Ако не бъдат възпирани от законите, определени групи с общи интереси ще използуват демократичния политически процес, за да ограбват данъкоплатците и потребителите

Когато държавната политика не се простира извън собствената си законна територия, държавата може да допринесе много за постигане на икономически просперитет. Това обаче изисква нещо повече от власт на мнозинството и избирането на законодателите чрез всенародни избори.

За съжаление, демократично избраните служебни лица често могат да печелят от политика, облагодетелстваща определени групи със специфични общи интереси за сметка на цялото общество. Да разгледаме примера с политика, която води до получаването на солидни индивидуални изгоди от членовете на добре организирана група (например, промишлен отрасъл, членове на професионален съюз или фермери) за сметка на по-широките интереси на данъкоплатците или потребителите. Членовете на такава организирана на основата на общи интереси група не са толкова много, но личните им изгоди са големи. Обратното, хората, които за засегнати, са много, но разходите наложени върху всеки един от тях са малки и често е трудно да бъде определен техният източник.

При проблеми от такова естество, е лесно да се види защо политиците често подкрепят определени групи с общи интереси. Тъй като личният залог на членовете на такава група е солиден, те са силно мотивирани да формират съюзи и да дават на кандидатите и законодателите да разберат колко важен за тях е дадения проблем. Много членове на такива групи определят както личните си предпочитания при избори, така и финансовата подкрепа, която оказват, почти изключително на основата на позицията на съответния политик по интересуващия ги въпрос. От друга страна, тъй като специфичният им интерес има слабо въздействие върху другите избиратели, мнозинството от тях избирателите често пъти не са информирани и изобщо твърде слабо се интересуват от този проблем.

Ако сте политик, който се стреми да получи повече гласове, какво бихте направили? Ясно е, че може да се извлече твърде малко полза от защита на интересите на неинформираното в по-голямата си част и нееднородно по своята структура мнозинство, но от политика, която служи на специфичните интереси, могат да бъдат получени изгоди под формата на клакьори, хора за водене на предизборната кампания и, най-важното, средства за самата кампания. Във века на политика чрез средствата за масово осведомяване, политиците изпитват силен натиск да поддържат специфични интереси, да извличат от това средства за фондовете на предизборните си кампании и да използуват тези средства за да си създадат положителен имидж като кандидати по телевизията. Политиците, които не желаят да участват в тази игра - онези, които не желаят да използуват държавната хазна, за да оказват на добре организираните групи с общи интереси услуги в замяна на политическа подкрепа - са сериозно ощетени. При съществуващите правила на играта политиците като че ли са направлявани от невидима ръка да отразяват представите на определени групи, въпреки че това често води до следването на разточителен политически курс.

Крайният извод е ясен: държавни органи и служебни лица, избрани на принципа на представителството и основаващи се единствено на властта на мнозинството не могат да се справят добре с проблемите на специфичните интереси. Тенденцията неконтролираният политически процес да облагодетелства добре организираните групи позволява да си обясним съществуването на много програми, които водят до свиване на икономиката. Да разгледаме примера с производителите на ориз в САЩ, чийто брой е около 33 000. Държавата гарантира на фермерите, отглеждащи ориз, цена по-висока от пазарната като им плаща да произвеждат по-малко, така че да може да се поддържа тази изкуствено висока цена. Програмата води до намаляване на продукцията, цената на ориза се покачва и резултатът от това е повишаване на данъците. Въпреки всичко Конгресът продължава да я поддържа . Производителите на ориз печелят повече от 800 милиона долара брутен приход или приблизително по 25 000 долара на оризова ферма. Повече от 60 процента от тези субсидии отиват за фермери, които получават по 50 000 долара и повече.

Като се има предвид значимият ефект върху личното им благосъстояние, за фермерите е напълно разумно да използуват гласовете си, финансовата си подкрепа и политическото си влияние, за да помогнат на политиците, които защитават техните интереси. Обратното, за средностатистическия гласоподавател няма смисъл да изследва този въпрос или да му отдава съществено значение, когато решава за кого да гласува. Всъщност повечето американци не съзнават, че годишно плащат приблизително по 4 долара повече, за да подпомагат производителите на ориз, като при това по-голямата част от тези средства се получават от богатите фермери. В резултат на това политиците могат общо взето да спечелят като продължават да подкрепят фермерите, произвеждащи ориз, въпреки че програмата за субсидирането им прахосва ресурси и намалява националното богатство.

Ограбването на данъкоплатците и потребителите с цел да се облагодетелстват лесно установими политически активни блокове от гласоподаватели се е превърнало в основна задача на съвременната политика. Данъкоплатците и потребителите изразходват годишно около 20 милиарда долара за да субсидират програми за зърно, памук, тютюн, фъстъци, вълна и млечни продукти, които имат същата структура както тази за ориза. Политическата власт на специфичните интереси обяснява и съществуването на митата и квотите за вноса на стомана, обувки, метли, текстил и някои други продукти. Наредбите, изискващи превозването на петрола от Аляска да става с американски кораби , което струва скъпо, отразява политическото влияние на търговския флот, а не икономическата му ефективност. Финансирани от федералния бюджет проекти за напояване, подкрепа за правото да се използват селскостопанските земи за пасища, подкрепата за даване на заеми на фирми, субсидии за летищата - списъкът продължава и продължава. Всяка от тези политически линии произтича по-скоро от ефекта на специфичните интереси, отколкото от някаква солидна икономическа доктрина. Макар всяка една от тези програми да е сама по себе си лек товар за икономиката, в своята съвкупност те взривяват федералния бюджет, прахосват ресурси и понижават стандарта на живот на американците.

Бащите на американската конституцията са съзнавали този дефект на демократичната политика (според тогавашната словоупотреба, те наричали групите, обединени от общи интереси "фракции"). Конституцията на САЩ цели да ограничи натиска на фракциите с разпоредбата си в член I, алинея 8, според която Конгресът може да налага единни данъци само за програми, които укрепват общата отбрана и благосъстоянието на всички. Тази разпоредба е предназначена да предотврати използуването на общите данъчни постъпления в изгода на подгрупи от населението. С течение на годините обаче съдебните решения и законодателните актове са лишили от съдържание и изкривили значението й. Така, по начина, по който се тълкува, Конституцията вече не е в състояние да ограничава политическата власт на добре организирани на основата на специфични интереси групи.
5. Ако не са ограничавани от конституционни правила, законодателите биха гласували за бюджетни дефицити, които често са във вреда на националната икономика.

Когато разходите на дадено правителство надхвърлят приходите, се появява бюджетен дефицит. През 1992 година федералният бюджетен дефицит на САЩ е бил 295 милиарда долара. Правителствата обикновено емитират облигации, за да финансират бюджетните дефицити. Към края на 1992 година американското Министерство на финансите е било пуснало в обръщение облигации на стойност 4.1 трилиона долара. Тези неиздължени суми често се наричат национален дълг. Когато правителството поддържа бюджетен дефицит, нараства и този дълг.

Бюджетният дефицит се е превърнал в начин на съществуване за съвременните правителства. През 70те и 80те правителствата на всички основни индустриални държави са поддържали бюджетни дефицити. Естествено това е довело до нарастване на националните дългове. Както показва графика 5 нетният национален дълг на САЩ се е увеличавал като относителен дял от Брутния Вътрешен Продукт от 1973 г. насам.

Първоизточникът на дефицитите не е загадка. Законодателите обичат да изразходват пари за програми, от които техните избиратели ще останат доволни. От друга страна избягват да налагат данъци, тъй като те обременяват твърде явно обикновените граждани. Дългът е алтернатива на данъците - той отлага обслужването на текущите разходи на правителството за бъдещи периоди.

Какво е влиянието на финансирането на дълга върху икономиката? Вредят ли дефицитите на бъдещите поколения? Някои защитават тезата, че финансирането на дълга ни позволява да пируваме днес като изпращаме сметките на нашите внуци. Явно това виждане преувеличава нещата. Възможността чрез дълга разходите на правителството да се обслужват в бъдещи периоди е ограничена. По-голямата част от американския дълг е вътрешен, т.е. към граждани на САЩ. Американците ще трябва да плащат по-високи данъци, за да посрещнат лихвите по националния дълг. В същото време по-голямата част от лихвите ще бъдат изплатени на американци. По този начин, в случай, че дългът е вътрешен, нашите деца и внуци едновременно ще плащат данъци за обслужване на дълга и ще получават лихвите.

Когато наличните ресурси се използват за създаване на правителствени услуги, тези ресурси няма да е възможно да се използват за други неща. Това ще е в сила независимо от това дали правителството финансира тези услуги чрез данъци или чрез натрупване на дълг. Например, когато правителството строи магистрала, то отнема на частния сектор суровини, които би могло да се използват за нещо друго. Производството на стоки за частно потребление и инвестиции временно ще спадне в резултат на използването на суровини от правителството. Този резултат не може да бъде отложен за някакъв бъдещ период чрез дългово финансиране.

Означава ли това, че не е много разумно да се притесняваме за отрицателния ефект на дефицитите за бъдещите поколения? Не е задължително. Дълговото финансиране влияе на бъдещите поколения основно чрез потенциалното си въздействие върху спестяванията и натрупването на капитал. Ако нашите съвременници оставят множество фабрики, машини, домове, знания и други производствени активи на своите деца, производствения потенциал на следващото поколение ще е висок. Обратното, ако по-малко производствени активи (и повече държавни облигации) се предават на следващото поколение, производствените му възможности логично ще се снижат. По този начин правилната оценка за влиянието на правителствения дълг върху бъдните поколения изисква да се има в предвид и натрупването на капиталови средства.

Повечето икономисти считат, че правителствените заеми с цел финансиране на дефицити водят към повишаване на лихвените проценти. Тези по-високи лихвени проценти на свой ред ще снижат частната инвестиционна активност. Ако правителството инвестира заетите средства, това ще спомогне инвестиционната активност като цяло да не се понижи. Но най-често това не се случва. Повечето държавни разходи в индустриалните страни отиват за социални трансфери, субсидиране на производството и други неща, които предоставят непосредствени изгоди за организираните групи. По този начин бюджетният дефицит с много голяма вероятност съкращава капиталовата база (инструменти, машини и фабрики) за бъдещите поколения. В резултат производителността и заплатите на работниците ще са по-ниски отколкото ако нямаше дефицити.

Ако не се контролират, възможно ли е дефицитите да причинят икономически срив? Когато се обсъжда този възглед, е важно да се разбира, че заемането на средства е основен начин за поддържане на стопанска активност. Много големи и печеливши корпорации имат неизплатени дългове. Докато нетният приход на дадена фирма е значително по-голям от дължимите суми, неизплатения дълг създава малко проблеми. Същото се отнася и за федералното правителство. Докато хората вярват, че то може да събере от данъци сумите необходими за посрещане на задълженията си, федералното правителство няма да има проблеми с финансирането и рефинансирането на неизплатения дълг.

Ето защо ключово за това дали си заслужава кредита едно начинание е очакваното съотношение между приходи и разходи за лихви. Това е вярно за индивиди, частни предприятия и правителства. Как стои въпросът с кредитирането на американското федерално правителство? В края на 40те приблизително 10 процента от приходите на федералното правителство са отивали за плащания по националния дълг. Както показва графика 6 нетните разходи за лихви са съставлявали приблизително 7 процента от федералните приходи за периода 1951-1974 година. Оттогава делът от федералните приходи, който отива за лихвоплащания се е повишил, като достига 14% през 1983 и 17% през 1991.

Това е тенденция, която не може да продължава, поне не и без сериозни последствия. Ако разходите за лихви продължат да растат така по отношение на федералните приходи, хората ще изпитват все повече опасения, че правителството може да прибегне да печатане на пари с цел да покрие задълженията си. Ако това се случи, страхът от бързо нарастване на паричния поток и инфлация ще доведе до повишаване на лихвените проценти и затрудни още повече правителството в обслужването на дълга. Ако е достатъчно силен, страхът от инфлация може сериозно да обърка дългосрочния капиталов пазар. А ако правителството е прибягнало към печатане на пари с цел обслужване на задълженията си, ще настъпят хиперинфлация и срив в системата на размяна. Икономиката ще бъде сериозно засегната.

Огромният дълг винаги е водел до финансова криза. Икономиките на някои страни, в това число Боливия, Аржентина, Чили, Бразилия и Израел са били опустошени през последните години от огромни дългове, раздуване на паричния поток и необуздана инфлация. Ако разходите по обслужване на дълга продължат да растат по-бързо от приходите, очевидно САЩ няма да бъдат подминати от подобни явления.

Какво трябва да се направи? Проблемът с дефицита е произтича от политическата структура. Прекомерните разходи е естествен придатък на неконтролираната демокрация. Получаването на заеми позволява на политиците да предоставят на избирателите непосредствени изгоди без да е необходимо да налагат финансово бреме под формата на по-високи данъци и потребителски такси. Ако не са ограничавани от конституционни правила или силни убеждения, най-вероятно е политиците да използват дефицитите, за да прикрият от части реалната цена на програмите им насочени към избирателите.

Неограниченият политически процес е коз в ръцете на добре организирани групи със специфични интереси и стимул за провеждане на правителствени мероприятия, които носят печалби или популярност на поддръжниците на правителството. Всеки конгресмен е силно мотивиран да се бори за разходи, носещи полза на неговите или нейните избиратели и слабо - да се противопоставя на разходи за други дейности. Един законодател, който внимателно следи разходите да не се раздуват би си навлякъл гнева на колеги, които прокарват специални програми за своите избирателни райони. Нещо повече, изгодите (например, съкращаване на данъците и по-ниски лихвени проценти) от свиване на разходната част на бюджета и ограничаване на дефицита ще се усетят твърде слабо от избирателите в отделните области. По този начин избирателите на даден законодател ще пожънат твърде малка част от тези изгоди.

То би било почти същото, ако 535 семейства отидат на вечеря, като знаят, че след яденето всяко ще получи сметка на стойност 1/535 от цената. Никое от семействата не чувства необходимостта да поръча по-евтина вечеря, тъй като това ще окаже слабо влияние на цялата сметка. Защо пък да не си поръча скариди за предястие, за основно ястие пържола или омар, а за десерт голямо парче сладкиш с извара? В края ня краищата допълнителните суми ще увеличат само с няколко пенита дяла на отделните семейства от общата сметка. И въпреки това, когато всички постъпват по този начин, биват купувани много неща, които реално са ценени от потребителите по-ниско отколкото е цената им.

Същото се отнася и до вземането на решения в Конгреса. Конгресмените са силно мотивирани да прокарват програми полезни за собствените им избирателни райони, особено когато осъзнават, че и останалите законодатели правят същото. Логично, те са особено склонни да укриват реалната цена на правителствените програми насочени към избирателите. При тази система от мотиви големите бюджетни дефицити са естествен резултат.

Би ли могло едно увеличение на данъците да снижи бюджетния дефицит? Например, би ли могло едно увеличение от 50 милиарда долара на приходите от данъци да съкрати дефицитът на САЩ? Отговорът най-вероятно е "Не!" Едно проучване от 1991, подготвено по поръчка на Общата икономическа комисия на Конгреса, показва, че от 1947 насам всеки допълнителен долар от данъци води до увеличение на разходите от 1.59 долара! По този начин допълнителните приходи от данъци са довели до дори по-големи от тях разходи. През 1982 година президентът Рейгън се съгласи на едно широко огласено данъчно увеличение при условие, че Конгресът съкрати разходите. Данъците се увеличиха, но съкращаване на разходите не се получи. Бившият президент Буш попадна в същия капан с неговото непопулярно допълнение към бюджета за 1990 година. Отново данъците се повишиха, разходите нараснаха повече от предвиденото и бюджетният дефицит нарасна. При сегашната политическа структура е неразумно да се вярва, че данъците могат да снижат дефицита. Конгресът би изразходвал всеки долар, до който се добере и поне още няколко стотици милиарди!

Ако наистина искаме да се справим с дефицита, трябва да изменим политическата структура. Правилата трябва да се променят, така че за политиците да е по-трудно да изразходват суми по-големи от тези, които са готови да съберат от данъци. Има няколко начина, по които може да бъде постигнато това. Конституцията може да се допълни с изискването федералното правителство да балансира бюджета си, дори по начина, по който от повечето щатски правителства се изисква да го правят. Може да се приеме конституционна поправка, която да изисква одобрение от 2/3 или 3/4 и в двете камари за разходи и заеми планирани от правителството. Разходите през тази година може да се ограничат до миналогодишното ниво на приходите. Така предложените изменения на правилата биха затруднили законодателите, когато те искат да правят разходи без съответно повишаване на данъците или таксите за правителствени услуги. Подобни правила биха стегнали ограниченията за правителствения бюджет, намалили влиянието на специфични интереси и обезсмислили правителствените мероприятия насочени към облагодетелстване на поддръжници на правителството. Те биха също така принудили законодателите да обръщат повече внимание на реалната цена на правителствените програми. Ще станем свидетели на една безспорно рационална дейност от страна на правителството.

Държавен секретар по сигурността, 1973-1975

Правителствата стимулират икономическия напредък, когато насърчават предприемачеството и създават пречки за грабителството. Това може да бъде постигнато най-добре от правителство, което действа неутрално, като защитава правото на собственост и стимулира стопанската активност. Когато един ефективен закон за земята пречи на отнемането на чужда собственост, много малко средства ще попадат в грабителски ръце.

В наши дни самото правителство често е използвано като посредник при ограбването. Количеството средства насочвани към лобизъм, политически кампании и различни форми на облагодетелстване от страна на правителството е правопропорционално на широтата на диапазона, в който политическият живот може да се използва за лично (или групово) обогатяване за чужда сметка. Когато правителството не успява да разпредели бремето на разходите по обществените проекти между основните потребители на създадените блага (чрез потребителски такси, например) или когато то започне широкомащабно преразпределение на доходите, хората отделят повече време за придобиване на политическо влияние отколкото за създаване на стоки и услуги. Средствата, които иначе би могло да се използват за увеличаване на националното богатство и генериране на доходи се хвърлят в борбата за парчета от все по-малката икономическа баница.

В ерата на неограничаваната държава, трансферите на финансови средства от данъкоплатеца към добре организирани групи и изборни блокове са се превърнали в основен приоритет за съвременните политици в богатите индустриални страни на Северна Америка и Западна Европа. Преимущество има политикът, който може да измисли как да получи печалби по най-безболезнен начин, а след това да използва финансовите средства, за да облагодетелства групи, готови да осигурят възможно най-много гласове на избиратели в замяна на трансферите. Антипроизводствените, насочени към самооблагодетелстване действия са естествен придатък на неконтролируемата демокрация. Ако демократичните правителства не са конституционно ограничени, политиците биха задействали програми, които водят до загуба на ресурси и влошаване на жизненото равнище.

Когато през средата на 60те бе обявена Войната срещу Бедността, широко разпространено бе мнението, че за да изчезне бедността е достатъчно американците да отделят малко повече средства за по-непреуспелите членове на обществото. Така бе и направено в следствие на което трансферите програми значително се разшириха. Делът от индивидуалните доходи, отиващ за подпомагане на бедните (например, от организации като Помощ за семейства с деца с физически и психически проблеми или Медицинска грижа) се удвои за периода 1965-1975 година. От 1975 насам делът е постоянен.

Въпреки това, резултатите бяха доста различни от очакваните. След тенденцията на понижаване от първите две десетилетия след Втората световна война, нивото на бедността сред младото население започна да расте към края на 60те, наскоро след като трансферите се увеличиха. През 1990 година - 25 години след обявяването на Войната срещу Бедността - нивото на бедността на младото население бе малко по-висока отколкото през 1965. Нивото на бедността нарасна, макар че доходите, като се има предвид както инфлацията така и растежа на населението, се увеличиха с повече от 50% между 65та и 90та година.

Защо трансферите не се оказаха достатъчно ефективни? Икономическият анализ показва, че тяхната неефективност отразява едно по-общо предположение: трудно е чрез неколкократни помощи, благодарение на преразпределителната система, да се повиши благосъстоянието на определена група индивиди в дългосрочен мащаб. И отново, това предположение отразява появата на непредвидени вторични ефекти от трансферите. Три основни фактора подкопават ефективността на трансферните операции.

Първият се заключава в това, че едно увеличение на размера на трансферите ще забави икономическия растеж. Доходите не са като "манна небесна". Нито пък националният доход е баница изпечена от правителството, за да може то да разпределя топли-топли парчета от нея между жителите на страната. Точно обратното, доходите са нещо, което хората създават и заработват. Получават ги онези, които предоставят на другите стоки и услуги, желани от тях, срещу съответно заплащане.

Данъците и трансферната политика влияят неблагоприятно върху желанието както на работодателя така и на подпомагания да заработват доходи. С увеличаването на данъците с цел финансиране на трансферните операции данъкоплатците са по-слабо мотивирани да произвеждат и са стимулирани да инвестират в неперспективни данъчни заслони. Аналогично, тъй като помощите намаляват с нарастване на доходите на техните получатели, те също няма да са достатъчно стимулирани да заработват понеже нетният им доход ще се увеличи само частично - а в много случаи и само с малък процент от допълнителните приходи. По този начин, нито данъкоплатците, нито подпомаганите ще произвеждат и заработват толкова, колкото ако нямаше трансферна програма. Още повече, че преразпределението на доходи от политиците ще насърчава хората да отделят повече време за политиканстване и по-малко за създаване на блага. Всички тези фактори ще забавят икономическия растеж, като това ще доведе до влошаване на благосъстоянието както на предполагаемите подпомагани така и на другите граждани.

Вторият се заключава в това, че трансферните операции ще намалят възможностите за по-високи приходи на предполагаемите подпомагани в дългосрочен план. В един свят на оскъдни ресурси правителствата трябва да установят единен критерий за получаване на парични помощи и други политически услуги. Ако те не сторят това, трансферите биха провалили бюджетните разчети. По правило, правителството може да изисква подпомаганият гражданин да притежава нещо, да върши нещо или да има определен статус. И все пак, след като веднъж е установен критерий, хората ще модифицират държанието си, за да могат да отговорят на изискванията и да получат т.нар. "свободни пари" или други правителствени услуги. Като постъпват по този начин, нетният им приход от социалните помощи намалява.

Следният въображаем експеримент илюстрира изложеното по горе. Нека предположим, че американското правителство е решило да дава $50 банкнота между 9 и 17 часа на всеки, който се е редил пред прозорците на касата на държавната съкровищница. Биха се образували дълги опашки. Колко дълги? Колко от времето си за свободни занимания или работа биха отделили хората? Човек, един час от времето на който има алтернативна цена $5, ще е готов да чака не повече от 10 часа, за да получи петдесетдоларова банкнота. Други, за които алтернативната цена е по-ниска, да кажем $3-4 на час, ще разберат, че себестойността на това, което е трябвало да направят, за да получат парите, е почти еднаква с помощта.

Този прост пример илюстрира защо на предполагаемите социално слаби хора на практика се помага недостатъчно. Когато подпомаганите трябва да свършат нещо (напр.: да чакат на опашка, да попълват формуляри, да вербуват държавни служители, да държат изпит, да търпят отлагания или да подпомагат определени политически кампании), за да получат право на помощ, голяма част от техния възможен приход се губи, докато те търсят начини да задоволят изискванията. Аналогично, когато подпомаганите трябва да притежават нещо (напр.: земя, на която може да се отглежда пшеница; свидетелство за правоуправление на такси; право на износ на даден продукт), за да получат субсидия, хората ще преувеличават цената на активите, необходими за получаването на помощ, докато тя не покрие стойността на субсидията. И в двата случая потенциалният получател на помощта ще се опитва да отговори на критериите, докато не сведе до минимум нетната стойност на трансфера. В резултат, чистият приход на подпомагания ще е по правило значително по-малък от размера на помощта. Това обяснява защо трансферните програми като цяло не са успели да повишат благосъстоянието на индивидите, за които са предназначени.

Разбира се, непредвидени промени в трансферните програми могат да доведат до временни придобивки или загуби за различни групи. Но след като програмата е вече институционализирана, конкуренцията ще елиминира ненормално високата възвръщаемост от какъвто и да е вид дейност, която увеличава вероятността даден индивид да отговори на критериите за облагодетелстване от страна на държавата.

Има и трета причина за неефективността на трансферните операции: програми, които предпазват потенциалните получатели на помощи от злополуки, възникващи поради техни неразумни решения, стимулират избора на именно такива решения. Трансферните операции имат двояк ефект: (а) омекотяват последствията от злополуката и (б) оказват противоположно въздействие. Например, държавното субсидиране на застрахователни премии в ураганни райони ще намали разходите, които хората правят, за да се предпазят от щетите, които нанася ураганът. Но след като предпазните мерки са по-евтини, хората са насърчени да строят в райони често сполетявани от урагани. В резултат, нанесените от урагана щети са по-големи отколкото, ако ги нямаше финансовите облекчения. Компенсациите за безработни са друг пример. Те намаляват стремежа на хората без работа на всяка цена да си намерят такава и им дават свободата да отхвърлят някои от съществуващите възможности. Следователно, работниците търсят свободни места по-дълго време и в резултат нивото на безработицата е по-високо отколкото в противен случай.

Ако се субсидира нещо, то логично нараства. Трансферните операции насочени срещу бедността не правят изключение от това общо правило. Те насърчават високорискови начини на живот (напр.: употребата на наркотици, напускането на училище или работа, раждането на деца от самотни майки, изоставянето на деца от бащите им). Всички тези варианти водят към нарастване на броя на бедните хора. Тези вторични ефекти може и да не са много важни в краткосрочна перспектива, но в дългосрочна непредвидените отрицателни последствия ще са много по-ярко изразени. В допълнение към това, държавните мерки насочени срещу бедността изтласкват благотворителните усилия на семейства, индивиди, църкви и граждански организации. Когато се събират данъци с цел решаването на даден проблем, отделните хора и групи е най-вероятно да се нагодят към това и да правят по-малко за преодоляването на проблема.

От икономическа гледна точка неуспехът на трансферните програми простиращи се от субсидирането на селскостопанска продукция до програми за борба с бедността не е изненадващ. Като се отчитат и вторичните ефекти, икономическият анализ показва, че е изключително трудно да се подпомагат социално слабите в дългосрочна перспектива.
8. Държавното централно планиране на националното стопанство трудно може да замести пазарно ориентираната политика; подобен подход би довел до пилеене на средства и забавяне на икономическия напредък
Систематичният човек... е склонен да си придава знаещ вид наред с проявата на високомерие... той изглежда си въобразява, че може да подреди различните индивиди в едно общество също така лесно както ръката размества фигурите върху шахматната дъска; той не взима в предвид, че фигурите върху дъската не могат да се движат по начин различен от този, по който ги мести ръката; а върху голямата шахматна дъска на обществените формации, всяка фигура има свой собствен принцип на движение, често независим от предпочитания от властните структури. Ако тези две принципа се припокриват и действат в едно и също направление, играта на живота в едно общество ще бъде спокойна и хармонична, а много вероятно - щастлива и успешна. Ако те си противоречат или се различават, играта ще бъде трудна, а обществото във всеки един момент ще се намира в състояние на пълна бъркотия.

Адам Смит (1759)

Както вече споменахме правителствата често могат да координират производството на стоки за широко потребление - една малка група от стоки, за които потреблението е трудно да се ограничи само до купувачи, които си плащат - по-добре от пазарните механизми. Подсигуряването на подобни стоки от правителството може да стимулира икономическия напредък.

И все пак, много хора вярват, че правителството може да възражда индустрии, да подсигурява субсидии и да насочва инвестициите по начин, който би ускорил икономическия растеж. Според това виждане, правителственото "индустриално планиране" и "инвестиране в икономически растеж" могат да подобрят стопанските резултати. Лесно е да разберем защо това виждане се харесва. Безспорно, да се планира е разумно. Няма ли избраните държавни служители и експерти да се застъпват за "общото благосъстояние" на народа вместо за интересите на предприемачите? Ще бъдат ли държавните чиновници по-малко алчни от частните собственици? Хората, които не разбират принципа на невидимата ръка, често считат, че аргументите в полза на централното планиране са убедителни. Въпреки това, икономическата наука показва, че те са погрешни. Има четири основни причини, поради които централното планиране носи повече вреда отколкото полза.

На първо място, централното планиране трудно може да замести пазарно ориентираната политика. Запомнете, правителството не е коригиращ механизъм. В действителност, хората, които се занимават с централно планиране по целия свят (и законодателите, които ги направляват) не са група всезнаещи, безкористни светци. Може да се предскаже, че при разпределяне на субсидиите и инвестиционните фондове от плановиците голямо влияние ще оказват политически съображения.

Нека помислим как биха се развили нещата дори в случай, че решенията се взимат демократично. Разходите ще трябва да се утвърждават от съответни контролни органи. Различните бизнес и профсъюзни интереси ще намират отражение в лобизъм, насочен към получаване на субсидии и държавни инвестиции. Законодателите ще обръщат особено внимание на всички в състояние да направят дарения за партийните кампании или да привлекат избирателни гласове. В сравнение с по-новите разрастващи се фирми, вече утвърдените ще имат значителна практика в подпомагане на политици, по-добро разбиране не техниките за създаване на лоби, а също така и по-тясна връзка с влиятелни политически личности. По думите на бившия сенатор Уилям Проксмайер "Парите отиват там, където е съсредоточена политическата власт". Не е трудно да се предположи, че политическият процес ще облагодетелства по-старите фирми, дори и те да не са особено финансово силни, пред по-новите разрастващи се фирми. Нещо повече, членовете на комисиите често ще блокират различни програми, освен ако друга част от законодателите не подкрепят проектите на новите фирми с оглед на интересите на своите избиратели или на определени групировки. Само един безнадежден мечтател би повярвал, че подобен политикански подход може да доведе до по-малко разхищения, подобряване на общото благосъстояние и по-правилно разпределение на инвестиционните фондове отколкото, ако пазарните механизми действат свободно.

На второ място, имаме всички основания да вярваме, че инвеститорите, които рискуват свои собствени пари ще влагат парите по-добре от централните планови органи, които използват парите на данъкоплатците. Трябва да се помни, че за да има печалба даден инвеститор трябва да открие и вложи парите си в проект, който ще умножи средствата. Ако инвеститорът сгреши - ако се окаже, че инвестиционният проект е бил губещ - той ще трябва да поеме всички последствия. В противоположност, връзката между избора на един или друг проект и личното благосъстояние на хората, работещи в централните планови органи ще е твърде слаба. Дори и да се окаже, че даден проект е перспективен, личната изгода на плановика ще е твърде скромна. Аналогично, ако проектът се провали - ако вложените ресурси не бъдат възстановени - този неуспех ще окаже твърде слабо негативно влияние върху плановиците. В действителност, те дори могат да успеят да извлекат изгода от губещите проекти, които насочват субсидии и предоставят изгодни условия на мощните политически групировки. При така изложената система от водещи подбуди просто няма причина, която да ни кара да вярваме, че плановиците са по-мотивирани от частните инвеститори да разкрият и осъществят проекти подобряващи благосъстоянието.

На трето място, плановиците от централните органи ще получават неправилна информация. Със съзнанието, че плановиците са тези, които разпределят инвестиционните фондове и субсидиите, ръководителите както на частните така и на държавните предприятия ще им подават изкривена информация с цел получаване на привилегирован статут от държавата. Както можем да предскажем, те ще се опитат да убедят плановиците, че тяхното предприятие или отрасъл произвежда (или би могло да произведе) стока или услуга, която е изключително ценна за об­ществото. Ако на тяхното предприятие му се отпуснат малко повече фондове, те биха направили чудеса за общото благоденст­вие. От друга страна, ако държавата не прояви нужната благос­клонност, ще се загубят работни места и местната икономика ще се срине. Дори и да знаят, че тези твърдения са преувеличени, често пъти плановиците няма да разполагат с необходимата информация за правилната им оценка. Това е особено вярно в слу­чаите, когато производителят е монополист.

Четвърто, няма начин, по който централните планови орга­ни да получат достатъчно информация, за да разработят смис­лен национален план. Ние живеем в свят на динамични промени. Напредъкът в технологиите, новите изделия, политическите трусове, промените в търсенето и климатичните условия неп­рекъснато изменят относителния дефицит както на стоките, така и на ресурсите. Никаква централна власт не е в състояние да обхване адекватно всички тези промени и да разработи разум­ни указания за ръководилите на отделните предприятия.

Пазарът регистрира и оценява една разнообразна и изключи­телно фрагментирана информация. Цените отразяват тази ид­ваща от най-различни източници информация и сигнализират на производителите и доставчиците на ресурси за настъпилите промени. Тези ценови сигнали осигуряват на производителите и доставчиците необходимата информация, за да могат те да координират действията си и да се приспособят към новите усло­вия. Просто няма начин, по който дори само част от тази важна, но разпръсната информация да бъде предадена достатъчно точно на която и да е отделна личност или централен планов орган.

Невъобразимото разнообразие от потребности и желания на хората далеч надхвърля възможностите на каквито и да било централни планови органи да ги отчетат и оценят. Същото важи и за познаването на специфичните местни условия, както и на всички елементи, свързани с времето и географското разполо­жение. Затова плановиците ще работят само с малка част от необходимата информация, като много от нея, докато стигне до тях, вече ще е неточна. Възгледът, че една отделна личност или комитет могат да събират и съхраняват достатъчно ин­формация, за да вземат разумни решения, в нашия бързо проме­нящ се свят е самозаблуждение. Комплексната координация, ко­ято е основен елемент на съвременната икономика, е твърде сложна задача, за да е по силите на какъвто и да било централен планов орган.

Защитниците на планирането често сочат дейността на японското Министерство на външната търговия и индустрия­та (МВТИ) като пример за успешно икономическо планиране. Ус­пехите на министерството са в значителна степен преувеличе­ни, докато провалите му се премълчават. МВТИ се опита да поп­речи на "Мазда" и "Хонда" да навлязат в автомобилния бизнес, защото неговите служители не вярваха, че те ще могат да са конкурентоспособни. Министерството се опита да попречи и на "Сони" да произвежда транзисторни радиоприемници. В същото бреме министерството предприе протекционистични мерки в полза на неефективните японски корабостроителни и миннодо­бивни фирми. Ограниченията му за вноса на месо, цитрусови пло­дове и други селскостопански продукти принудиха японските потребители да изразходват за храна много повече, отколкото потребителите в другите промишлени страни. Стопанския успех на японците беше въпреки, а не благодарение на икономическото планиране, осъществявано от МВТИ.

Също талкова непоследователни и противоречиви са и постиженията на икономическото планиране в САЩ. Федералните власти едновременно субсидират производителите на тютюн и водят пропагандна кампания срещу тютюнопушенето. Пла­щат големи суми на едни фермери, за да не произвеждат зърнени храни, а в същото време субсидират други за иригационни проекти. Които ще им позволят да произвеждат повече от същите тези храни. Правителствените програми за подпомагане на соб­ствениците на кравеферми поддържат висока цената на млекото, докато субсидирането на програмите за закуски в училища­та прави скъпото млеко по-достъпно. Правителствените раз­поредби, изискващи по-здрави автомобилни брони, повишават сигурността на автомобилите, докато правителствените стандарти за обща средна икономия на гориво (ОСИГ) предписват те да са по-леки и съответно по-опасни. Но и едните, и дру­гите увеличават цените на автомобилите.

Тези, които си въобразяват че централизираното планиране ще съдействува за икономическия прогрес, са наивници. Когато предприятията и фирмите получават повече средства от държавата и по-малко от потребителите, те ще отделят повече време и внимание, за да угаждат на политиците, отколкото за да удовлетворяват изискванията на Клиентите си. Такова пре­разпределение на ресурсите би довело по-скоро до икономически регрес, отколкото до просперитет.

Конкуренцията води към по-голяма дисциплинираност. На пазара производителите трябва да се състезават за спечелване доверието на купувачите. Когато не служат добре на своите клиенти, по правило пазарният дял на фирмите се свива, като от това печелят конкурентите им, които предлагат по-добри условия. Конкуренцията защитава потребителите от високи цени, лошо качество на изделията, ниско равнище на услугите и грубо отношение. Всеки частник разбира важността на състезателния елемент. За съжаление, значението на конкуренцията в държавния сектор не винаги се осъзнава така добре.

Системата на стимулиране, възприета от държавните организации и предприятия, не винаги спомага за ефективната им дейност. За разлика от частните собственици, директорите и ръководителите на държавни предприятия рядко са достатъчно стимулирани да снижават разходите и да подобряват организацията. В действителност, обратното често е по-вярно. Ако дадена организация не успее да изразходва предоставените й средства, през следващата година шансовете да получи по-голяма финансова подкрепа от държавата са минимални. Ето защо, организациите обикновено започват да пилеят пари, ако в края на бюджетния период открият, че не са успели да изразходват привлечените от държавната хазна средства.

В частния сектор сумарното изменение на печалбите представлява един добър показател за ефективност. Тъй като в държавния сектор няма подобен индикатор, ръководителите на фирми често могат да прикрият икономическата неефективност на своята дейност. В държавния сектор няма паралелен механизъм за преустановяване на губещите програми. На практика, ниските резултати и недостигането на определени цели в държавния сектор често се използват като претекст за искане за по-големи дотации. Например, ако резултатите на учениците се влошават, директорите на държавни училища биха поискали по-големи бюджетни средства. Аналогично, полицейските участъци биха се позовали на растящата престъпност, за да получат по-голяма финансова поддръжка от държавата.

Като се има предвид системата на стимулиране в обществения сектор, от жизнено значение е държавните предприятия да бъдат конкурирани. Движението напред се ускорява, когато частните фирми имат възможност да се конкурират при равни условия с държавните организации и предприятия. Например, ако правителството притежава основния дял в печатниците; предприятията за ремонт на превозни средства, обществено хранене, събиране на боклука, поддръжка на пътищата; училищата и други подобни организации - частните фирми трябва да получат възможността свободно да конкурират държавните.

Конкуренцията би довела до подобряване на резултатите, снижаване на разходите и стимулиране на новаторството и в двата сектора. В резултат потребителите-данъкоплатци биха получили повече за парите си. Конкуренцията между децентрализираните държавни структури също може да стимулира икономическия напредък. Дадено правителство не може да налага само своите виждания, когато е относително лесно човек да си избере други управници, като се премести там, където органите на властта предоставят услуги и налагат данъци, които са по-приемливи за самия него. Разбира се, не е така лесно да си смениш правителството както например бакалина. Но в една децентрализирана система на управление, хората могат да гласуват с краката си. Ако функциите на федералното правителство са стриктно ограничени в защитата на човешките права, контрола върху търговските ограничения и подсигуряването на националната отбранителна система, то щатските и местните власти могат значително да се отличават по това каква част от собствения си бюджет заделят за предоставяне на услуги на широката общественост. Също както хората имат различни виждания относно това колко биха желали да харчат за жилища и автомобили, така и се различават в готовността си да жертват средства за услугите, предоставяни от държавата. Някои предпочитат висококачествени държавни услуги и са готови да плащат високи данъци. Други предпочитат по-ниски данъци и по-малко държавни услуги. Някои желаят да събират средствата за тези услуги от данъци, други считат за по-уместно да се заплаща от самите потребители за съответната услуга. Една децентрализирана система би могла да отчете и задоволи всички тези разнопосочни виждания.

Конкуренцията между местните власти също би допринесла за едно по-ефективно управление. Когато гражданите лесно могат да гласуват със своите крака правителството е силно мотивирано да предоставя услуги при минимални бюджетни разходи. Ако дадено правителство събира високи данъци без да осигурява услуги с подобаващо високо качество, както отделните граждани така и бизнесмените ще загубят доверието си във властта. Аналогично, когато хората плащат данъци за услуги без особена стойност за самите тях, много ще предпочетат да се преместят в райони, където ще получават повече за парите си. По този начин, както фирмите на пазара, така и местните власти, които не служат добре на управляваните от тях граждани ще изгубят "клиенти" (население) и възможности за допълнителни приходи.

Конкуренцията между децентрализираните правителства служи на интересите на гражданина-данъкоплатец. Ако тя е действена, то политиката на федералното правителство не бива да я ограничава. Когато централните власти субсидират, определят и регулират съвкупността от услуги, предлагани от местните структури на властта, то задушава конкуренцията между тях. Най-доброто, което централните власти могат да направят е да изпълняват добре ограничените си функции и да останат неутрални по отношение на действията и нивото на услуги, предоставяни от щатските, регионални и местни власти.

Както и частните предприятия структурите на властта предпочитат да са защитени от конкуренти. Правителствата се стремят към монопол върху властта. Следователно, конкуренцията между структурите на властта не би се зародила без външна помощ. Тя трябва да се вплете в политическата система. Точно това са се опитали да направят бащите-основатели на САЩ, когато са съставяли американската конституция и федералната система на страната.
10. Конституционните правила, които водят към политическа и икономическа стабилност стимулират икономическия напредък
В днешно време сред научните среди е преобладаващо мнението, че човешките управленски възможности са безпределни и следователно структурите на властта не бива да се ограничават. Според по-старото виждане, родено през дългите векове на страдания, причинявани от надмощието на един човек над друг, упражняването на неограничена власт от хора с ограничени умове и егоцентрични предразсъдъци скоро се изражда в потисничество, назадничавост и корумпираност. Самият прогрес, според тогавашните учения, е в пряка зависимост от възможностите и добродетелите на управниците. Хората трябва да преодоляват ужасни трудности преди отново да достигнат до основните истини, забравени от тях. Но те ги откриват отново, така както са правили и през други епохи на упадък, стига идеите, които са ги подвели да бъдат подложени на съмнение и съпротива.

Уолтър Липман
Изключително погрешно е съвременното виждане, че едни демократични избори са достатъчни, за да създадат средата необходима за икономически напредък. Както историята така и политическата теория свидетелстват, че този възглед не е верен Ако от държавното управление се очаква да стимулира икономическия напредък, правилата на политическата игра трябва да са такива, че да хармонизират интересите на избиратели, политици и бюрократи с процесите на възходящо икономическо развитие. Това изисква сферата на действие на управленските структури да се ограничи и те да останат неутрални по отношение на различните подгрупи в обществото.

Когато правителството не е контролирано - когато политиката се използва за лични цели - грабителските тенденции се засилват. Хората отделят повече време, за да се организират и сражават за парчета от баницата на националния доход и по-кратко време, за да спомогнат за нейното нарастване. В резултат създаденият Брутен Вътрешен Продукт (БВП) е по-малък отколкото в противен случай. Озлоблението, недоверието и дори омразата между отделните групировки се засилват, докато производството е в застой. Животът при една политизирана икономика не е особено приятен.

Създателите на конституцията на САЩ са разбирали това и ето защо са ограничили ролята на правителството в икономиката. Те са изброили допустимите фискални прерогативи на правителството (Статия I, Раздел 8) и са предоставили всички останали възможности за въздействие на щатите и народа (Десета Поправка). Те също така са забранили на щатите да приемат закони, ограничаващи задължителността на стопанските договори (Статия II, Раздел 10). Освен това, Петата Поправка изисква да не бъде "използвана частна собственост от държавата без справедлива компенсация". Явно чрез конституцията на САЩ се е целяло ограничаване възможностите на структурите на властта, и особено на федералното правителство, да политизира икономиката и експлоатира правата на гражданите.

Но с течение на времето икономическите ограничения се размиват. В резултат на това днес федералното правителство се меси почти навсякъде. Вторичните ефекти на тази политизирана структура са явни - високи данъци, прекалено регулиране, разходи диктувани от групови интереси и огромни бюджетни дефицити, които застрашават финансовата структура. Предизвикателството, пред което се изправяме, е необходимостта от създаване на конституционни норми и процедури, които ще спомогнат за хармонизиране на политиката с икономическия напредък.

Как може да се постигне това? Какви изисквания би трябвало да съдържа една конституция, предназначена да спомага за икономическия напредък и стабилност? От нашия анализ произтичат няколко предложения. С оглед на условията в САЩ, считаме, че следните седем изисквания могат да залегнат в една декларация за икономическите права, която би стимулирала икономическия напредък:

В последно време щатските и местните власти използват регулативните си прерогативи за отнемане на частна собственост без компенсация. Съдилищата общо взето разрешават подобни действия, ако преценят, че те са в интерес на обществото или че те не лишават собственика от каквато и да е възможност да използва своята собственост. Така се създава възможност за злоупотреби, която трябва да бъде премахната.

Свободата на размяната е ъгловият камък на икономическия напредък. Ценовият контрол, ограниченията за движението на работна ръка, законите забраняващи търговския обмен между хора от различни расови, етнически или религиозни групи и други правителствени мерки за ограничаване на търговията би трябвало да бъдат забранени.

Конституцията на САЩ вече забранява налагането на търговски ограничения върху износа. Тази забрана трябва да се разпространи и върху вноса.

Трябва да се помни, че ако даден проект е наистина печеливш, винаги има начин да бъде финансиран така, че всеки да спечели (виж стр.72-73). Следователно, изискването за квалифицирано мнозинство по правило не спира проекти, които действително водят до подобряване на благосъстоянието. И в същото време затруднява практиката на използване на правителството като средство за грабителство. То също така ще доведе до запазване на силните страни в дейността на структурите на властта на местно равнище, където конкуренцията между самите тях ги мотивира да служат на интересите на всички граждани.

Това ще охлади желанието на конгресмените да изразходват повече от необходимите средства.

Ако това изискване не бъде включено, Конгресът ще използва тези отложени плащания, за да избегне първоначалните ограничения върху разходите и заемите.

Това изискване ще внесе яснота по това какво се очаква от Резервната Система. Ако системата поддържа монетарна стабилност, то тя дава своя принос за стабилизирането и напредъка на икономиката.

Икономическият анализ показва, че тези изисквания биха спомогнали за поддържане на икономическия растеж и за ограничаване склонността на политиците да служат на групови интереси. Те биха били стъпка напред към възстановяване на управлението, основано на взаимно съгласие, а не на грабителство.

Но преди да е възможно конституционните норми, спомагащи за икономическия напредък да бъдат възстановени, трябва да се възстанови интелектуалната база, върху която да се крепи тезата за необходимостта от контрол върху управленските структури. Трябва да отхвърлим мита, че общите избори характеризират американския политически процес. Трябва да осъзнаем, че едно е да избираме своите политически лидери чрез гласуване и съвсем друго - да определяме какво да прави правителството чрез гласа на мнозинството. Поставянето под контрол на управленските структури, а не гласът на мнозинството разкрива пътя към икономическия растеж. Колкото по-скоро разберем важността на тази мисъл, толкова по-богати ще бъдем.

През 1992, по бреме на екскурзия в бившия СССР чух един руснак да казва: "Ние знаем как нещата не вървят; сега се опит­ваме да открием как могат да потръгнат." Руснаците не са единствените, които търсят действени икономически рецеп­ти; голяма част от света прави същото.

Както вече отбелязахме, и икономическата наука, и американският опит ни дават възможност да вникнем в този проб­лем. Икономическата наука свидетелствува, че частната соб­ственост, свободният обмен, пазарната конкуренция и ста­билността на паричната единица са крайъгълни камъни на икономическия растеж. Когато тези крайъгълни камъни са на­лице, индивидите ще могат "да пожънат каквото са засели", ще се освободи продуктивната енергия и ще се множи богатс­твото. Това е рецептата, довела до материалното благосъс­тояние на американците. Колкото повече Америка се отклонява от нея, толкова повече ще се забавят растежът и напредъкът.

Нещо повече, това е предписание, което може да бъде от полза в която и да е част на света. Страните, които следват правилна икономическа политика, процъфтяват, докато оне­зи, които не успеят да сторят това, изпадат в застой. В това отношение опитът на Аржентина, Венецуела, Япония и Хонконг е показателен. Както е показано на Графика 3, през 1960 г. доходите на човек от населението в Япония и Хонконг са дос­тигали едва 2/3 до 3/4 от доходите в Аржентина и Венецуела. През 1990 г. обаче ситуацията коренно се е изменила. Като се има предвид инфлацията, през 1990 г. доходите на човек от на­селението в Аржентина и Венецуела са били малко по-високи от равнището им през 1960 г. През същия период в Япония и Хонконг те са се увеличили повече от пет пъти. През 1990 г. доходите на човек от населението в Япония и Хонконг надх­върляха приблизително три пъти тези в Аржентина и Венецу­ела.

Освен това Графика 3 показва ограничените възможности на развитата технологична база като източник на икономически растеж. Безспорно през последните 250 години техническите по­добрения значително разшириха нашите производствени възмож­ности. Замяната на ръчния труд с машинен, разработването на чудотворни сортове зърнени култури и изкуствени торове, новите енергийни източници и усъвършенствуването на транспорта и комуникациите са променили начина на живот в Северна Америка, Европа, Океания и Япония. По-слабо развитите страни могат да заемат и копират доказани технологии. Това улеснява стопанско­то им развитие. Ако технологиите бяха определящият фактор за създаването на богатство, икономическото благосъстояние на хо­рата от по-слабо развитите страни би се подобрявало бързо. За съжаление това не става на практика.

Защо в Япония и Хонконг се наблюдава икономически растеж, а в Аржентина и Венецуела - стопански застой? Явно в голяма сте­пен отговорът се крие в различната организация на националното стопанство. Нашият анализ показва, че ясно установените права на собственост, ниските данъци, стабилността на паричната единица и свободата на пазарните отношения са от ключово зна­чение за икономическия растеж. Общо взето, през периода 1960-1990 г. Япония и Хонконг следваха именно тези принципи. Напро­тив, страните, които ограничават предприемачеството и търго­вията, налагат високи данъци, фиксират лихвените проценти и цените или поддържат инфлационна монетарна политика, пречат на нарастването на производството и ефективното използуване на ресурсите. Общо взето, подобна икономическа политика бе характерна през последните десетилетия за Аржентина, Венецуела и повечето от другите по-слабо развити страни.

Само при стабилно и разумно организирано национално стопан­ство има икономически растеж. Страни, които възприемат политика, насърчаваща създаването на богатство, ще просперират, докато онези, които не успеят да сторят това, ще бъдат в зас­той. Това е в сила както за богатите индустриални, така и за бед­ните развиващи се страни. Бъдещият просперитет и за двете гру­пи страни е пряко зависим от икономическата организация. Това е основното послание на модерната икономическа наука.

Джеймс Д. Гуортни е професор по икономика и политически науки в университета на щата Флорида и член-кореспондент на института "Джеймс Мадисън". Защитава докторат по икономика във Вашингтонския университет през 1970 г., автор е на многобройни статии в специализирани икономически списания, главно в областта на данъците, обществения избор и икономика на труда. Негови статии са излизали в реномирани вестници, включително New York Times и The Wall Street Journal.

Ричард Л. Строуп е професор по икономика в университета на щата Монтана и старши научен сътрудник на Центъра за политикономически изследвания. Защитава докторат във Вашингтонския университет през 1970 г. и е бил директор на Бюрото за ана­лизи на политиката към Министерството на вътрешните рабо­ти на САЩ през периода 1982-1984 г. Публикува много работи по икономика на естествените ресурси и околната среда. Той е един от авторите, които най-много допринасят за развитието на под­хода към проблема за естествените ресурси, известен като свобод­на пазарна икономика на околната среда. През последните години работата му е съсредоточена върху алтернативната институ­ционална уредба на риска за природната среда.

Професорите Гуортни и Строуп са членове на дружеството "Монт Пелерин", международна организация на икономисти. Те са съавтори на издадената шест пъти книга "Икономика на час­тния и обществения избор" (Economics: Private and Public Choice, 6th edition, Dryden Press, 1992), широко използвана в икономическите курсове в колежите, както и на учебника “Увод в икономиката: Богатството и бедността на народите" (Introductory Economics: The Wealth and Poverty of Nations), чието издаване предстои през 1994 г.

Авторите на настоящата книга любезно предоставиха на Института за пазарна икономика издателските права за Бълга­рия. Книгата е издадена в САЩ през септември миналата годи­на, месец след това - в Канада, през март тази година тя трябва да бъде издадена в Полша от Изследователския център "Адам Смит", напреднала е и подготовката на руско издание.

Какво казват другите за тази книга...

“Един хубав буквар! Щях да бъда изпълнен с надежда, ако бях сигурен, че членовете на икономическия екип на президента Клинтън напълно разбират елементарните принципи, очертани в тази книга.”

“Чудесно и умело излагане на основните принципи на икономическата наука. Икономическите познания са солидни, а излагането на идеите – просто, сбито, ясно и без жаргон.”

"Рядко може да се съди за една книга само по заглавието й. Тази обаче е изключение. Гуортни и Строуп успяват да приземят приповдигнатия академичен стил и да преоткрият отдавна забравените връзки между икономическата ситуация и политическата система."

"Тази книга ще бъде твърде полезна както за студентите, така и за пре­подавателите - дори и за онези, които вече знаят по-голямата част от съдържанието й, поради факта, че е необичайно добре написана и организи­рана. Тя интегрира съвременното виждане за разходите за сделките и об­ществения избор и традиционните икономически възгледи."