Джеймс Гуортни и Ричард Строуп Какво всеки трябва да знае за икономиката и просперитета Джеймс Д. Гуортни

* Високата печалба от валутни сделки на черния пазар показва, че държавата осъществява контрол върху валутните курсове, който съществено ограничава възможностите на собствените й граждани да обменят националната валута с други валути

Източник: Данните са от: Световна банка. Статистически данни за света,1991 г. и Доклад за световното развитие,1992 г.; Международен валутен фонд. Годишник за държавните финанси 1991 г.и Международен валутен анализ, Световен валутен годишник 1989-90 г.
Разбира се, ограниченията върху вноса могат да доведат до нарастване на заетостта в отраслите, защитени от тях. Това обаче не значи че заетостта като цяло ще нарасне. Износът осигурява покупателната способност за вноса. Когато американците въвеждат мита, квоти и други бариери, ограничаващи възможностите на чужденците да продават в Съединените щати, те същевременно ограничават възможностите им да купуват стоки, произведени в Съединените щати. Ако чужденците не могат да продават толкова, колкото преди, те ще имат по-малко от доларите, необходими им да купуват от американците. Така ограниченията върху вноса непряко ще доведат до намаляване на износа. Продукцията и заетостта в отраслите, ориентирани към износ ще намалее, заличавайки всякакъв ефект от "спасените" работни места в защитените отрасли. Накратко казано, ограниченията върху вноса отклоняват ресурси от сфери, където местните фирми произвеждат при ниски разходи към сфери, където местните фирми произвеждат при високи разходи. По този начин по-голяма част от нашите ни ресурси ще бъде използувана за производството на неща, които правим зле и по-малка част - за неща които произвеждаме най-добре. Подобна политика прахосва ресурси и води до намаляване на доходите в страната.

Много американци са на мнение, че търговските ограничения са необходими, за да бъдат защитени американските работници от вносни стоки, произведени от евтина работна ръка. Това схващане също е погрешно. Държавите изнасят стоки за нашата страна, за да получат долари, с които да купуват от нас. Относителните цени на стоките ще определят направлението на тази търговия. Тенденцията е страните, където работните заплати са високи, да внасят неща, които са относително евтини в чужбина и да изнасят такива, които са относително евтини на вътрешния пазар. Ето защо, държава като САЩ, където заплатите са високи, ще се ориентира към внос на трудоемки стоки като перуки, килими, играчки, текстил и сглобяеми промишлени изделия. От друга страна тенденцията ще бъде да се изнасят стоки като компютри, самолети, научни инструменти и зърнени храни, които се произвеждат от висококвалифицирани работници и при наличието на плодородна обработваема земя - ресурси, които са в относително изобилие в Съединените щати.

Когато една страна може да получи по-евтино дадена стока от чужбина, отколкото ако сама я произвежда, тя може да печели като внася тази стока, а използува собствените си ресурси за производство на други неща. Един краен пример може би ще илюстрира това твърдение. Да предположим, че чуждестранен производител - Дядо Коледа, който заплаща на работниците малко или нищо, желае да осигурява на американците безплатни палта за през зимата. Има ли смисъл да се въвеждат митнически бариери, които ще осуетят вноса на палтата? Разбира се, че не. Ресурсите, използувани по-рано за производство на палта, сега ще бъдат освободени за производството на други стоки. Продукцията и разполагаемото количество стоки ще нараснат. В издигането на търговски бариери, за да се предотврати вноса на евтини стоки от чужбина има не повече смисъл, отколкото в това да се пречи на вноса на безплатни палта от един дружелюбен чужденец като Дядо Коледа.

Ако "спасителите на работни места" и поддръжниците на търговските ограничения мислят, че подобна политика е добра, то защо не подкрепят въвеждането на мита и квоти за ограничаване на търговията между отделните щати? В крайна сметка, помислете си за закритите работни места от това, че Мичиган "внася" портокали от Флорида, ябълки от Вашингтон, пшеница от Канзас и памук от Джорджия. Всички тези продукти биха могли да се произвеждат в Мичиган. Жителите на Мичиган, обаче, намират, че е по-евтино да "внасят" тези стоки, отколкото сами да ги произвеждат. Мичиган печели като използува ресурсите си за производство и "износ" на автомобили. От своя страна продажбите на автомобили генерират покупателната способност, която прави възможно хората от Мичиган да "внасят" стоки, чието производство в щата би струвало скъпо.

Повечето хора разбират, че свободната търговия между петдесетте щата е основен източник на просперитет за всеки от тях. Те разбират, че "вносът" от другите щати не води до закриване на работни места; той просто освобождава работници, които могат да бъдат наети в отраслите, ориентирани към "износ", където ще могат да произвеждат повече стойност, а следователно да генерират и по-големи доходи. Основен източник на изгоди от търговията между страните е точно същият, както при търговията между хората от различните щати.

Ако търговията между 50 щата води до просперитет, то същият ще е и резултатът от свободната търговия между нациите. Ако търговските ограничения забавят икономическия прогрес, защо толкова много страни ги възприемат? Отговорът е недвусмислен: политическата власт на специфичните интереси. Търговските ограничения облагодетелстват производителите (и доставчиците на ресурси) за сметка на потребителите. Общо взето първата група - инвеститорите и работниците в някой конкретен отрасъл - са добре организирани и добре видими, докато потребителите са като цяло зле организирани и техните изгоди са по-широко разсеяни. Може да се предвиди, че организираната група с общи интереси ще има по-голямо политическо влияние - повече гласове и повече финансови средства за предизборните кампании. Затова политиците често ще угаждат на техните желания. В случая с търговските ограничения, сериозните постановки на икономическата наука често влизат в противоречие с печелившата политическа стратегия.

(в писмо до Ендрю Джаксън)

Защитната функция включва поддържането от страна на правителството на условия на стабилност и ред, в това число установяването на норми срещу кражбите, измамата и използуването на насилие. На правителството е предоставен монополът за легитимна употреба на сила, за да защитава гражданите един от друг и от външни лица. Така, държавата в защитната си функция се стреми да не допусне индивидите да се нараняват един друг и да поддържа инфраструктура от норми, в рамките на които хората могат да взаимодействат хармонично един с друг . Най-съществените елементи на тази инфраструктура са насърчаване на договарянето и избягване на ограниченията, наредбите и различните данъци, които ограничават свободната размяна.

Лесно е да се види стопанското значение на тази функция. Когато държавата добре изпълнява защитната си роля, индивидите могат да са сигурни, че няма да бъдат мамени и че богатството, което натрупват, няма да им бъде отнето от егоистични посегатели или от правителството - чрез високи данъци и опустошителното действие на инфлацията. Казано по-просто, тази защита дава на гражданите увереност, че ако сеят, ще им бъде позволено да жънат. Ако имат тази увереност, хората изобилно ще сеят и жънат.

От друга страна, когато правителството се справя зле със защитната си функция, се появяват проблеми. Може да се предвиди, че ако правата, свързани с частната собственост не са ясно и категорично дефинирани и прилагани, някои хора ще започнат да вредят на другите. Те ще си присвояват собственост, която не им принадлежи и ще използуват ресурси без да заплащат за тях. Когато им се позволява да налагат такива разходи на другите без тяхно съгласие, "истинските" производствени разходи за стоките няма да бъдат правилно регистрирани от пазарите. Същевременно, ще се наблюдава тенденция ресурсите, по отношение на които правата на собственост не са добре дефинирани и защитени, да бъдат използувани прекомерно. Замърсяването на околната среда е често срещан страничен ефект от това. Ясно е, че защитната функция на държавата има жизнено важно значение.

Втората основна нейна функция - производствената, включва осигуряването на стоки, които икономистите наричат обществени блага. Те имат две отличителни характеристики: (1) осигуряването им за един индивид същевременно ги прави достъпни за използуване от други хора и (2) трудно, ако не и невъзможно е да се ограничи потреблението им само от клиентите, заплащащи това. Националната отбрана, проектите за контрол над речния отток и програмите за унищожаване на комарите са примери за такива обществени блага.

Изключително трудно е за стопанските субекти от частния сектор да произвеждат и пласират обществени блага. Лесно е да се види защо това е така. Тъй като естеството на общественото благо прави невъзможно установяване на пряка връзка между заплащане и получаване на стоката, потребителят не е мотивиран да купува тази стока. А и защо бихте я купили? В края на краищата, ако другите я купуват, вие можете да потребявате стоката без да плащате за нея. Помислете за случая с проект за контрол върху речния отток с цел избягване на наводнения. Ако една фирма построи язовир, за да предотврати наводненията, ще бъде трудно, ако не и невъзможно да се осигури защита срещу наводнения на плащащите за това потребители, без да се осигурява такава защита и на онези, които не плащат. Разбирайки тази трудност, хората които потенциално биха имали полза от проект, общо взето не са склонни да помогнат за покриване на разходите по реализирането му. Всеки има силен подтик да остави "другия" да плаща. При това положение е възможно проектът да не бъде осъществен дори когато е ефективен.

В случая с обществените блага, гражданите могат да спечелят, ако реализират чрез държавата потенциално ефективни проекти за осигуряване на такива блага. Накратко казано, този тип дейности е онова, което Ейбрахам Линкълн е имал предвид, когато изрекъл знаменитата си мисъл, че легитимната функция на държавата е да върши онези неща, които хората или съвсем не могат да вършат, или не могат да вършат добре, действайки самостоятелно, въз основа на индивидуалните си способности.

Как можем да преценим дали един правителствен проект е наистина ефективен? Хората са склонни да мислят, че подкрепата на мнозинството прави определено политическо действие ефективно или легитимно. Може би ще бъде изненада за някои, но ако един правителствен проект е наистина ефективен, винаги ще бъде възможно да се разпределят разходите за него така, че всички избиратели да спечелят. Разгледайте следния случай на получени изгоди и заплатени разходи от страна на избиратели за реализирането на даден проект - например строителството на път:

Проектът струва 25 долара и създава 40 долара ползи за избирателите. Тъй като ползите надхвърлят разходите, проектът е ефективен. Ако разходите от 25 долара бъдат разпределени по равно между избирателите (План А), Адамс и Браун печелят солидно, но Грийн, Джоунс и Смит губят. Ценността на проекта за последните трима избиратели е по-ниска отколкото разходите им от по 5 долара. Ако съдбата му се решава с гласуване, той ще бъде отхвърлен с гласовете "против" на Грийн, Джоунс и Смит.

Нека видим какво ще стане в противоположния случай, когато разходите за проекта се разпределят между избирателите пропорционално на получаваните от тях ползи (План Б). При това споразумение Адамс ще заплати половината (12.50 долара) от разходите, възлизащи на 25 долара, тъй като получава половината (20 долара) от общите ползи (40 долара). Останалите избиратели ще заплатят също пропорционално на получаваните от тях изгоди. При този финансов план всички избиратели печелят от проекта. Въпреки че нямаше да бъде одобрен от мнозинството, ако разходите са разпределени поравно между избирателите, проектът би получил подкрепата на всичките пет избиратели, ако те бъдат обложени с данъци пропорционално на получаваните от тях ползи (План Б).

Тази проста илюстрация подчертава изключително важния въпрос за гласуването и ефективните проекти. Когато избирателите плащат пропорционално на получаваните от тях изгоди, всички те печелят, ако действията на властите са ефективни (и всички губят, ако действията му не са ефективни).⁹ Когато изгодите и разходите на избирателите са пряко свързани, ефективните действия на властите ще бъдат подкрепяни от преобладаващо мнозинство хора. Съответно, подкрепата на огромно мнозинство от 80-90 процента от избирателите е сериозно доказателство, че проектът е ефективен. Обратното, ако не може да се постигне преобладаващо мнозинство, това е сериозно доказателство, че проектът е неефективен (когато разпределянето на разходите между избирателите е тясно свързано с получаваните от тях ползи). Тъй като истински ефективните проекти ще бъдат подкрепяни в повечето случаи от огромното мнозинство от гражданите, много икономисти са на мнение, че данъчните фондове ще бъдат изразходвани по-ефективно, ако се изисква одобрението на квалифицирано мнозинство за всяка програма за правителствени разходи.

 

2. Държавната власт не е коригиращ механизъм

Хората често са склонни да мислят за държавната власт и особено за демократично избраното правителство като за коригиращ механизъм. Те действат така, като че ли държавната намеса може да реши проблеми от всякакъв характер (например, бедността, несъвършеното здравеопазване, лошото образование или високата цена на жилищата). Тази възглед е погрешен. Държавната власт не е нещо, което винаги взема решения в съответствие с "интересите на обществото", каквото и да значи този неясен термин. То не е и коригиращ механизъм, който може да се използува когато организацията на пазара не успява да постигне някакъв желан резултат.

Държавата е просто метод на обществена организация - институционален процес, чрез който индивидите колективно правят избор и предприемат действия. Няма гаранция, че определена политика, подкрепяна от мнозинството определени чрез избори служебни лица, ще насърчи икономическото развитие. Всъщност, има сериозни основания да се очаква, че ако не се ограничават импулсите на мнозинството, дори правителства избрани от народа често ще провеждат политика, която вреди на икономическия напредък.

Много хора поставят знак за равенство между политическата демокрация и пазарната икономика. Вярно е, че повечето страни с пазарна икономика притежават и демократични политически институции. Но това не винаги е така. Например, въпреки че Хонгконг има динамична пазарна икономика, той е под политическия контрол на Великобритания почти цял век. Подобно на това, макар Сингапур, Южна Корея и Чили да имат пазарни икономики, отбелязали възход през последните години, имаше време, когато политическите режими в тези страни бяха потиснически и авторитарни. И обратното, политическата демокрация не винаги е гаранция за пазарна икономика. Няколко демократични страни разчитат основно на правителствени постановления и бюджетна политика, а не на пазара, за разпределяне на стоките и ресурсите. Примери за това са Израел и Индия.

Важно е да се разберат и фундаменталните различия между политическата демокрация и пазара. Когато едно демократично правителство налага данъци, за да финансира осигуряването на дадена стока от страна на държавата, тази мярка е обвързана с принуда. Несъгласните малцинства трябва да плащат данъци, за да финансират стоката, независимо от това дали я потребяват или ценят. Властта да облага с данъци позволява на държавната власт да отнема собственост (например доход) от индивидите без тяхното съгласие. Частният сектор не разполага с подобна власт да налага принуда. Частните фирми могат да повишат цената, но не могат да заставят никого да купува. Те наистина трябва да предлагат стойност на потребителите, защото в противен случай няма да са в състояние да привлекат техните пари. Това не винаги е вярно за държавата. Когато се финансират или субсидират чрез данъци правителствени агенции или стопански предприятия, няма гаранции, че хората ще ценят продукцията повече отколкото разходите за нея.

Неограничената политическа демокрация е система, при която властва мнозинството, докато пазарното разпределение е система на пропорционално представителство. Когато решенията се вземат от правителството, ако мнозинството иска по-големи разходи за комунални жилища, апартаменти в столицата или полово възпитание в държавните училища, малцинството трябва да се примири и да плати полагаемите се разходи. Пазарът, напротив, позволява на различни групи да "гласуват" "за" и да получават онова, което искат. Например, когато получаването на образование е благо, разпределяно от пазара, някои родители избират училища, отдаващи по-голямо значение на религиозните ценности, докато други отдават предпочитанията си на светското образование. Трети избират училища, които наблягат върху основни умения, или културно многообразие или професионална подготовка. В условията на пазара, всяко от тези различни предпочитания може да бъде задоволено. Не е необходимо човек непременно да е член на мнозинството; дори малобройните малцинства могат да "гласуват" с парите си като потребители и да получат каквото желаят. Стига само който и да е индивид или група да са склонни да платят разходите, пазарът ще отговори на техните предпочитания Всеки е представен пропорционално на размера на покупките си. Конфликтите, които възникват, когато изборът се прави в държавния сектор, тук се избягват.

Политиците често казват, че данъците уж са разходите за съществуването на държавната власт. Разходите за която и да е стока са онова, от което трябва да се откажем, за да я произведем. Държавата не е изключение. Когато тя осигурява стоки и услуги, се правят три типа разходи.

Първо, това е загубата на продукция на частния сектор, която би могла да бъде произведена с ресурсите, използувани сега за производството на стоки, предлагани от държавата. Ресурсите, които се изразходват за осигуряване на защита от полицията, автомагистрали, крилати ракети, образование, здравеопазване или който и да е друг държавен "продукт" имат алтернативно приложение. Ако не бяха заети в производството на стоки, осигурявани чрез държавния сектор, те биха били на разположение на частния сектор. Забележете, че този разход се налага независимо от това дали стоките от държавния сектор се финансират от данъците, чрез нарастване на вътрешния дълг или чрез печатане на пари. Той може да бъде намален само като се намали обемът на държавните разходи за закупуване на стоки и услуги.

На второ място са разходите за ресурсите, използувани за събирането на данъци и съблюдаването на данъчното законодателство: постъпленията от данъци трябва да се подготвят и следят; трябва да се осигурява действието на данъчните закони. Ресурсите, използувани за тези цели вече не са на разположение за производството на други неща в частния или държавния сектор. Изследванията показват, че на фирмите и отделните лица в Съединените щати са необходими приблизително 5.5 милиарда работни часа (еквивалентът на годишното работно време на 2 750 000 работника на пълен работен ден) всяка година само за попълването на данъчната документация. Този разход за съблюдаване на законодателството прибавя приблизително 15 цента към всеки долар от данъчните постъпления, получавани от правителството.

И накрая, съществуват разходите на "претоварването", които са резултат на смущенията в цените предизвикани от данъците (и държавните заеми). Заради данъците някои иначе взаимно изгодни сделки ще станат нерентабилни и ще бъдат изоставени. Нереализирането на тези потенциални изгоди води до разходи за икономиката. В други случаи, данъците могат да въздействат върху индивидите да отделят повече време за забавления или непазарни дейности. Това също ще доведе до намаляване на продукцията. Други данъци могат да накарат хората да се заемат с вредни за производството дейности, за да избегнат данъчното облагане, което стоварва допълнителни разходи върху икономиката.

Така държавните разходи за стоки и услуги струват повече отколкото са данъчните постъпления или преките разходи. Тази цена трябва да се има предвид, когато се анализират достойнствата на правителствени програми.

Важно е да се разбере също че политиците се опитват да прикрият разходите за държавната власт. По думите на лидера на републиканците в Сената Робърт Доул "Данъчното облагане прилича твърде много на скубане на гъска. То е изкуството да се отскубнат възможно най-много пера при възможно най-малко крякане."¹⁰ Политическата привлекателност на бюджетните дефицити, печатането на пари и различни непреки данъци произтича от желанието на политиците да скрият цената на правителствените програми.

Особено широко е разпространено заблуждението по повод облагането на фирмите с данъци. Политиците често говорят за облагане на бизнеса с данъци, като че ли част от данъчното бреме може да се прехвърли от индивидите към нещо безлично (бизнесът). Чисто и просто, данъците, с които биват облагани фирмите, както и всички други данъци се заплащат от хората. Една корпорация или фирма предприятие може и да попълва чек на името на правителството, но не плаща данъците. Предприятието просто събира парите от някой друг - от клиентите , от работниците и служителите или от акционерите си - и ги предава на съответните държавни органи. Може и да е добра политическа реторика да се говори за данъци върху "стопанските субекти", но факт е, че данъците и всички други разходи, налагащи се от дейността на държавната власт, се плащат от хората.

[текст към илюстрацията на стр.77] "Този нов данъчен закон звучи доста добре... За нас данъците намаляват с 9%, а фирмите поемат това бреме."