Ден и нощ, нощ и ден в памет на дядо ми симон гьорев

В тоя миг гърлото му се отвори. Но това не беше неговият глас — изпълненият с безпокойство и надежди лай от зимата, когато още живееше в селския двор. Не беше и късият, сподавен, като че препъван от неясна виновност лай от последните седмици. Това беше нещо друго — един непрекъснат вик, какъвто никога не бе издавал, целият изтръпнал от страха, който го душеше, от заплахите, които усещаше да витаят наоколо, от смъртта, която така изненадващо бе дошла. В тоя непрекъснат вик бе събрана и болката му, и страхът за живота, и скръбта по изгубеното, и жалбата за себе си. Той казваше повече и от най-изразителния лай. Казваше и на него самия неща, които бе носил в себе си и които само смътно бе долавял. Лишко престана да усеща — звуковете на нощта се давеха в ушите му и миризмите се обезцветяваха в ноздрите му. Само купчинките на небесната жар ту просветляваха, ту избледняваха, сякаш самият негов вой ги раздухваше и успокояваше.

Ако сега човек или куче, или нещо друго живо и опасно тръгнеше към него, той нямаше да помръдне въпреки всичките уроци на природата, защото не би го усетил. Но кой ли би тръгнал? Славеите в боровата гора млъкнаха. Притаи се и кукумявката в дола.

Закъснял селянин бързаше към къщи по пътя през гората. Той замръзна за миг, вслушвайки се във воя, и после ускори още повече крачките си.

* * *

Трябваше да нощува навън от торището и след като се измори толкова, че не можеше не само да тича, но и да върви, той се спря и се ослуша. Пред него имаше някакъв трънак, вече зашумен; в коренището му меко тлееше кафява суха пръст — от изгнили листа и пръчки, от изкъртени царевични корени, струпани миналата есен. Изтощен, той пропълзя в трънака и приятно усети краката си да потъват в меката топла пръст. Преди да легне, завъртя глава на всички страни и процеди в носа си миризмите, които се носеха наоколо — нямаше нищо тревожно. Заглъхна в мрака някъде далечно цвилене на кон, мирно спираха стърженето си дребните буболечки из ливадите. Той се отпусна и заспа.

Той се измъкна от гората отмалял и приготвен пак да се свре някъде и да почине. Изведнъж съвсем наблизо отпред го блъсна острият мирис на кучешка мърша. Смазан от самотата на лунното поле, от шумовете на горичката и от тоя страшен мирис, той се разквича, завъртя се объркано около себе си, докато сърцето му от умора и от страх се премяташе отчаяно в тесните му гърди.

Човек на негово място, преследван така настойчиво от присъствието на смъртта, би си помислил, че е вече в плен на призраците. Но той беше куче — усещаше само истинското — и като се посъвзе, долови, че мирисът пред него бе мирис на друг труп — не на Шаркиния.

* * *

* * *

Кракът му оздравя, но още куцаше. Из крайните дворове намираше все по нещо за ядене, а денем прекарваше по герена и по полето. Деца, които пасяха овце или крави, понякога го подгонваха. „Куцо куче, куцо куче” — викаха те след него. Той така свикна с това, както бе свикнал с името си. На три крака вече бе станал достатъчно бърз, за да им избягва.

Пролетта напредваше с всеки ден, все по-топло ставаше и все по-зелено. Имаше храна и извън селото. Веднъж изрови къртица, друг път застигна малко, едноседмично зайче. По полето тук и там из угарите се появиха егреци. Денем овчарските кучета излизаха с овцете и той обикаляше плетищата и кочиите с надеждата да намери храна. Понякога намираше — недооглозган кокал от умряла овца, парцал, с който бяха бърсали гюмовете с мляко. Един път надуши хляб. Този ден още не бе ял нищо и хлябът присви болезнено стомаха му. Овчарите и кучетата бяха излезли отдавна и наблизо не се чуваше нищо. Като обиколи още веднъж кочията, той видя под нея малка дупчица, през която мирисът на хляба хлуеше най-силно. Завря муцуна, а след това и предните си лапи и започна да копае. Не след много дупката се разшири, защото пръстта бе рохкава — егрекът бе преместен тук отскоро. С голям труд успя да се намъкне вътре и веднага намери торбата. Тя бе оставена на трикрако столче до дървеното легло. Бе издута, имаше вътре цял самун. Той я разкъса и яде, колкото можа.

Това беше първата му кражба на хляб — храната на хората. Бяха го учили да взема само когато му дават и сега, когато си бе взел сам, разкъсвайки торбата, се усети виновен. Ушите му клюмнаха, опашката се подви между краката. Но никой не се развика над главата му и никой не го удари. Човешките миризми спокойно стояха по предметите. От един гюм хлуеше силно на прясно овче мляко. На пода до разкъсаната торба бе останал недоизяден половината хляб. Той го захапа. Посегнал бе, за да яде. Но вместо това зъбите му хванаха парчето по-удобно и краката му го поведоха към изхода. Вече знаеше какво да прави — трябваше да скрие сега парчето и да го изяде после, когато стомахът му пак щеше да поиска храна. Това също не бе правил и не бе виждал други кучета да го правят. Но кръвта на дедите знаеше своето и непрекъснато му казваше, че е така и така трябва, и така е по-добре.

Зарови хляба в един глинест сипей на пет-шестетотин метра от егрека, налока се с вода в дерето и спа до вечерта в тополовата горичка. По тъмно се върна за укритото и намери сипея разровен. Наоколо миришеше силно на куче и по трънките стояха пресни знаците му. Беше овчарски пес. Лишко потича известно време по пресните му следи през угарите наоколо, а после се спря. Следите водеха към егрека, който бе ограбил през деня.
* * *

За един месец на полето свикна на много неща, стана по-смел и не се плашеше така от тъмнината, както в началото. Животът на открито му бе приятен, когато бе сит, но дори и в най-голямата ситост понякога му се прищяваше да се върне на пъновете пред хамбара, да легне на стария скъсан кожух върху тях и да заспи. Страхът му от хората, особено от непознатите, бе още голям и той го държеше далеч от къщи.

В началото на май нощите бяха топли и влажни и животът в полето не спираше нито за миг. Шумоляха под тревата къртици, които търсеха корени, из ливадите подскачаха зайци, неясната и остра миризма на лисицата полъхваше отнякъде и веднага изчезваше. Из трънаците пееха славеи, в просъница се обаждаха гугутки. Човешките миризми от деня изтляваха в нощния покой и оставаше само ароматът на дивото, който го плашеше. Тогава най-много му се искаше да се върне. Виждаше стария стопанин и младата господарка и тялото му само го понасяше — напред, през тъмнината, през рововете, в посоката, в която бяха те, в посоката, в която бе селският двор, с който бе свикнал и който бе единственото място въпреки прищевките на стопаните, въпреки всичко — единственото място, в което можеше да се почувствува по-спокоен и безгрижен. Но скоро краката му се изморяваха, сплашваха го кукумявките и прилепите, срещаше го мирисът на умрелите кучета край селските ровове и той оставаше в някоя трънка свит на кравай, но буден чак до сутринта. А сутрин отрано селяните пресичаха герена на път за полето и докато слушаше утринните им груби гласове, шумните удари, с които подкарваха добитъка, желанието му да се върне минаваше. И така до следващата нощ.

Все пак на няколко пъти опита да се върне. През тихите вече дворове се промъкваше трудно не само защото тялото му бе слабо, но и единият му заден крак не бе оздравял съвсем и го караше да залита при тичането. Минаваше през непознати улици, провираше се под непознати огради, но го водеше една вътрешна непогрешимост и накрая излизаше там, където трябва.

Първия път бе току-що пукнало утро. Дворът го очакваше притихнал — не блееха овце, нито агнета, само кокошките вече бяха излезли и щъкаха по хармана. Той премина около къщата, подуши. Никой от хората още не бе излязъл, но по двора имаше неща, които здраво бяха попили човешкото; един скъсан цървул на циментовата площадка пред вратата носеше мириса на стария стопанин, една престилка, с която бяха пренасяни трици, издаваше младата стопанка. Той ги подуши и хукна да търси нещо за ядене. Из целия двор нямаше. Коритото на свинята бе празно, котешката паничка — също. Престраши се да надникне и в сахана на Баро. И той беше празен. Дъното му бе сухо, като че от години там нищо не бе сипвано. Съвсем слаба, откъм колибата идваше Баровата миризма. Той пристъпи, но миризмата нито намаля, нито се усили. Колибата бе празна. Сламата, с която бе настилана някога, още пазеше следите на Баро, а сред нея празна, лежеше примката на синджира му. Сред познатите следи на домошара той усети и една друга миризма, също позната, скорошна, която внезапно изправи козината на гърба му. Това бе лепливият мирис, който бе усетил пред трупа на умрялото куче в дола, мирисът, който се цедеше през топлата още муцуна на Шарка в края на селото, мирисът, който се носеше все един и същ — сладникав и упойващ, и страшен — от труповете на всички кучета, които бе намерил измрели тия дни. Така миришеше и Баровата колиба и тоя слаб полъх във въздуха му бе достатъчен, за да я остави и да изтича пред хамбара. В това време къщната врата се отвори— показа се снахата. Тя излезе с кофа, за да налее вода от бунара, и той, без да смее съвсем да я доближи, я придружи, куцукайки след нея. Като се връщаше с пълната кофа, тя ахна и се спря.

— Лишко — обади му се. — Откъде се взе? Бягай скоро, че ще те отровят!

Той я загледа кротко и опашката му и радостно, и виновно затупа земята.

— Аз те мислех за умрял — заговори тя. — Как оживя? Боже, ама ти си на три крака! Ох, страдното на мама, ох, горкото на мама!

Той прекуцука още две-три стъпки, дойде съвсем близо и вдигна муцуна нагоре.

— Ти си само кожа и кости — рече жената. — Като си оцелял от лопатата, как се опази от хайката? Стой, стой тук!

Донесе му голяма кора хляб, но не му я даде. Заведе го зад къщата и там му я хвърли.

— Яж! — пошепна му. — И после си отивай. Тука ще те отровят. Отровиха Баро, отровиха комшийските кучета. Иди там, където си бил. Тук няма живот за тебе.

Лишко изяде кората бързо, а тя го чакаше и му говореше. Като свърши, наведе се да го погали. Изтръпнал, той усети топлата й ръка да се плъзга по гърба му — от главата през ушите, назад. Ушите му се присвиха признателно, сърцето му бързо-бързо затупа. Откога, откога не беше усещал топла човешка ръка върху гърба си, откога не бяха му говорили ласкаво. Само бой, ругатни и хвърлени камъни — така бе било, но в тоя миг, докато тя пак и пак дърпаше ръката си назад по гърба му, той бе забравил вече всичко. Изпълнено с обич, сърцето му ту притихваше, ту забързваше и подучен от нещо, което бе дълбоко в него, той повдигна муцуна и я близна. Жената инстинктивно дръпна ръката си, но после още по-доверчиво, още по-пълна с мили думи, продължи да го гали.

— Какво ще правиш, сиротинката ми? — нареждаше тя. — Тук не е вече за теб.

— То и за мен толкова — изхлипа тя. — Влязохме в текезе, па сега вкъщи не може да се влезе. Мъжете се карат, старата е наежена — няма, няма живот.

Гласът й жужеше над него и бе пълен с обич и с нещо по-силно от обичта, нещо, което бе усетил в гласа на стария стопанин оная нощ, когато той седеше сам на старите турски керемиди в градината. Ръката й все така топлеше гърба му — назад-напред. Той се отпусна на земята, замря, обърна се по корем, вирна нозе. Смешно стърчаха краката му, посегнали да я закачат.

— О-о-о, маминото, о-о-о, маминото — нареждаше жената.

После тя отведнъж спря да го гали и дръпна ръката си.

— Хайде! Хайде, че ще ме подирят. Ето, жените се събират.

Чу се откъм улицата глас на жена, която я викаше. Преди да й се обади, тя го вдигна и го понесе към оградата.

— Трябва да си идеш! — бъбреше тя над него. — Върви и не се връщай!

От плета се наведе и го пусна на улицата, а след това махна с ръце да го отпъди: — Хайде, чиба!

Той стоеше, дигнал глава там, където го бе оставила, и я гледаше.

— Върви! — махна отново тя. — Бягай, бягай далече!

Понеже той не мърдаше, тя се наведе, взе камък и го подхвърли. С подвита опашка Лишко прекуцука няколко крачки и пак спря. Тя махаше след него, пъдейки го, чак докато го прогони до кръстопътя. Той я изчака, върна се и влезе в двора през градината.

Човешкият свят си оставаше все така неразбираем и непостоянен, какъвто си беше, но сърцето му пазеше обичта, с която жената го бе галила и някога, и сега, и заради нея той бе готов отново да понесе всичко, но да я изпита още веднъж и още веднъж.

Младата излезе на работа. Мъжът й, който го бе ударил, се щураше насам-натам из двора. Мина за нещо край хамбара и го видя.

— Я — учуди се той, — ти възкръсна ли? Лишко, на, Лишко!

И се тупна по джоба, да го помами. Боязливо той скочи от пъновете и тръгна към него.

— Охо-о — рече младият, — само ногата ти е саката. Сега пък теб требва да тровим. Я чакай да видя дали е останало някое топче от Баро.

Той влезе в къщи и веднага излезе. Мачкаше нещо в ръката си.

— Имаш късмет — рече му. — Чакай да ти омеся комката.

В ръката му имаше среда от хляб и той я помачка още малко.

— Ще ми отвориш работа да те изхвърлям наново, ама като от лопата не разбираш, нема начин. На, лапай!

Подхвърли му високо хляба и Лишко го хвана още във въздуха.

— Е това е — рече младият господар, като отупваше дланите си. — Много здраве на брат ги Баро.

Той се обърна и отиде към сайванта, за да търси тесла; от седмица вече работеше в стопанския двор — правеха обори за добитъка.

Лишко стисна хапката хляб и в устата му силно лъхна оня леплив дъх, който бе усетил при Варовата колиба, от разтворената предсмъртна муцунка на Шарка в падината и който така упорито вонеше от разлагащите се кучешки трупове из деретата. Той изплю хапката, а след това стомахът му дълго се обръщаше и заедно с оная коричка, която жената му бе дала сутринта, течеше горчива слюнка.

На обяд яде от копанката на прасето. Помията бе постна — от трева и трици, но в нея го нямаше страшния мирис на мъртвите кучета.

— Я, ти още не си пукнал? Ама бая си увесил ушите. Утре май ще си при Баро.

Другите влязоха в къщи и тогава младата пак му донесе хляб. Сега не се наведе да го помилва, но докато гризеше корите, той успя да се потърка благодарно в краката й.

— Ако оцелееш, бягай! — рече му тя. — Защо не си човек да ти кажа? В туни свети бягай, само тука не стой.

Той пи вода от паничката на кокошките, покатери се на пъновете и прекара там нощта. Сутринта не стана от мястото си, макар че външната врата се бе отворила отдавна и стопаните по няколко пъти излизаха на двора. Старата изнесе пълна паница жито и отиде да храни кокошките. Той скочи от пъновете, защото още помнеше, че след кокошките идваше ред на прасето, а от неговото корито винаги можеше да се отмъкне нещо. Но преди да се върне за храната на прасето, старата се развика, запроклетисва и от къщата пръв на виковете се отзова синът й. Той застана на плочника, прозина се и попита:

— Кво е? Защо будиш махалата?

— Махалата! — викна тя. — Я ела да видиш какво е станало, пусто да остане и теглото, и животът. Все на нас ни се случи!

Младият прекоси двора и отиде при нея.

— Кво ма? — попита пак той. — Кво е станало?

— Не видиш ли? — викаше тя. — Кьорав ли си? Две кокошки от най-хубавите, дето най-редовно носеха, са умрели. Я гледай!

Наистина беше измъкнала от курника две кокошки. Те лежаха в краката й с прибрани криле и разтворени човки.

— Я виж дали е по двора кучето? — сепна се младият. — Лишко, дето вчера се върна.

— Аз какво му приказвам, а той... — избухна пак старата. — Ей го, (бесът му с бес, ей го пред хамбара. Него го има, кокошките нема ...

— Мамицата му — прекъсна я синът й. — Сега вече ще го утрепя.

Той вдигна мотиката и предпазливо тръгна към хамбара. Пристъпваше тихо и я държеше така, че и без да вижда лицето му, Лишко би разбрал какво го очаква. Но той го гледаше и прочете там гнева, който човекът криеше. Бързо се провря под хамбара, измъкна се от другата страна и закуцука към плетището. Побеснял, Петър се хвърли след него и замахна. Плетът изпращя и два-три гнили пръта се пречупиха.

Но Лишко се бе проврял вече в чуждия двор и с всички сили тичаше през него.

* * *

След пет-шест дни, като поскита край селото и понабра страх от хората, които случайно го срещаха и гонеха, една нощ той отново се върна в двора. Беше пребит от ходене, беше гладувал и веднага обиколи местата, където очакваше, че има нещо за ядене. Не намери нищо. Под стобора в тъмнината чу някакъв шум и дълго души, за да разбере от какво идеше. Шумът не се повтори и той слезе да провери. В ъгъла се бе свряла кокошка и макар че не го виждаше, тя усети стъпките му и разтревожено се разгъргори. Той бе готов да се върне, но в тъмното кокошката слепешката налетя на него. Уплашен не по-малко от нея, той я захапа и след миг усети месото й — топло, пълно с кръв — между зъбите си. Тя престана да курка, а след още малко под стобора се валяха само краката и перушината й.

Сутринта старата излезе първа и дойде да вземе подпалки за печката. Тя го видя в сутрешния сумрак, но не се развика, както обикновено правеше, а се приближи тихо и като издърпа една къса вършина от купчината за подпалки, замахна. В мълчаливата си ярост тя успя два-три пъти да го удари здраво, преди да се измъкне от краката й и да се провре в съседния двор.

Старата много вика след него и разбуди жълтата кучка на комшиите — единственото куче в махалата, което се бе отървало от хайката.

След две нощи той пак дойде и обиколи целия двор, за да търси храна. Отново нямаше нищо, а и никаква кокошка под стобора не се намери Лек вятър го помами към градината — там миришеше на хляб. И наистина още щом прескочи плета, попадна на голям залък. Вече бе посегнал да го налапа, когато сред кротката хлебна миризма тънко се процеди познатият, остър, страшен лъх. Той заскимтя.

Колкото и да бе гладен, и тоя път не хапна от хля ба и като прекуцука градината, измъкна се през един мазгал на улицата.

Това бе последното му посещение в двора, в който беше израсъл и в който бе изкарал едно спокойно лято и една есен, една пълна със страхове зима и една кратка пролет; двора, в който бе прекарал толкова много, толкова страхове, колкото може би никога вече в. оставащото му да живее време нямаше да прекара.

Едно друго куче, черно цялото, с отрязана опашка, поради което и непознатите хора го наричаха Гуджо, също скиташе край селото и нощуваше в порутената барака на въжената линия. То беше едро, но доста наплашено и в деня, когато се срещнаха, първо удари на бяг през зеленото платно на герена. Не след много пак се срещнаха в един дълбок път. Подмушило опашка между краката си, то тичаше гузно по пътя, когато насреща му изскочи Лишко. Един миг постояха така, после то изръмжа. Понеже нямаше накъде да бяга, а и се страхуваше, че черното ще го догони, Лишко също заръмжа, но по-тихо, покорно, молейки. Приближиха се един към друг и предпазливо, с озъбени муцуни се обдушиха. След това Гуджо вирна високо остатъка от опашката си и продължи в своята посока, без да се извръща назад. Лишко изведнъж също се отказа от намеренията си и като остана малко по-назад, затича след него.

Така един зад друг те обиколиха няколко ливади и намериха птиче гнездо. Черното куче веднага потопи муцуна в яйцата и се облиза лакомо.

Следобед го заведе дълбоко в нивите — толкова дълбоко, че човешките миризми наоколо съвсем се загубиха и само дъхът на някой заек, на суяк или на мишка, която с цвъркане пресичаше пътя, тлееха из въздуха. Пред една малка дупка черното куче лежа повече от час и с упоритостта си накара Лишко да го чака. От дупката се подаде малка сива главичка, изписка и пак изчезна навътре. Черното куче се хвърли и заразравя яростно входа. Намериха цяло мише семейство, но-малките мишленца само изостриха глада им.

Този следобед мина бързо, защото непрекъснато бяха заети — гониха из една нива яребица, която в стремежа си да ги отмъкне по-далеч от гнездото падаше съблазнително почти под носовете им. Гониха една объркана невестулка, която разярена ги плю, а след това се шмугна между буците като стрела. От един трънак вдигнаха заек и черното куче доста се потруди да го настигне, но не успя.

Бяха гладни, а се смрачаваше. Макар че наоколо в тъмните ниви се раздвижваха все повече животни, ставаше съвсем невъзможно да ги намират. Стигнаха някакво дере, обрасло е люлякова горичка. Люляците цъфтяха и тежкият им аромат като завеса покри тънките досегашни миризми на мишките и яребиците. Лишко се спря боязливо на високия бряг, но черното куче веднага се шмугна надолу между стъблата на люляците. Той не го последва. Известно време по стръмнината надолу се чуваше все по-тихият ромон на пръстта, която то събаряше след себе си, а след това ромонът заглъхна и миризмата му се стопи в люляковия аромат. В тоя миг някъде в дерето пронизително изкряска сврака и веднага цял рой от гласове я сподири и изпълни въздуха. Чу се лаят на черното куче. Макар че не долавяше мириса му, той разбра, че то беше наблизо и току-що бе открило плячка, която вече гонеше. Лаят му издаваше яростно нетърпение и това нетърпение, явно бе, всеки миг можеше да се превърне в ликуващо тържество, ако я достигнеше. Гладът обгърна страха, който го бе спрял, стопи го и обхванат от същото нетърпение, Лишко се хвърли напред по стръмнината. Това не бе нужно, разбра го още когато засиленото му тяло подрони пръстта и неудържимо се запремята надолу. От корен на корен се чукваха ту главата, ту тялото му и той заскимтя от болка, забравил и глада, и призивното нетърпение на черното куче, и надеждата да завари плячката му недоизядена. Спря се чак долу, в най-ниското, където течеше вода, и в един гьол наблизо се обаждаше тихо жаба. Миришеше на тиня и на жабуняк. В тая миризма той усети присъствието на черното куче. Няколко безпомощни зайчета шумоляха в храстите и те без много труд ги изловиха.

Заедно с него прекараха още няколко дни. Криво-ляво пълнеха стомасите си из зелените буйни ниви, но после заваля дъжд и съвсем измокрени и кални, те се прибраха в бараката на въжената линия. Бараката бе нависоко и от нея се виждаше селото. Чуваше се мученето на крави, неясни гласове и от време на време — кучешки лай. Но те не смееха да слязат долу. Когато се стъмнеше, обикаляха крайните дворове, но оставаха гладни. Един конски скелет стърчеше в ровината под бараката, оглозган отдавна до последната жилчица. Те слязоха при него, опитаха се да разтрошат по някой кокал и понеже не успяха, поблизаха костите, както вече много пъти бяха правили други преди тях.