Дипломна работа на тема: „ Екипи и екипна работа в международна компания съдържание: Увод 3 глава първ

2. Ефективно лидерство и лидерски стилове

Определението на лидерството би могло да се сведе до няколко основни момента. Това е едновременно изграждане на добре работещи екипи и групи от хора; процес на насочване и вдъхновяване на членовете на екипа за постигане на поставените цели; способност да се оказва влияние, в това число да се упражнява поведение, водещо до доброволна промяна на поведението и становищата на останалите; използване на индивидуалните способности на всяка отделна личност в екипа.

От организационна гледна точка се различават формални и неформални лидери. Формални са тези, чието лидерство е пряко свързано с позицията им в компанията: когато мениджърът ръководи своите подчинени, когато на служител в компанията му е възложено да сформира временен екип, който да управлява. Една от основните функции на мениджърите е да изпълняват ролята на формални лидери. За разлика от тях, като неформални лидери се определят всички онези личности, които, независимо от позицията си в компанията или мястото си в екипа, успяват да накарат останалите доброволно да вземат участие при постигане целите си. Ако ръководителят на екип, разработващ продукт, пострада при инцидент и някой от членовете на екипа успее да обедини колегите си и те да приключат поръчката си за голям клиент навреме, тогава този служител упражнява неформално лидерство.

Съществуват различни подходи при изучаването на лидерството - подход на отличителните черти, поведенчески подход, ситуационен подход - всеки от които има своето място при анализа на екипната работа на международните компании.

Подходът на отличителните черти е свързан с най-старите систематизирани опити да се обясни лидерството. Те са насочени към изследване на личностните характеристики на лидерите. Предполага се, че лидерите се раждат такива, а не се създават. Изследванията при този подход са били насочени към сравняването на чертите на тези, които са лидери, с тези, които не са и сравняването на чертите на ефективните лидери с тези на неефективните.

Въпреки ограниченото приложение на тази теория, хората все още разглеждат лидерството през призмата на отличителните черти. Например, в много от случаите, когато трябва да се вземе решение при наемане или повишение, управляващите избират човека, за когото се смята, че има „лидерски потенциал”. Ако трябва да се реши кой от двама еднакво опитни кандидати да сформира екип или да заеме ръководен пост, по-често те избират онзи, който е по-самоуверен и забележителен, изхождайки от позицията, че той би могъл да бъде по-ефективен лидер.На таблица № 2 са представени отличителните черти, свързани с ефективните лидери.

Първото систематизирано изследване по въпроса за поведение на ръководителя спрямо групата е осъществено през 30-те години на миналия век в университета Айова от Лшдат, Луин и Уайт. В резултат проведените проучвания се определят няколко основни ръководни стила и тяхната ефективност. Основният критерий за разграничаване различните варианти на ръководно поведение - начина на вземане решение от ръководителя - става основен за формулиране на три типа ръководство, определени от Курт Левин: авторитарен, демократичен и либерален.

Авторитарен стил на ръководно поведение означава, че ръководителят взема сам решенията и ги възлага на групата за изпълнение. Демократичен стил е този, при който ръководителят при вземане дадено решение се вслушва в мненията, препоръките, нуждите и желанията на членовете на групата или държи на участието им в процедурата по вземане на решение. Либерален стил на ръководство е този, при който ролята на ръководителя е много ограничена. Групата взема своите решения без влиянието на ръководителя. По-долу са дадени систематично различните видове стил на ръководство.

При авторитарния стил на лидерство ръководителят черпи силата си от мястото, което заема; не се радва на доверието на членовете на групата; смята, че парите са единствената отплата за труда и мотиватор за работещите; отдава нареждания без обяснения и уточнения на членовете на групата. А подчинените от своя страна не поемат отговорност, а просто изпълняват заповедите; работят добре само в присъствие на ръководителя.

При либералния стил, лидерът няма вяра в ръководните си способности; не поставя цели на групата и подчинените вземат решенията според желанията и преценките си; имат ограничена производителност; показват ниска заинтересованост за работата.

Лидерът, според демократичния стил взема решения в присъствието на групата, в случаите, когато му се налага да взема еднолично решение, като обяснява причините за това и отправя обективни критики и похвали. А подчинените му приемат нови идеи и промени и имат развито чувство за отговорност; както и че успешно изпълняват своите задължения.

Според Хюс явлението харизматичен лидер се обяснява чрез създадена факторна система, обхващаща: персоналните особености на лидера, спецификата на последователите и характеристиката на ситуацията .

Личностните характеристики на лидера са първата значима група фактори тук. Погледът върху събитията и бъдещето е сред най-отчетливите му особености. Лидерството по природа е ориентирано към бъдещето, включва идея за „напред, за водене на хора „от тук – там”. Става дума за това, че нито „тук, нито там”, нито „как напред” са винаги толкова „очевидни”. Истинското лидерство в повечето случаи включва способността да се вижда отвъд реалността, която ни заобикаля, да се улавят и невидимите недостатъци на организацията и да се предлага ясна посока на развитие. Тук има и достатъчно допълнителни интересни моменти. Има идеи, че лидерският поглед за събитията и бъдещето е по-скоро способност да се обобщават и синтезират идващи от различни посоки и противоречиви помежду им идеи и информация. Интересни са също и обединителният и стимулиращият ефект, които погледът на лидера предизвиква сред групата.

Реторичните умения са всъщност вторият личностен фактор на харизматичното лидерство. Мястото на този фактор е сравнително очевидно: само погледът не е достатъчен, той трябва да бъде споделен, „сведен” до последователите. Често срещани във връзка с това са инструменти като: метафори, аналогии, митове, умение за „смесване” на недоволството от настоящето с привлекателна представа за бъдещето, използване на различни „езици” за различните групи слушатели, умела употреба на речеви техники като повторения, паузи, ритъм, динамични контрасти и с помощта на всички тези средства лидерът придава силен емоционален заряд на посланието си й го прави значително по-убедително, стигайки понякога почти до границата на масовата хипноза.

Имиджът и умението да се внушава доверие също не са за подценяване като фактор на харизмата, Лидерите изграждат у последователите си доверие към себе си и към своя поглед, давайки вид на желязно самоуверени, на непоклатимо убедени в правотата на убежденията си, внушавайки саможертвеност и нечовешка морална сила, Те съумяват да бъдат възприемани като изключително способни, необикновени, гениални, успяващи, силни, независимо от степента, в която реално са такива. Няма рецепти за постигане на този привлекателно звучащ ефект, за целта се ползват средства като: демонстриране на жертвоготовност в името на интересите на последователите, умело самоизтъкване, убедително артистично преувеличаване на собствения принос и други.

Успешното лидерство изисква от водача и персоналност. Тук става дума не толкова за императивно налагащата се необходимост лидерът да бъде личност, открояваща се персона, а за своеобразното напомняне на факта, че харизмата е свързана с индивидуалността на лидера, а не с неговата позиция в йерархията, не с длъжността му. Последователите са свързани емоционално с лидера. Водените не само се чувстват изгубени без оценката на лидера си за собствената им ценност, на тях им въздействат всеки негов поглед, жест, мимика, интонация в гласа. Следователно, харизмата е нещо строго лично. Лидерът няма заместници и приемници. Това е колкото хубаво, толкова й опасно. Колкото и светла да е личността на лидера, за харизматичното лидерство са нужни още предпоставки: определена характеристика на последователите и спецификата на ситуацията. Това е възможно само ако е налице идентификация на хората с лидера и с неговия поглед върху събитията и бъдещето. Емоционалната обвързаност е в основата на разглежданата идентификация. Тя кара последователя да дефинира себе си, ценностите си и целите си чрез своя лидер; той се стреми да му подражава и изпитва необходимост от одобрението му; сдобива се с кауза, надхвърляща значимостта на собствената му личност. Става въпрос и за повишен емоционален статус на последователя. Всички изследвания потвърждават в един глас, че у обектите на въздействие се наблюдава по-голяма психична възбуда, когато слушат вдъхновени речи. Това приповдигнато емоционално състояние съответно резултира в по-усърдна работа и е един от желаните ефекти на лидерството. С идентификацията с лидера във висока степен е свързана в следващата характеристика на последователите, необходима за доброволната готовност за подчинение. Става въпрос за том, че в условията на добро харизматично лидерство последователите приемат лидера безусловно, желаят да му се подчиняват и вярват в правилността на неговите идеи. Всеки от нас е срещал хора, които излъчват авторитет. В крайна сметка, подложени на силно въздействие от разглежданото естество, натоварени емоционално, идентифицирани с лидера и желаещи да го следват, последователите усещат в себе си чувство за особена сила. Те вярват повече в себе си и очакват, че усилията им ще доведат до резултат.

Средата на взаимоотношението лидер - последователи има също своето значение. Ситуацията понякога благоприятства разгръщането на потенциалното харизматично лидерство в реално, а понякога пречи. За особено благоприятно в случая се приема, ако са налице две ситуационни характеристики: наличие на някаква криза (кризисен момент, сериозен проблем пред организацията, „трудни времена” или трудна промяна); наличие на взаимосвързани задачи, т.е. степента, в която изпълнението на определена задача изисква общи и координирани усилия от страна на членовете на групата.

Ренсис Ликерт формулира четири основни стила (наречени от него системи), разпределени между силен авторитаризъм (още автократизъм – единовластие) и система на участие.

• 
  Система І: експлоататорско – авторитарна;
  
• 
  Система ІІ: благосклонно – авторитарна;
  
• 
  Система ІІІ: консултативна;
  
• 
  Система ІV: участие.
  

В своята теория Ликерт предполага, че лидерът отделя внимание на работата (задачите) и хората. Той, обаче посочва, че стилът неизменно ще бъде ориентиран или към работата, или към хората.