Ден и нощ, нощ и ден в памет на дядо ми симон гьорев

Духаха постоянни южните ветрове и земята кипна. Слънцето денем и те нощем пълнеха капчуците и канавките и все повече изтъняваше потъмнелият сняг. Котки мяукаха и фучаха една срещу друга по керемидите и все по-силно напълваха и миришеха върбите покрай градската бара. Цяла нощ върволицата обикаля покрайнината и в топлата утрин много от сбирщината отпаднаха, изтощени до смърт или отчаяни. Жълтата кучка се извърна и ги огледа: Лишко, другия овчарски пес, мелеза, тримата тлъсти граждани.

Докато тя ги гледаше, те започнаха каквото трябваше да започнат. И като изквича смъртно, единият от гражданите сви опашка и презглава се хвърли назад. Тя пак затича напред, ала този път кратко, и пак се спря. Все по-настървено те се биха пред очите й и все по-силно Лишко разбираше, че е спечелил. Беше силен, беше едър, беше най-смелият. Ала всичко това не бе нищо, то не бе най-важното. Защото имаше и по-едри във върволицата и по-смели сред по-слабите. Но все по-често жълтата задържаше погледа си на него. И като че през козината и тялото му тя съзираше как кръвта му обливаше зарасналите белези на десетки рани, удебелените хълмчета на напъвани до счупване, но останали здрави кости, отминаваше и носеше в себе си хиляди опасности, които бе срещнал. Тя усети у него далечния мирис на дивото, застлан под дима на дома и под човешката храна. Това я обърка и разтърси — неговата кръв беше силна и чуждото в нея бе само израз на тази сила. Тя търсеше нея. Беше й нужна за онези, които трябваше да роди — да ги роди здрави и годни за живота, да ги роди лакоми и жадни и също така храбри, за да останат живи в хилядите опасности, които той щеше да им предаде и към които кръвта му в жилите им щеше да ги тласка.

Тънкият й нюх, изострен още повече през тия дни от инстинкта за майчинството, усети всичко това. Кръвта й шумеше през поколения напред и едно предчувствие за все такива здрави, яки, умни като лисици, безумни когато потрябва като вълци кучета радостно гореше в съществото й. Изпълнена сега с живот повече отвсякога, победила всяка болка, зарадвана дори и от болката, тя разбра, че само той й е нужен. Острият й поглед прониза до дъно неговия живот. И в мига, в който скочи пак и хукна напред, усетила до себе си неговия хълбок, тя знаеше вече всичко за него — знаеше миналото му, живота му в полето, страховете, които бе надмогнал, всичките му победи и всичките му рани. Тя се забави, той се изравни с нея и светкавично розовият й език близна муцуната му. Тя пак хукна с всичка сила, а подире й като залп отекна тяхната борба. Това не продължи много, само няколко мига — смъртно изквича един от поклонниците, страхът заля лая на друг, погражданеният пришълец изхриптя отчаяно ...

Без да се спира, без да се извръща, почувствувала странни сили в мършавите си хълбоци, тя продължи напред. И всичко в нея могъщо ликуваше както никога досега, защото това бе последният тласък на майчинството, последен сега, последен и в живота й. Беше стара. Тя долавяше, че повече това няма да се повтори, но не бе човек, за да стопява радостта си в меланхолия. И радостта отекна в цялото й тяло — лудостта на живота, радостта на живота, мъката ... Напред я носеха краката й и тържествуващо дигната, се вееше опашката. Отзад на едри скокове я догонваше той и все по-малко оставаше това, което бе между тях ...

Стана ден. Тичаха през полето. Снегът се бе стопил — само преспи и тънки корици лед лъщяха в ливадите. Чучулига се вдигна високо във февруарското небе и прогласи топлината, в която се къпеше.

През този ден и през следващата нощ тя се успокои и мъдро понесе това, което природата й беше предопределила. Внезапно натежа тялото й и краката все по-неохотно я носеха след него. Тя се спираше и дълго цедеше въздуха през ноздрите си; щастлив, той неспирно обикаляше около нея, приканвайки я към нов бяг, към нови ливади и ниви, които се ширеха напреде им. Неспирно гореше пламъкът на възторга в съществото му и неспирно се изливаха сили в тялото му. Полето беше още пусто, но той улови заек. Донесе й го, тя лакомо го изяде, ръмжейки към него като към враг. В една градина намериха колиба, застлана със суха слама; тя дълго почива на сламата и отказа да го последва, когато пак му се дощя да тича.

Тогава я остави и обиколи за плячка околната местност. Така беше на няколко пъти. Връщаше се и я намираше лениво отпусната на сламата. Още от вратата ръмжеше насреща му, а ако се опиташе да я докосне, зъбите й предупредително изтракваха. Но възторгът, който кипеше в сърцето му, преливаше над всичко това и все така радостно възбуден, Лишко се връщаше, за да търси пак заек или яребица. Не го плашеха студената кал на нивите и острият вятър, който излезе в синкавата здрачина на деня. А възбудата му още повече растеше от тихия шум на кипналата земя.

През нощта останаха в навеса. Гладът ги сепваше от краткотрайните унеси и нейното недоволно ръмжене заплашително заглъхваше в тъмнината. Тя става, излиза, прецеждаше миризмите на вятъра и пак се връщаше на сламата. Призори той я изпревари. Още в просъница усети миризмата на заека, отвори очи и веднага хукна навън. Бледосив като утринна мъгла, пъргав като топка, заекът вече бе заскачал надолу по ливадите. Беше далече, беше стар и хитър — Лишко с ноздрите си долови, че той го усети веднага — по-неравномерен и по-далечен се проструи отминаващият му мирис. Но чудната сила от последните дни се разсъни съвсем в тялото му и веднага разсея всичките колебания. Като премина през ливадите и направи зиг-заг на равното, заекът с удвоена бързина се покатери по малък хълм и изчезна напред. Лишко продължи след него.

Слънцето озари високите облаци, заешката диря се пресече от лисича. Известно време лисицата вървя след заека, после миризмите се раздвоиха. Дали бе усетила опасност, или бе разбрала, че това преследване е безнадеждно? Но то наистина беше безнадеждно. И през възторга, който гореше така бодро в сърцето му, Лишко разбра това. После го прониза видът на неговата другарка — беше се отдалечил много от нея.

Пак в галоп, като че не бе току-що изминал цели километри, възбуден, изпълнен с напиращи сили, той се понесе обратно. В навеса не я намери. Това го озадачи. Потърси я наоколо. Мирисът на нейната диря отвеждаше все по-настрани и по-настрани. Той го проследи до коларския път, по който вчера бяха минавали овце, оттам по шосето. Размесен със сутрешните миризми на коне и катрана на каруците, с неприятната миризма на преминал камион, нейният път бе все след тях, нататък и по-нататък през хълмовете. Зад хълмовете, в позната посока, ако се тича в тръс, докато слънцето се изкачи най-високо, се стигаше до градчето, откъдето бяха тръгнали.

Той наближи градчето. Дълго обикаля около него. Яде от кофите на казармената кухня. Преспа в една празна барака на селскостопанския техникум — пак извън градчето, близо до казармата. Откъм къщите го примамваше познатият мирис на сигурността — на храна и подслон, на кучета, над които бе надделял и винаги щеше да ги побеждава. Откъм полето, слаби, достигнаха миризмите на дивото, което се бе събудило заедно със земята и което вече се разнасяше над широкия простор и все повече щеше да го запълва. Слънцето през следващия ден гря по-силно — една дива слива край бараката разцъфна. Нощта беше топла — влажният въздух разтваряше нови пъпки.

От един баир пред него със звън и блеене се сипна подранило стадо. Овчарите го видяха, размахаха тояги и завикаха. Две кучета се втурнаха да го посрещнат. Той се обърна малко, за да не срещне овчарите, и кучетата помислиха това за бягство. Иззад шубраките и през овразите те бързо го настигнаха с яростен лай. Както винаги през ланшното лято, той не се обърна да ги срещне; равномерно, без усилия продължи своя бяг. Когато чу зад себе си задъханото им дишане, се спря и се обърна. Срутвайки се едно върху друго, спряха и те и млъкнаха, изплезили дълги езици, озъбени, вперили малките си глупави очи в него. Той също ги изгледа, видя вирнатите им самонадеяни опашки, настръхналите им уши и като улучи мига на най-голямата тишина, в която те си поемаха дъх, изръмжа. Гърдите му се изпънаха и след това се разтресоха дълбоко. Предните му крака, забити в хлъзгавата земя, едвам го удържаха, а козината около врата му се изправи като грива. И в тоя миг нахалните опашки на двата песа пред него изведнъж, като ударени с пръчка, се отпуснаха, клюмнаха между краката им, ушите им клепнаха, езиците им се прибраха. Той изръмжа пак и те още повече се смалиха, като че искаха да потънат в земята.

Повече не ги закачи, извърна се и както бе тичал и досега, равномерно, спокойно, продължи напред по хребета, а след него остана скимтенето на двете кучета. На хребета вятърът изскочи насреща му и набоде муцуната му с неочаквани, ситни капки. Тръните край пътя, накичени със сухи листа и сламки, остро свистяха. Към дупката си на брега се сурна настръхнал лалугер, изправи се, изгледа го и потъна в отвора. Той изръмжа и отмина, без да се спре. Някаква нива с неорязан ланшен царевичак се ширна от едната му страна. Вятърът свиреше в нея и различни гласове достигнаха до ушите му. „Лишко, Лишко” — викаше някой и той изтръпна. Спря се, ослуша се, задуши въздуха. В сухите листа отново се втурна вятърът, те запукаха, размахаха се безнадеждно и щом той спря, пак се смириха. Името се пробуди за миг в паметта му и може би щеше да тлее там дълго, ако след него не дойде спомен за страха, който бе брал, за боя, който бе ял, за кучетата, които го бяха хапали. Да се живее, да се живее ... Ръмжене клокочеше в гърлото му и във вятъра, който извиваше наоколо. Той го чу. Беше дебело и гневно. Без да се напъва повече и без да спира, той го заслуша — дебело и заплашително. Тръсът му се забави, отмери се по това ръмжене. Той загреба с две лапи в калта, отхвърли я със задните, пак загреба и пак се отхвърли.

Пътят свърши. Далеч, докъдето се виждаха, се белееха застлани с мъгла ливади. Какво имаше след тях? Ниви, кошари, непознато село, или те бяха безкрайни, както бе безкрайно полето, което миналото лято бе обикалял. Но там имаше нещо. Може би бе студът, зимата или човек, излязъл в това утро, за да избива скитащите кучета. Може би бе глутница овчарски песове, която в галоп се носеше към него. Може би беше ...

Но каквото и да беше, равномерно, яростно, като хвърляше кал зад лапите си, той затича насреща му, докато божеството природа победно крещеше единственото, което цяло лято и цяла зима — една цяла година — го бе учила и на което нямаше да има нужда вече никога да го учи.

СЪДЪРЖАНИЕ

Разкази

Играта

Пред неяснотите на бъдещето

Довиждане, довиждане

Дойде!

Зад храстите

Септември наближава

Предчувствието

Боксовата школа

Олимпиадата

Първата победа

Но преди да изляза на ринга