Джеймс У. Шулц Моят живот сред индианците

Обикновено ловците тръгваха заедно сутрин и щом забележеха голямо стадо бизони, го приближаваха колкото може по-предпазливо, докато изплашените животни се втурнеха да бягат. Тогава започваше голяма гонитба и ако всичко вървеше добре, ловците убиваха множество тлъсти женски бизони. Почти всички пиегани имаха по някаква пушка: кремъклийка или капсулна, гладкоцевна или с винтов нарез. Но по време на гонитбата повечето индианци, особено ако яздеха бързи, обучени коне, предпочитаха да използуват лъка и стрелите, тъй като можеха да пуснат две-три стрели по няколко бизона за същото време, което биха изгубили в зареждане на пушката. И все пак тези стари гладкоцевни пушки се зареждаха бързо. Ловецът държеше няколко куршума в устата си. Като гръмнеше с пушката, той веднага изсипваше на дланта си нова порция барут от рога или манерката и пълнеше дулото. Сетне, извадил куршума от устата си, го слагаше над барута, един-два пъти рязко удряше по цевта, за да уплътни заряда, и напълваше подсипа или поставяше капсулата (според системата на пушката). При такова зареждане пушката трябваше да се държи с дулото нагоре, иначе куршумът се изтърколваше от него. При изстрела ловецът натискаше спусъка в момента, когато пушката слезеше до равнището на целта. Някои ловци — точни стрелци, — които яздеха изключително бързи и издръжливи коне, често убиваха в едно преследване по двайсет и повече бизона. Обаче средно на човек не се падаха повече от три убити животни.

След такъв лов главният лагер представляваше същинска касапница. Товарните коне вървяха във верига един след друг, отрупани с месо и кожи, а някои ловци яздеха върху една-две кожи или камари от месо напреки на седлото. Всичко се покриваше с кръв — конете, пътеката, облеклото и дори лицата на ловците.

Бях няколко пъти на лов в много студено време. Кожата на бизона замръзваше, ставаше на кокал веднага щом я отделяха от месото, и все пак индианците одираха плячката си с голи ръце. Бях облечен с много топло бельо, дебела фланелена риза, друга риза от еленова кожа, жилетка и сако, къса куртка и панталони от бизонска кожа, ала въпреки това понякога ми беше студено, а по бузите и носа ми се появиха болезнени места от честото измръзване. Индианците обличаха само две ризи, две наметки от одеяла, навуща от кожа на женски бизон, слагаха си кожена шапка, ръкавици от бизонска кожа и обуваха мокасини без чорапи. Те никога не измръзваха, нито трепереха от студ. Обясняваха нечувствителността си към студа с благотворното въздействие на ежедневното къпане: къпеха се често дори ако се налагаше да пробият дупка в леда. Принуждаваха и малките деца да вършат това още от тригодишна възраст — измъкваха съпротивляващите се от леглата им и ги отнасяха под мишница, за да ги потопят в ледената вода.

По време на краткотрайните ловувания нямаше нито хазартни игри, нито танци. Отрядът винаги бе съпровождан от жрец, а вечерите се прекарваха в молитви към Слънцето за успешен лов и в пеене на песни, които можеха да се нарекат ловни, особено песента за вълка — най-щастливия ловец. Всички си лягаха рано, защото огънят, накладен с бизонски тор, не създава кой знае какво настроение.

Читателите може би са виждали из северозападната равнина кръгове от обикновени или дребни обли камъни; диаметърът на тези кръгове е между дванайсет и двайсет стъпки, дори повече. Тези камъни се използуваха като тежести, за да се затисне долният край на кожите, които покриват палатката, така тя не падаше при силен вятър. Когато лагерът се вдигаше, за да бъде преместен другаде, камъните просто биваха изтърколвани от кожите. Често такива кръгове се срещат на много мили от водните източници. Читателят може да се зачуди как хората от тези биваци са утолявали жаждата си. Те топяха сняг. Конете им ядяха сняг с тревата; за топенето се използваше бизонски тор. Кръгът от камъни свидетелствува, че на това място е имало някога лагер на зимни ловци. Някои от лагерите са толкова стари, че камъните едва се подават над тревата, тъй като с течение на времето и дъждовете, под действието на собствената си тежест, камъните са се вдълбавали все повече в почвата.

Към края на ноември купуването на бизонски кожи се оживи. Бяха убити хиляди бизони и жените непрекъснато обработваха кожите, а това изискваше доста сили и време. Много пъти бях чувал и чел, че индианците не жалят жените си, че животът на индианките минава в тежка и неблагодарна работа. Тези твърдения са далеч от истината, ако става дума за скитническите племена от северната прерия. Наистина жените събират топливо за огъня снопове сухи върбови пръчки или клони от повалени тополи. Те приготвят храната, щавят бизонски кожи и обработват кожите на елени, уапити, антилопи, диви овце, като ги превръщат в по-меки, подходящи за домашни нужди. Нито една индианка не страда от прекалено много работа, почива си когато иска, защото знае, че и утре е ден, и всичко необходимо върши, без да бърза. Мъжът никога не се меси в работите на жена си, по същия начин и тя не се меси в неговите задължения — набавянето на кожи и месо, което е основното в техния живот.

Повечето индианки са трудолюбиви по природа и се гордеят с работата си. За тях беше удоволствие да пълнят една след друга кожените торби с чудесно сушено месо и пемикан да обработват меки бизонски и други кожи за домашни нужди или за продан, да бродират великолепни орнаменти от мъниста или боядисани таралежови бодли по върховете на мокасините, по дрехите, навущата и конската амуниция. Ако кожите бяха за продан, жените получаваха своя дял от печалбата. В случай, че мъжът реши да си купи алкохол, то си бе негова работа, жената пък си купуваше одеяла, червен и син плат, китайски киновар, мъниста, ярки басми и други необходими неща и украшения.

Бери и част от хората му ходиха няколко пъти през зимата до Форт Бентън. След едно такова пътешествие той доведе майка си, която живееше с приятелката си, жената Кроу. Старата мисис Бери беше чистокръвна индианка от племето мандан, но с много светла кожа и кестенява коса. Тя бе висока, стройна, с приятна външност, горда и надменна, ала твърде добросърдечна. Към мен се отнасяше прекрасно. Гледаше ме, когато боледувах, и ми даваше странни горчиви лекарства, грижливо прибираше разхвърляните ми вещи, кърпеше ме и ме переше, шиеше ми красиви мокасини и топли ръкавици. Дори родната ми майка не би могла да ме гледа по-добре. Знаех, че никога не ще мога да й се отплатя за всичко, което вършеше за мен. Когато се разболях от планинска треска и една вечер бълнувах, тя бдя над мен и благополучно ме излекува. Приятелката й, жената Кроу, също бе добра с мен. Тази жена имаше романтично минало. Една вечер край огъня тя ми разказа за своя живот.

Шеста глава

Историята на жената Кроу
Ис-сеп-ах-ки — жената Кроу, както я наричаха черноногите, беше от племето арикари. Когато Катлийн посетил тези племена в 1832 година, нейното племе живеело недалеч от манданите, край бреговете на Мисури както манданите, така и арикарите обитавали села от пръстени колиби, досущ като могилки. Селото било оградено с високи, яки тополови дънери, забити в земята. Това племе бе част от разпръснатото нашир и надлъж семейство пони или кедоу, но отдавна се беше отделило от своите роднини. Арикарите можеха да разговарят с кроу — родствени жители на селото на гро-вантрите. Езикът им, както и езикът на манданите, беше извънредно труден. От време на време между племената кроу и арикари се установявали приятелски отношения, но имало и дълги периоди, когато воювали помежду си.

Жената Кроу рано се омъжила. Като девойка навярно е била много хубава, тъй като и сега, на стари години, въпреки бръчките и прошарените коси беше все още симпатична. Имаше очарователни очи, искрящи и дяволити, а нравът й бе необикновено весел. След много премеждия жената Кроу най-сетне бе намерила у добрата си приятелка мисис Бери тихо кътче и всичко, от което се нуждаеше до края на живота си. Ето какво ми разказа тя, докато седяхме край камината през онази далечна зимна вечер:

— Бяхме много щастливи — младият ми мъж и аз, — тъй като истински се обичахме. Той беше добър ловец и винаги в палатката ни имаше месо и кожи. Аз също усърдно се трудех, през лятото садях и поливах в малката градинка фасул, царевица и тикви, а зиме обработвах много бизонски и други кожи. Изминаха две зими, откак бяхме женени. Настъпи лятото и кой знае защо, всички бизони с изключение на няколко стари самци изчезнаха от реката и останаха далеч в прерията. Нашите мъже не обичаха да ловуват в прерията, тъй като племето ни е малобройно. Макар и храбреци, какво можеха да сторят неколцина срещу отряд многобройни врагове? Затова някои бяха доволни, че си седят в безопасност у дома и ядат жилавото месо на скитащите наблизо бикове. Но други, по-дръзките, образуваха отряд и потеглиха към големите стада. Мъжът ми и аз тръгнахме с този отряд. Той не искаше да отида с него, но аз настоях. От деня, в който се оженихме, не се бяхме разделяли нито за една нощ. Бях се заклела навсякъде да го следвам. Целия ден отрядът ни препуска на юг из обраслата със зелена трева прерия. Привечер забелязахме много групи бизони. Те бяха толкова много, че равнината беше потъмняла от тях. Спуснахме се в малка долина и разположихме лагера си край рекичка, оградена с тополи и върби.

Конете ни не бяха много силни, защото нощем ги прибирахме зад оградата на селото, а през деня пасяха все на едно и също място. Но скоро изпотъпкваха и изяждаха всичката трева, та не можеха добре да се охранят. Ту един, ту друг враг се навърташе нощем край селото и не биваше да пускаме конете да пасат навън и да скитат по места, където пашата е тлъста.

Всяка сутрин напускахме лагера си край рекичката и отивахме на лов. Жените следваха мъжете, които внимателно оглеждаха местността, за да преследват онази група бизони, към която можехме да се приближим най-сигурно. След гонитбата отивахме на мястото, където лежаха тези големи животни, и помагахме на мъжете да одерат и нарежат месото. Като се върнехме в лагера, имахме работа до вечерта — нарязвахме още веднъж месото, този път на тънки ивици, и го окачвахме да се суши на вятъра и слънцето. Така нашият отряд ходи на лов три дена и лагерът ни се обагри в червено. Отдалеч се червенееше. Бяхме много щастливи.

Гордеех се с мъжа си. Той беше винаги напред: пръв настигаше бизоните, последен прекратяваше гонитбата. Убиваше повече животни, отколкото всеки друг в отряда, и винаги тлъсти, чудесни животни. А пък беше така щедър! Ако някой не успееше да убие бизон, той го извикваше и му подаряваше един, а понякога и два.

На четвъртия ден излязохме току след изгрев-слънце. Недалеч от лагера мъжете устроиха гонитба и убиха много бизони. Мъжът ми застреля девет. Работехме много усилено: деряхме животните и връзвахме месото, за да го приготвим за в къщи, ала изведнъж видяхме, че нашите хора, които се намираха в далечния край на ловното поле, бързо яхнаха конете си и запрепускаха, викайки: „Врагове, врагове!“ После видяхме нападателите: бяха много, на коне и бързо се носеха към нас. Дългите им бойни украшения се вееха на вятъра. Пееха бойна песен и тя звучеше страховито. Враговете бяха много, а нашите мъже толкова малко… Безполезна бе всяка съпротива. Възседнахме конете и предводителят ни нареди:

— Карайте към гората край лагера — това е единствената ни възможност. И по-смело, яздете бързо!

Шибах коня си с все сила и го ритах с пети в хълбоците. Мъжът ми яздеше край мен и също шибаше коня ми, но нещастното животно не можеше да препуска по-бързо, а врагът ни приближаваше. Изведнъж моят мъж извика от болка, изпъна нагоре ръце и рухна на земята. Като видях това, спрях коня си, скочих от него и изтичах до мъжа си; повдигнах главата му в скута си. Той умираше, струйка кръв бликаше от устата му. Успя да изрече с мъка:

— Вземи коня ми. Препускай бързо, можеш да им се изплъзнеш.

Но аз не исках да сторя това. Ако той умреше, аз също бях готова да умра. Нека врагът ме убие тук, до него. Чувах тропота на приближаващите вражи коне и като покрих главата си с коженото наметало, аз се наведох над мъжа си, който вече бе издъхнал. Чаках да ме застрелят или ударят с бойна тояга и щях да бъда доволна, ако това ми се случеше, тъй като исках да последвам скъпата за мен сянка. Но не, те прелетяха встрани от мен и аз чух изстрели, викове и звуци на бойна песен. Не след дълго отново чух конски тропот и като вдигнах глава, видях, че ме гледа някакъв висок, не съвсем млад човек.

— Аха — рече той, — добър изстрел! Беше далеч, ала моята пушка не трепна.

Беше индианец кроу и аз можех да говоря с него.

— Да, ти уби бедния ми мъж. Сега се смили над мен, убий ме.

Непознатият се разсмя.

— Как — учуди се той — да убия такава хубавичка млада жена! Не! Ще те отведа със себе си и ти ще станеш моя!

— Не искам да бъда твоя жена. Ще се убия — започнах аз, но той ме прекъсна.

— Ти ще тръгнеш с мен и ще правиш каквото ти казвам — отсече той. — Ала преди това трябва да скалпирам врага си.

— Не, не! — извиках аз и скочих на крака в момента, когато той слезе от коня. — Не го скалпирай! Позволи ми да го погреба и ще направя всичко, каквото ми заповядаш. Ще работя за теб, ще ти бъда робиня, само ми позволи да погреба това клето тяло, за да не го нападнат вълците и птиците.

Мъжът от племето кроу отново се разсмя и възседна коня си.

— Да бъде както искаш — рече той. — Ще отида да ти намеря кон и тогава ще можеш да откараш тялото в гората край нашия лагер.

Така и стана. Увих тялото в бизонски кожи и го привързах с ремъци за скелето, което направих на едно дърво край рекичката. Бях сломена от скръб. Изминаха дълги, дълги години и много зими, докато се оправя и почувствувам, че мога да живея.

Мъжът, който ме взе в плен, бе вождът. Той имаше голямо стадо коне, хубава палатка, множество скъпи вещи. Имаше и пет жени. Тези жени ме посрещнаха враждебно, когато пристигнахме в лагера. Най-старшата от тях ми посочи мястото край входа и рече:

— Остави си там наметалото и нещата.

Тя не се усмихна, не се усмихнаха и останалите. Всичките жени на вожда бяха смръщени и нито веднъж не се отнесоха към мен приятелски! Възлагаха ми най-тежката работа, заставяха ме да стържа пресните кожи, които после се щавеха. В това се състоеше ежедневното ми задължение, освен събирането на съчките или носенето на вода. Веднъж вождът ме попита чия бизонска кожа остъргвам и аз му казах. На другия ден и през следващите дни той ми задаваше все същия въпрос и аз му отговарях на коя от неговите жени е бизонската кожа.

Накрая той се разсърди и се скара на жените си.

— Повече няма да й давате да върши ваша работа — каза той, — сами ще стържете кожи и ще събирате съчки. Помнете какво съм казал, два пъти няма да повтарям.

Вождът на племето кроу беше благ човек и се отнасяше много добре към мен. Но аз не можех да го обикна. Изстивах, когато се докоснеше до мен. Как можех да го обичам, когато не преставах да скърбя за покойника?

Доста често сменяхме лагерите си. Племето кроу имаше огромни стада коне. След като натовареха лагерното имущество на конете и на шейните, направени от навързаните пръти на палатките, пак оставаха свободни стотици охранени, силни коне. Чу се по едно време, че кроу ще сключват мир с моето племе. Аз много се зарадвах, тъй като копнеех да се видя със своите. Свикаха съвет, на който решиха да пратят при вожда на арикари двама младежи с тютюн и предложение за мир. Пратениците заминаха, но не се върнаха. След като ги чакаха три луни (месеца), кроу решиха, че посланиците са убити от хората на моето племе. Напуснахме река Уапити (Йелоустоун) и се преместихме към горното течение на река Сушено месо (Мъсълшел). Дойде петото лято от пленничеството ми. Беше сезонът на горските плодове и храстите бяха родили много. Ние, жените, събирахме усилено плодовете и ги сушахме за зимата. Веднъж тръгнахме да берем плодове по северния склон на долината, далеч от лагера; там имаше повече плодове, отколкото на другите места. Същата сутрин в нашата палатка беше избухнала свада: господарят ми — аз никога не го наричах мой мъж — поиска, докато ядеше, да види колко плодове сме събрали. Жените донесоха събраното: старшата имаше пет торби, а другите по две-три. Можах да покажа само една пълна торба и още една, полупразна.

— Какво значи това? — попита вождът. — Нима моята малка арикари е станала ленива?

— Не съм ленива — отвърнах аз сърдито, — събрах доста плодове. Всяка вечер ги разстилах да се сушат, а след залез-слънце ги покривах добре, за да не им навреди през нощта росата. Ала на сутринта, когато ги откривах на слънцето, те се оказваха много, много по-малко, отколкото преди. Това се случваше всяко утро от деня, в който спряхме тук на лагер.

— Странно — учуди се той. — Кой може да ги е крал? Вие, жени, знаете ли нещо? — попита той жените си.

Те отговориха, че нищо не знаят.

— Лъжете — извика вождът разгневен и като стана, отстрани старшата от пътя си. — Ето, малката ми, твоите плодове, аз видях как ти ги крадяха. — Взе от старшата две торби, а от останалите по една и ги хвърли към мен.

Ех, че като се разсърдиха тези жени! Цялата сутрин не ми продумаха и ако можеха да ме убият с поглед, щяха да го сторят — през цялото време така злобно ме гледаха. Когато вождът докара конете, всяка си избра по един, после препуснаха към мястото, където събирахме плодове.

Целия ден петте жени бяха все заедно, а мене ме отбягваха. Щом се приближех към тях, те се отдръпваха към по-далечните храсти. По едно време, след пладне, неочаквано се приближиха и ме обградиха. Както преди не промълвиха нищо, аз също не отроних дума. Торбата ми отново беше пълна. Наведох се, за да изсипя от нея плодовете в друга, по-голяма торба. Тогава нещо ме удари със страшна сила по главата. Сетне нищо не помня.

Когато се свестих, слънцето вече залязваше. Бях сама, конят ми бе изчезнал, нямаше я и голямата торба с плодовете. Малката, празната, бе до мен. Виеше ми се свят, чувствувах слабост. Опипах главата си, имаше голяма подутина, а косите ми бяха залепнали от засъхналата кръв. Приседнах, за да се огледам по-добре, и чух, че някой ме вика, дочух и конски тропот. Към мен се приближи вождът и слезе от коня. Отпърво нищо не ми каза, само грижливо опипа главата и ръцете ми, после рече:

— Те ме уверяваха, че не са могли да те намерят, когато се приготвили да се връщат в лагера, че си избягала. Знаех, че това не е истина. Знаех, че ще те намеря тук, но вече мъртва.

— По-добре така да беше — отговорих аз и за първи път се разплаках. Колко самотна се чувствувах! Вождът ме настани на седлото си, седна зад мен и тръгнахме за в къщи, за нашата палатка. Когато влязохме, жените ме стрелнаха с очи и отвърнаха поглед. Аз се приготвих да легна на леглото си до входа, но вождът рече:

— Ела насам, сега мястото ти е тук, до мен. А ти — обърна се той към старшата си жена и силно я блъсна — ще заемеш леглото й до входа.

Това бе всичко. Той не обвини жените си в опит да ме убият, ала оттогава се отнасяше към тях студено, не се шегуваше с тях и не се смееше както по-рано. А когато напуснеше лагера, за да отиде на лов или да търси отлъчили се от стадото коне, аз трябваше да го придружавам. Нито ден не ме остави сама с другите жени. Когато веднъж реши с няколко приятели да предприеме поход срещу северните племена, ми каза, че и аз трябва да отида. Приготовленията не ми отнеха много време: сложих в една торбичка шило, игли и конци от сухожилия, направих малко пемикан и бях готова.

Отрядът ни не бе голям: петнайсет мъже и още една жена, омъжила се неотдавна за голям боен предводител. Нямахме намерение да атакуваме врага. Трябваше да се придвижим незабелязано и да нападнем стадата на първия срещнат лагер.

Вървяхме пеша, все нощем, а почивахме и спяхме през дългите горещи дни. След много нощи отрядът ни достигна Голямата река (Мисури) над водопадите, точно срещу това място, където реката Скалист нос (Сън) се влива в нея. Разсъмваше се. Нагоре по долината на малката река се забелязваха палатките на голям лагер и много стада коне, тръгнали към хълмовете на паша. Недалеч от нас имаше долчинка, обрасла с гъст върбалак. Побързахме да се скрием там, докато не ни е забелязал някой ранобуден обитател на вражия лагер.

Мъжете дълго се съвещаваха, обсъждайки как да постъпят. Най-сетне решиха да преминем през реката, а после, като уловим няколко от най-хубавите коне, да тръгнем на изток по отвъдния бряг. Те мислеха, че движението ни на изток ще накара неприятеля да предположи — ако по това време реши да ни преследва, — че сме крии или асинибойни. Достигнем ли високо, сухо и обрасло с гъста трева място, ще трябва да променим посоката и да поемем към къщи. Там неприятелят ще изгуби следите ни и ще продължи в същата посока. Така отрядът ни ще успее да се върне у дома на коне, без да бърза или да се бои, че ще го настигнат.

Малко след като се стъмни, преминахме реката и излязохме на брега по-горе, където лежаха няколко големи дънера, останали там след пълноводието. Мъжете търколиха дънерите във водата, завързаха ги, сложиха и нас, двете жени. После, като се държаха за сала с една ръка и гребяха с другата, ритайки силно с крака, скоро прехвърлиха благополучно сала от другата страна. Излезли на брега, мъжете тозчас развързаха ремъците, тласнаха дънерите към течението и грижливо заличиха следите ни по тинестия бряг. Бяхме слезли край самото устие на реката Скалист нос. Наблизо имаше храсти от дива вишна. На нас, двете жени, заповядаха да стоиме тук, докато се върнат. Възнамеряваха да влязат в лагера поотделно и да освободят от вързаните коне толкова, колкото успеят, след което да се съберат веднага на същото място, в храсталака. Мъжете незабавно потеглиха, а ние седнахме и зачакахме тяхното завръщане. Поговорихме и заспахме, защото бяхме много уморени от дългия поход, пък и не бяхме спали достатъчно. Скоро ме пробуди близък вълчи вой. Погледнах седемте звезди (Голямата мечка) и по положението им разбрах, че е вече след полунощ. Събудих спътницата си и пак поговорихме, зачудени защо още никой от мъжете не се връща. Може би в неприятелския лагер до късно са танцували, играли на зарове или пък пирували и нашите мъже са чакали, докато всичко се успокои, преди да влязат там. После отново заспахме.

Когато се събудихме, грееше слънце. Скочихме на крака и се огледахме. Още не се бе върнал никой от нашия отряд. Това ни изплаши. Като приближихме края на храсталака и погледнахме нагоре към долината, отново видяхме стадата коне и разхождащи се тук-там по хълмовете конници. Бях уверена, че нашите мъже са били открити и убити или тъй са ги подгонили, че не са успели да се върнат при нас. Така мислеше и спътницата ми. Надявахме се обаче, щом настъпи нощта, някой от тях да дойде за нас. Не ни оставаше друго, освен да стоим на същото място. Денят течеше едва-едва. Нямаше храна, ала не това ни тревожеше. Спътницата ми много се безпокоеше.

— Сигурно са убили мъжа ми — все повтаряше тя. — Какво ще правя, ако са го убили?

— Разбирам те — отвърнах, — аз също някога имах любим мъж и го изгубих.

— Нима не обичаш мъжа си, вожда кроу? — попита тя.

— Той не ми е мъж, робиня съм му.

Отидохме до реката, измихме се, върнахме се и седнахме на края на храсталака, откъдето можеше да се наблюдава скришом. Спътницата ми започна да плаче.

— Ами ако не се върнат тук — завайка се тя, — ако са ги убили, какво ще правим?

Вече бях помислила за това и й казах, че далеч на изток, край бреговете на Голямата река, живее моето племе и че ще тръгна по реката, докато намеря своите. Плодове имаше много. Можех да ловя с кожена примка зайците в храстите. Имах кремък и огниво за запалване на огън и не се съмнявах, че ще осъществя това далечно пътешествие, стига нещо да не ми попречи. Ала не ми бе съдено да го сторя. След пладне видяхме двама конници, които яздеха по брега на реката Скалист нос. От време на време се спираха, слизаха от конете и оглеждаха брега: ловяха с капани бобри. Изпълзяхме обратно към средата на храстите, прорязани от широките пътеки на бизоните — нямаше хубаво място за укритие. Ами ако ловците свърнат към нас? Така и стана: те ни откриха. Единият хвана мен, другият — моята спътница. Принудиха ни да се качим на конете и ни подкараха към палатките си. Всички от лагера се стълпиха да ни зяпат. За мен това не беше ново и аз ги гледах невъзмутимо, но моята приятелка бе покрила главата си с наметалото и силно плачеше.