Ден и нощ, нощ и ден в памет на дядо ми симон гьорев

Това беше в дните на дълбоката есен, след като сланите дълго време бяха падали и попарили зеленината. По сланата след първия студ бе намерил измрели чучулиги, объркани яребици и изненадани зайци. Но всичко негодно, закриляно от лятото, зимата бе обрала с един откос; само хитреци обикаляха полето след това — пълни с живот, предпазливи и бързи. Може би лисиците и ястребите, които също като него чакаха плячка, все пак намираха нещо, но той беше куче, пречеха му шарената козина, тромавите крачки, най-после и породата му, която го бе създала да се бори с вълци и да пази овце — не и да преследва зайци и яребици.

Така беше в дните на дълбоката есен след първите слани, когато гладът, колкото и да го мъчеше, не бе убил предпазливостта, а природата, дълбоко смълчана в него, не се обаждаше както друг път, за да му посочи спасителен изход. Като вълк-единак с неизменния равен тръс и присвита опашка той обикаляше пътищата, дебнеше край селата и нощуваше в опустели градинарски колиби или в сушината на прогнили хралупи.

А храна нямаше и това не можеше да продължи дълго.

След няколко облачни дни пак изгря слънце, но беше студено и земята остана твърда. В светлината, която струеше като че не само от слънцето, но и от самото небе, плуваха, поднасяни от хлада, редки снежинки. Сврака с крясък се вдигна от стара върба и кацна в крайпътната канавка. По чакъленото шосе подскачаха чучулиги и грижливо преглеждаха купчинките конски тор.

И нощта, и сутринта го завариха да тича покрай шосето след вчерашните миризми на каруци, коне и хора. Пътят водеше към село, а в селото само беше храната и животът. Залисана в канавката, свраката излетя на крачки от него. Той не й обърна внимание и продължи да тича, но тя, след като се отдалечи в уплахата си, се върна пак и дълго го проклина в утринната пустота на полето. Отърва се от нея, когато в ноздрите му се процеди миризмата на дим, на обор, на човешко жилище. Чу да пее петел, обади се магаре и още по-далеч заглъхваше хлопка.

Селото беше в низинка и се изпречи изведнъж пред него. Всъщност това беше стар кантон и около него пръснати се червенееха, на ръка да се преброят, малки червени къщички. Окастрени дървета, в чаталите на които лежеше фураж, дворове без огради, означени от побити камъни — това беше селище на роднини, слезли от планинската си махала в родовия имот около кантона. Най-старият от тях, от когото произлизаха стопаните на всички червени къщички, бе им разказвал спомена на дядо си как в турско време родът избягал от полето в планината. Агите разделили имота, но не посегнали на низината под хълма. Това беше мочурище, из което растяха само зука и жабешки пипер. Шосето бе отводнило мочурището, кантонът бе построен заради шосето и родът още преди половин век бе започнал да слиза от махалата — отначало за да коси ливадата, после за да прибира едрото червено зърно, което буйната земя бе започнала да ражда.

Наоколо сивееха обли каменисти хълмове, защото това беше предпланината, осечена до храст и камениста за обработка, и само в низината десетилетия наред бе попуквала тихо в юнския пек пшеничната нива.

Преди две години, когато кооперирането бе достигнало до планината и стадата и пасбищата се бяха стопили като капка в общото, старият, когото почитаха не само за възрастта, но и за ума му, им бе казал: „Деца, тук нема хлеб за всички. Стана, що стана. Знайте: от тоя ветър завет нема. Викам, да се изселим при кантона. Там има друм, ще има и работа. Има ли работа, има и живот.”

И с цялата си покъщнина, с по пет овчици и десетина кокошки, с прасетата и котките, като построиха набързо през лятото едноетажни къщици, братята и братовчедите се бяха струпали в низината. Лишко видя от хълмчето неуредените дворове, из които щъкаха кокошки и се кокореха петли, чу блеене на овце, усети мирис на прегорял хляб и се хвърли напред. Сега изчезна всичко наоколо, свистна в ушите му пясъкът, който нозете му отхвърляха по чакъленото шосе, и мирисът на храната нахлу в ноздрите му и изпълни болезнено стомаха. Това всъщност не беше болка. Това беше късане на всичко, което имаше там в себе си — рязко и жестоко накъсване. Уплашена, кръвта ливна в главата му като огън, който бягаше от огъня. Разхвърчаха се кокошки, припърполи и се продра накокошинен петел и за миг-два той настигна нещо живо, в което с всичка сила заби челюсти. Корените на зъбите му усетиха вкуса на храната; без да вижда нищо, той застъпи плячката с предните си нозе и откъсна първата хапка, а след нея втора и трета ...

Нещо налетя на левия му хълбок и до ухото си чу кучешко ръмжене и хлопане на челюсти, но нямаше време да се оглежда; нова хапка и след нея нова се совнаха между зъбите му, докато друга тежест се увеси на гърба му и някой дръпна със страшна сила задния му крак, като че искаше да го открадне от тялото. Той налапа всичко, което беше останало под нозете му, изпъна тялото си и се дръпна. Тогава като дръпната завеса се продра тишината и той чу около себе си яростното клокочене на няколко гърла, един далечен женски глас и безпаметно кудкудякане на кокошки някъде встрани.

Природата каза: „Бягай!”. И той побягна. Завъртя се заедно с него яростно кълбо от челюсти и нокти. Той тичаше, а кълбото се въртеше. Колко бяха те и не трябваше ли да се спре, за да хлопне муцуна към тях, както като залп хлопаха те около него? Природата каза: „Бягай!”. Той се напъна още повече.

Отстрани цялата работа се виждаше по-ясно. Шареното куче, по-едро от всички, захапало нещо, тичаше по шосето, а от двете му страни и отзад го следваха други пет-шест с яростен лай и ръмжене. Те се опитваха да го засрещнат и бяха по-бързи от него, но по-дребни и като разтърсваше плещи, шареният ги отхвърляше в бягството си. Бесен лай кънтеше над шосето, а на стотина метра назад при къщурките викаха и ръкомахаха жени през лая на по-далечни кучета, които се спускаха също през нивите към шосето.

В тоя шум на баирчето над низината изскочи джипка и се раздрънча надолу към селището. Глутницата тичаше право срещу нея. Шофьорът, клюмащ зад кормилото, изведнъж видя всичко — кучешкото кълбо, къщиците, жените пред тях, кучетата в нивите. Той настъпи спирачките. Без да мисли, тикан от нещо подобно на онова, което тикаше и преследвачите, шофьорът скочи на шосето с манивелата и сам се чу да вика с възбуден глас: „У бре, у бре, у-у-у!”

Те едва не налетяха върху него. Гласът му ги стресна; някои толкова рязко заровиха лапи в чакъла, че се преметнаха на шосето, други се завъртяха в кръг, докато човекът с манивелата се спускаше към тях.

— Намерихте къде да се бесувате, мамка ви! — викаше човекът. — Ще ви изпогазя, па ще ореват света каракачанките...

Той наричаше хората от селото каракачани. И понеже бе газил веднъж това лято някакво пиле долу и бе имал неприятни разправии с жените, се принуди да спре въпреки удоволствието да подкара през цялата глутница.

Гласът на човека, макар и непознат, бе господарски глас и зашеметени в яростта си, те инстинктивно му се подчиниха, изливайки възбудата си в още по-бесен лай. Само той не се подчини, отскочи встрани, скочи пак напред и се втурна през ливадите.

Чу зад себе си обърканите им от човека гласове, по­сле хорът на яростта отново стана едногласен.

Подгонили го бяха пак, щом се бяха окопитили.

За четвърт час те се поизмориха, разстоянието помеж­ду им започна да расте. Той ги бе лашкал насам-натам из попътни ровове, срещна някакви скали и скърши зад тях под прав ъгъл, а те налетяха направо на камъка и докато ноктите им се хлъзгаха върху него, той избя­га още по-далече. Колкото повече се отдалечаваха oт къщите, толкова по-кресливи и неуверени ставаха гла­совете им. Някои съвсем изостанаха; това бяха не по-слабите, а по-умните. Защото онзи мирис на дивото, от който бяха настръхнали долу, където се стелеше на вся­ка крачка димът на комините, тук ставаше все по-силен и по-силен. Това ги бе отрезвило. Те също бяха овчар­ски кучета, а не ловни, и службата им от поколения ги бе учила да пазят, а не да преследват, да прогонват, а не да проследяват. Тоя закон слагаше граница между човешкото огнище и дивото; колкото по-далеч от чове­ка, толкова повече се проявяваше той и ги объркваше. Така яростта им, потискана от наследството в кръвта, се обезсилваше, за да зазвучи накрая като безсмисле­на и напразна злоба — една закана, отправена срещу пространството и може би срещу съдбата им в самите тях, която ги разкъсваше така дълбоко между света, от който бяха произлезли, и света, на който служеха.

Като тичаше по някакъв склон, той чу първите нот­ки на заканата да се смесват с яростта им, и без да на­малява тръса си, престана да следи местността, както бе правил досега, за да се възползува от всичко срещ­нато. Тичаше само направо, все напред и напред, в обя­тията на дивото, което го спасяваше пак, без да му обе­щава нищо и без да му отказва приют.

Разколебани и нестройни останаха назад гласове­те на кучетата от селището. И когато безсилната зака­на окончателно победи яростта в лая им, той се спря. Хълбоците му се издуваха и спадаха, като че вътре бе затворено животно, което лудо се хвърляше да се освободи. Челюстите му се отключиха и парче от кокошката падна в краката му, изцедено вече от кръвта и нищожно малко. Той рухна до него. Нямаше сили да яде, нямаше сили да затвори муцуната си, нямаше сили дори да примигне.

Да диша бе единственото, което трябваше да прави, и всяко друго движение замря, за да се движат дробовете и да изпъват болезнено и сладостно, и сладостно и болезнено гърдите.

IV
Тая мощ наваля сняг. Докато спеше в коренището на стара шипка, Лишко усети как спря слабият вятър и как в странна тишина заглъхна полето. Изчезнаха, като че изтляха в ниското небе, всички миризми; нито лисица, нито заек, ни друго нещо живо имаше наоколо. Само тъмнина и слабият постоянен мирис на замръзваща пръст. В това спокойствие и в тишината имаше нещо тревожно — дълбоко и глухо тази тревога отекваше в него, но уморен от толкова дни глад, тичане и студ, той се възпротиви на тоя повик и заспа.

Отдавна не беше намирал такова удобно леговище като шипката — беше сухо, беше топло, а стомахът му яростно се беше нахвърлил върху угоената през лятото кокошка и постоянният глад бе изчезнал безследно, сякаш никога преди не бе съществувал и не бе мъчил тялото му дни и седмици наред. Затоплен и сит, той спа и снегът валя, докато дълбоко глухият ропот на природата безсилно предупреждаваше за нещо, което скоро щеше да настъпи и за което той трябваше да бъде готов, за да запази пак живота си, да го запази може би със зъби и нокти или с бягане или с друго ново средство, което тя би му избрала.

Като се пробуди, тъмнината се бе стопила и мътнобяла светлина сияеше наоколо. Той скочи и се измъкна от шипката: полето и небето бяха изчезнали, или сега разменяха местата си — бялото на гъсти рояци течеше помежду им. Лишко изтръпна. Това ли бе опасността, за която природата толкова дълго и толкова настоятелно бе отеквала в тялото му? Какво значеха тези бели парцалчета и това бяло поле, и тази притаеност на тишината, лишена от шумове и от миризми?

Както внезапно бе налетял и го бе сковал, така внезапно страхът го шибна и като отвързан от синджир той хукна напред. Меко затънаха лапите му и снегът го покри до плещи. Беше мек, леко хрускав и студен. Той го позна — двора, блеенето на овцете под навесите, огромните овчарски кучета и острата лютива и постоянна миризма на дим, на храна, приготвяна на огън — на човешкото. Той тича по пъртината към хамбара, отпред се изправя съседският пес, прескочил оградата, и като свива встрани, Лишко затъва в рохкавия сняг. Мек и студен, още по-студен от страха, че овчарското куче ще се хвърли да го преследва, но и хрускав и приятен; навалял е толкова, че не може да се върви, а трябва да се подскача като в некосена ливада. Ала съседският пес обратно прескача оградата и изчезва в двора си. И сега вече спокойно може да се поиграе в снега като в некосена ливада. На подскоци, на подскоци, Лишко се хвърля насам-натам, меко потъва и радостно се изхвърля тялото му над бялата застилка. На пъртината към хамбара стои младата стопанка и се смее; той още повече учестява скоковете си и снегът около него се овива на малка вихрушка — бяла и хладна, много приятна. Изскача на пъртината пред нея, пръхва и снегът от муцуната му се разсипва в студено облаче. Тя нещо му говори, пак се смее, после се обръща и тръгва към къщи. След нея, след нея, едва удържал нозете си, ситни той; там ще получи ръжена коричка или може би залоена пръжка, а после пак назад през двора, през снега, като през неокосена ливада ...

Той не си представи това, защото не можеше, но още първият допир до снега събуди у него миризмите на двора: толкова крехкия, толкова приятния смях на жената, мирис на дим, мирис на храна. И сърцето му се отпусна изведнъж, но само за миг. Като във висока ливада на едри скокове той се спусна напред. В мътнобялата светлина внезапно пропадна в долче, едвам изскочи после от дълбока пряспа. Нямаше никъде миризмата на двора, миризмата на човешкото жилище, миризмата на тогавашния мир въпреки многото тревоги и там. Нямаше я и миризмата на дивото в полето, миризмата на заека и на лисицата, на полската мишка, на птиците. Само снежинките тъмни в мътнобелия въздух и само слабият мирис на замръзваща пръст.

И страхът сега — не внезапно като разбойник, а спокойно като стопанин, който влиза в собствена къща — се запъти към сърцето му. Още не можеше да разбере всичко; още загасваше приятната тръпка, която бе събудил първият допир със снега. И повече объркан, отколкото уплашен, той продължи да скача напред. Но към какво отиваше? Нямаше миризма, която да го поведе, нямаше път, по който да тръгне, нямаше и нещо видимо, което да го примами. Той се спря и се ослуша. И ушите, и обонянието, може би и зрението, и всичко онова, което имаше, за да познава и за да разбира, се напрегнаха болезнено да докоснат някаква малка, едва забележима тръпчица на света; ако чуеше нещо, ако усетеше нещо, без значение какво — миризма на враг или на жертва, — той би получил малкото смелост, потребна сега, за да поеме нанякъде, към нещото.

Ушите и обонянието, и зрението се огънаха в тишината на света и той чу и усети само собственото си сърце, до болка притаено в общото безмълвие. Само страхът все по-спокойно пристъпваше там и нищо не можеше да се направи, освен да се бяга.

Лишко се хвърли напред. Беше отпочинал, още не бе гладен и въпреки че козината по краката, по плещите, дори и по гърба му скоро се измокри от непрекъснатото гмуркане в снега, премина доста място, преди да се спре отново. Ниски храсти се изпречиха пред него — малка кория, затрупана в бяло, както всичко останало, и все пак стърчаща сред бялото като остров. В нея нямаше нищо живо и тя му беше непозната, както и другите места, които бе преминал през тая нощ. Но тя го осмели — тук и собственото му движение беше по-забележимо; отскачаха назад храстите след скоковете му и идваха нови и нови. Корията свърши. Той се поколеба да се върне отново назад, но пак навлезе в полето, воден само от чувството за движение напред.

Мътнобялата светлина на нощта започна да избелява — идваше утрото. И в утрото неспирно и тихо се стелеха от небето гъстите рояци на снежинките. Ставаше все по-трудно да се тича, още по-невъзможни бяха едрите скокове. Току-що изскочил от една пряспа, пропадаше във втора, а тялото му не беше пригодено за това; природата му беше дала да тича, можеше да претичва в суша и в кал десетки километри, не и да скача като заек.

Така, с кратки почивки и дълги преходи, Лишко премина много място и денят в това време с мъка се изтръгна от сивотата на нощта, но не и от снежните рояци. Натрупа се навсякъде равна застилка, не излезе вятър да я размете и отнесе в доловете, не омекна още времето, за да натежи и да улегне снегът. Като че бе настъпил тих снежен порой и докато зайците и лисиците, сврени в своите дупки, търпеливо чакаха края му, страхът все по-настойчиво гонеше Лишко. Скоро заедно със страха и изнемогата той усети и познатата болка на глада. Заедно с него се обадиха, подлютени от влагата и студа, раните от вчерашната битка със селските кучета. И като че всичко това бе малко, та разгорещеното му тяло непрекъснато и ненаситно искаше вода, и снегът, който ближеше, все не беше достатъчен да утоли жаждата.
* * *

Цялата сутрин и целия ден снегът валя — ту гъст като мрежа, ту ленив и дребен в спокойния въздух, като отупани от небето прашинки. Цялата сутрин и целия ден Лишко тича през хълмове, оврази и малки горички с надеждата да срещне нещо живо и да намери път. Веднъж странни звуци отекнаха в смълчания въздух — крякане на патици, които бяха още далече. Техният грак се усили, отекна високо в сивото небе и печално заглъхна там без посока и без надежда. Не го достигна мирисът им — само разбра, че са много и че са тревожни. Той се въртя дълго време на мястото, където ги чу, и отчаяно душеше въздуха, за да усети посоката им. Козината и мустаците му обраснаха с ледени шушулки, пукаха зловещо, като да се откъртват ноктите на премръзналите му лапи. Гладът на жестоки пристъпи изстискваше стомаха му и снегът, който ближеше, още повече изостри болката. Но най-страшен всред всичко това бе ужасът от смълчаното поле и от студения, загубил всякакъв мирис въздух. Той бе готов да се бори дълго с пухкавата застилка и да надмогне и смъртната умора, ако имаше нещо, за което да се хване и да тръгне след него — една диря или тънка, едва доловима миризма, дори дирята на оная вчерашна кучешка глутница, която така яростно го бе гонила в същото това поле. Нямаше нищо.

Късно следобеда като че природата се смили — по един стръмен склон, който с мъка бе започнал да изкачва, преминаваше зайча диря и тя беше още прясна и силна. Окован в своите ледени висулки, които ту се топяха, ту замръзваха отново, Лишко веднага я последва. Дългоухият бе изплел сложна диря и тя често се прекъсваше от грамадни, няколкометрови скокове в обратна посока. В рохкавия сняг на места стоеше отпечатано цялото му тяло, така както се беше напрягало да се изхвърли над преспите. Ако ловджийското куче бе попаднало на тази следа, то нямаше да се затрудни да открие посоката, но едва ли би издържало пълзенето по този стръмен склон, засипан равномерно в дълбокия сняг. Ала той не можеше да се поставя сега на мястото на никое друго, нито ловджийско, нито какво да е куче. И заекът, който бе минал преди малко, не беше само храна, която щеше да го подсили; той беше нещо по-важно — беше посока, беше знакът на живота сред тая бяла и безизходна пустиня.

Застиналата му кръв се съживи от зайчата миризма и някакви неочаквани сили се втекоха в жилите му. Снегът бе все така студен и мокър и все така спокойно и безстрастно се трупаше. Но тялото му се изпъна и стегна. По склона, през хребета и после по равното плато заекът бе рисувал своите плетеници, загрижен като че повече за безопасността, отколкото за храната си. Накрая дирята отведе Лишко до малка китка лескови храсти. Тук дългоухият бе гризал корите им, обикалял бе насипаната със сняг хралупа на сух дънер и след това на едри скокове бе изчезнал по старата следа. Лишко се обърка, върна се назад, после пак достигна храстите. И дирите в снега се смесиха — неговата и заешката, а когато пак тръгна, снегът се усили и започна да ги заличава.

Той се върна още веднъж и се спря безпомощно. Слабата заешка миризма се разсея в безизразния въздух. Самотата пак запълни цялото пространство между земята и небето и с цялата си огромна тежест се стовари върху изтощеното му тяло.
* * *

Отново тъмното се размеси с бялото на снега и това беше началото на втората нощ, която Лишко трябваше да прекара сред заснеженото поле. Целият облепен в ледени висулки, прегракнал вече от лай, той седна в снега и както някога през пролетните нощи усети врата си да се изправя и вкоравява към небето. Отрониха се първите извивки и ниските облаци веднага ги попиха без отзвук и без ехо. Сега нямаше наоколо човек да чуе тоя дрезгав вой и да изтръпне от страшното предчувствие, което той вещаеше. Нямаше нищо живо, за да се вкамени от ужаса, който избликваше във всяка извивка. Само той слушаше собствения си вой и в него като болка позна гласа на смъртта; тя беше съвсем близка. Тя беше в него, а не около му, както някога. Той млъкна. И тогава тя отекна пак, още по-страшна в безмълвието. Цялото му тяло се разтресе, като я позна. Полето го бе спасило и изхранило през пролетта, лятото и есента — пак то вземаше обратно сега живота, който му бе дало. Смътните предчувствия на есента, когато необяснимо животът от нивите бе започнал да се оттича, свършваха тук. Ненужни и безполезни бяха вече всичките многобройни уроци, които през тая година беше научил. Ненужна беше способността да ловува, да издебва човешката разсеяност, за да отмъкне комата хляб и яростта, с която налиташе върху овчарските и ловджийските кучета. Ненужно беше, че знаеше да познава лошия от добрия човек и да се пази от човека с пушка. Ненужна беше силата па челюстите и на врата му и яростната смелост на сърцето, която толкова пъти беше казвала през всички болки — напред, още, още, още! Тогава през пролетта на онова торище животът му се беше откъснал от смъртта, но тя като сянка беше тръгнала след него и непрекъснато, и ден и нощ, и нощ и ден, се беше вестявала навсякъде — ето я, достигна го!

Като плач се изви воят му към ниското небе. И природата нищо не казваше — само мълчеше с мълчанието на притихналия най-сетне сняг. Глуха беше и връзката с кръвта на прадедите, защото, без да знае всъщност, той напълно я бе прекъснал, вървейки срещу есенните предчувствия. Прадедидте се бяха спасявали от отрови, от студ и от рани, бяха намирали билки, храна и леговища, ала винаги, за да запазят живота, се бяха връщали накрая при човека, за да се роди и той там и да вкуси и топлината на човешката ръка, и болката от ударите й. Баща му, дедите и прадедите — Лишковци, Шаровци, Черньовци — бяха се раждали и бяха умирали при човека, всеки според съдбата си, един по-рано, друг по-късно, без вой и протести — от старост или от удар. Той беше останал, макар не по своя воля, без човека. И затова смъртта сега идваше по един непознат път, придружена от самотата и безмълвието. А това беше най-страшното. През болките от глада, вчерашните рани, премръзващите лапи, студът, който пълзеше все по-навътре и по-навътре в тялото му, най-страшна бе самотата, сред която трябваше да умре. Докато още се носеше прегракналият му вой над снежната пустота, той усети с ледена безпощадност, че това наистина щеше да стане.

Всичко свърши — тук беше краят. От едната страна оставаха дните в селския двор, дните в полето, боят с лисиците и кучетата, онази лекота след всяка победа, докато яростта притихваше в жилите му. Там бяха хората — добри и лоши, — там беше силата, която изпъваше мускулите му и го караше да тича през поля и горички, покрай селцата и покрай кошарите. Оттук нататък бе само слабата, затъпяваща от студа болка по тялото, в стомаха и ужасът от пустото снежно поле, покрито вече от мътносивия цвят на зимната нощ. Какво можеше да свърже тия откъснати една от друга части? Имаше ли го сега тук — миризма и стъпки на животно, заслонено от снега топло леговище или затрупан дълбоко късен плод — не да му даде сила а малко смелост да опита пак борбата с преспите? Той процеди хапливия въздух през ноздрите си. И му се стори, че го достигна слаб мирис на далечен дим — едва доловим, тръпен. Беше се събудил вятърът, снегът спря да вали.

Тогава воят в гърлото му неочаквано избликна в лай и както някога на селския герен, когато муцуната му за първи път се бе изправила срещу небето, по-силно от ледения дъх на смъртта го шибна желанието да побегне. Дръпна се и не можа да се помръдне; задницата и опашката му бяха слели топлината си със студа на снега и тая неочаквана прегръдка го задържа. Изтръпнал от внезапния порив, който димът събуди, той не разбра това, но веднага, докато си поемаше дъх, пак се напрегна и козината му, сраснала със снега, болезнено го задържа. Тогава запъна нокти в рохкавата застилка и като прибави ужаса към силата си, пак се дръпна; така се освободи — само няколко кичурчета козина останаха да се тъмнеят върху снега.
* * *

Вятърът все по-често раздвижваше въздуха и в него понякога все така слабо се проструяваше мирисът на дима. Като пропадаше в преспите и дигаше само главата си над снега, Лишко вървеше натам, откъдето тая миризма идваше. Меката повърхност започна да замръзва отгоре и гърдите му с мъка чупеха хрускавата корица. Пропадаше в дупки и се луташе в долове, в които преспите бяха още по-дълбоки въпреки тихото време. На едно място чу познат шум — това беше в малко долче, в което се бе смъкнал, следвайки посоката на дима. Дълбоко под снега шуртеше вода. Той се спря. И в същия миг лекият вятър също спря или просто отнесе дима горе по равното. Лишко забрави умората и болката. Хвърли се напред, през снега, като че плуваше в него, и излезе на билото. Мирисът пак повя в носа му и загубил всичките си сили, той рухна, докато обонянието му отчаяно държеше нишката на дима.