Таблица1. Капиталови пазари, реални лихвени проценти и растеж на брутния вътрешен продукт на човек от населението в развиващите се страни

Източник: Световната банка, Годишен доклад за световното развитие и таблици за света: издание 1990-1992

Понякога правителствата фиксират лихвените проценти и с това накърняват способността на пазарите да насочват личните спестявания към проекти, създаващи богатство. Още по-лошо става, когато фиксираният лихвен процент се съчетае с инфлационна монетарна политика. Тогава съобразеният с инфлацията лихвен процент - който икономистите наричат "реален лихвен процент" - често ще е отрицателен! Когато установеният от правителството лихвен процент е по-нисък от темпа на инфлацията, богатството на спестителите намалява. Техните спестявания и приходи от лихви ще струват все по-малко с течение на времето. При тези обстоятелства стимулът да се спестява и да се осигуряват средства за вътрешния капиталов пазар ще е много малък. Това ще доведе до бягството на капитали, тъй като вътрешните инвеститори ще търсят положителни резултати в чужбина, а всички чужди инвеститори ще избягват тази страна. Такава политика унищожава вътрешния капиталов пазар. Поради липсата на финансов капитал и на механизъм за насочване на инвестициите към проекти, създаващи богатство, инвестиране в такива страни изпада в застой. Доходът стагнира или дори намалява.

Както показва таблица 1. Аржентина, Замбия, Сомалия, Уганда, Сиера Леоне, Еквадор, Гана и Танзания са следвали този курс през 80-те години. Всички тези страни фиксираха лихвения процент и провеждаха инфлационна монетарна политика. В резултат на това през повечето години съобразеният с инфлацията лихвен процент (реалната възвръщаемост на спестовните влогове) е отрицателен във всяка от тези страни! Също такъв е темпът им на растеж.

Тези страни следваха политика, която унищожи механизма, който при нормални условия би осигурил на потенциалните инвеститори кредитни средства и би ги насочил към проекти, създаващи богатство. Без механизъм за осъществяване на тази жизнено важна функция, те регресираха през 80-те години. Страните, които унищожават капиталовите си пазари, плащат жестока цена за своето безразсъдство.

Парите са преди всичко средство за размяна. Те намаляват разходите по извършването на сделката, защото осигуряват общ еквивалент, в който могат да бъдат превърнати всички други стоки и услуги. С парите става възможно хората да се включват в сложни размени, свързани с получаване на доход или плащане на покупна цена в продължение на дълъг период. Парите ни осигуряват средство, с което можем да запазваме покупателна сила за бъдеща употреба. Парите също така са отчетни единици, които повишават възможностите ни да следим приходите и разходите, възникнали приз определени периоди от време.

Плодотворният принос на парите, обаче, е пряко свързан със стабилната им стойност. В този смисъл, парите за икономиката са това, което е езикът за общуването между хората. Без думи с ясно определено значение и за говорещия, и за слушащия, общуването е невъзможно. Същото е и при парите. Ако парите нямат стабилна и предсказуема стойност, за кредитори и длъжници ще е по-скъпо да извършват размени, спестяването и инвестирането ще носят допълнителни рискове, а сделките, свързани с продължителни по време операции (като например изплащането на покупната цена за къща или автомобил за определен период) ще са изпълнени с допълнителни опасности. Когато стойността на парите е нестабилна, размяната се забавя и изгодите от специализацията, едросерийното производство и социалното сътрудничество намаляват.

Причината за монетарната нестабилност не е загадка за никого. Като другите стоки, стойността на парите се определя от търсенето и предлагането. Когато предлагането на пари е постоянно или се увеличава бавно, с постоянни темпове, покупателната сила на парите ще е относително стабилна. Обратното, когато предлагането на пари се увеличава бързо и непредсказуемо в сравнение с предлагането на стоки и услуги, цените рязко се покачват и покупателната сила на парите намалява. Това често се случва, когато правителството печата пари (или ги взема назаем от централната банка), за да покрие разходите си. Политиците често обвиняват за инфлацията алчните производители и търговци, силните профсъюзи, големите нефтени компании, или, например, чужденците. Но техните усилия са уловки от тактиката за отклоняване на вниманието. И икономическата теория, и историческият опит показват, че постоянната инфлация произтича от един единствен източник: бързото нарастване на предлагането на пари. Таблица 2. илюстрира тази мисъл. Държави, които са увеличавали паричната маса с бавни темпове, са имали ниски темпове на инфлация през 80-те години. Това е така за големи страни като Германия, Япония и САЩ, както и за малки като Швейцария, Холандия, Кот д'Ивоар и Камерун. С нарастването на паричната маса в дадена страна обаче нараства и темпът на инфлация (виж данните за Португалия, Венецуела, Коста Рика, Турция, Гана, Заир и Мексико). Изключително високите темпове на монетарна експанзия водят до хиперинфлация. Този случай добре се илюстрира от опита на Израел, Перу, Аржентина и Боливия. Трицифрените годишни темпове на нарастване на паричната маса в тези страни доведоха до трицифрени годишни темпове на инфлация.

Всички страни на света с нисък темп на инфлация през последните десетилетия са следвали политика на бавен монетарен растеж. Напротив, с голяма инфлация са всички страни, възприели курс на бърза монетарна експанзия. Тази връзка между бързия растеж на паричната маса и инфлацията е една от най-изявените зависимости в икономиката.

Инфлацията подкопава икономическия просперитет. Тя прави планирането и проектите за инвестиране на капитал изключително рисковани. Неочаквани промени в темпа на инфлация могат да превърнат иначе печеливш проект в лична икономическа катастрофа. При допълнителната несигурност, която съпровожда високия темп на инфлация, много ръководители и бизнесмени просто ще се откажат от инвестирането на капитал и други операции, които водят до дългосрочно обвързване. Поради това ще се съкратят взаимоизгодните сделки и потенциалните изгоди от тези размени ще бъдат загубени.

Но може би най-разрушително действа инфлацията с това, че подкопава уважението и доверието на гражданите в тяхното правителство. Основното, което очакват хората от правителството, е то да защити личността и собствеността им от посегатели, които вземат това, което не им принадлежи. Когато правителството става такъв посегател - когато мами гражданите като обезценява валутата им - как хората могат да вярват, че правителството ще защитава имуществото им от други посегателства, ще следи за изпълнението на договорите или ще наказва неетичното и престъпно поведение? Когато правителството "разводнява" валутата на държавата си, то има слабо основание да накаже, примерно, един производител на портокалов сок, които го продава на клиентите си разреден, или фирма, която "разрежда" акционерния си капитал (емитира допълнителни акции без съгласието на досегашните акционери).

Определени основни правила са жизнено важни за установяването на стабилен паричен режим. Първо, ако в страната има централна банка, която провежда финансовата политика, банката трябва да е (а) независима от политическата власт и (б) отговорна за поддържане на ценовата стабилност. Най-независимата централна банка в света е германската Бундесбанк. В Закона за федералната банка (Бундесбанк) от 1957 се казва, че банката "не бива да зависи от инструкции на федералното правителство". Нещо повече, Бундесбанк е задължена да поддържа икономическата политика на правителството "само дотолкова, доколкото тази подкрепа не подкопава възложената й задача да запазва стабилността на паричната единица."

Противоположно е положението в Латинска Америка, където централните банки са почти напълно зависими от политическите дейци. При този режим, ръководителите на централни банки, които не са склонни да финансират бюджетните дефицити като печатат книжни пари, често са уволнявани и замествани с някой "по-сговорчив". Нищо чудно, че германската Бундесбанк има едно от най-добрите "инфлационни досиета" в света, докато политизираните латиноамерикански централни банки са прочути с инфлационната си политика.

Управителите на централните банки могат да бъдат държани отговорни по различни начини. Със закон може да се изисква да поддържат темпа на инфлация (или общия индекс на цените, или темпа на растеж на паричната маса) в тесни граници. Ако не успеят да сторят това, резултатът ще е уволнението на управителния съвет на банката. Или пък заплатите на съветниците и оперативните им средства може да се обвържат с постигнатото ниво на монетарна и ценова стабилност.

Някои страни като Хонгконг и Сингапур например, са учредили валутен съвет като средство за постигане на стабилност.на своите парични единици Валутният съвет установява фиксиран курс на обмяна на валутата, която емитира, и валутата на резервните активи, които той поддържа. Според тази система, от валутния съвет се изисква да поддържа 100% резерви във формата на резервни активи като американски долари и облигации. Всъщност изискванията за 100% резерв и уговорката да обменя собствената и чуждата валута по фиксиран курс обвързва местната валута с чуждата. Ето защо темпът на инфлация в страна с валутен съвет ще почти същият като в страната, чиито облигации и валута се държат като резерв.

Макар да има различни пътища за постигане на монетарна и ценова стабилност, няма спор за важността й като източник на икономическо просперитет. Без стабилност на паричната единица, потенциалните изгоди от формирането на капитал и другите сделки с дългосрочно обвързване ще се изпарят и хората в съответната страна няма да реализират докрай възможностите си.
6. Ниските данъчни ставки: Хората ще произвеждат повече, когато им се разреши да задържат по-голяма част от това, което печелят.
Данъците се плащат от потта на всеки трудов човек.Ако тези данъци са прекомерни, те рефлектират във спрели фабрики, ферми, продадени заради неплатени данъци и тълпи от гладни хора, които скитат по улиците и напразно търсят работа.

Франклин Рузвелт

Питсбърг, 19 октомври 1932

Има три причини, поради които високите пределни данъчни ставки понижават производството и доходите. Първо, високите данъчни ставки не стимулират усърдната работа и намаляват ефективната производителност на труда. Когато пределните данъчни ставки скочат до 50% или 60%, индивидите получават по-малко от половината на това, което са изработили. Хора, които не получават много от изработеното, обикновено не печелят много . Някои (например тези с работещ съпруг) ще престанат да работят. Други просто ще работят по-малко време. Трети ще решат да си вземат по-дълги отпуски, да не се захващат с нищо извън работното време, да се пенсионират по-рано, да бъдат по-капризни при избор на работа, когато са безработни или няма и да помислят да се захванат с някой многообещаващ, но рискован бизнес. В редица случаи високите данъчни ставки дори пропъждат най-продуктивните граждани на страната в държави, където данъците са по-ниски. Тези предпочитания ще намалят наличното предлагане на работна сила, което ще доведе до спад в производството.

Високите данъчни ставки водят и до неефективно използуване на труда. Някои хора ще предпочетат по-непродуктивни дейности, необлагани с данъци (от типа "направи си сам", например), пред възможности за работа с подлежащ на облагане доход. Резултатът е прахосничество и икономическа неефективност.

Второ, високите данъчни ставки намаляват и обема, и ефективността на инвестирания капитал. Високите данъчни ставки отблъскват чуждестранните инвестиции и карат местните инвеститори да търсят инвестиционни проекти в чужбина, където данъците са по-ниски. Така се задържа формирането на капитал, които осигурява движещата сила на икономическия растеж. Местните инвеститори ще се насочат и към проекти, които предпазват текущия доход от облагане, вместо към проекти с по-голяма възвръщаемост, но с по-малки изгоди от избегнати данъци Ще се разпространят стопански операции, които предвиждат да се регистрира счетоводна загуба, за да се скрие доход от данъчния инспектор. Като резултат от ползата, която носят данъчните укрития, хората често могат да спечелят от проекти, които намаляват ценността на ресурсите. Прахосва се дефицитният капитал и ресурсите не се насочват към най-продуктивното им използуване.

Източник: Данните за пределните данъчни ставки са от Прайс Уотърхауз, Ставки за личния доход, 1984 и 1989. Данните за темповете на растеж са от Световната Банка, Доклад за световното развитие, 1992.

Както показва таблица 3, няколко по-слабо развити страни налагат извънредно високи пределни данъчни ставки и тези ставки, като често се прилагат и за много ниски доходи. Например през 1989 г. Танзания наложи 50% данък върху практически всички лични доходи. Така за хората оставаше само половината от спечеленото. По подобен начин, хора с доход, еквивалентен на по-малко от 10 000 американски долара се сблъскваха с пределни данъчни ставки между 55% и 75% в Замбия, Гана и Заир. Максимални пределни данъчни ставки 60% и повече бяха въведени в Иран, Мароко, Доминиканската република, Зимбабве и Камерун. Нищо чудно, че средният реален брутен вътрешен продукт (БВП) на човек от населението на тези страни с високи данъци фактически е намалявал през 80-те. Само една от страните с високи данъци (Мароко) успя да постигне някакъв растеж през това десетилетие.

Обратното, пределните данъчни ставки бяха много по-ниски в пет по-слабо развити страни: Хонконг, Индонезия, Мавриций, Сингапур и Малайзия. Тези страни с ниски данъци се радваха на бърз икономически растеж. Техният реален БВП на човек от населението растеше с годишен темп 4.2% през 80-те години. Високите данъчни ставки са препятствие за просперитета и нарастването на доходите. Правителства, които искат да насърчават икономическия разцвет, ще се стремят да поддържат ниски данъчните ставки, особено пределните.