Процес на присъединяване към ЕС и ИВС

Процес на присъединяване към ЕС и ИВС

Членство Критерии от

в ЕС Маастрихт

Критерии от Поне 2 години във

Копенхаген ВМ II Членство в ИВС

4.1.1. Предприсъединителен етап

Първият етап се определя като предприсъединителен, тъй като водещите цели в политиката на държавата, включително и на икономическата й политика, се свеждат до изпълнението на основните изисквания за приемане в ЕС или т.нар. Копенхагенски критерии. Тези изисквания са обобщени от Европейският Съвет на заседанието му през м. юни 1993 г. в Копенхаген  и тяхното изпълнение е задължително за държавите, стремящи се към членство в ЕС(вкл. България), за да се започнат преговори за приемането им. В синтезиран вид те включват:

● Стабилност на институциите, гарантиращи демокрацията, законността, съблюдаването на правата на човека и защита на малцинствата;

● Функционираща пазарна икономика и капацитет за устояване на свободния конкурентен натиск в рамките на Европейския съюз;

● Способност да се поемат задълженията, произтичащи от членството, включително приемане на целите в политическия, икономическия и паричния съюз;

● Конституционна и законодателна съвместимост; проведена административна реформа.

Копенхагенските критерии не засягат пряко валутната и финансова политика на държавата - кандидат за членство. Най-близко до тези области е съдържанието на третия критерий (способността на държавата да поеме задълженията, произтичащи от членството в ЕС, включително придържане към целите на политическия, икономическия и паричен съюз). Основно изискване тук е пълното либерализиране на режима за движение на капитали. Съгласно чл.56 от Договора за Европейската Общност (ДЕО) това означава да се премахнат всички ограничения върху движението на капитали и върху плащания между държавите-членки, както и между тях и трети страни.

4.1.2. Присъединителен етап.

Вторият етап в процеса на интегриране към Европейския паричен съюз е присъединителният етап. Той обхваща периода между датата на членство в ЕС и датата на пълноправно членство в Европейския паричен съюз ((ЕПС). През този етап България следва да изпълни маастрихтските критерии за членство в еврозоната, в това число и участие в новия валутнокурсов механизъм на ЕС (ВКМ II). В етапа на пълноправно членство в ЕС нашата страна следва да спазва много по-стриктни правила и изисквания както по отношение на своята икономическа, така и по отношение на своята парична, валутна и валутнокурсова политика. Една от сферите, в които България следва да прилагат по-стриктни правила през втория етап е валутнокурсовата политика. Съгласно член 124 от Договора за създаване на ЕО, държавите-членки следва да третират своята валутнокурсова политика като въпрос от общ интерес. Това от своя страна означава, че е необходимо държавите-членки да избягват прекомерно силните колебания на курса на националната валута, в това число и прилагането на силна девалвация. След датата на членство в Европейския съюз, новата държава-членка следва да се присъедини към валутнокурсовия механизъм - ERM II, който се установи през 1999 г. и който замени валутнокурсовия механизъм в Европейската валутна система. Въпреки че няма краен срок, в който България като нова държава-членка на ЕС да стане член на ERM II, участието минимум от две години в този механизъм при спазване на нормалните граници на колебания е задължително условие и един от маастрихтските конвергентни критерии за членство в еврозоната.

През втория етап новата държава-членка на ЕС приема ежегодно средносрочни Програми за сближаване (Convergence Programmes) съгласно Пакта за стабилност и растеж. Тези програми предоставят информация за различни аспекти в процеса на сближаване на националните политики и параметри, включително и по отношение на средносрочните цели на паричната политика и връзката на тези цели с валутната и ценовата стабилност. Те са насочени не само към изпълнението на маастрихтските критерии за сближаване, но и към останалите аспекти на икономическата, парична и валутна политика, които са необходими за постигането на по-тясна конвергентност между страната и останалите държави-членки от ЕС.

Правилата за приемане на нова държава-членка в еврозоната са разписани в членове 121-123 от Договора за създаване на Европейската общност. Поне веднъж на две години или по искане на държава-членка с право на изключение, Комисията и ЕЦБ внасят доклад до Съвета на ЕС. Този доклад отразява както съвместимостта на националното законодателство на съответната държава-членка, така и постиженията й във връзка с осъществяването на висока степен на устойчиво сближаване и изпълнение на конвергентните критерии. След консултиране с Европейския парламент и след обсъждане в Съвета, който заседава на равнище държавни и правителствени ръководители, Съветът на ЕС взема решение с квалифицирано мнозинство дали държавата-членка изпълнява необходимите условия и дали да се отмени изключението (дерогацията) по отношение на тази страна.

Решението за обменния курс, при който валутата на съответната държава-членка да бъде заменена с еврото, се приема с единодушие. Предложението отново е на Комисията, след консултиране с ЕЦБ, а единодушното решение се приема от Съвета на ЕС, съставен от държавите-членки на еврозоната и заинтересованата държава-членка.

4.1.3. Заключителен етап

След въвеждането на единната валута държавата-членка без право на изключение продължава да приема средносрочни програми към Пакта за стабилност и растеж, но оттук нататък те са под друго наименование, а именно- Стабилизационни програми (Stability Programmes). Тяхната основна цел е да бъде стабилизирано и запазено нивото на конвергентност между съответната държава-членка и останалите държави в еврозоната.

Този вид програми са до голяма степен идентични с Програмите за сближаване, но съдържат също така и специфични моменти. Една от спецификите е липсата на информация по отношение на средносрочните цели на националната парична политика и връзката на тези цели с валутната и ценовата стабилност. Това се дължи на факта, че паричната и валутната политика вече не се провеждат на национално, а на наднационално европейско равнище от еЦБ.
4.2. Валутнокурсова и парична политика на България в периода 1989-2005 г.
През разглеждания период 1989-2005 г. България преминава през две ясно разграничени фази, отличаващи се както по отношение на валутнокурсовата, така и на провежданата парична политика. Първата фаза започва през 1989 г. и приключва през 1997 г. с края на валутната и финансова криза. Втората фаза започва с въвеждането през 1997 г. на паричния съвет и продължава до днес.

Първата фаза се отличава с прилагането на управлявано плаващ валутнокурсов режим, характеризиращ се с периоди на относителна стабилност на валутния курс, последвани от периоди на рязка девалвация на националната валута. Първата сериозна валутна криза е регистрирана в началото на 1994 г. До възникването на кризата съотношението лев/щатски долар се движи около 23-27 лева за щатски долар. През март курсът рязко се повишава като достигна равнище от около 70 лева за щатски долар. Втората валутна криза е още по-сериозна и продължителна, като за периода февруари 1996 г. – февруари 1997 г. валутният курс се повишава десетки пъти. Докато в началото на 1996 г. съотношение бе 70-80 лева за долар, то през февруари 1997 г. достига връхната си точка, като на 14 февруари 1997 г. съотношението е 2 936,7 лева за долар. Нестабилността на валутния курс през тази първа фаза предопределя и масирани валутни интервенции на Българската народна банка (БНБ), които не винаги успяват да доведат до желания резултат. Паричната политика на БНБ след 1989г. се оказва неефикасна и неефективна – инфлацията галопираща, вътрешното и външно обезценяване на лева е перманентно и става все по-динамично. Самата банкова система се декапитализира и дестабилизира, дори започва да колабира.

Втората фаза на развитието на валутнокурсовата политика в България след 1989 г. се характеризира с прилагането на режима на паричен съвет, въведен през 1997 г. Любопитен е факта, че идеята за въвеждане на паричен съвет в България не датира единствено от периода на валутната и финансова криза, но възниква още в самото начало на прехода. В началото на 1990-те години обаче тази идея не успява да придобие достатъчно популярност както сред научните, така и сред политическите среди. Едва след сериозната криза от 1996-1997 г. и невъзможността тя да бъде преодоляна чрез други методи, се налага чувствителна промяна както на валутнокурсовата, така и на паричната политика и въвеждането на 1 юли 1997 г. на режима на паричен съвет.

Един от ключовите въпроси при въвеждането на паричния съвет е бил избора на резервна валута, като дебатът е бил между три основни варианта. Първият вариант е бил за фиксиране на българския лев към щатския долар, тъй като по-голямата част от външния дълг и външнотърговските дейности са били деноминирани в щатски долари. Вторият вариант е бил за фиксиране на лева към германската марка с оглед целта на България да стане член на ЕС и в последствие на Европейския паричен съюз. Третият вариант е бил за валутна кошница съставена от щатския долар и еврото. След проведените дискусии се взема политическо решение за прилагане на втория вариант.

Ръководната стратегия на МВФ се осъществява посредством ясно изразена стабилизационна програма. Но все по-често се чуват мнения, че МВФ е остаряла структура с много бавен темп на стабилизационната програма и докато се опитва да излекува икономиката със стари методи и похвати болестта ще се разпространи още повече. Фактът че в България от въвеждането на валутния борт до днес се смениха няколко правителства и никое от тях не посегна на валутния борт, доказва че дейността му е ефективна.

Изследванията във връзка с подготовката на България за членство в еврозоната акцентират до голяма степен на това дали България следва да запази режима си на паричен съвет, или да премине към друга форма на парична политика, в т.ч. към предсрочно приемане на еврото чрез едностранна и несъгласувана с ЕС евроизация. Фактът че в България от въвеждането на валутния борт до днес се смениха няколко правителства и никое от тях не посегна на валутния борт, доказва че дейността му е ефективна. Европейските институции, в т.ч. Европейската комисия и Европейската централна банка, заявиха, че присъединяващата се към ЕПС страна може да запази режима си на паричен съвет, но при условие че тя се присъедини към европейския валутнокурсов механизъм (ERM II) за период най-малко от две години /за България 2009-2010/ и че запазването на фиксирания курс следва да остане едностранен ангажимент на съответната страна, като ЕЦБ няма задължение да го финансира. Потвърждение на тази позиция е фактът, че Естония и Литва станаха членове на ERM II именно с режим на паричен съвет. До въвеждането на еврото България ще запази валутния борд. Страни, които са поддържали твърдо фиксиран валутен курс за дълъг период преди членството си в паричния съюз, имат по-добри резултати от другите икономики. Това е естествена последица, тъй като тези икономики са се приспособили да оперират при условията на екзогенно определяни монетарни условия. От гледна точка на логиката режимите на паричен съвет са по – добра политическа рамка за подготовката за членство в паричния съвет.

България отдавна е обявила намерението и ангажимента си да се присъедини към еврозоната и да приеме еврото в най-кратък срок след членството си в ЕС, а то започна на 1 януари 2007 г. Както формулира член 5 от Договора за присъединяване, пътят към икономическия и валутен съюз започва именно след пълноправното членство. Но приемането на европейската парична единица, която да замести българския лев, преминава през етапи, през които върху България ще се осъществява наблюдение за изпълнение на икономическите критерии, залегнали в договора от Маастрихт.
4.3. България- настоящи преспективи за членство в Еврозоната
Въвеждането на еврото като национална единица както за налични, така и за безналични разплащания е следващата логична стъпка в стремежа на Република България към членство в Европейския икономически и паричен съюз (ИПС) след подписването на Договора за присъединяване и влизането му в сила от 1 януари

2007 г. Тя е неизбежна, тъй като в Договора за създаването европейската общност (ДЕО) е заложено неотменимо изискване към всяка присъединяваща се страна за въвеждане на еврото. Въпросът следователно е за избора на подходящия момент. Най-важното стратегическото решение за една страна, присъединяваща се с дерогация към ИПС, е определянето на времевия хоризонт, в който тя желае и може да се присъедини към еврозоната и да въведе еврото като национална парична единица. Процесът на формулиране на това решение трябва да се основава както на изходната позиция по отношение критериите от Маастрихт, разгледана за България в раздел III, така и на съществуващата институционална рамка на провеждане на макроикономическата политика, която в много голяма степен предопределя проявлението на ползите и разходите за обществото от избора на един или друг времеви хоризонт за членство в ИПС.

След получаване на пълноправно членство в ЕС, България заявява намерение да влезе в Еврозоната с евентуална дата 01.01.2010 г. тенденциите в развитието на българската икономика преди възникване на кризата преди 2009 г.показват, че тя бързо се приближава към стойностите на Мастрихтските критерии за номинална конвергенция чрез комбинацията от силна фискална политика и паричен съвет:


В началото на ноември 2009 г. финансовият министър Симеон Дянков фиксира 2013 г. като срок за влизането на България в Еврозоната. За да се случи това, страната ни трябва да покрива маастрихтските критерии и освен това да стои поне 2 години във валутния механизъм ERM II (чакалнята за еврото). Това означава, че влизането в ERMII трябва да стане най-късно през 2011 г. Новото правителство обяви, че ще започне разговори за влизане в чакалнята още тази година, но се наложи да охлади ентусиазма си. Това се случи, след като Съветът на икономическите и финансовите министри в ЕС - ЕКОФИН, и Европейската комисия приканиха България да почака, докато всички държави внесат своите конвергентни програми - в края на януари 2010 г. Този тип документи описват на макрониво провежданите политики. Там се посочва какво отделните правителства смятат да правят в областта на платежния баланс, бюджетната сфера и финансовата система, както и отражението на действията върху БВП. След това се прилага и национална програма за реформи (Лисабонската програма), като тя посочва структурните политики за постигане на поставените цели в конвергентната програма. На практика това е връзката между макрополитиката и прилагането й. Всяка програма е с хоризонт 1+2 години и се актуализира ежегодно. Кризата обаче засегна държавите по-сериозно от първоначалните очаквания и принуди много от тях да реализират свръхдефицити в своите бюджети (по критериите за еврозоната това означава отрицателното салдо да надхвърли 3% от БВП). Затова и крайният срок за предоставяне на конвергентните програми бе удължен от 30 ноември 2009 г. до 31 януари 2010 г. Според повечето коментатори за България това послание, разчетено между редовете, означава две неща. Първо, от Европейската комисия и ЕКОФИН искат да се убедят в способността на кабинета "Борисов" да лансира благоразумна фискална и макроикономическа политика и, второ, да покаже, че може да я изпълни. Във времето до 31 януари България ще е приела бюджета за следващата година, но ще се знае и дали е съумяла да балансира тазгодишния, който към края на юли вече бе с 370 млн лв. дефицит, а това се равняваше на 0.5% от прогнозирания БВП.

„2016-2017 г. е реалистичният период за влизането на България в Еврозоната. В момента страната ни не е готова, не бива и не може да се присъедини към тази икономическа и финансова структура.” Около това становище се обединиха днес група водещи икономисти на дискусия на тема “Присъединяването на България към еврозоната – икономически и социални измерения“, организирана от фондация „Фридрих Еберт“ и Института за икономика и международни отношения през юни 2010 г. Бързо влизане не отговаря на обективното положение на българската икономика, нито на тежките структурни проблеми, които стоят пред нас, смятат икономистите. На практика, България има проблем с почти всички критерии по Маастрихт, заяви макроикономистът доц. Ганчо Ганчев от фондацията „Институт за икономика и международни отношения“.

България формално най-ясно изпълнява критерия за валутния курс, тъй като в момента курсът лев/евро е фиксиран. Въпрос на интерпретация от страна на ЕЦБ е дали да се признае, че фиксираният валутен курс е стабилен и при него можем да влезем в Еврозоната. Имайки предвид опита на Естония, можем да очакваме положително решение на ЕЦБ. Друг въпрос е дали при влизането ни в Еврозоната валутният курс трябва да бъде запазен или сменен. Общоприето мнение е, че трябва да бъде запазен сегашният курс, тъй като противното би създало голяма неяснота и може да се отрази тежко на чуждите инвестиции, които могат да бъдат изтеглени при перспектива за обезценка на националната валута. Дори дискусиите по този въпрос са опасни и ненужни смятат икономистите.

По отношение на втория критерий – бюджетен дефицит до 3 % на начислена основа, българската икономика има проблеми, въпреки че до преди една-две години нещата са стояли по точно обратния начин и България е регистрирала значителни излишъци от порядъка на 7-8 % от БВП. Промяната се дължи на кризата и донякъде на идеята за прекалено бързо влизане в Еврозоната на настоящото правителство, чиято първоначална стратегия беше да влезем в ЕРМ-2 и в Еврозоната паралелно с Естония. Оказа се, че това не може да се реализира. Напротив, България си създаде допълнителни трудности. Ние искахме да имаме един от най-ниските бюджетни дефицити в ЕС, но се сблъскахме с проблема, че той не се изчислява на базата на касовото изпълнение на бюджета, което доведе до не можем да изпълним критериите от Маастрихт. Идеята за по-нисък дефицит беше свързана с политиката на забавяне на плащанията към фирмения сектор. В България в някаква степен се жертва икономическата стабилност, за да можем по-бързо да влезем в Еврозоната, което се оказа погрешен разчет, което създаде тежки проблеми пред българската икономиката. Актуализацията на бюджета е в голяма степен следствие на това решение за по-бързо влизане в Еврозоната. Изпълнението на този критерий за бюджетен дефицит би станало по-лесно, ако българската и глобалната икономика излезе от кризата. За съжаление, не можем да бъдем големи оптимисти в това отношение. Българското правителство вижда излизането от кризата не толкова по линията на приемането на някаква ефективна атникризисна програма, колкото като възможност да се възстанови световната икономика, оттам да се възстанови българският износ и той да дръпне цялата икономика.

Критерият, който най-малко би трябвало да създаде проблеми на България, е държавният дълг, който като процент от БВП не трябва да надвишава 60 %. В момента дългът ни е значително по-нисък – 15-16 % от БВП. От формална гледна точка този критерий няма да представлява проблем, освен ако не влезем в много продължителна и голяма структурна криза, отчитат специалистите. Т.нар. дългова бариера обаче би могла да бъде проблем. Оказва се, че много продължителното генериране на фискални излишъци има и своите негативни последици. Това е декапитализацията на държавната инфраструктура и като цяло държавния сектор, което създава по обратен път дългосрочни структурни проблеми за българската икономика. Цената на прекалено бързото и радикално свиване на държавния дълг, което беше характерно за периода до 2008 г., е цялостното заваляне на модернизацията на инфраструктурата.

Сериозни проблеми имаме и по отношение на критерия инфлация. България реално не може да действа върху цените активно заради валутния борд, който не позволява провеждане на парична политика. Вместо това през последните години се правеха опити за контрол над инфлацията чрез фискалната политика и поддържането на бюджетни излишъци. Теоретично излишъците предполагаха изземване на парична маса и охлаждане на икономиката - по-ниска инфлация и по-скъпи пари. Реално обаче механизмът не сработваше по 2 причини. Първо - управляващите си залагаха ниски цели за приходите и спрямо тях занижаваха иначе неефективните разходи. Така излишъкът не бе извънредно изземване на средства, а спестяване на разликата между реално събраните пари и изразходването им. Вторият недостатък бе, че в третото и четвъртото тримесечие на последните години правителството "Станишев" по свое усмотрение разпределяше част от този излишък и на практика връщаше парите в икономиката, но в сектори и за политики, които мнозинството забележи, а ефектът се губеше. Устойчивото преодоляване на този критерий се сблъсква с факта, че ценовото равнище у нас е по-ниско от ЕС, което създава обективни предпоставки темповете на инфлация да бъдат по-високи.

Вътрешното ценово равнище – т.е. българските цени, сравнени с тези в Еврозоната, са два пъти по ниски. Това е причината за обективния процес на покачване на инфлацията, тъй като при наличието на един вътрешен пазар изравняването на цените е като скачените съдове.Едва към 2016-2017 г. вътрешното ни ценово равнище ще бъде около 80 % от европейското и няма да има възможност за рязко покачване на цените. При прибързано въвеждане на еврото и драстично скачане на цените, България поради задължението си да спазва Маастрихтския критерий за инфлация, ще трябва да провежда изключително рестриктивна фискална политика. Това за България автоматично означава загуба на икономически темпове. Вкарвайки еврото предварително, ние ще се самоматираме откъм темпове на развитие.

Сериозни затруднения се наблюдават и спрямо петия критерий от Маастрихт – лихвените проценти. Това се дължи на факта, че България се счита за по-рискова страна и надбавките за риска са по-високи. Въпреки че доскоро изпълнявахме този критерий, в момента не е така. Причината е в това, че оценките за риска и респективно надбавките като проценти в ЕС се увеличиха, тъй като България – отчасти поради собствената си икономика, отчасти поради нестабилността на Балканите и Гърция – се възприема като рискова страна. Освен това се промени фискалната позиция, тъй като фискът е на дефицит, което създава проблем на финансовите пазари и води до увеличаване на лихвата.

Предимствата от членството в ИПС, изброени по-долу, са изведени от опита на страните членки и по тях отдавна съществува консенсус между политиците и анализаторите. Те са:

• Спестяват се трансакционни разходи на домакинствата и фирмите, тъй като отпада необходимостта от осъществяване на обмяна между национална валута (лев) и евро, както и свързаните с това неопределеност и евентуални загуби на стопанските агенти;

• Премахва се валутният риск, с което допълнително се насърчава и гарантира притокът на капитали в България и се засилват стимулите за сближаване по отношение на лихвените спредове и лихвения процент;

• Автоматично се осигурява по-голяма съпоставимост и прозрачност на цените, което разширява възможността на икономическите агенти в България да правят сравнения между цените на стоките и услугите, да купуват при „най-добри” условия и допринася за засилване на конкуренцията;

• Гарантира се по-нататъшно приспособяване (най-често към намаляване) на номиналните лихвени проценти и преди всичко на спредовете в страната към тези в еврозоната вследствие съкращаване на риска по българските ДЦК и премахване на валутния риск;

• Допълнително се стимулира търговията между България и страните – членки на ИПС, поради съкращаването на трансакционните разходи и премахването на валутния риск;

• Допълнително се задълбочава финансовото посредничество в България и се постига по-пълна интеграция на националния с европейския финансов пазар.

Става възможно осигуряването на по-голяма гъвкавост и маневреност за фискалната политика на страната. Поддържането на ценовата стабилност става неотменим ангажимент и отговорност на ЕЦБ и националното правителство вече може да се възползва от по-големите възможности, които му предоставя ПСР в сравнение с ограниченията, налагани му от режима на паричен съвет. България ще се възползва от още едно предимство, характерно за страни-членки на ЕС, с паричен съвет. Съществуването на публична, ясно дефинирана във времето и последователно прилагана стратегия заприсъединяването на България към Икономическия и паричен съюз е това допълнително предимство за националната икономика и нейните основни агенти – фирмите, домакинствата и чуждестранните инвеститори, когато те вземат своите дългосрочни бизнес решения. Само по себе си съществуването и последователното прилагане е важна предпоставка за устойчивост на дългосрочния икономически растеж, съхраняването и укрепването на макроикономическата стабилност.

Съвсем естествено членството на България в ЕПС и произтичащото от това въвеждане на еврото има предимства, но и недостатъци. Към недостатъците може да се причислят следните точки:

● може да се очаква, както и в останалите страни-членки на ЕС, въвели еврото, първоначален скок на цените и инфлацията. Така например Германия, при въвеждането на еврото през 2002 г. се наблюдаваше скок на цените на хранителните стоки и от първа необходимост с 24%;

● членството в ЕПС ще изисква постоянна и неотменна финансова дисциплина, ниски бюджетни дефицити и отсъствие на т.нар. “меки бюджетни огрничения”. Понякога това се изразява в продажба на важни и ключови държавни компании, съкращаване на някои социални и бюджетни бюджетни разходи, включително и работни места.;

● относителната загуба на суверенитет (централната банка не би могла да финансира - чрез бюджета - национално обосновани разходи, напр. за "омекотяване" на икономически шокове или за отбрана).

Най-важната последица от евентуалното въвеждане на еврото, която се очаква предимно от представителите на малкия и средния бизнес, на които в момента банките “извиват ръцете” с лихви между 9 и 14 %, да намалеят лихвите по кредитите, обясни на свой ред докторът по икономика Йосиф Аврамов. Това бе факт в Словения и Словакия, които вече са в Еврозоната. Там лихвите са около 4-5 %. Това няма да стане изведнъж, но се предполага, че в рамките на 2-3 години ще има подобна редукция на лихвите и по кредитите, и по депозитите.

Въвеждането на еврото ще има и изключително ползотворно отражение върху банковата сфера предвид по-ниските разходи за международни разплащания, предвид евентуално интерес към България от значително по-големи банкови корпорации, които засега не оперират на банковия пазар у нас, смята д-р Аврамов. Това също ще доведе до намаляване на лихвите по кредитите. “Възможно покрай големите енергийни проекти също да навлязат нови банки на нашия пазар. Не изключвам банката на “Газпром” да открие клон в София или Варна”, каза още той.

Според икономиста след въвеждане на еврото ще се даде тласък на българския капиталов пазар, който в момента е на мъртва точка. Индексът “Софикс” се е понижил 4-5 пъти за няколко години. На капиталовия пазар ще се появят нови финансови инструменти, ще се развие инвестиционното банкиране, застрахователният пазар ще бъде развит.

Една от негативните страни е загубата на приход от 2-2.2 % от БВП от сеньораж, отбеляза д-р Аврамов. “Това е приход от разликата получена между номиналната стойност на парите и разхода за тяхното напечатване или отсичане. Превърнато в действителни пари това е до милиард лева. Този приход формира част от печалбата на БНБ, която се внася в бюджета”.

Присъединяването към еврозоната, заедно със свързаните с него промени в условията за бизнес ще даде старт на многобройни приспособявания (пренастройки), които ще станат видими за дълъг период от време. Намаляването на трансакционните разходи, елиминирането на риска от обменните курсове и спада в лихвените равнища ще доведе до експанзия в международната търговия, увеличени инвестиции, по-голяма макроикономическа стабилност на страната, развитие на финансовите пазари и увеличаване на конкуренцията на пазара на стоки и услуги. Това ще допринесе в увеличаване на икономическия растеж в дългосрочен план.

Стратегията за развитие на БНБ предвижда след приемането на еврото централната банка да печата евробанкноти и да сече евромонети.
Решението за приемане на еврото не е въпрос на желание, а на доказани възможности от съответната присъединяваща се страна. До присъединяването към еврозоната БНБ е единственият емисионен институт у нас.

Българската народна банка поема задълженията:

• да съдейства за запазването на съществуващия режим на паричен съвет до членството в Еврозоната и по време на участието на страната във ЕRМ II;

• да изгради необходимия институционален и административен капацитет за пълноценно участие в процеса на изготвяне и провеждане на паричната политика на общността;

• да изгради ефективна инфраструктура, която да позволи ефективното прилагане на паричната политика на общността и интегрирането на националната платежна система в европейската;

• да осъществява надзорната си функция, като поддържа висока степен на устойчивост на банковата система и подготви и въведе европейското банково законодателство и регулации.

Маринов, В. „Регионална икономическа интеграция”; изд. Стопанство, София., 1999 г.