Джоан Роулинг хари потър и огнения бокал

Разпозна козята брадичка... Това беше Каркаров.

— Кой е там? — отново попита професорът, оглеждайки се в мрака.

Хари остана неподвижен и безмълвен. След около минута Каркаров сигурно

реши, че е попаднал на някакво животно, защото взе да оглежда земята

наоколо, като че ли очакваше да види куче. После се върна крадешком под

прикритието на дърветата и отново се запромъква към мястото, където се

намираха змейовете.

Съвсем леко и крайно предпазливо Хари се изправи и продължи пътя си,

колкото може по-бързо и по-безшумно, прекосявайки тъмното празно

пространство пред «Хогуортс».

Веднага бе разбрал какво търси Каркаров. Той се бе измъкнал от кораба,

за да се опита да открие какво ще бъде първото изпитание. Имаше голяма

вероятност да засече Хагрид и Мадам Максим в гората — не би било чудно, ако

ги забележи отдалеч. На Каркаров му стигаше да върви натам, откъдето идват

гласовете, и — както самата Мадам Максим — щеше да узнае какво предстои на

състезателите. Така единственият участник, който във вторник щеше да се

изправи срещу нещо неизвестно, бе Седрик.

Хари се добра до замъка, вмъкна се през входа и хукна нагоре по

мраморната стълба задъхан. Не смееше да забави ход, защото му оставаха по-

малко от пет минути да стигне до камината...

— Глупотевини! — едва успя да изрече паролата пред Дебелата дама от

портрета, задрямала в рамката си.

— Щом така казваш... — измърмори тя, без да отваря очи, но картината

се отмести да го пропусне и той се мушна през отвора.

Общата стая беше пуста и ако се съдеше по това, че миризмата си беше

нормална, явно на Хърмаяни не й се бе наложило да пуска торови бомбички, за

да му осигури спокойствие за срещата със Сириус.

Хари свали мантията невидимка и се отпусна в едно кресло до камината.

В стаята беше полутъмно и единствено пламъците хвърляха отблясъци.

Светлината им се отразяваше от купчина бивши значки Подкрепете СЕДРИК

ДИГЪРИ на една от масите. След опитите на братята Крийви да променят

надписа им, сега значките вече гласяха ПОТЪР Е МНОГО ГАДЕН. Погледна пак

към огъня и подскочи.

Сред пламъците се бе появила главата на Сириус. Ако не беше виждал

вече господин Дигъри да се появява по същия начин в кухнята на Уизли, Хари

щеше направо да обезумее от ужас. Вместо това обаче по лицето му се разля

широка усмивка, което не се беше случвало отдавна. Той се измъкна от

креслото, клекна пред камината и попита:

— Как си, Сириус?

Кръстникът му се беше променил, откакто се бяха видели последен път.

Хари си спомни, че когато се разделиха, лицето на Сириус бе изпито и

оградено с буйна дълга, черна и сплъстена коса. Сега косата му бе къса и

чиста, лицето се бе позакръглило. Изглеждаше подмладен и видът му много

напомняше за единствената негова снимка, която имаше Хари — от сватбата на

Лили и Джеймс Потър.

— Мен ме остави, ти как си? — сериозно попита Сириус.

— Аз съм... — За миг Хари се поколеба дали да не каже «добре», ала

сърце не му даде да излъже.

И докато се усети, успя да изрече повече думи, отколкото бе изговарял

дни наред — как никой не му вярва, че участва в турнира не по своя воля, за

лъжите на Рита Скийтър по негов адрес в «Пророчески вести», и че няма

коридор, по който да мине, без да му се подиграват, и... за Рон, който не

му вярва, защото сигурно му завижда...

— ...а току-що Хагрид ми показа какво ще бъде първото изпитание...

Змейове, Сириус, и с мен е свършено — каза той отчаяно и млъкна.

Очите на Сириус, които и без това още не бяха загубили напълно онзи

тъжен, мъртвешки и блуждаещ поглед, който му бе останал от Азкабан, сега

бяха пълни с тревога. Той бе оставил Хари да си излее мъката, без да го

прекъсва, и накрая му каза:

— Със змейовете ще се справим, Хари, но за това ще говорим след малко.

Скоро трябва да се махам... Промъкнах се в една къща на магьосници, за да

използвам камината, но те може да се върнат всеки момент. Преди това обаче

трябва да те предупредя за много неща.

— Какви неща? — попита Хари и усети как силата на духа му се смали

неколкократно.

Възможно ли беше да има нещо по-страшно от змейовете?

— Каркаров... — започна Сириус, — беше... смъртожаден. Нали знаеш

какво значи някой да е смъртожаден?

— Да... той... Какво?

— Бяха го заловили, дори беше в Азкабан с мен, ама после го пуснаха.

Готов съм да се обзаложа на всичко, че тъкмо затова Дъмбълдор е назначил

аврор в «Хогуортс» тази година — да го държи под око. Точно Муди хвана

навремето Каркаров. Отначало го прати в Азкабан.

— Каркаров е бил освободен? — бавно попита Хари, докато съзнанието му

се мъчеше да приеме и този потресаващ факт. — Защо са го пуснали?

— Успя да се спазари с Министерството на магията — с горчивина в гласа

обясни Сириус. — Каза, че е осъзнал грешката си, и после им издаде много

имена... Така вкара в Азкабан други на свое място... и там сега много го

мразят, да ти кажа. А след като излязъл, доколкото знам, започнал да учи на

Черни изкуства всичките възпитаници в своето училище. Така че внимавай и с

участника от «Дурмщранг».

— Ясно — бавно отвърна Хари. — Само че... да не искаш да кажеш, че

Каркаров е сложил името ми в бокала? Защото ако е той, значи е страхотен

артист. Да знаеш само как се разгневи в онази стая! Искаше да ми попречи по

всякакъв начин да се състезавам.

— Знаем, че е артист — потвърди Сириус, — щом успя да убеди дори

Министерството на магията да го пусне на свобода. А напоследък следя и

«Пророчески вести», Хари...

— Ти и целият свят... — мрачно рече Хари.

— ...и както разбирам между редовете на написаното от онази Скийтър,

Муди е бил нападнат последната вечер, преди да постъпи в «Хогуортс». Да,

знам, че според нея това било фалшива тревога — бързо додаде Сириус, като

видя, че Хари се готви да го прекъсне, — но аз не мисля така. Според мен

някой се е опитал да осуети идването му в «Хогуортс». Има човек, който е

заинтересован Муди да не е наблизо. Едва ли някой би обърнал по-сериозно

внимание на тези предположения, защото на Лудоокия доста често му се

привиждат нападатели. Но това не означава, че той не може да усети кога

нещата стават сериозни. Муди беше най-добрият аврор, работил някога за

министерството.

— Какво... искаш да кажеш тогава? — бавно попита Хари. — Че Каркаров

се опитва да ме убие? Ама... защо?

Сириус се поколеба.

— Напоследък чух разни странни неща — бавно поде той. — Например... че

смъртожадните нещо са се пораздвижили. Появили са се и на Световното

първенство по куидич, нали? Някой направил Черния знак... Пък и чу ли за

онази вещица от министерството, която изчезнала?

— Бърта Джоркинс ли? — попита Хари.

— Същата. Изгубила се някъде в Албания, а точно там се криел сега

Волдемор, както се говори... Тя сигурно е знаела, че предстои Тримагически

турнир, нали?

— Да, ама... каква е вероятността тази жена да попадне точно при

Волдемор? — недоумяваше Хари.

— Слушай, аз познавам Бърта Джоркинс — поклати глава Сириус. — Тя беше

в «Хогуортс» по мое време, две-три години преди нас с баща ти. Още тогава

си беше голяма глупачка. Навсякъде си пъха носа, ама е без мозък. А това не

е добра комбинация, Хари. Мен ако питаш, съвсем лесно са я примамили в

някакъв капан.

— Значи... значи Волдемор може да е разбрал за турнира? — Хари сякаш

не искаше да повярва. — Това ли искаш да кажеш? И мислиш, че Каркаров е

тук, за да му служи?

— И аз не знам какво да мисля — отвърна бавно Сириус. — Просто не

знам... Доколкото познавам Каркаров, той не би се върнал при Волдемор, ако

не е сигурен, че господарят му е достатъчно силен да го пази. Но който и да

е пуснал името ти в онзи бокал, направил го е с определена цел. Според мен

турнирът е много удобен момент да ти навредят и после всичко да бъде

представено като злополука.

— Доста лесна мишена съм — съвсем се омърлуши Хари. — Ще си стоят

настрани и ще оставят змейовете да им свършат работата.

— А, да... змейовете — сети се Сириус и заговори още по-бързо. — Има

начин, Хари. Не се изкушавай да използваш зашеметяващо заклинание, защото

телата им са силни и притежават голяма магическа мощ, та няма лесно да се

поддадат на едно заклинание. Нужни са поне половин дузина магьосници

едновременно, за да се надвие един-единствен такъв звяр.

— Да, знам, току-що видях... — съгласи се Хари.

— Но ти можеш и сам да се справиш — успокои го Сириус. — Ще ти свърши

работа и едно съвсем просто заклинание. Трябва само да...

Точно тогава Хари вдигна ръка и му направи знак да замълчи. Откъм

витата стълба се чуха стъпки.

— Бягай! — почти просъска Хари. — Бягай! Някой слиза!

Той скочи бързо на крака и едва не залитна, но успя да прикрие с

тялото си огъня в камината... Ако някой видеше лицето на Сириус в замъка

«Хогуортс», щеше да се вдигне голяма врява... Министерството щеше да се

намеси и щяха да разпитват Хари къде се крие кръстникът му...

В следващия миг той чу леко пук! откъм огъня и разбра, че Сириус е

изчезнал. После впери очи в края на стълбата и зачака да види кой е тръгнал

да се разхожда в един след полунощ и попречи на Сириус да му каже как да

мине покрай змеицата.

Беше Рон в кафеникава бархетна пижама. Той се стъписа, като видя Хари

в другия край на стаята, и се огледа.

— С кого разговаряше? — попита той.

— Теб какво те засяга? — озъби му се Хари. — И изобщо какво търсиш тук

по това време на нощта?

— Почудих се къде си... — едва изрече Рон, вдигайки рамене. — Нищо

повече. Отивам да си легна.

— Просто си решил да ме шпионираш, нали? — развика се Хари.

Той знаеше, че Рон не е и подозирал какво ще завари в стаята, нито е

имал лоша умисъл, но това не го интересуваше. В този момент Хари мразеше

всичко, свързано с Рон, дори и онези няколко сантиметра от босите му

глезени, които се подаваха под крачолите на пижамата му.

— Много съжалявам — отвърна Рон, като почервеня от гняв. — Бях

забравил, че не обичаш да ти нарушават спокойствието. Е, оставям те на мира

да репетираш за следващото си интервю.

Хари грабна от масата една значка с надпис ПОТЪР Е МНОГО ГАДЕН и я

запрати с всичка сила към отсрещния край на стаята. Тя улучи Рон право в

челото и отскочи.

— На ти! — кресна Хари. — Да си я закачиш във вторник. А може и белег

да ти остане сега, ако имаш късмет! Нали това ти се иска, а?

После се втурна право към стълбата, очаквайки Рон да му препречи пътя,

но той остана на мястото си в своята окъсяла пижама. Хари влетя в спалнята

и се тръшна на кревата. Дълго лежа буден, но не чу кога си бе легнал Рон.

ГЛАВА ДВАЙСЕТА

Като стана в неделя сутринта, Хари започна да се облича съвсем

разсеяно и трябваше да мине малко време, за да установи, че се опитва да

обуе шапката вместо чорапа си. Когато все пак успя да облече всичките дрехи

на точните части от тялото си, той побърза да открие Хърмаяни и я намери на

масата на «Грифиндор» в Голямата зала да закусва с Джини. Тъй като стомахът

му отказваше да приема храна, Хари изчака Хърмаяни да глътне и последната

си лъжица каша, след което я измъкна навън да се поразходят. Докато вървяха

покрай езерото, той й разказа за змейовете и за всичко, което му бе разкрил

Сириус.

но все пак смяташе, че змейовете са по-спешният проблем.

— Нека да направим всичко възможно да останеш жив до вторник вечерта —

почти разтреперана каза тя, — а после ще мислим за Каркаров.

Обиколиха езерото три пъти, докато се мъчеха да се сетят за някакво

просто заклинание за покоряване на змейове. Тъй като нищо не им хрумваше,

отидоха в библиотеката. Хари смъкна всички книги за змейове, които намери,

и двамата се заловиха да ровят из огромната купчина.

— Рязане на нокти с магия... лекуване на ръжда по люспите... Това не

върши работа, то е за особняци като Хагрид, които искат да се грижат за

тях.

— Змейове се убиват крайно трудно поради древната магия, с която е

заклинания... Но нали Сириус каза, че може и със съвсем просто!

— Да потърсим тогава в някой от сборниците с по-елементарни магии —

предложи Хари, като бутна настрана «Хората, които обожават змейове».

Той се върна на масата с цял куп книги, подреди ги и започна да ги

прелиства една след друга, докато Хърмаяни непрестанно коментираше

шепнешком до лакътя му;

— Ето, има заменящо заклинание, но каква е ползата, освен ако не

успееш да смениш челюстите му с нещо по-малко опасно... Проблемът е — както

пише в книгата, — че кожата на змея е непробиваема... Бих предложила да

пробваш с някаква трансфигурация, но едва ли ще можеш да се справиш с

такова туловище... Ти нямаш никакви шансове, а се съмнявам, че дори и

професор Макгонъгол... Освен ако не омагьосаш себе си? Може би ще получиш

допълнителни сили. Само че това не са прости заклинания, каквито сме

правили в час, и само аз знам за тях, защото вече започнах да се готвя за

изпитите за СОВА...

— Хърмаяни — прекъсна я Хари изнервен, — би ли млъкнала за минутка.

Опитвам се да се съсредоточа.

Тя млъкна, но единственият резултат от това бе, че главата на Хари се

изпълни с монотонно бръмчене, което още повече му пречеше да се

съсредоточи. Без особена надежда той продължи надолу по съдържанието на

«Основи на урочасването за дейни и гневни»: мигновено скалпиране... ама

нали змейовете нямат грива... вдъхване на пипер... това може само да засили

пламъците, излизащи от гърлото на змея... роговиден език... само това му

трябва на змея, та да ме прободе.

— О, виж, той пак пристига... Защо ли не си чете в глупавия кораб? —

рече Хърмаяни раздразнено, когато Виктор Крум влезе с присъщата си мудна

походка. Той ги погледна смръщено и се оттегли в един далечен ъгъл с цял

куп книги. — Хайде, Хари, ела да идем пак в общата стая. Неговите

почитателки ще нахълтат всеки момент и ще се разчуруликат.

И наистина още на излизане от библиотеката те попаднаха на цяла група

момичета, едно от които бе вързало българско шалче около кръста си.

пръв път се замисли сериозно дали да не избяга от «Хогуортс». Но щом огледа

Голямата зала по време на закуска и си представи какво означаваше да

напусне замъка, разбра, че не може да го направи. Единствено тук се бе

чувствал щастлив... освен може би когато е бил с родителите си, но нямаше

спомен за онова време.

Все пак му стана някак по-леко, като осъзна, че предпочита да е тук и

да се изправи срещу змея, отколкото да се върне на «Привит Драйв» при

Дъдли. Това сравнение малко го поуспокои. Той с мъка дояде бекона си

(гърлото му се беше свило) и когато двамата с Хърмаяни станаха, забеляза,

че и Седрик Дигъри напуска масата на «Хапълпаф».

Седрик още не знаеше за змейовете... Единственият участник в турнира,

който не знаеше — Хари не се съмняваше, че Мадам Максим и Каркаров са

разказали на Фльор и Крум.

— Хърмаяни, чакай ме в оранжерията — каза той решително, докато

гледаше как Седрик напуска залата. — Ти отивай, аз ще те настигна.

— Хари, ще закъснееш за часа. Звънецът ще бие всеки момент...

— Ще успея!

Когато стигна до мраморното стълбище, Седрик вече се бе качил догоре и

го бяха наобиколили групичка шестокурсници. Хари не искаше да разговарят

пред тях, защото пак щяха да му се подиграват заради написаното от Рита

Скийтър. Тръгна на известно разстояние след Седрик и видя, че той се

отправя към коридора, където бе кабинетът по вълшебство. На Хари му хрумна

нещо. Той спря, измъкна магическата си пръчка и внимателно се прицели.

— Диффиндо!

Чантата на Седрик се отвори, от нея се изсипаха парчета пергамент,

пера и книги и се пръснаха по пода. Няколко шишенца с мастило се счупиха.

— Оставете... аз сам... — нервно отпрати Седрик приятелите си, навели

се да му помогнат. — Кажете на Флитуик, че идвам. Отивайте...

Тъкмо на това се надяваше Хари. Той прибра пръчката си, изчака

приятелите на Седрик да влязат в класната стая и забърза по коридора, в

който двамата вече бяха сами.

— Здрасти! — каза Седрик, докато вдигаше своето «Ръководство по

трансфигурация за напреднали», опръскано вече с мастило. — Чантата ми току-

що се скъса, а е съвсем нова...

— Седрик — каза Хари, — първото изпитание... Змейове!

— Какво? — Седрик вдигна очи.

— Змейове — повтори Хари още по-бързо, да не би професор Флитуик да

излезе да види къде се бави Седрик. — Докарали са четири, по един за всеки

от нас, а ние ще трябва да минем покрай тях.

Седрик се опули насреща. В сивите му очи Хари забеляза почти същия

ужас, какъвто самият той изпитваше от събота насам.

— Сигурен ли си? — попита Седрик шепнешком.

— Абсолютно — отвърна Хари. — Видях ги.

— Но как разбра, нали не трябва да знаем...

— Няма значение — прекъсна го Хари, за да не злепостави Хагрид, ако

Седрик го издаде. — Но аз не съм единственият. Фльор и Крум сигурно също

вече знаят, защото Мадам Максим и Каркаров видяха змейовете.

Седрик се изправи — в ръцете си стискаше изцапани с мастило пера,

пергамент и книги, а скъсаната чанта се люшкаше на рамото му. Той гледаше

Хари с недоумение, примесено с подозрение.

— Защо ми го казваш? — попита той.

Хари го погледна изумен. Сигурен беше, че Седрик не би задал този

въпрос, ако беше видял змейовете с очите си. Хари не можеше да допусне и

най-лошият му враг да се изправи срещу тези чудовища без предупреждение,

освен може би Малфой или Снейп...

— Ами защото... иначе не би било честно — отвърна той. — Сега вече

всички знаем и сме равни, нали така?

Седрик все още го гледаше с известно подозрение, когато Хари чу познат

тропот зад гърба си. Обърна се и видя Лудоокия Муди да излиза от съседната

класна стая.

— Ела с мен, Потър! — рече той. — Дигъри, ти изчезвай!

Хари боязливо се вгледа в Муди. Дали ги беше чул?

— Ъъъ... професоре, трябваше вече да съм в час по билкология.

— Няма значение, Потър. Ела в моя кабинет, ако обичаш...

Хари го последва, като се чудеше какво ли ще се случи. Ами ако Муди го

попита как е разбрал за змейовете? Дали няма да отиде при Дъмбълдор и да

издаде Хагрид, или просто ще превърне Хари в пор? Е, може би по-лесно щеше

да мине покрай змея, ако беше пор, мрачно си помисли Хари — поне щеше да е

по-дребен и нямаше да се забелязва от петнайсет метра височина.

Той тръгна след Муди. Професорът затвори вратата на кабинета, обърна

се към Хари и го погледна изкосо и с магическото, и с обикновеното си око.

— Много почтено постъпи току-що, Потър — тихо рече Лудоокия.

Хари не знаеше какво да отговори, защото изобщо не беше очаквал такава

реакция.

— Настани се — подкани го Муди и той седна, оглеждайки се.

Беше влизал в този кабинет при двама от предишните преподаватели. По

времето на професор Локхарт по стените бяха окачени светещи и захилени

снимки на самия преподавател, които намигаха на всички. Когато Лупин

живееше тук, по-вероятно беше да попаднеш на някое ново изумително

зловредно създание, каквито той осигуряваше за учебните занятия. А сега

кабинетът бе пълен с изключително странни предмети и Хари предположи, че

Муди ги е използвал, когато е бил аврор.

Върху бюрото му имаше нещо, което приличаше на голям напукан стъклен

пумпал. Хари веднага се сети, че това е опасноскоп, защото и той имаше

подобен, макар и много по-малък от този на Муди. В ъгъла на малка масичка

бе поставено някакво подобие на спираловидно навита златна телевизионна

антена, което тихичко бръмчеше. На отсрещната стена зад гърба на Хари

висеше огледало, в което обаче не се отразяваше стаята. Из него се движеха

някакви сенки с размити очертания.

— Харесват ли ти моите детектори за Тъмни сили? — поинтересува се

Муди, като внимателно наблюдаваше момчето.

— Какво е това? — попита Хари и посочи навитата златна антена.

— Тайносензор. Вибрира, щом установи, че някой скрива истината или

лъже... Но тук не може да се използва, защото има твърде силни смущения —

учениците лъжат непрестанно, когато не са си подготвили домашните. Не спира

да бръмчи, откакто съм дошъл. А и опасноскопа трябваше да изключа, защото

постоянно пищеше. Много е чувствителен и улавя сигнали на повече от

километър наоколо. Разбира се, реагира не само на детските хитрини —

говореше той с хриптящия си глас.

— А за какво е това огледало?

— О, това е моят врагоглед. Виждаш ли там как се спотайват враговете?

Но няма нищо страшно, докато не им видя очите. Тогава вече трябва да отворя

сандъка си.

Той се изсмя кратко и дрезгаво и посочи един голям сандък под

прозореца, залостен със седем ключалки една до друга. Хари се почуди какво

ли се крие вътре, но следващият въпрос на Муди го върна рязко към

действителността.

— Е... значи си разбрал за змейовете, а?

Хари не отговори веднага. Точно от това се боеше... Но както не бе

казал на Седрик, така в никакъв случай нямаше да каже и на Муди, че Хагрид

бе нарушил правилата.

— Няма нищо — рече професорът, седна и с пъшкане опъна дървения си

крак. — Измамата е традиционна част от Тримагическия турнир.

— Аз не съм мамил никого! — остро възрази Хари. — Беше си чиста

случайност, че разбрах...

Муди се ухили.

— Не обвинявам теб, момче. От самото начало разправям на Дъмбълдор, че

той може да си остане почтен, щом така иска, но старият Каркаров и Максим

не са като него. Сигурно са казали всичко на своите ученици. Искат на всяка

цена да спечелят. Искат да победят Дъмбълдор. Непременно държат да покажат,

че той с нищо не е по-добър от тях.

Муди пак се изсмя и магическото му око се завъртя толкова бързо, че на

Хари едва не му се зави свят да го следи.

— И така... имаш ли вече някакви идеи как ще минеш покрай змея? —

попита Муди.

— Не — призна Хари.

— Е, аз няма да ти кажа — избоботи Муди. — Не обичам да има

привилегировани, такъв съм си. Само ще ти дам няколко добри и важни съвета.

Първият е: използвай своите умения.

— Нямам такива — изрече Хари, преди да се усети.

— Какво? — изръмжа Муди. — Щом аз ти казвам, че имаш сили, значи имаш.

Помисли в какво си най-добър.

Хари опита да се съсредоточи. В какво всъщност беше най-добър? Е, не

бе чак толкова трудно да се досети...

— В куидича — глухо отвърна той, — което изобщо не...

— Точно така! — рече Муди, като го гледаше много напрегнато, почти без