Джак канфийлд марк виктор

Неоткрит шедьовър

КАЛВИН КУЛИДЖ

Веднъж двамата седнали да съставят списък на нещата, които най-много искат в живота си. Едно от нещата в списъка на Сю било да участва в маратон. С нейното физическо състояние и здравословни проблеми Денис сметнал, че желанието й е напълно неизпълнимо, но Сю решила да се посвети на осъществяването му.

Сю започнала да тича бавничко из квартала. Всеки ден тичала малко повече от предишния - само една пряка повече.

- Кога ли ще успея да изтичам цяла миля? – запитала се Сю един ден.

Скоро вече тичала по три. После пет. Ще оставя Денис да разкаже останалата част от историята със свои думи:

Спомням си, че Сю ми каза нещо, което беше научила отнякъде: „Подсъзнанието и нервната система не правят разлика между действителността и живото въображение". Можем да се променим към по-добро и подсъзнателно да се стремим към най-съкровените си желания с пълен успех, ако успеем да кристализираме достатъчно ясно образите в съзнанието си. Знаех, че Сю вярва в това - записала се беше да участва в маратона в Сейнт Джордж в щата Юта.

- Възможно ли е съзнанието да повярва в образ, който ще доведе до самоунищожение? - питах се аз, докато карах по планинския път от Седар сити към Сейнт Джордж в Юта.

Паркирах колата близо да финиша и зачаках Сю да се появи. Валеше силен дъжд и духаше студен вятър. Маратонът беше започнал преди пет часа. Пред очите ми откараха няколко измръзнали и пострадали бегачи и мен започна да ме обзема паника. Стана ми зле, като си представих Сю, измръзнала и сама някъде по пътя. По-бързите и силни състезатели отдавна бяха прекосили финиша, където пристигаха все по-малко бегачи. Никой вече не се задаваше.

Почти всички коли на участниците в маратона си бяха тръгнали и улиците вече се изпълваха с нормално движение. Тръгнах бавно назад по маршрута. Минах почти две мили без да видя нито един бегач по пътя. После минах един завой и видях малка групичка, която тичаше към мен. Когато приближих, различих Сю и още трима, смееха се и разговаряха докато тичаха.Те тичаха от другата страна на пътя, спрях и им извиках през вече засилилото се пътно движение.

- Добре ли сте?

- А, да! - отвърна Сю, съвсем леко задъхана.

Новите й познати ми се усмихнаха.

- Колко остава до финиша? - попита една от тях.

- Само две мили - рекох.

„Цели две мили, казах си аз мислено, навярно вече започвам да се побърквам" Забелязах, че две от бегачките накуцват. Чувах как краката им шляпат с мокрите маратонки по пътя. Искаше ми се да им кажа, че са се справили добре дотук и да им предложа да ги откарам, но видях решителното пламъче в очите им. Обърнах колата и ги последвах на разстояние, очаквайки някоя или всичките вкупом да се свлекат на пътя. Тичаха вече пет часа и половина! Задминах ги и на половин миля от финиша спрях да ги изчакам.

Когато Сю отново се появи, видях, че вече едва издържа. Забавила беше темпото и лицето й се беше изкривило. Гледаше краката си с ужас, сякаш отказваха да я слушат. Все някак продължаваше да се движи, но се влачеше едва.

Малката групичка се беше разтеглила. Близо до Сю тичаше една жена на двайсетина години. Личеше си, че са се сближили по време на тичането. Сцената ме заинтригува и затичах наред с тях. След стотина метра се опитах да им кажа нещо, да споделя с тях някоя мъдра мисъл, за да ги мотивирам, но думите и дъхът ми бяха пресекнали.

Пред нас се появи финишът. Слава Богу, още не го бяха разглобили напълно, защото според мен истинските победители едва сега щяха да го прекосят. Един от бегачите, стройно момче, което нямаше двайсет години, спря да тича, седна на пътя и се разплака. Видях как някакви хора, вероятно семейството му, дойдоха и го занесоха в колата. Виждах също, че Сю наистина се измъчва - но от две години тя мечтаеше за този ден и сега нямаше да се откаже. Знаеше, че ще завърши и тази мисъл й позволи уверено и дори радостно да ускори крачка през последните стотина метра до финиша.

Не бяха останали много хора, които да поздравят съпругата ми, тази необикновена състезателка в маратона. Издържала беше едно трудно бягане, спирала редовно да се разтовари, пила достатъчно вода на различните спирки и премерила темпото си добре. Станала беше водач на малка групичка по-неопитни бегачи. Вдъхновявала и насърчавала повечето от тях да стигнат до края, с думите си им вдъхвала увереност и смелост. Те открито я хвалеха и я прегръщаха, докато празнувахме в парка.

- Тя ни накара да повярваме, че ще успеем - заяви новата й приятелка.

- Толкова ярко описваше как ще се чувстваме, когато прекосим финиша, че повярвах, в успеха си – сподели друг.

Дъждът беше спрял и ние заедно се разходихме в парка и си поговорихме. Наблюдавах Сю отстрани. Тя се държеше различно. Главата й беше по-изправена. Раменете й бяха повдигнати. Походката й, въпреки накуцването, издаваше една нова увереност. В гласа й имаше ново, смирено достойнство. Не че беше станала друг човек; по-скоро беше открила вътре в себе си своето истинско „аз", което не познаваше дотогава. Картината още не беше засъхнала, но вече знаех, че тя предс-тавлява шедъовър, в който се крият още милиони неща, които тя ще научи за себе си. Сю наистина харесваше новооткритото си „его". Аз също.

ЧАРЛС А.КУНРАД