовия дъх Лишко неволно ловеше миризмите на вечерната гора. Суякът изтича нанякъде, но на негово място дойде мирисът на гривек. Те, изглежда, бяха повече и кацнаха някъде съвсем наблизо, за да кълват червейчета край поточето. По сухата кора на стар бук зачука кълвач. В хлада всичко се бе раздвижило, всичко искаше да хапне нещо, преди да дойде времето на хищниците. Той трябваше да остане след малко сам сред тях, пак както много пъти в предните нощи.

Слънцето остана да свети горе по челата на отсрещните хълмове. На небето спряха оленивели две-три бели облачета и краищата им пламнаха в ален блясък.

— Трябва вече да си тръгвам — рече момчето. — Виж, надвечери се. Хайде да подбираме кравите.

Макар че го болеше, Лишко закуцука след него. Така излязоха от гората на селския път. Най-напред вървеше най-яката крава — Василка. След нея беше другата от впряга, а след тях юницата и телето. После вървеше момчето, най-отзад — Лишко. По пътя момчето потъна в някакво свое мълчание и той напразно махаше ласкаво опашка, за да го привлече. Не след много неоздравялото му тяло се изтощи и го накара да спре. Спря се и момчето. Кравите отминаха напред.

— Ти сега трябва да се върнеш — рече то. — Къде ще нощуваш?

Той разбра, че го пъдят и че скоро ще остане сам, а то не му се искаше, от това се страхуваше и затова се опита да продължи, да избърза напред.

— Къде, къде бързаш? — спря го момчето. — Страх ли те е? Как си стоял по-рано в корията? Сигурно те е било страх, ама теб мечката няма да те закача. Не бой се.

Като спомена за мечката, то потръпна и се огледа. След това продължи:

— Ти утре бъди тук, аз пак ще донеса хляб и заедно цял ден ще пасем кравите. Не те лъжа, ще видиш. А сега довиждане. Довиждане, Шаро!

Лишко повървя още, колкото можа, по пътя, по който забърза, и изтощен напълно, се спря. Далеч на пътя момчето му се мярна пак с тояжката на рамо и с торбичка на кръста, с къси черни панталони и кафява риза — така, както бе било през целия ден, както той го бе запомнил завинаги и каквото щеше да го чака.

Облаците, поруменели от залязлото слънце, още малко светиха кротко над земята, а после угаснаха. Бледата люспа на юнската луна насред небето ставаше по-ярка и по-ярка. Наоколо дълго беше спокойно, а след това полъхнаха миризмите на събудените хищници, които тръгваха за своя нощен лов. Той се свря в един храст, най-близкия, който му се изпречи. Нито лисица го нападна, нито нещо друго дойде да го гони и не страх, а онова, което на човешки език най-точно се нарича кучешка мъка, го накара през цялата нощ да скимти и да лае при всяка сянка.

На зазоряване пое по снощната диря на момчето, почина си и отново тръгна. На герена следата се смеси с други човешки стъпки и се изгуби сред тях. Обади се гладът в стомаха му и той се отби към една нива, от която остро и безгрижно се чуваше цвъркането на мишки.
* * *

Късно следобед, подгонен от воловарчета, той отново дойде в корията, където предния ден бе срещнал момчето. От началото на юни тук бе пусто — децата с добитъка бяха слезли в полето, по ливадите. Тревата между храстите, буйна през пролетта, изпасана и изпогазена от селските крави, бе вече пресъхнала. Пролетните води се оттекоха надолу в ниското и зеленината тръгна след тях, а пък добитъкът — след нея. През юни, юли, докато преминеше коситбата и жътвата, всичко живо щеше да е далеч оттук и чак при есенните дъждове щяха да върнат многолюдието. Тогава узряваха малините, боровинките и къпините, а между храстите кипваше нова трева. Но дотогава имаше много време — сега беше спокойно и по-безопасно, сред храстите растяха целебни треви. И затова не само споменът за момчето, но и природният инстинкт, който го водеше натам, където можеше най-добре да излекува раната си, го върнаха пак в корията. Там проспа останалата част от деня, чак докато слънцето се наклони на залез. Стана, за да потърси наоколо някаква плячка, и отново успя да хване само няколко сиви дребни горски мишлета. Тогава изведнъж във въздуха наоколо се пръсна мирисът на нещо познато. Недалеч храстите шумоляха силно, ронеха се камъчета и пукаха пръчки. Той процеди миризмите и се успокои — бяха крави. След тяхната миризма усети още нечия — човешка. Ободри се, наостри уши и като се провря между храстите толкова бързо, колкото му позволяваше неоздравялата рана, слезе на пътя.

Една крава се зададе иззад храстите, изгледа го и премина край него равнодушно. Втората изфуча, но той се сви встрани и тя отмина. Телето, което ги следваше, не посмя да мине. След малко се показа и момчето..

• 
  Гало — извика то, — хайде! Какво се спираш!
  

— Я — рече то изненадано. — Ти ли си? Шарко, Шарко!

Без да се бави, той припълзя към него.

— Цял ден те нямаше. Помислих, че си избягал, а ти къде си бил? Аз вече подкарах към къщи. Ела да ме изпратиш.

В торбичката му, макар че бе късно, се намери оная кора, която му бе обещана, и Лишко я изяде за един миг, а после впери благодарни и молещи очи в детето. За съжаление повече хляб нямаше. Докато излизаха от корията и докато преминаваха герена, си казаха много неща, а после се разделиха — така както и предния ден — с нежелание.

През нощта той непрекъснато усещаше около себе си присъствието на момчето. Будеше се и душеше въздуха. Наистина мирисът беше наоколо — тънък и замиращ в стъпките по пътеката. С всеки час той бързо изтляваше, разсеян от дивите аромати на гората, и призори с падането на росата съвсем изчезна. По това време Лишко половува из храстите. Намери костенурка и дълго се опитва да я захапе през бронята й, но не сполучи.

На следния деи момчето пак дойде и Лишко го следва непрекъснато из целия път през гората, където ги водеха кравите. В торбичката му отново имаше повече хляб. Говориха си за различни неща и добре се разбираха. Лишко му позволи да разгледа раните му; те вече почти не го мъчеха. Разкъсаното от сачмите тяло бе зарасло. Някои от тях бяха останали в него, но и те не му пречеха. Скоро кръвта щеше да ги изтласка встрани от пътя си и да ги остави там сред мускула, на най-безболезненото място, скоро раничките съвсем щяха да се затворят — той го усещаше вече.

Движенията му с всеки ден ставаха по-сигурни и по-бързи. През една нощ улови малко зайче. Хлябът, който получи на сутринта, му се стори безвкусен. Силите му бързо се връщаха; той започна да се отделя от момчето и да ловува из близките поляни. Гладът, спиран досега от болките, се разбесня в тялото му, а с него дойде и нуждата от движение, от тичане. Все по-рядкo момчето успяваше да го задържи край себе си и с хляб, и с ласкави приказки. Само едно нещо бе още властно — той цял ден се разтапяше и се снишаваше до земята, когато то го галеше. Като малко кутре се обръщаше по гръб, размахваше крака и блажено потръпваше от всеки допир на бавната, топлата, ласкава човешка ръка.

* * *

— Май ще трябва вече да се разделяме с теб, Шаре — рече по едно време момчето, докато го галеше. — Татко се върна. И ще бъдем, където са всички. Няма да съм сам вече из корията.

Този ден по-нататък прекараха в големи ласки. Разделиха се, както винаги, а на следния ден момчето не дойде. Няколко време още Лишко остана в корията; след това слезе в полето.

Бе вече напълно оздравял.

III

Разбира се, изпитваше желание да ги подгони. Все по-често мускулите по тялото му сами се обтягаха, готови да го хвърлят след криволичещите из тревата опашки. Преди един месец, преди срещата с пъдаря, би го направил веднага. Но сега се задържаше. Очите, ушите и ноздрите му бяха постоянно нащрек и дори когато нищо обезпокоително не се носеше из въздуха. Станал бе много по-предпазлив. Игрите, скоковете, премятанията из ливадите, които тялото му пожелаваше, бяха излишни и опасни. Нужно беше само онова, което искаше стомахът. Щом си сит — не се движи, внимавай! Преди да дойде до теб миризмата, ще гръмне пушката на човека и иглите отново остро и мъчително ще се забият в тялото ти. Стой си в храста, стой си в дупката и прецеждай само миризмите на полето!

Наистина така беше и така трябваше да прави. Пресният урок тлееше в съзнанието му. Но и беше страшно трудно да задържа напращелите си от сила нозе и да свива глава ниско в храсталаците. Беше още много млад и силата му бе като притегната пружина — постоянно напираше да се освободи. И лисиците отминаваха, неподгонени, нататък след заешките следи из ливадите.

Денем въздуха изпълваха птичите песни и над него не спираше плясъкът на криле и жуженето на безбройни насекоми. Мина седмица, започна и втора, а никой не го нападна и той се отдаде на блажено доволство — такова, каквото по-рано не бе имал. Раната му отдавна зарасна, краката му вече спокойно се изпъваха и страхът и болката пак останаха далеч, като че стопени. Следните дни бяха още по-щедри и пълни с плячка и спокойствие. По мерата започнаха да се показват все повече хора. Из ниското, където житата по-рано узряваха, се чуваха провлечени в маранята песни. През деня човешките гласове минаваха покрай ушите му, без да извикат отклик в смътното му съзнание, но вечер и нощем в лунната тишина го обземаше неясен копнеж за човешки глас и този копнеж по-рано, докато живееше в селото, и после, докато лекуваше първата си рана, не бе изпитвал. Понеже храната бе достатъчна, а почивката под дебелите сенки приятна, нощем нямаше какво да прави. Тикан от тоя новороден копнеж, една нощ той тича дълго из нивите, пресече няколко дола и едва когато блеснаха пред него светлините на някакво село, разбра към какво се беше стремил. В тъмното чу зад оградите кучешки лай, а първият повей на вятъра му донесе познатата миризма на обор, на крави, на прясно издоено мляко — на дом.

До сутринта остана на високото с уши, обърнати към селото, и жадно ловеше всеки звук, който идваше оттам. Но повече не се опита да влезе между къщите.
* * *

С всеки ден се усещаше все по-силен; страхът започна да остава за него само спомен. От лисиците се бе освободил веднъж завинаги — никоя не можеше да го уплаши, колкото и силна и дръзка да беше. От хората го спасяваха краката — те заякнаха, издължиха се, станаха бързи. Най-сериозният и най-честият му враг останаха кучетата по овчарските кошари. Но той избягваше кошарите, където кучетата бяха обикновено по две-три, а ако ги срещнеше в полето, отмъкваше ги далече от окото на господарите им — в някой валог, в някои трънаци. Там кипваше кратка, но яростна битка и досега, слава богу, той не бе бягал нито веднъж с подвита опашка.

За тия битки не бе виновен. Страхът, който цяла зима бе набирал в селото, дълго го караше да ги избягва. Но откакто живееше в полето без стопанин и без синджир, откакто започна да се прехранва с дивеч, една странна промяна настъпи у всички кучета, които го срещаха. И по-силни, и по-слаби — те изведнъж се почувствуваха задължени да го преследват. Яростта им пламваше още отдалече, още преди да са се подушили. Един-два пъти той се подмами да очаква, че това е случайно и че когато се доближат и подушат, те може би няма да го нападнат, но това не стана. Наивноста му скъпо се заплати — изпохапваха го, докато той очакваше дружеското размахване на опашката. Вместо нея се роди яростта. И за месец след повторното му оздравяване тя надделя над всичко. Яростта му нарастваше със силата, а силата се трупаше в тялото му невероятно бързо; от добрия лов, от постоянното скитане, от липсата на стопанин закрилник, от свободата може би, която започна да разбира не като необходимостта от господар. Тя го завладя напълно и той стана до лудост дързък — овчарските кучета много скоро изпитаха това. Докато те налитаха върху него, шумни, разгневени, самоуверени, той се обръщаше да ги дочаква, без да оголва зъби и без да лае. Само ръмжеше. И ръмженето бавно нарастваше в гърдите му — дебело, басово. Отблизо те започваха да губят кураж също така безпричинно, както отдалеч бяха набирали озлоблението си към него. Може би ги спираше промененият му глас, може би дивият мирис, който струеше от него, ги объркваше, може би друго. Но преди да провери силата си в битка, той разбра, че нещо в него вече ги плашеше. И още повече порасна привидното спокойствие, с което ги посрещаше. Ако другият пес не подвиеше опашка и не се отдалечеше с наведена муцуна, тогава чак той отпускаше цялото си гърло и след това рязко се хвърляше върху него. Тук обикновено и най-самоуверените се стресваха, свиваха уши, мигаха виновно и уж с достойнство, с лай се отдалечаваха, но това всъщност бе безусловно отстъпление. Случаят понякога пак след ден, след два или след седмица ги срещаше и те отдалеч му правеха път, навираха муцуни в земята и внимателно го следяха, криеха се в краката на господарите си, ако те бяха наблизо, или направо бягаха.

Някои не му отстъпваха. Започваше яростно давене и в него неведнъж яките им зъби се впиваха в тялото му — навсякъде, по крака, по гръб, дори по шия — най-уязвимото място, което всяко куче търси у противника си. Болката пареше тялото му, но от нея яростта му пламваше още по-дива и като се дърпаше, като мяташе крака и глава, той се откъсваше и отново налиташе. Телата им се смесваха, преплитаха се, превръщаха се в едно кълбо, в което едната част бе излишна, чужда, по-слаба бе и трябваше да отстъпи, да побегне. Яростното му сърце не искаше тази част да бъде той — на никаква цена, никога. Зъбите му, млади и яки, търсеха мига, в който другият пес трябваше да бъде захапан, и го намираха — единствен макар, но тоя миг идваше. И когато челюстите му прихлопваха нечия шия или муцуната на другия, диво ръмжене рукваше от гърлото му. Това беше победата, това беше той, който бе оцелял, за да загине другият или да побегне позорно, така както той бе бягал много пъти, но нямаше да бяга никога вече. Тези битки започнаха да стават по-чести. Повечето от противниците му бягаха. Само веднъж един черен двегодишен пес не побягна.

Този пес беше по-слаб от него и това бе ясно още в началото. Бяха се срещнали в едно дере, бяха се подушили и бяха започнали борбата по всички правила. Лишко скоро намери незащитена плешката му и я захапа. Тогава песът трябваше да извие и да побегне, както правеха повечето, но той нито изви, нито побягна, а се отдръпна и онова, което Лишко бе захапал, се разръфа между сключените му зъби. Още известно време той се бори вяло, като все оставяше на черния мига, в който можеше да се отскубне и да избяга. И той го пропускаше. Така тая битка стана на живот и на смърт и по-слабият скоро бе обърнат по гръб с открита за челюстите му шия. Тук Лишко се бе забавил да го захапе, защото бе очаквал да чуе жалостивото, умолително, позорно скимтене на другия. Вместо да заскимти, той се извърна мигновено и захапа крака му така, че свлече цяло парче кожа и то остана в разтворената му паст — сам Лишко го видя върху розовия му език, защото другият бе вече предсмъртно обърнат по-гръб. Борбата продължи още малко и той сключи челюсти в шията му, докато краката на черния се впиха в тялото му с последно усилие да го отхвърлят. Скоро очите му се обърнаха, мускулите се отпуснаха, но муцуната остана сключена, с налапана пръст, обляна с кръв. В яростта си Лишко още няколко пъти го захапа, а след това го пусна, подуши топлото тяло, за да се увери сякаш, че крайната победа е спечелена. И тя бе спечелена — това беше, което е останало — топлото, обърнато по гръб, с прегризана шия тяло на мършавия пес, който все бе пропускал миговете, в които трябваше да избяга.

Той постоя още малко там, а след това с подвита опашка, с отпуснати уши, куцащ, се отдалечи по дерето. И много по-късно, по-късно от друг път, тогава бе дошла радостта от победата; чак като паметта на миризмите изгуби мириса на проснатото върху тревата топло тяло с прегризана шия, но сключени челюсти.

Между ония, с които се бореше, имаше и песове, които никога не можеха да бъдат удушени. На шиите си те носеха ръждясали железни шипове и те пазеха живота им дори когато смелостта на сърцата им не можеше да ги спаси. Тях той хапеше безжалостно, чупеше кости, драскаше ги и накрая ги принуждаваше да бягат, квичейки уплашено, така както сам бе скимтал преди пет-шест месеца и по-преди в селския двор. Никога не ги преследваше, след като побегнеха. Тогава яростта неочаквано секваше в сърцето му.

Понякога се бе налагало и да бяга. Нападаше го един, а на воя му пристигаше втори и трети пес. Като излайваше дебело, той хукваше през нивите и през деретата, гонен от яростния им лай, разчитащ само на краката си. Краката му излизаха винаги по-бързи, но дори и да не излезеха някога, не се страхуваше. Тогава — той го усещаше в себе си — щеше да се спре и да започне битката с тях и повече не знаеше, но щеше да я започне.

Бе бягал и в други случаи. Понякога сдавяше някой тлъст овчарски слуга край кошарата, която той пазеше, и на лая и ръмженето му скоро пристигаше овчарят. Но преди той да се намеси, Лишко все бе намирал случая да се изкопчи и да избяга.

Честите му рани бързо минаваха. Тялото му, пълно с кръв и ярост, ги запълваше за два-три дни, понякога и по-бързо. Помагаха му и тревите, които пасеше. Щом усетеше болка, той тръгваше из ливадите или по поляните и скоро намираше онова, което му трябва. В различни случаи различно, без да го помни, без да го знае, без да е учен от някого, той ги намираше. Дълбоко, дълбоко у него болката викаше онова, което я лекуваше, и отмалелите му крака го водеха към него, накрая и дъхът му започваше да го усеща все по-близо и по-близо и изведнъж то бе пред него, то бе пред устата му, то бе вътре в него и разливаше там горчивината си — остра, силна. Като че очите му се затваряха в тоя миг, като че земният свят с планини и хълмове, с реки и ниви изчезваше — нищо нямаше, и тревата нямаше вид и място — тя само бе намерена и муцуната му старателно я обираше толкова, колкото бе необходимо. Така бог или природата запазваше тялото му, за да се наслади сам от оздравелите му рани.

Разсъмваше се, греше слънце. То залязваше, идваше нощта. Минаваха облаци, валеше дъжд. Духаха ветрове, наставаше тишина. Стомахът му бе празен, стомахът му се изпълваше — идваше леността. Хапеха го и хапеше, оздравяваше и пак хапеше — течеше животът му сред полето и сред кориите. Повече може би не му бе нужно и това бе достатъчно, но ... Но идваше време и вятър или клонка притискаше леко козината му по гърба. Мярваше се човешки образ — на оная жена, младата стопанка, която бе прекарвала така дланта си по гърба му; на детето, което бе срещнал в юнския ден. Често това ставаше, когато бе стигнал далеч — в чуждо землище, в друг край — непознат. Той се въртеше объркан на място, обикаляше, душеше въздуха. Накрая краката му избираха посока, затичваха, набираха скорост. Все напред и напред, като избягваше хора и кучета, с които би могъл да се пребори, като оставяше неподгонени зайци и лисици, той тичаше. Час, два, цяла нощ или цял ден. Във въздуха отначало тънко, след това все по-ясно струеше мирисът на нещо, което му трябваше, което много му бе нужно — на човека, който щеше да го приласкае.

След като загуби момчето, цяло лято не го бе намерил.

И това отминаваше и всичко пак ставаше обикновено, както е било. Свободата пак му се услаждаше.

В края на август полето оголя и над стърнищата настъпи затишие, каквото преди в зрялото лято не бе имало. Като притичваше през тях по няколко пъти на ден, докато търсеше плячка, той го усещаше. Сърцето му за миг трепваше. Ловът през август още бе добър. Имаше млади зайци, още неукрепнали птици, в изобилие мишки. Но това затишие го плашеше. Птиците не се надпяваха, зайците не скачаха като полудели из ливадите и лисиците, отгледали вече малките, станаха още по-предпазливи. Полските мишки се заровиха в складовете си под земята и къртовете слязоха дълбоко да търсят последната влага на почвата. Появи се стадо диви свине. Посред нощ, когато всичко утихнеше, като грухаха тъпо, сякаш се уговаряха, те слизаха от гората да кършат мамули. И колкото тихо слизаха, толкова шумно се прибираха, внезапно подплашени от случаен заек или миризма.