Ден и нощ, нощ и ден в памет на дядо ми симон гьорев

За известно време те събудиха любопитството му. С безпогрешния си усет той веднага разбра, че те не принадлежаха никому, че бяха диви като зайците и като лисиците. Човешката ръка не ги закриляше и овчарските песове, надушили миризмата им, настървено лаеха в лунните нощи. Страстта на ловеца се събуди в тялото му и на няколко пъти той ги дебна по цели часове из царевичните ниви. Но те го усещаха винаги, отдалеч и в шумна безреда се връщаха в гората. Веднъж издебна едър глиган. След кратка борба, в която Лишко успя да го захапе, а той да разпори плешките му, още един урок се запечата в паметта му — те бяха много по-опасни и от кучетата, и от лисиците. В настървението си, в напора на младата си сила той зачака следващата нощ, когато въпреки всичко щеше да ги нападне пак — този път не заради месото им, което можеше да го нахрани, а заради неудовлетворената жажда на силата си в тая първа схватка.

Но те не се появиха повече по тези места. Много опасности бяха надвиснали над стадото и инстинктът им на постоянно преследвани ги поведе още тая нощ на юг, на километри от това поле, където поляните още не бяха изровени и царевиците не бяха закършени. Останаха само заплахите, които присъствието им бе събудило — една чета бракониери, които дълго обикаляха полето в следващите нощи и с които му бе съдено да се срещне.

Това стана тогава, когато бе най-малко вероятно да стане — посред първите дъждове.
* * *

Няколко дни преди да завалят ранните есенни дъждове, полето бе още пълно с живот. Из стърнищата и изсъхналите ливади вечер по здрач обикаляха първите ловци, подранили, както винаги, в залисията си за истинския ден на ловния сезон. Когато имаше луна, те не се прибираха и нощем. На няколко пъти до него достигаха човешки миризми от шубраците и шипките. Това бяха гемиджии, които дебнеха прасета или пък каквото излезе, и макар да не бяха гръмнали нито веднъж, той отдалеч усещаше да витае около тях задушливият аромат на изгорял барут. Те не водеха със себе си кучета, защото се страхуваха, че ще ги издадат с лая си в това опасно време. И затова не бе трудно да им избяга, преди още да са го видели. Но гемиджиите не го тревожеха в тия дни така, както едно смътно предчувствие, събудило се малко преди да завалят дъждовете. Това бе желанието да спи под стряха. Той обиколи полето и вече бе претърсил всички пусти сградички — повечето колиби и руини, но никъде не можа да остане. Пресни човешки миризми се излъчваха от тия места, а в един навес край бахчите се бе заселил сакат циганин, който рано вечер палеше огън — печеше крадени чушки и корички хляб и обхванат от внезапни страхове, през десетина минути рипваше срещу тъмнината и диво се провикваше: „У бря, у бря-а-а-а! Ха де, ха де!”

Циганинът не го плашеше; страхливостта му се просмукваше толкова явно, че Лишко презрително го отминаваше, като че отегчен от присъствието му под тоя навес, който би могъл да го подслони.

Имаше и един изоставен кантон край железопътната линия с отдавна избити врати и прозорци, с продънен под, засипан с парчета от тухли и вар. Но там често преминаваха влакове и макар да бе привикнал отдалеч към шумовете им, той се боеше да ги чува наблизо. Все нак накрая този страх се оказа по-малък от копнежа му по сушина.

Един следобед, след като изяде заек, спа в трънаците и тръгна да търси вода. Вода наблизо нямаше и той заслиза все по-надолу и по-надолу към равното и голото, където денем се боеше да се показва. Слънцето залязваше в оранжева мъгла и задуха лек вятър. С напредването на нощта се захлади, от тъмните надвесени облаци стана непрогледно. По-късно без гръмове и светкавици, както бе ставало досега, плисна едър дъжд. Той се усили, закроти се, на приливи и отливи зашиба земята. Вече измокрен, Лишко подуши въздуха, постоя така с клепнали уши, после внезапно се затича. В тръс през лепкавите ливади усетът му го изведе край железопътната линия, а по нея достигна кантона. Вътре бе спокойно и сухо; след добрата следобедна плячка той се сви в единия ъгъл и заспа.

Навън дъждът все така продължаваше да вали. Тук прекара цялата нощ. Стряскаха го и го разбуждаха влакове и преминаваха след тях облаци човешки миризми. Но докато тялото му не отпочина и докато гладът му пак не се обади, той не помръдна. После тъмнината се разреди и изведнъж в просъница долови мъжки гласове. Чуваха се някъде наблизо, съвсем наблизо, но в тона им не личеше заплаха и свит на кравай, затоплен и отпуснат, Лишко не им обърна внимание. Мина малко време и той пак усети хората, но сега миризмите им го удариха съвсем отблизо. Прокръжи в стаята лъч на електрическо фенерче и за миг го освети в ъгъла.

Той скочи.

— Гавриле — рече човекът на вратата, — тук има нещо. Ела.

Гласът беше изплашен, но Лишко нямаше време да се вслушва. Обзет от страх, той панически се хвърли към вратата. Посрещна го кракът на човека и го отхвърли навътре.

— Ай — изрева човекът, — изяде ме, пущината. Гавриле!

Светна фенерчето и светлината го прикова към стената.

— Куче е — извика човекът. — Ай, мамицата му, дай, обърни приклада да го претрепем.

— Ида — обади се другият. — Светкай му право в очите. Ида.

Той взе фенерчето, а другият пушката от ръцете му и влезе. Лишко се сви в ъгъла.

— Гад мръсна — рече човекът. — Ще ме хапеш, а! В уплахата си той сигурно бе помислил, че кучето се е хвърлило да го хапе. В утринната дрезгавина Лишко видя лицето му — и изплашено, и яростно, то не вещаеше нищо хубаво. Вдигна се пушката и като отскочи, Лишко избягна удара. Човекът пак замахна. Вторият удар го докосна леко. Обезумял, той не дочака прикладът да се вдигне пак — хвърли се и с все сила захапа непознатия.

— Олеле! — изрева човекът. — Изяде ме!

Но това вече долетя зад гърба на Лишко. Защото, изплъзнал се веднъж от снопа лъчи, той се совна между краката и на другия и изхвръкна навън в дрезгавината.

Дълго още чува гневните им и уплашени гласове в утринната тишина; после и те заглъхнаха. Той продължи да тича.

Тая заран дъждът престана и слънцето дълго си пробива път през мътната пелена на облаците. Пътищата останаха пусти докъм обед, когато се оттекоха последните вадички от нощния порой. В следдъждовната тишина, мокър и гладен, Лишко пак усети да го пронизват предупрежденията на природата — полето ставаше негостоприемно вече, идваше ново време, пълно с неизвестни опасности, и те го правеха неуверен в довчерашното му царство. Нямаше сушина, все по-малко ставаше храната и все по-рядко се появяваха хората. Подвил опашка между краката си, той тича до капвате по пътища и без пътища, сякаш тичането само щеше да го избави от това, което идваше така заплашително или което бе може би дошло вече, щом болката на самотността така настойчиво се обаждаше в сърцето му. В нейните мъчителни пристъпи оня прост режим, който го бе поддържал толкова време — ловуването, храната, битките с кучетата, сънят, дългите преходи — вече губеше своя смисъл. Зашото самотността бе зов на кръвта и тя искаше да го върне всред ония, които не го искаха и въпреки че не го искаха, тъй като там единствено можеше да продължи животът му през идващите снегове и виелици, в студа и ледовете.

Сега още не знаеше, че това е името на неговата носталгия — зимата, която се беше задала и която прозираше в есента ту съвсем незабележимо, ту съвсем настойчиво.

Беше объркан. Човекът, който не го искаше и от когото се беше освободил през лятото, отново му ставаше необходим и на него бе предоставен животът му, както бе било миналата зима и както диктуваше кръвта му с опита на хилядолетията. Но това не можеше да стане веднага; то не бе логическо предизвестие — категорично и ясно, което природата изведнъж щеше да му внуши. Това беше предчувствие — смътно, дълбоко и мъчително в смътността си. Трябваше да минат още много дни, преди да го разбере, да го почувствува като заповед в себе си и да му се подчини. Щеше да грее още късното есенно слънце и отново и все по-продължителни да падат хладните дъждове. Щяха да стануват в полето северните прелетни птици и да се оживяват от меката топлина на следобедите животните на полето, укрити вече по своите дупки или избягали близо до селата. Беше септември — до снега имаше още много време.

И всичко това, което ставаше, го променяше малко по малко. Предишната му враждебност към кучетата, които срещаше, яростта, с която тръгваше срещу тях независимо от силата и броя им, сега се разколеба; започна да търси дружбата им. Кучешкият закон изискваше след първоначалното втурване един срещу друг, ако единият дадеше знака на приятелството — високо и дружелюбно разклатената опашка, лаят да се прекъсне и да започне обдушването. Полудивите овчарски кучки бяха склонни към това, въпреки че дивата му миризма ги държеше постоянно нащрек. Той доверчиво поднасяше хълбок, за да го ухапят, колкото бе нужно, и да премине първоначалната им нервност. Далеч от стадото и от тоягата на овчаря, те тичаха заедно — подгонваха понякога заек, ровеха къртичините, играеха. Есента не бе време на любовния период и овчарките бяха доста сдържани. Но той и не ги познаваше в друго състояние. През времето на пролетните игри, когато тялото му би могло да бъде събудено вече за великото тайнствено общуване, той бе лекувал раните си и се беше борил със смъртта. След повече или по-малко време — накрая неговите — познати прекъсваха лова или играта, изправяха уши, обдушваха въздуха и забравили всичко, в равен тръс се отправяха към своето стадо. Те имаха къде да отидат, той трябваше да остане. Постепенно бе умряло презрението, което имаше към тях, когато ги виждаше да се връщат към стадата им. Сега ги изпращаше. Имаше граница докъде, която нещо силно у него определяше винаги — дотук, спри, не продължавай повече, връщай се! Връщай се веднага! Същото бе и вечер, когато стадата се прибираха към селата. Нямаше вече кучета да нощуват в полето; отдавна всички, които като него бяха останали през пролетта без стопани, се бяха прокудили или загинали. И сега, когато тяхното присъствие му беше станало така внезапно нужно в късите срещи и бързите раздели с овчарските песове, докато доверчивостта му растеше, без да я намира у тях, той ставаше все по-неспокоен. Това пак беше израз на самотността, както и настойчивият, позаглъхнал след срещата в кантона копнеж за стряха, за сушина и топлина в дъждовете, които наближаваха.

Редуваха се топли, тихи дни. След бракониерите излязоха отново ловците. Задушливата остра миризма на изгорял барут се носеше все така като облак около тях и усетил я отдалече, Лишко бягаше още по-далече, разтреперан и обезсърчен. Някои водеха със себе си кучета. Тънки, с високи крака и къса лъскава козина, каквито в селото той никога не бе виждал, кучетата правеха големи кръгове около господарите си и винаги — с плячка или без плячка — се връщаха при тях. Като че невидим конец ги дръпваше и изоставили прясната примамваща следа, те се втурваха назад на едри скокове, отиваха при човека с пушката и тогава пак се връщаха на дирята, придружени от него.

Лишко ги следеше с любопитство. Всичко, което правеха, му беше неясно и го объркваше. Когато надушиш миризмата на сивия заек, лаят сам се изтръгва от гърлото и краката сами те носят напред по плетениците му, докато го откриеш. Откриеш ли го с лай, който беше така естествен, както и самото преследване, хвърляш се след него, докато го настигнеш. Като се нахраниш, стават ненужни другите зайчи миризми; почивката след уморителната гонитба е това, което природата иска.

Ловджийските песове постъпваха по други закони. Те не лаеха; те само глухо квичаха и в това наред с нетърпението имаше и молба, молба към човека да ги последва, да върви по дирите им, да не ги оставя сами. Без лай, само с глухо ръмжене, те тичаха по зайчата миризма, лавваха кратко, щом видеха сивата топка пред себе си, и пак мълчаливи продължаваха гонитбата. И онова, което следваше, му беше съвсем неясно; с още цвъртящия заек в устата си те се впускаха обратно към човека и там го оставяха в краката му сякаш той бе гладно и малко кученце, което трябваше да нахранят. Въртяха се за кратко около човека тупаха признателно и вярно тънките си опашки в земята и по същия начин мълчаливо хукваха да търсят нова диря. Дори да не видеше всичко с очите си, скрит в някоя тръница или падинка, само с носа и ушите си Лишко разчиташе това, което правеха. Мъчително недоумение го сковаваше. Току-що свикнал с дивите закони на полето и горичките, неотдавна оставил законите на селския двор, подобно държане той никъде не беше срещал, а природата в него, която го бе научила на толкова неща и го беше извела от толкова опасности, също мълчеше пред тия предателства на законите, като че и сама объркана.

Но не беше само това неразбираемото у ловджийските песове. С всеки ден те го объркваха все повече и повече. Някои преминаваха достатъчно близо до неговото случайно скривалище и той знаеше, че са го открили и че ще го нападнат. Те само изръмжаваха по-силно и пак мълчаливи продължаваха да тичат по зайчата диря. След такова разминаване настръхналата му козина дълго не можеше да прилепне спокойно. Така ден по ден и среща след среща недоумението у него растеше. Ако това се бе случило през лятото, то отдавна щеше да е решено — тогава, в апогея на самоувереността си, той пръв би се нахвърлил срещу първия от тези клепоухи мръсножълти песове, така постоянно нарушаващи кучешките закони. Но сега се чувствуваше от ден на ден по-самотен и застрашен от нещото, което невъзвратимо идваше, носейки опасността. Заякналите му мускули и железните челюсти не бяха никаква утеха в това състояние и с падналия си дух той бе готов да превие опашка и пред най-хилавия и малодушен селски пес. И десетките покани за дружба, които през тези дни бе отправял заедно с упоритата недоверчивост на овчарските песове, го накараха грижливо да прецежда миризмите на ловджийските кучета въпреки отчайващите им странности.

В тоя миг някъде надолу по валога, не много далече, проеча изстрел. Сетерът изведнъж залая гъсто-гъсто, като че настигаше плячка, а Лишковата козина по врата и по плешките настръхна като четка. Носът му долови миризмата на барута — тя се разнасяше наблизо, на стотина крачки назад. В нея беше миризмата на пот; човекът бързаше. Чак сега го обля и миризмата на сетера — тънка миризма на добре гледано, къпано и чистено куче и заедно с това преливаща от враждебност. И тя, толкова близка и силна, потопи и погълна всичките останали. Сетерът се спря за миг, изпънал здраво предните си крака, за да се обтегне добре и да скочи. Той лаеше все така призивно възбудено и тоя лай означаваше: „Идвай, идвай — веднага идвай, господарю!” С внезапно събудена ярост, още по-силна от страха пред приближаващия човек, Лишко налетя върху него и го събори с тялото си. Краката на сетера се преметнаха във въздуха, защото зад него бе наклон, и преди да се изправи, Лишко бе вече върху него. Би го убил само с тялото си, но побеснял, той не преценяваше ни силата на налета си, ни къде и колко забиваше ноктите и зъбите си. Полякът на пътя, човекът в кантона, овчарите с тоягите, песовете им с железните шипове, хора и кучета, по-далечни и по-близки, и ден и нощ, и нощ и ден готови да го убият — всичко това заедно изпълни сърцето му като запален взрив и очите, ушите, ноздрите и всичко останало, което го свързваше със света, за един миг се прекъсна вляно в яростта му.

Сетерът, разбира се, ако беше останал жив, не се спусна да го преследва. И не се обади — остана мълчалив зад него, както бе бил в началото, когато така престъпно бе отхвърлил всички знакове за приятелство, които той му бе направил. И човекът още не бе излязъл при мястото на битката; не се чу ругатня, не екна пушечният изстрел.

На огромни скокове, без усет на болка и чувство за мястото Лишко премина един дол, стръмно свлачище, някакви ливади, някаква горичка и всичко друго някакво, което следваше напред.
* * *

Не усещаше глада, нито жаждата; ядеше, ако плячката сама налетеше в уплахата си върху него, пиеше, ако краката му сами нагазеха водата на някоя вада или рекичка. Яростта измести всички страхове на предните нощи и макар че полето все повече обезлюдяваше, чувството за самота го напусна. Без това чувство кучетата му станаха безинтересни; можеха най-много да разпалят отново яростта му, за да получат урока, който и ловджийският палаш бе получил.

Това продължи няколко дни. Есента напредваше. Пак няколко дни непрекъснато валяха дъждове. Заедно с дъжда капеха листата на дивите круши и сливаците, на бука и лещака от кориите. Сланите след звездните нощи ги бяха подготвили — дъждът и вятърът сега ги събаряха и застилаха поляните и синорите в златночервено. В кишата и студа бавно се успокояваше сърцето му и лека-полека поникваха пак стари грижи и вълнения. Беше умряла само като че завинаги надеждата му да намери другар сред кучетата. И той стана с всички срещнати песове такъв, какъвто беше в дните на лятото — смел и жесток в силата и смелостта си. Но неочаквано и могъщо в тия дни го помами отново споменът за толкова малкото ласкави човешки ръце, които го бяха погалили някога. Младата жена, която го бе хранила в селския двор, момчето с кравите в горичката ... Смътно предчувствие никнеше някъде у него — предчувствие за нещо добро, за нещо хубаво, за ръка, която щеше да го помами, за да го погали, за кротък и дружелюбен глас, който щеше да бръмчи ободрително в ушите му. Така, като човек след много нещастия, той се приготви внезапно за добра промяна, макар че нищо от това, което се случваше, още не я предвещаваше.

* * *

През полето не минаваше никой — тънеха в локви неподметнатите стърнища и дълго и ненаситно пиха хладната вода преораните угари. Накрая те се превърнаха в непроходими тресавища и дори леките сиви зайци затъваха сред тях; сложните им дири, току-що навлезли в калта, се връщаха към синорите и ливадите, ясни и дълбоки и тук, като че отпечатани не върху земя, а върху пластелин. Понеже дъждът валя денонощно, овцете се прибраха към селата.

Денем и нощем, докато тичаше през ливадите да търси храната си, той нямаше вече от кого да се пази. Беше гладен, беше мокър, понякога дълго стоеше край някоя надвиснала с роса като от плод къпина и в тия мигове на кратко затишие видът на оголялото поле настойчиво будеше оная стара тръпка, която бе усетил през август.

Трябваше да направи нещо. Скоро трябваше да вземе някой път и да отиде на други места, където имаше живот и топлина, както бе било тук през лятото. Но нищо не му казваше къде; само неспокойствието и надеждата изпълваха съществото му и го държаха постоянно нащрек. Може би трябваше да се прибере в селото? Многото, което беше научил през лятото, увереността, която бе добил в дните на обилния лов, яростта, която след толкова опасности бе изпълвала жилите му — самият вид на тези места, където едно подир друго се бе освободил от незрелостта и от слабостите си, бяха още много силни, за да го върнат назад. И тръпката, която го викаше към селата, пак заглъхваше в настръхналото му тяло.

С ожесточение толкова по-голямо, колкото по-силен беше гладът му, той се впускаше да обикаля котловината. Престана да избира яденето. Някоя болнава, закъсала яребица, неспособна да лети достатъчно бързо, някое удавено в нощната вода есенно заешко котило, веднъж дори и една костенурка, която потропваше в камънаците на дола, мъчейки се да изпълзи на сухо — тия презрени остатъци, които в дните на изобилието не би и погледнал, го крепяха в дъждовните дни. Това не беше вече плячка, която сам добива, а непълноценен живот, от който природата сама се освобождаваше. А тя правеше това не винаги, когато го мъчеше гладът и с продължаването на дъждовете — все по-ярко и по-рядко.

Ако всичко бе останало така един ден или една нощ — все едно кога, — някога, много скоро, той щеше да се отдаде послушно на оная тръпка, която му припомняше селата и хората. И може би щеше да тръгне натам, както бяха тръгнали преди дъждовете много от полските мишки и птици, зимуващи тук. Но всичко онова, което бе научил през лятото в полето и което го бе спасявало — упоритостта му да преследва плячката до края, непримиримостта, яростта, с която бе посрещал овчарските кучета, там щяха да му пречат повече, отколкото да му помагат; той долавяше това. И като че съществото му някъде много дълбоко смътно разбираше тая опасност и затова в края на краищата през целия сезон на продължителните дъждове полето го задържа.

Докато една нощ задуха вятър и тежките оловни облаци неохотно, един след друг, като биволска черда, се помъкнаха към планината.

Дъждът спря. Продължаваха да капят само листата и вятърът ги разнасяше, сякаш замерваше бавните облаци. И облаците отминаваха, яви се слънцето и вятърът спря. Времето се затопли. Ливадите набодоха отново и меката трева го изпълни с надежди. Заради тревата изневиделица се върнаха цели ята смолисто-черни косове, в мочурищата закрякаха, дошли от север, патици и зайците изпъплиха отново като че изпод, земята.

Това беше краткото циганско лято — времето между есента и зимата, което природата даваше като че да отдъхнат ятата на прелетните птици и да се доприготвят ония, които оставаха тук.
* * *

В циганското лято се раздвижиха и хората. По междуселските пътища и по чакъленото шосе към околийското градче трополяха каруци. Някой стар кон или уморено магаре теглеха бавно, в тек запрегнати каручки багаж — обърнати нагоре с краката маси и столове, кревати с дървени табли и дъски вместо пружини. Върху багажа, любопитно щръкнали глави, седяха по едно-две селски момчета, остригани нула номер, с изпръхнали обгорели лица. Пъргав селянин, неизменно с каскет на главата и обшита с пулове пастирска чанта през рамо, върви отстрани и привидно недоволен, подкарва с пръчка оклюмалото магаре. Момчетата в каручките кокорят очи на всички страни и оглеждат полето така ненаситно, като че го виждат за последен път. От един месец вече е започнало училището и ха днес, ха утре — днес заети в стопанството, утре дъжд вали и не може да се пътува — бащите най-сетне са намерили време да спазарят по някоя евтина влажна стаичка в градчето и бързат сега, в хубавите дни на циганското лято, да прекарат ученическия багаж. „Глей сега — обръщат те отвеяните по есенната равнина погледи на остриганите си синове, — глей що разноски ми струваш: да денгубя аз златно време, да разкарвам покъщнина по пътищата. Сека седмица, кога тръгваш, да пълня торбата с ядене, че и десетачката отделно за тетрадки и книги. Хубаво глей и да учиш, че видиш ли го тоя!”