Джеймс У. Шулц Моят живот сред индианците

Танцувах, играех хазартни игри, участвувах в конни надбягвания: с една реч, животът ми в лагера не беше нищо повече от низ безгрижни развлечения. По цели часове прекарвах сред жреци и стари воини, изучавах техните вярвания и обичаи, слушах разкази за богове и предания за битки и лов. Посещавах религиозни церемонии, проявявах интерес към патетичните тиради на жреците към Слънцето, когато се молеха за здраве, дълголетие и щастие на своето племе. Всичко това беше необикновено интересно.

Уви, уви! Защо този живот не можа да продължи по-дълго? Защо железниците и гъмжилото преселници наводниха тази чудесна страна и отнеха от стопаните й всичко, заради което заслужава да се живее? Индианците не знаеха нито грижи, нито глад, не изпитваха нужда от нищо. От прозореца си чувам шума на големия град и виждам забързаните, трескави тълпи. Днес е доста студено, но повечето минувачи — и жените, и мъжете — са облечени леко, лицата им са слаби, а в очите им се четат нерадостни мисли. Мнозина от тях нямат топъл подслон срещу бурята, не знаят как да намерят прехрана, макар че са готови да работят с всички сили за осигуряването й. Те са „приковани към колелото на живота“ и нямат друга възможност да се освободят от него освен чрез смъртта. И това се нарича цивилизация!

Четвърта глава

Боен поход за набавяне на коне
Младежите и девойките на средна възраст от племето на черноногите постоянно организираха бойни походи на групи от по десет-петнайсет души и дори повече. Те се развличаха, като устройваха набези срещу съседните племена, нахлули в обширната област за лов — територия на черноногите. Прогонваха конете им, а ако успееха, донасяха и скалпове*. Завръщането на отряда след успешен поход представляваше внушителна гледка. На няколко мили от лагера участниците в похода обличаха живописните си бойни премени, украсяваха с червена боя лицата си и с орлови пера конете, след което тихо приближаваха билото на хълма, откъдето се виждаше селото. Тук те запяваха бойна песен, подкарваха пред себе си отнетите от врага коне, бясно шибваха своите и стреляйки, се понасяха в галоп от хълма към долината. Дълго преди тяхната поява в лагера закипяваше възбуда. Жените зарязваха работата си и изтичваха да ги посрещнат, а зад тях бавно и спокойно крачеха мъжете. Как прегръщаха жените любимите си хора, върнали се невредими! Отекваха женски гласове, пеещи възхвала за мъжа, сина или брата. „Върна се Лисичата глава! — чуваше се вик. — О, ай! Върна се храбрата Лисича глава и кара пред себе си десет коня от вражето стадо! Храбрата Лисича глава носи и оръжията на убития враг!“

[* До идването на колонизаторите скалпове са вземали само няколко индиански племена от източната част на американския континент, и то твърде рядко. Едва след нашествието на белите обичаят да се донасят скалповете на убитите като бойни трофеи получил широко разпространение. — Б.пр.]

Така всяка жена възхваляваше доблестта на своя близък. Завърналите се воини — уморени, гладни и жадни, но горди от успеха си и доволни, че пак са си в къщи — се пръсваха по своите палатки, където верните жени — майки, съпруги, сестри — бързаха да им приготвят мека постеля, да им донесат прясна вода и наредят празнична трапеза с най-хубавото месо, пемикан и сушени плодове. Жените се чувствуваха щастливи и горди, не ги сдържаше на едно място; час по час някоя от тях излизаше, минаваше между палатките и отново запяваше възхвала за своя близък.

Веднага щом се върнеше някой от отрядите, другите индианци се въодушевяваха от успеха им и за да не бъдат по-долу от тях, образуваха нов отряд и потегляха на поход срещу кроу, асинибойните (племе, живяло на изток от черноногите), криите или някой от племената отвъд Гръбнака на света, както наричат Скалистите планини. Затова не се учудих, когато една сутрин приятелите ми съобщиха, че се готвят за поход срещу асинибойните.

— Ако искаш — рече накрая Говори с бизона, — ти също можеш да дойдеш с нас. Нали помогна на своя другар да открадне девойката си, защо сега да не опиташ да отвлечеш и коне!

— Идвам — отговорих аз, — отдавна мечтая за такова нещо.

Когато разказах на Бери за намерението си, той и жена му енергично се противопоставиха.

— Не бива да рискуваш живота си заради някакви коне — рече Бери.

— Помисли си колко ще скърбят близките ти — каза жена му, — ако се случи нещо с теб.

Но аз бях твърдо решил да вървя и не се разколебах. Не заради стойността на конете или друга възможна придобивка — привличаше ме вълнението, с което пристъпвах към това начинание, съвсем ново за мен. Бяхме трийсет души. Решено бе да ни води Мощните гърди — суров, опитен воин на около четирийсет години. Той имаше вълшебна лула, която, както смятаха, притежавала голяма сила. Вземал я със себе си в много походи и тя винаги донасяла на него и отряда му сполука. Ала въпреки всичко, преди да потеглим в поход, трябваше да поканим един стар жрец на обща молитва в свещената палатка. Той трябваше да се моли за нас всеки ден, докато отсъствуваме. Тази важна мисия възложиха на стареца Самотния уапити: магията му беше много силна и години наред се оказваше угодна на Слънцето.

Свещената палатка не бе достатъчно голяма, за да побере всички ни. В нея успя да се вмести само половината от отряда. Аз и двамата ми приятели влязохме с втората група. Отвън свалихме кожените си наметала (или одеяла) и без връхни дрехи се провряхме през ниския вход. Мълчаливо насядахме в кръг. В палатката внасяха нажежени камъни и ги хвърляха в една яма по средата. Самотния уапити почна да ги пръска с бизонска опашка, натопена във вода. Обви ни задушлива, гореща пара и Самотния уапити запя молитвена песен към Слънцето, запяхме и ние. После старецът дълго и усърдно се моли, призовавайки Слънцето да бъде милостиво към нас, да ни преведе невредими през всички опасности и да ни дари успех в нашето начинание.

След молитвата напълниха вълшебната лула, запалиха я с въглен, който донесоха отвън, и тя тръгна по кръга. Всеки от нас, като изпуснеше дим нагоре и надолу, произнасяше кратка молитва към Слънцето, към Твореца и майката Земя. Когато дойде моят ред, аз също произнесох молитвата, доколкото можах, и то на глас, както всички останали. Никой не се усмихваше. Приятелите ми вярваха, че аз наистина се смятам за индианец като тях, щом говоря, мисля и постъпвам по същия начин. Исках да опозная тези хора, да ги опозная отблизо, и смятах, че единственият път за постигането на тази цел е да поживея известно време като тях. И тъй аз горещо се помолих на Слънцето, мислейки за това, на което ме бяха учили някога далече оттук: „Да няма за теб други богове освен мен.“ Някога вярвах във всичко това и слушах всяка неделя проповедите на презвитерианския свещеник, който ни заплашваше с пламъците на ада и страшния гняв на бога отмъстител. Като чух една такава проповед, аз почнах вечер да се боя да си легна, очаквайки, че щом заспя, ще ме хванат и подложат на гибелни мъки. Но всичко това бе останало в миналото. Сега у мен нямаше нито вяра, нито страх, нито надежда, тъй като бях стигнал до извода, че човек може да каже само едно: „Не зная.“ И охотно се молех на Слънцето, следвайки своя план.

Есента беше вече към своя край и ние смятахме, че асинибойните са далече, някъде край устието на Литъл Ривър — така черноногите наричат реката, която ни е известна под името Милк. Ето защо бе решено да потеглим на коне, а не пеша. Предпочитаният за набези начин на придвижване обаче бе пеша, тъй като тогава отрядът не оставя следи и може успешно да се укрива през деня.

Една вечер, предвождани от главатаря на отряда, ние потеглихме на югоизток, по тъмната равнина, успоредно на реката. Другарите ми не приличаха на украсените с ресни и мъниста, изрисувани с боя и накичени с орлови пера воини, за които четем в книгите и виждаме по картинките. Те носеха прости делнични навуща, ризи, мокасини и наметала от одеяло или кожа на женски бизон. За седлата им обаче бяха завързани красивите военни премени, а в малките цилиндри от нещавена кожа се намираха украшенията за глава — орлови пера или рогове, както и кожи от невестулки. Преди да влязат в битка, воините обличаха бойните си премени, ако за това имаше достатъчно време. Ако ли не, премяната взимаха със себе си в сражението, тъй като всички нейни елементи се смятаха за могъщи талисмани — особено ризите, на които понякога е изрисувано с боя съновидението на нейния притежател или някакво животно, звезда, птица, явили се на индианеца по време на дългия пост, задължителен при прехода от безгрижното юношество към суровия живот на воина.

— Днес не ще се наложи да се крием, докато мръкне — рече Мощните гърди и като определи един от отряда за наблюдател и го изпрати на края на стръмнината, поведе останалите надолу към долината. На брега на реката всички разседлаха и пуснаха конете си, а Невестулчената опашка и аз тръгнахме да търсим месо. Барутният заряд и куршумът са много скъпи за индианеца. Тъй като имах доста патрони за моята пушка „Хенри“ и можех да си набавя още много, на мен се падна приятното задължение да доставя месо. За това не е необходимо да се ходи надалеч. На по-малко от половин миля бяхме съзрели неголямо стадо антилопи, които слизаха в долината на водопой. Като се криех зад храстите от канадска калина и диви вишни, успях да се доближа на сто ярда от стадото и да застрелям две хубави антилопи самци. Отделихме месото, езиците, черните дробове и шкембетата и ги занесохме в лагера. Скоро всички се заеха да пекат на огъня любимите си късчета месо — всички освен Мощните гърди. Нему винаги се полагаше най-хубавото парче или, ако пожелаеше, език. Месото му приготовляваше един момък, който участвуваше за първи път в бойна акция; този момък носеше на главатаря вода, грижеше се за коня му, беше всъщност негов слуга. Главатарят на отряда е важно лице, почти толкова недостъпно, колкото генералът в армията. Докато всички останали бъбрят, пускат шеги и разказват разни истории край огъня, той стои настрана, а ако пожелае, и край отделен огън. Той прекарва много време в молитви и разсъждения за смисъла на съновиденията си. Често се случва малко преди нахлуването във вражеското село главатарят на отряда да сънува лош сън и тогава отрядът потегля обратно, без дори да е опитал да достигне целта си.

Като се отдалечи от река Марайъс, през деня отрядът ни се кри грижливо и потулваше колкото може по-добре конете. После заобиколихме източния склон на Беърс До, източния край на планините Литъл Рокийс, Мах-куи-ис-стук-из (Вълчите планини, на езика на черноногите). Очаквахме някъде по тези места да открием лагер на племето гро-вантри (читателят навярно помни, че те по онова време бяха в мир с черноногите), но не видяхме никакви признаци на присъствието им освен следи отпреди четири-пет месеца и решихме, че гро-вантрите са още на река Мисури. Всеки път, когато установявахме лагер, поставяхме един или няколко души на такова място, откъдето можеше да се наблюдават околните планини и прерията, и всяка вечер те долагаха, че животните не проявяват безпокойство и че в цялата тази обширна местност няма признаци за присъствието на други хора освен нас.

Един ден на разсъмване се озовахме в подножието на много висок хълм, точно на изток от планините Литъл Рокийс. Казаха ми, че това е Хеъри Кап (Рошавата шапка) — сполучливо название, тъй като цялата горна част на хълма бе покрита с гъста борова горичка. Установихме лагера си в подножието на Хеъри Кап, край един поток, на красива, обрасла с трева поляна, заобиколена с храсти. Говори с бизона и аз получихме заповед да се изкачим на билото и да останем там до пладне, докато ни сменят. И двамата си бяхме оставили от вечерята по един голям къс печени бизонски ребра. Изпихме толкова вода, колкото можехме да поберем, взехме споменатото печено месо и се заизкачвахме по широката пътека, оставена сред боровете от дивите животни. Най-сетне достигнахме билото. Там открихме няколко походни колиби, изградени от пръти, клонки и парчета гнило дърво. Те бяха така плътно покрити, че отвън не можеше да се види никакъв проблясък на огън. Така строяха колибите си бойните отряди на всички племена — вътре можеха да палят огън, за да изпекат храна или да се стоплят, без да издават присъствието си на близкия враг. Намерихме шест такива колиби, някои построени съвсем наскоро, а изглежда, наблизо имаше и други. Моят спътник ми посочи колибата, направена от него по-миналото лято, и ми каза, че този хълм се навестява често от бойните отряди на всички прерийни племена, защото от него се открива просторен изглед към цялата местност. И наистина бе така. На север се виждаше река Милк и прерията зад нея. На юг пред нас се простираше прерия чак до Мисури и продължаваше отвъд реката, очертаваха се далечните планини Сноуи и Мокасин и тъмните клисури Мъсълшел. На изток чак до хоризонта се точеха вълнисти хълмове и хребети.

Приседнахме и изядохме печеното месо, после Говори с бизона напълни лулата си от чер камък и я запали. Запуших и аз. След малко ми се додряма.

— Ти поспи — каза Говори с бизона, — а аз ще пазя.

Легнах под едно дърво и скоро се пренесох в царството на съня. Към десет часа другарят ми ме събуди.

— Гледай, гледай — викаше той развълнувано, като сочеше към Мисури, — към нас идва боен отряд!

Разтърках очи и погледнах посоката, което сочеше. Малки стада бизони препускаха на изток, запад и север. След тях се показа гъсто стадо коне, което бързо се приближаваше към нашия хълм — гонеше го група конници.

— Това са или крии или асинибойни — рече другарят ми, — нападнали са кроу или гро-вантри и боейки се от преследване, препускат обратно колкото сили имат конете им.

Втурнахме се стремглаво надолу по хълма. Стори ни се, че мина по-малко от минута, докато се спуснем сред другарите си, за да им съобщим новината. Всички хукнаха да оседлават конете, да обличат бойните си дрехи, да слагат украшенията си за глава и да снемат калъфите от щитовете. Мощните гърди сам се изкачи на хълма, за да следи по-добре приближаващия се отряд, а ние го чакахме долу. Той стоеше на сто ярда от нас и напрегнато гледаше към прерията. Хората започнаха да нервничат, поне аз се чувствувах така. Струваше ми се, че никога няма да слезе долу, за да ни съобщи плана си. Трябва да си призная, че в този миг, когато настъпи времето да участвувам в бой, изпитвах страх, и щях да бъда безкрайно доволен, ако се намирах до Бери, далеч оттук, на река Марайъс. Ала вече беше невъзможно да се отлъча, трябваше да вървя с другите и да върша същото като тях. Искаше ми се всичко вече да е минало.

След пет-десет минути Мощните гърди слезе при нас.

— Те ще минат малко по на изток — каза той, — ще се спуснем по тази долчинка и ще ги пресрещнем.

Това не беше истинска долчинка, а по-широко и по-ниско място в равнината, същевременно достатъчно дълбоко, за да ни скрие. От време на време нашият водач внимателно доближаваше края на долчинката и гледаше на юг. Накрая ни заповяда да спрем.

— Сега нашият отряд е точно на пътя им — каза той. — Щом дочуем тропот на копита, ще изскочим срещу тях.

Сърцето ми биеше силно, гърлото ми пресъхна. Боях се. Като през сън дочух командата на Мощните гърди и ние препуснахме от долчинката.

— По-смело — викаше предводителят ни, — по-смело! Да ги унищожим до крак!

Неприятелят и стадото, което гонеше пред себе си, не бяха на повече от сто ярда от нас, когато ги пресрещнахме. Нашата поява беше тъй внезапна, че конете им се пръснаха кой където види: едни се понесоха на изток, други — на запад. Няколко секунди конниците се опитваха да ги съберат, но ето че нашите хора в този миг се озоваха вече сред тях. Те се мъчеха да ни спрат, стреляйки с пушки и лъкове. Някои бяха въоръжени само с лъкове. Видях как четирима от тях тупнаха един след друг на земята. Останалите обърнаха конете и побягнаха на всички страни, а нашият отряд ги последва по петите. Те бяха повече от нас, но очевидно не се отличаваха с особена храброст. Може би нашето внезапно, неочаквано нападение от самото начало ги обезсърчи. Кой знае защо, щом излязох от долчинката, престанах да изпитвам страх, вместо това ме обзе възбуда — искаше ми се да бъда най-отпред. Гръмнах в няколко неприятелски конници, но разбира се, не бях сигурен дали падат от моите изстрели, или от изстрелите на другите воини. Когато неприятелят обърна конете и побягна, аз си набелязах едного, който яздеше едър петнисточервен кон, и започнах да го преследвам. Той препускаше право към Хеъри Кап, за да се скрие сред боровете. Веднага забелязах, че конят му е по-бърз от моя и че ще ми избяга, ако не го спра с куршум. Мъчех се да го улуча, като стрелях непрекъснато, и си повтарях: „Ето сега непременно ще го уцеля“, но все пропусках. Три пъти той зареди кремъклийката си и стреля назад. Но явно се целеше не по-добре от мен, тъй като нито веднъж не чух да изсвири куршум, нито видях попадения. Той все препускаше и разстоянието между нас непрекъснато се увеличаваше. Щом достигна подножието на хълма, врагът подгони коня нагоре по стръмния склон. Скоро стигна до едно място, където наклонът беше почти отвесен и конят не можеше да продължи напред. Ездачът скочи, заряза коня и се закатери. Аз също скочих, коленичих и без да бързам, се прицелих. Гръмнах три пъти, преди той да достигне боровете. Виждах как куршумите се забиват в земята: нито един от тях не попадна на по-малко от десет стъпки от бягащата цел. Така лошо може би никога не бях стрелял.

Разбира се, не бях толкова глупав, че да преследвам индианеца в гъстата борова гора, където той щеше да има срещу мен всички предимства. Конят му побягна надолу по хълма и пое из прерията. Последвах го с моя кон и скоро го хванах. Като се връщах към мястото, където се хвърлихме в атака от долчинката, видях воините от нашия отряд да пристигат от всички страни, гонейки пред себе си коне. Скоро всички се събраха заедно. Никой не бе убит, имаше само един ранен — момъкът на име Опашните пера. Дясната му буза бе ужасно раздрана от стрела и той се надуваше от гордост. Неприятелят бе дал девет души убити, пленихме шейсет и три коня. Всички бяха във възторг от изхода на схватката. Говореха едновременно, разказваха подробно кой какво е направил. Успях да привлека вниманието на Мощните гърди.

— Какви бяха тези? — попитах аз.

— Крии.

— Откъде знаеш, че са крии?

Доближих с коня си един от убитите, проснат наблизо. Беше скалпиран, но се виждаше, че чертите му доста се отличават от чертите на черноногите. Освен това на брадичката му се забелязваха три татуирани знака, а мокасините и облеклото му не приличаха на тези, които бях виждал досега.

Като смени конете, отрядът пое към дома; целият следобед се движихме бавно, без да спрем. Възбудата ми премина и колкото повече мислех за схватката, толкова повече се радвах, че не убих онзи кри, когото преследвах до боровата гора. А другите, в които бях стрелял, тези, които паднаха пред очите ми? Накрая убедих сам себе си, че куршумите, от които са паднали, не са били мои. Нима не стрелях двайсет пъти в човека, когото преследвах, а всичките ми куршуми прелетяха толкова далеч от целта? Разбира се, че не ги бях убил аз. Но пък се сдобих с отличен кон, по-силен и по-бърз от предишния. И бях доволен.

След четири-пет дена нашият отряд се завърна в лагера. Можете да си представите каква възбуда предизвика пристигането ни, колко танци със скалпове изпълниха тези, които някога бяха изгубили близък, загинал от ръцете на индианците крии. Групички хора с боядисани в черно ръце, лица и мокасини, сновяха от единия до другия край на селото; те носеха скалпове на върбови пръти, пееха тъжна възпоменателна песен и играеха бавен танц в такт с мелодията. Тази церемония ми се стори много внушителна. Жалко, че не си спомням песента, която би възродила в мен старото време.

Милият ми приятел Бери и жена му заклаха охраненото теле в чест на благополучното им завръщане. Освен чудесно месо, хляб и фасул, изядохме три сладкиша със сушени ябълки и пудинг със стафиди. Трябва да отбележа, че тези два десерта бяха рядко угощение по онова време в такъв отдалечен край.

Бях се върнал с радост във форта. Как весело пламтеше огънят в широката камина на моята стая, колко приятно се лежеше на мекото легло от бизонски кожи и одеяла! Известно време само спях, ядях и пушех. Струваше ми се, че никога не ще си отспя.

Пета глава

На лов
Един ден във форта пристигнаха Дорестия кон и жена му, с които бях прекарал лятото. Придружаваха ги младият Меча глава — преди го наричаха Росомахата — и неговата жена, която му помогнах да открадне от племето гро-вантри. Право да си кажа, аз само го съпровождах в този поход до лагера на гро-вантрите и горещо съчувствувах на намеренията му. Бери и жена му не по-малко от мен се зарадваха да ги видят всички отново и им дадоха една от стаите във форта, докато Дорестия кон си построи собствена дървена къща. Той бе решил да прекара зимата при нас, да залага капани за бобри, да трови вълци и може би малко да потъргува с индианците. С помощта на Мечата глава скоро си построи удобно двустайно жилище зад нас, с две хубави камини също като нашите. Радвах се на камините, тъй като възнамерявах да прекарам доста време край тях в предстоящите дълги зимни вечери. Няма на земята нищо друго, което би ми дало такова чувство на покой и всепоглъщащ мир, както веселият пламък в широката камина, щом настъпят студовете и в прерията завилнеят връхлитащите от север снежни бури.

Сред вещите, които си бях донесъл на Запад, имаше една сачмалийка пушка и започнеше ли прелетът на гъските и патиците, с нея ловувах много добре. Всеки път след мен вървяха по няколко индианци, дошли да погледат как бия пернатия дивеч. Падането на птицата им доставяше същото удоволствие, каквото изпитвах и аз след сполучлив изстрел. Един път убих, както летяха, единайсет диви патици свирачки и придружителите ми изпаднаха в буен възторг. Но нито веднъж не успях да ги склоня да приемат някоя от убитите птици — те не ядяха нито птици, нито риба; за особено „нечиста“ смятаха рибата. Харесваха само ни-тап-и уак-син, истинската храна, сиреч месото на бизоните и на другите преживни животни.

През ноември дойдоха мнозина от племето на истинските черноноги. Те бяха прекарали лятото на север, по бреговете на Саскачеуан и притоците й. След тях пристигнаха каи-на или блъдите, също племе на черноногите. Каи-на спряха на лагер една миля по-надолу от пиеганите, които пък опънаха палатки приблизително на половин миля по-горе от нашия форт. Около нас се разположиха девет-десет хиляди индианци, включително жените и децата, затова търговците бяха заети по цял ден. Кожите на бизоните не бяха най-качествените — козината на животното израства до пълната си дължина едва към първи ноември — и в момента се купуваха боброви, уапитови, еленови и антилопски кожи. От бакалските стоки индианците купуваха само чай, захар и кафе, които им струваха около долар пинтата*1. Одеяло тройна плетка струваше двайсет долара и за него даваха четири цели (с главата и опашката) бизонски кожи, пушка от петнайсет долара се продаваше за сто, уискито — всъщност много слабо — вървеше по пет долара квартата*2, дори пакетче китайски киновар*3 струваше два долара. Безспорно търговията беше доходно занятие. Изобщо в стоките на търговците нямаше нито една, която да не представлява разкош за индианците. Търговците разсъждаваха приблизително така: тези неща не са нужни на индианците, но щом искат да ги имат, ще плащат цената, която аз им налагам. Рискувам живота си тук само в името на голяма печалба.

[*1 Мярка за обем, приблизително равна на 0,5 литра. — Б.пр.]

[*2 Две пинти. — Б.пр.]

[*3 Яркочервена боя. — Б.пр.]

Разбира се, Бери не смяташе сам да обслужва купувачите от трите големи лагера. Във Форт Бентън непрекъснато пристигаха индианци и донасяха кожи на бизони и други животни. Изобщо по-голямата част от търговията се извършваше във Форт Бентън. Това обаче не значеше, че край малкия форт на река Марайъс не кипеше оживена търговия.

Зимата тази година настъпи рано — в първата половина на ноември. Езерата и реките замръзнаха, няколко пъти валя сняг. Северозападните ветрове го навяваха на преспи в долчинките и обърнатите към вятъра склонове на хълмовете. Скоро бизоните започнаха да отбягват реките, където имаше големи лагери. Разбира се, по-малки групи животни често се лутаха около лагерите, но големите стада оставаха далеч в прерията на север и юг от нас. Когато падна снегът, те изобщо престанаха да идват на водопой, тъй като имаха достатъчно вода във вид на сняг — поглъщаха го с тревата. Колкото и сурова и продължителна да беше зимата, бизоните щяха да си останат тлъсти, щом приемаха вода по този начин. Ала когато в началото на снеготопенето навсякъде из прерията се появяха езерца, те пиеха от тях и бързо отслабваха. Понеже бизоните вече не се приближаваха до реката, индианците бяха принудени да си набавят необходимото месо и кожи, отлъчвайки се от лагера за по два-три дена и нощувайки недалеч от мястото на лова. Няколко пъти през тази зима ходих с тях заедно с приятелите си Невестулчената опашка и Говори с бизона. На лов отивахме само с няколко палатки, в които се настанявахме по петнайсет-двайсет души и затова ни беше доста тясно. В групата на ловците винаги имаше и няколко жени, които приготвяха храната.