Джоан Роулинг хари потър и огнения бокал

другия. Рон нерешително отвори уста. Хари знаеше, че ще последва извинение,

но изведнъж почувства, че няма нужда от него.

— Всичко е наред — каза той, преди Рон да намери необходимите думи. —

Забрави за това!

— Не — каза Рон, — аз не трябваше да...

— Забрави! — повтори Хари.

Рон се усмихна неловко и Хари също се засмя. Хърмаяни избухна в плач.

— Няма за какво да плачеш — смутено каза Хари.

— Вие двамата сте толкова глупави! — извика тя и тропна с крак, а

сълзите й рукнаха още по-силно.

И преди да успеят да я спрат, ги прегърна едновременно и после хукна,

ридаейки с цяло гърло.

— Момичешки работи! — поклати глава Рон. — Да вървим Хари, че ще

обявят оценките ти...

Стиснал златното яйце и «Светкавицата», толкова въодушевен, колкото

само допреди час не си и представяше, че може да бъде, Хари се измъкна от

шатрата, а до него Рон разказваше бързо:

— Ти се справи най-добре, да знаеш, никаква конкуренция. Седрик

преобрази един камък от земята... превърна го в лабрадор... Искаше да

отвлече вниманието на звяра с кучето и после да действа. Много добре стана

тая трансфигурация и може да се каже, че успя, защото все пак взе яйцето,

но се поопърли... Змеицата отклони вниманието си обратно от лабрадора към

него, та Седрик едва се отърва. А онова момиче Фльор опита с някакво

заклинание, мисля, че искаше да я замае... И май успя, защото звярът заспа,

обаче като захърка, избълва цял фонтан от пламъци и дрехата й се запали...

та трябваше да я гаси с вода от пръчката си. Крум пък... няма да

повярваш... дори и не се сети, че може да лети! Ама сигурно беше най-

добрият след теб. Удари я с някакво заклинание право в окото. Да, ама тя

взе да тъпче наоколо от силната болка и смачка половината истински яйца, та

отнеха на Крум точки, защото не трябвало да се повреждат яйцата.

Рон си пое въздух едва когато двамата стигнаха до заграждението. Бяха

отвели змеицата и чак сега Хари видя къде седяха петимата съдии — точно в

другия край на високи седалки, тапицирани със златиста материя.

— Всеки поставя оценка от едно до десет — обясни Рон. Като се взря

през поляната, Хари видя как първият съдия, Мадам Максим, вдигна пръчката

си във въздуха. От нея се проточи дълга сребриста панделка, която се изви

във формата на цифрата осем.

— Не е зле — коментира Рон, а публиката заръкопляска. — Вероятно ти е

намалила оценката заради раната в рамото.

Следващият беше господин Крауч, който изписа във възуха цифрата девет.

— Много добре! — викна Рон и потупа Хари по гърба. След това бе ред на

Дъмбълдор. Той също изписа девятка. Тълпата крещеше по-силно отвсякога.

Людо Багман изписа десет.

— Десет? — не повярва на очите си Хари. — Но аз бях ранен... Той какво

иска да покаже?

— Хари, я не мърмори! — изкряска от вълнение Рон.

Накрая и Каркаров вдигна ръка. Той застина за момент и след това от

неговата пръчка също се появи оценка — четири.

— Как? — възкликна Рон гневно. — Четири? Ах, ти, пристрастен негодник!

А на Крум даде десет...

Но за Хари това нямаше значение, щеше да му е безразлично дори и ако

Каркаров му бе писал нула. Силното негодувание на Рон в негова подкрепа

струваше поне сто точки. Той, разбира се, не сподели това с приятеля си, но

когато напускаше заграждението, сякаш камък му бе паднал от сърцето. А и

Рон не беше единственият, който се радваше... И не само грифиндорци

ликуваха... Когато бе дошъл неговият ред и видяха какво трябваше да

преодолее, почти всички ученици го подкрепяха, както и Седрик... Сега Хари

можеше да преглътне всякаква обида от страна на слидеринци — те не го

интересуваха.

— Двамата сте на първо място... Ти и Крум! — каза Чарли Уизли, който

се беше завтекъл към тях, когато ги видя да поемат обратно към училището. —

Само че аз ще бягам сега да пратя сова на мама, обещах да й разкажа

всичко... Но това си беше направо невероятно! А, да... поръчаха ми да ти

предам, че трябва да се върнеш за малко... Багман искал да съобщи в шатрата

нещо на участниците.

Рон предложи да го чака отвън и Хари влезе отново в шатрата, която

незнайно как сега изглеждаше доста различна отпреди — беше някак

гостоприемна и уютна. Припомни си какво бе изпитал, докато се изплъзваше от

звяра, и го сравни с усещането си по време на дългото чакане, преди да се

изправи пред него... Но всъщност и дума не можеше да става за сравнение —

чакането бе неизмеримо по-тежко.

Фльор, Седрик и Крум влязоха заедно. Едната половина от лицето на

Седрик бе покрита с дебел слой оранжево мазило, вероятно лекарство против

изгаряне. Щом видя Хари, той му се усмихна широко.

— Страшен си, Хари!

— И ти! — отвърна му Хари и също се засмя.

— Много добре се справихте всички! — каза Людо Багман, като нахълта

шумно в шатрата и ги погледна с такова задоволство, сякаш той лично се бе

справил с чудовищата. — Сега само още няколко думи. Полага ви се достатъчно

дълга почивка до следващото изпитание, което ще се състои в девет и

половина сутринта на двайсет и четвърти февруари... Но все пак през тази

почивка ще има върху какво да разсъждавате. Ако внимателно се вгледате в

златните яйца, които държите, ще забележите, че те се отварят... Виждате ли

малките пантички там? Трябва да разгадаете загадката, която се крие вътре,

защото тя ще ви подскаже какво е второто изпитание и така ще можете да се

подготвите за него. Всичко ли е ясно? Сигурни ли сте? Добре, сега можете да

си вървите.

Хари излезе от шатрата, отиде при Рон и двамата поеха обратно покрай

Забранената гора, като оживено разговаряха. Хари искаше да чуе всички

подробности за действията на другите участници. Точно когато наближиха

онези няколко дървета, иззад които Хари за пръв път бе чул змейския рев,

една вещица изскочи пред тях.

Беше Рита Скийтър. Този път бе облечена в отровнозелена мантия, с

която Самопишещото перо в ръката й хармонираше напълно.

— Моите поздравления, Хари! — с лъчезарна усмивка каза тя. — Чудя се

дали не би ми казал две-три думички? Как се почувства, като се изправи пред

чудовището? Какво мислиш сега за обективността на оценките?

— Да, ще ви кажа, но само една дума — ядно отвърна Хари. — Довиждане!

И двамата с Рон се насочиха право към замъка.

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ПЪРВА

Още същата вечер Хари, Рон и Хърмаяни се качиха в соварника да намерят

Пигуиджън, та Хари да изпрати по него писмо до Сириус и да му съобщи, че се

е справил успешно с първото изпитание. По пътя Хари уведоми и Рон за

всичко, което Сириус му бе разказал за Каркаров. Макар и потресен в първия

момент от вестта, че Каркаров е бил смъртожаден, докато стигнаха до

соварника, Рон вече смяташе, че всъщност е трябвало да го предвидят още

отначало.

— Приляга му, нали? — рече той. — Помниш ли как Малфой разправяше във

влака, че баща му бил приятел с Каркаров. Сега е ясно откъде се познават.

Сигурно са вилнели заедно с ония маскираните след финала на Световното. Ама

ще ти кажа, Хари, че ако Каркаров собственоръчно е пуснал името ти в

бокала, сега сигурно се чувства много глупаво. Погрешни са му излезли

сметките, а? Ти се отърва само с една драскотина! Остави на мен... аз ще го

пипна...

Развълнуван, че ще носи писмо, Пигуиджън кръжеше около главата на Хари

и цвъртеше непрестанно. Рон улови совата си от въздуха и я задържа, докато

Хари привърже писмото на крачето й.

— Няма начин другите изпитания да са толкова страшни, нали? — не

млъкваше Рон, докато отнасяше Пигуиджън до прозореца. — И знаеш ли какво,

според мен ти ще си победител в този турнир, Хари, сериозно говоря!

Хари съзнаваше, че Рон каза това само от чувство за вина поради

държанието си през последните няколко седмици, но все пак му беше приятно

да го чуе. Хърмаяни обаче стоеше облегната на стената и гледаше Рон изпод

вежди.

— Той ще трябва да се справи с още много неща, преди да свърши

такова, направо не смея да мисля какво предстои оттук нататък.

— Ама и ти си една окуражителка! — възрази й Рон. — Вие двете с

професор Трелони трябва да си общувате от време на време.

Той хвърли Пигуиджън през прозореца и малката сова се сниши надолу

близо четири метра, преди да успее да се задържи и да литне, защото

писмото, завързано за крачето й, бе необичайно дълго и тежко. Хари не можа

да се въздържи да не опише с най-големи подробности на Сириус как точно се

е пазил от змеицата, как е кръжал над нея и как я е заблудил.

Като изчакаха Пигуиджън да потъне в мрака, Рон предложи:

— Хайде да слизаме долу за купона с изненади в твоя чест. Фред и

Джордж сигурно са успели вече да измъкнат достатъчно храна от кухнята.

И разбира се, щом влязоха в общата стая на «Грифиндор», ги посрещна

буря от възгласи и аплодисменти. Имаше цели планини от сладкиши, гарафи с

тиквен сок и бирен шейк, а Лий Джордън бе пръснал няколко от вълшебните

влагоустойчиви и незапалителни фойерверки на доктор Филибъстър, които

пълнеха въздуха със звезди и искри. Дийн Томас, който рисуваше добре, беше

закачил няколко внушителни нови плаката. На повечето от тях бе изобразен

Хари, който лети около главата на шипоносеца на «Светкавицата», но имаше и

няколко рисунки на Седрик с глава в пламъци.

Хари си сипа доста неща за ядене, защото почти бе забравил какво е да

си наистина гладен, и седна при Рон и Хърмаяни. Просто не можеше да

повярва, че се чувства толкова щастлив — Рон отново му беше приятел,

първото изпитание бе преодоляно, а до второто оставаха цели три месеца.

— Я, колко е тежко! — рече Лий Джордън, като вдигна златното яйце,

оставено от Хари на масата, и го претегли в дланите си. — Отвори го, Хари,

хайде... Нека всички да видим какво има в него.

— Той трябва сам да мисли върху загадката — бързо се намеси Хърмаяни —

такива са правилата на турнира.

— Аз трябваше сам да се сетя и как да излъжа змея — измърмори Хари

така, че само Хърмаяни го чу, и се усмихна малко виновно.

— Да, да, хайде, Хари, отвори го! — развикаха се няколко от

съучениците му.

Лий подаде яйцето на Хари, той заби нокти в улея, който го опасваше, и

то се отвори.

Тъмната му кухина бе съвсем празна. Ала щом го отвори, ужасен звук,

някакво шумно и стържещо виене изпълни стаята. Хари бе чувал вече нещо

подобно — това бе призрачният оркестър, свирил на музикални триони на

тържеството на Почтибезглавия Ник за годишнината от смъртта му.

— Затвори го! — ревна Фред и захлупи ушите си с ръце.

— Какво беше това? — попита Шеймъс финигън, вперил очи в яйцето, което

Хари затвори. — Прилича ми на вой на вещица прокобница... може би точно с

такава ще трябва да мериш сили следващия път, а, Хари?

— Сигурно изтезават някого — обади се Невил, съвсем пребледнял, и

разпиля парчета наденица по пода. — Ще трябва да противодействаш на

проклятието Круциатус!

— Не дрънкай глупости, Невил, то е незаконно! — сгълча го Джордж. —

Никога не биха използвали такова нещо в турнира. Така се чува, като пее

Пърси... Дали не трябва да го нападнеш, докато е под душа, а, Хари?

— Искаш ли сладкиш с мармалад, Хърмаяни? — попита Фред.

Хърмаяни гледаше с недоверие блюдото, което той й предлагаше. Фред се

ухили.

крем трябва да внимаваш.

Невил, който току-що си бе гребнал яйчен крем, се задави и го изплю.

Фред прихна.

— Шегичка, Невил, шегичка...

Хърмаяни опита от сладкиша с мармалад.

— От кухнята ли взе всичко това, Фред? — попита тя.

— А откъде другаде? — ухили се Фред и като заговори с тъничък гласец,

взе да имитира домашно духче: — «Какво ще обичате, сър? На вашите услуги,

сър!» Те са предани до смърт... И печен вол щяха да ми приготвят, ако им

бях казал, че съм гладен.

— Как се влиза там? — попита Хърмаяни съвсем небрежно, сякаш изобщо не

я интересуваше.

— Лесно — отвърна Фред. — Има тайна врата зад една картина с

фруктиера. Погъделичкваш крушата, тя прихва да се смее и... — Той млъкна и

я погледна подозрително. — А ти защо питаш?

— Просто така — бързо промърмори Хърмаяни.

— Да не се каниш да вдигаш домашните духчета на стачка? — усъмни се

Джордж. — Май няма вече да се занимаваш с листовки, ами направо ще ги

подстрекаваш към бунт, а?

Чуха се хихикания, а Хърмаяни не отговори.

— Да не си посмяла да ги разстройваш и да им пълниш главите с приказки

за дрехи и заплати! — предупреди я Фред. — Ще вземат да зарежат готвенето.

Точно тогава вниманието им бе отвлечено от Невил, който се превърна в

едро канарче.

— Ау, извинявай, Невил! — провикна се Фред над общия смях. —

Забравих... тъкмо яйчения крем бяхме омагьосали.

След минутка перата на Невил опадаха, той възвърна предишния си вид и

се включи във веселбата.

— Крем «Канарче»! — обяви Фред на въодушевените си съученици. —

Изобретихме го заедно с Джордж. Само по седем сикли, съвсем евтино!

Беше близо един часът след полунощ, когато Хари най-сетне тръгна към

спалнята заедно с Рон, Невил, Шеймъс и Дийн. Преди да дръпне завесите около

леглото си, той постави върху нощното си шкафче малката фигурка на

унгарския шипоносец, който се прозина, сви се на кълбо и тутакси затвори

очи. Хагрид има право, реши Хари, докато придърпваше балдахина... чудно

нещо са това змейовете...
* * *
Декември дойде с ветрове и суграшица над «Хогуортс». През зимата

навсякъде в огромния замък ставаше течение, но Хари с приятно чувство си

мислеше за дебелите стени и запалените камини всеки път, когато минеше

покрай кораба на дурмщрангци с издути от вятъра черни платна на фона на

мрачното небе. Не се и съмняваше, че в каретата на «Бобатон» също е доста

хладно. Както беше забелязал, Хагрид подсигуряваше конете на Мадам Максим с

достатъчно количество малцово уиски. Изпаренията откъм коритото в ъгъла на

пасището им можеха да замаят главите на учениците в час по грижа за

магически създания. Това нямаше да им се отрази добре, защото те все още се

занимаваха с ужасните раконоги огнемети и трябваше да са нащрек.

— Не знам дали спят през зимата или не — обясняваше Хагрид в следващия

си час на премръзналите ученици във ветровитата тиквена леха. — Я да видим

дали пък няма да подремнат... Ще ги сложим в ей тез кафези.

От раконогите огнемети бяха оцелели само десет. Явно желанието им да

се избиват един друг все още беше в сила. Всеки от тях вече наближаваше два

метра на дължина. С дебели сиви брони, с бързобягащи крака, огнеметници, с

жила и хоботи — това бяха най-отблъскващите създания, които Хари бе виждал

някога. Учениците гледаха отчаяно към огромните кафези, застлани с

възглавници и меки одеяла, които Хагрид бе приготвил.

— Ще ги подмамим вътре — продължаваше Хагрид, — ще хлопнем капаците и

ще гледаме к'во става.

Ала раконогите огнемети явно не спяха зимен сън и никак не им се

понрави да ги озаптяват между завивки под затворени капаци. След малко

Хагрид вече крещеше «Без паника! Без паника!», а огнеметите върлуваха из

лехата, сред която се въргаляха тлеещи трески от кафезите. Много от

учениците, начело с Малфой, Краб и Гойл, се бяха вмъкнали в къщата на

Хагрид през задната врата и се бяха барикадирали вътре. Други, между които

Хари, Рон и Хърмаяни, останаха навън да се опитат да помогнат на Хагрид. С

общи усилия и с цената на многобройни рани и изгаряния те успяха да

обуздаят и да вържат девет от огнеметите. Десетият обаче остана на свобода.

— Гле'йте сега да не го подплашите! — викна Хагрид, докато Рон и Хари

мятаха огнени струи от пръчките си по създанието, което застрашително се

приближаваше към тях, вирнало над гърба си потръпващо жило. — Сега

впримчете туй жило, та да не порази някого!

— Само това оставаше! — ядоса се не на шега Рон и двамата с Хари

заотстъпваха назад към стената на къщата, без да изпускат раконогия огнемет

от прицела на струите искри от пръчките си.

— Я виж ти... това май е забавно, а?

Облегната на стобора пред градината на Хагрид, Рита Скийтър

наблюдаваше олелията. Този път носеше плътна цикламена мантия с лилава

кожена яка, а на рамото й висеше чантата от крокодилска кожа.

Хагрид се метна върху раконогото, което вече заплашваше Хари и Рон

отблизо, и го притисна към земята. То изхвърли струя огън и стъблата на

тиквите наоколо клюмнаха обгорени.

— Вие коя сте? — попита Хагрид, след като успя да омотае и здраво да

стегне примката около жилото на огнемета.

— Рита Скийтър, репортер от «Пророчески вести» — отвърна тя, усмихна

му се широко и златните й зъби блеснаха.

— Нали Дъмбълдор ви е забранил да влизате в училището? — намръщи се

Хагрид, стана от леко сплескания огнемет и го задърпа към останалите.

Рита се направи, че не е чула думите му.

— Как се наричат тези прелестни създания? — попита тя с още по-широка

усмивка.

— Раконоги огнемети — неохотно отвърна Хагрид.

— Сериозно? — живо се заинтересува Рита. — Никога досега не съм чувала

за тях... Откъде са пристигнали?

Хагрид силно се изчерви под гъстата си брада, Хари забеляза това и

сърцето му се сви. Откъде ли всъщност Хагрид бе взел огнеметите?

В този момент Хърмаяни, която явно си бе помислила същото, бързо се

намеси:

— Какво? О, да... ъъъ... интересни са — съгласи се Хари, след като тя

го настъпи силно.

— Ааа, Хари, и ти ли си тук! — забеляза го Рита Скийтър. — Значи

обичаш да се грижиш за магически създания, така ли? Може би това е един от

любимите ти часове?

— Да — твърдо рече Хари и Хагрид засия.

— Чудесно! — каза Рита. — Направо прекрасно! Отдавна ли преподавате? —

обърна се тя към Хагрид.

Хари забеляза как погледът й се премести върху Дийн (с разцепена

буза), после върху Лавендър (с опърлена мантия) и накрая върху Шеймъс (с

няколко изгаряния по пръстите), преди да се спре върху прозореца на малката

къща, зад който се бяха скупчили останалите ученици и с притиснати до

стъклото носове чакаха да се успокои обстановката.

— Ами... това ми е втора година — отвърна Хагрид.

— Чудесно!... Дали не бихте искали да ми дадете едно интервю? Да

споделите нещо от опита си в грижите за магически създания? Всяка сряда,

както вероятно знаете, «Пророчески вести» публикува колонка на зоологическа

тема. Можем да представим тези... ъъъ... ногомети огнераци.

— Раконоги огнемети — бързо я поправи Хагрид. — Ъхъ... ами да... що

пък не?

Хари усети лошо предчувствие, но нямаше как да предупреди Хагрид, без

мястото и мълчаливо да слуша как двамата се уговарят да се срещнат към края

на седмицата в «Трите метли» за дълго интервю. В този момент откъм замъка

проехтя звънецът и извести края на часа.

— Е, довиждане, Хари! — извика само на него Рита Скийтър, когато той

си тръгна с Рон и Хърмаяни. — До петък вечер, Хагрид!

— Ще изопачи всичко, което той ще каже — едва чуто рече Хари.

— Дано поне не е внесъл тези огнемети незаконно или нещо подобно —

отчаяно добави Хърмаяни.

Тримата се спогледаха — Хагрид като нищо можеше да е направил точно

това.

— Е, колко пъти досега е оплитал конците, а Дъмбълдор така и не го

отърве от огнеметите. А, не... в най-лошия ли казах? Имах предвид — в най-

добрия.

Хари и Хърмаяни прихнаха и вече поразвеселени, тримата отидоха да

Часът по пророкуване този следобед им се видя направо приятен. Още се

занимаваха със звездни карти и предсказания, но откакто с Рон се бяха

сдобрили, Хари се радваше на всичко.

Професор Трелони беше останала много доволна, когато двамата бяха

предсказали собствената си смърт при най-ужасни обстоятелства. Но сега явно

се подразни от пренебрежителното им подсмихване по време на обясненията й

по колко различни начина Плутон може да обърка ежедневието на Земята.

— Аз смятам — зашепна тя уж много загадъчно, с което обаче не можеше

да скрие раздразнението си, — че някои от нас — и тя се вторачи

многозначително в Хари — не биха се държали така лекомислено, ако бяха

видели онова, което аз съзрях в кристалното кълбо снощи. Както си седях,

увлечена в ръкоделието си, ме обзе неудържимо желание да надникна в

сферата... Изправих се, заех мястото си пред нея, вперих поглед в

кристалните й глъбини... и досещате ли се кой ме гледаше оттам?

— Един грозен стар прилеп с грамадански очила! — смънка под носа си

Рон.

Хари едва се въздържа да не се изсмее.

Ужасени, Парвати и Лавендър затулиха устите си с две ръце.

— Точно така — категорично закима професор Трелони, — смъртта се

приближава все повече, кръжи като хищник все по-ниско... все по-ниско над

замъка...

Тя прикова облещените си очи в Хари, който нарочно се прозина широко и

без смущение.

— Направо щях да се впечатля, ако не бях го чувал поне осемдесет пъти

досега — отбеляза Хари, когато най-сетне поеха глътка чист въздух на

стълбата под стаята на професор Трелони. — Та нали ако бях умирал всеки

път, когато тя ми предскаже, щях да съм вече чудо на медицината.

— Щеше да станеш призрак с особено висока консистенция — уточни с

насмешка Рон, като се разминаха с Кървавия барон, запътил се нанякъде в

обратната посока. Ококорените му очи гледаха зловещо. — Добре че не ни даде

домашно. Надявам се Хърмаяни да е получила купища задачи от професор Вектор

— обичам да нямам домашно, когато тя има...

Ала Хърмаяни не се появи на вечеря, не я намериха и в библиотеката,

където отидоха да я потърсят. Единственият, когото завариха там, беше

Виктор Крум. Рон се повъртя малко зад един ред рафтове с книги, като

наблюдаваше Крум и обсъждаше шепнешком с Хари дали да му поиска автограф.

Но когато забеляза шест-седем момичета, стаени зад друга етажерка, да

разискват същото, желанието му се изпари.

— Къде може да се е запиляла... — чудеше се Рон, докато двамата се

връщаха към кулата на «Грифиндор».

— Знам ли... Глупотевини!

Дебелата дама тъкмо се отмести напред да им направи път и тропот от

препускащи стъпки зад гърба им възвести приближаването на Хърмаяни.

— Хари! — рече тя задъхана, като едва успя да спре пред него (Дебелата

дама й хвърли недоумяващ поглед, вдигнала вежди). — Хари, трябва да

дойдеш... трябва да дойдеш там... случи се нещо невероятно... моля те...