Джоан Роулинг хари потър и огнения бокал

— Много добре, много добре — тросна се Снейп. — Потър, остави си

нещата тук. Искам да се върнеш, за да изпробваме твоята противоотрова.

— Моля ви, сър... Той трябва да носи всичко със себе си — изцвърча

Колин. — Участниците...

— Много добре! — викна Снейп. — Потър... взимай си чантата и се махай

от очите ми.

Хари преметна чантата си през рамо, стана и се отправи към вратата.

Докато минаваше покрай чиновете на слидеринци, надписът ПОТЪР Е ГАДЕН

засвятка към него от всички страни.

— Страхотно е, нали? — забърбори Колин още щом Хари затвори вратата на

подземието зад гърба си. — Нали! Ти да си избраник!

— Да, страхотно е — неохотно се съгласи Хари, докато вървяха към

стълбището на входната зала. — За какво са им снимки, Колин?

— За «Пророчески вести» май.

— Направо връх! — глухо възнегодува Хари. — Само това ми липсваше! Да

ме видят всички.

— Успех! — пожела му Колин, като стигнаха до стаята. Хари почука и

влезе.

Това бе една от малките класни стаи и повечето чинове бяха избутани в

бяха подредени един до друг и застлани с дълга кадифена покривка три чина.

Зад тях бяха поставени пет стола, на единия от които седеше Людо Багман и

приказваше с някаква непозната за Хари вещица в цикламена мантия.

Виктор Крум седеше в един ъгъл, мрачен както обикновено, и не

разговаряше с никого. Седрик и Фльор си бъбреха. Французойката изглеждаше

доста по-щастлива, отколкото Хари я бе виждал досега, и постоянно отмяташе

глава назад, така че дългата й сребриста коса проблясваше на светлината.

Един шишко с голям черен фотоапарат, от който излизаше струйка дим, следеше

момичето с крайчеца на очите си.

Багман забеляза Хари, бързо скочи и се запъти към него.

— А ето го! Участник номер четири. Влизай, Хари, влизай! Не се

притеснявай, това е церемонията за проверка на пръчките. Останалите съдии

скоро ще пристигнат.

— Проверка на пръчките ли? — нервно повтори Хари.

— Трябва да се уверим, че вашите пръчки функционират добре, да няма

някакъв проблем, нали разбираш, защото те са основното ви средство за

преодоляване на изпитанията, които предстоят — обясняваше Багман. —

Експертът сега е горе при Дъмбълдор. А после ще ви направят и по някоя и

друга снимка. Това е Рита Скийтър — добави той, като посочи вещицата с

цикламената мантия, — която пише малък репортаж за турнира за «Пророчески

вести».

вперила очи в Хари.

Косата й беше претенциозно оформена в прическа от неестествено

неподвижни букли, които никак не отиваха на четвъртитото й лице. Очилата й

бяха украсени със скъпоценни камъни. Дебелите й пръсти с петсантиметрови

алени нокти стискаха чанта от крокодилска кожа,

— Дали не бих могла да разменя две-три думи с него, преди да започнем?

— попита тя, без да отмества поглед от Хари. — Все пак е най-младият

избраник, нали разбирате... да добавим малко цвят.

— Естествено! — възкликна Багман. — Тоест ако... Хари няма нищо

против.

— Амии... — беше единственото, което Хари успя да каже.

впи алените си нокти в ръката му над лакътя, изведе го отново вън от стаята

и отвори една съседна врата.

— Не можем да работим на такъв шум — рече тя. — Я да видим... ето, тук

е достатъчно приятно и уютно.

Озоваха се в килер за метли. Хари я погледна с недоумение.

— Хайде ела, миличък... така... Чудесно! — отново го подкани Рита

Скийтър, като се настани предпазливо върху някаква обърната кофа и бутна

Хари да седне върху една картонена кутия, след което затвори вратата и

помещението потъна в мрак. — Я да видим сега...

Тя отвори чантата си от крокодилска кожа и измъкна оттам цял сноп

свещи. Само с едно махване на магическата си пръчка ги запали и ги вдигна

във въздуха, за да им светят.

— Нали няма да имаш нищо против да използвам Самопишещото перо? Така

ще разговаряме по-спокойно.

— Какво... перо? — не разбра Хари.

Рита Скийтър се усмихна още по-широко и той преброи три златни зъба в

устата й. Тя отново бръкна в крокодилската си чанта, извади оттам някакво

отровнозелено перо и руло пергамент, което разви между двамата върху кутия

от вълшебния универсален разтворител на петна от госпожа Скауър. После

пъхна върха на зеленото перо в устата си, смукна от него с видима наслада и

го изправи върху пергамента, където то остана в равновесие върху връхчето

си, потрепвайки леко.

— Проба... Аз съм Рита Скийтър, репортер на «Пророчески вести».

Хари се загледа в перото. Щом Рита заговори, то започна да дращи,

плъзгайки се с лекота по пергамента.

спукала с безмилостното си перо множество напомпани репутации...

смачка го на топка и го пъхна в чантата си. После се наведе към Хари и

започна: — И така... Как реши да се включиш в Тримагическия турнир?

— Амии... — отново бе единственото нещо, което Хари успя да каже, тъй

като вниманието му беше привлечено от перото.

Макар че момчето не говореше нищо, то усилено дращеще по пергамента и

набързо изписа няколко изречения, от които Хари прочете само последното.
Зловещ белег, наследство от трагично минало, обезобразява иначе

чаровното лице на Хари Потър, чиито очи...

неохота отмести очи от него. — И така... Защо реши да участваш в турнира,

Хари?

— Аз не съм... — започна пак Хари. — Изобщо не зная как името ми е

Рита вдигна едната от силно почернените си вежди.

— Хайде, Хари, не се плаши, че ще си навлечеш неприятности. Всички

знаем, че изобщо нямаш право да участваш, но не се притеснявай — нашите

читатели обичат непокорните.

— Но аз не съм го направил! — повтори Хари. — Нито знам кой е...

— Какво чувстваш при мисълта за предстоящите изпитания? — попита Рита.

— Вълнуваш ли се? Притеснен ли си?

— Аз... всъщност не съм мислил... Да, май съм нервен — отвърна Хари, а

всичките му вътрешности се сгърчиха само като изрече това.

— Известно ли ти е, че някои от участниците в предишни турнири са

загинали? — остро попита Рита Скийтър. — Мислил ли си изобщо по този

въпрос?

— Ами... казват, че тази година щяло да бъде по-безопасно — отвърна

Перото свистеше по пергамента между тях ту напред, ту назад — сякаш

караше кънки.

— Ти, разбира се, и преди си се срещал лице в лице със смъртта, нали?

— продължи Рита Скийтър, като го гледаше изпитателно. — Как според теб ти

се е отразило това?

— Ами... — пак промълви Хари.

— Мислиш ли, че поради травмата, преживяна в миналото, все повече ти

се иска да се докажеш? Да покажеш, че си достоен за името си? Дали не си се

изкушил да се включиш в Тримагическия турнир именно заради...

— Аз не съм се включвал! — троснато отвърна Хари, защото вече се

дразнеше.

— Помниш ли изобщо своите родители? — попита Рита Скийтър, без дори да

го изчака да довърши.

— Не — отвърна Хари.

— Според теб как биха се почувствали те при вестта, че ще участваш в

Тримагическия турнир? Горди? Разтревожени? Ядосани?

Хари изпитваше вече истинска досада. Откъде-накъде ще знае как биха се

чувствали родителите му, ако бяха живи! Усещаше как го пронизва зоркият

поглед на Рита Скийтър. Той се намръщи, отмести очи и ги насочи към думите,

написани току-що от перото.
Сълзи изпълват поразително зелените очи, щом нашият разговор се

насочва към темата за родителите, които той едва си спомня.

Скийтър да успее да му отговори, вратата на килера се отвори. Хари се

огледа, примигвайки срещу силната светлина. Там стоеше Албус Дъмбълдор и

гледаше как са се свили в тясното пространство.

— Дъмбълдор! — възкликна Рита Скийтър, като че ли точно него бе

чакала, ала Хари забеляза, че перото и пергаментът мигновено изчезнаха от

кутията, а дългите й извити нокти бързо щракнаха закопчалката на чантата от

крокодилска кожа. — Как сте? — попита тя, като се изправи и протегна едрата

си като на мъж ръка. — Надявам се, че сте прочел какво написах през лятото

за конференцията на Международната конфедерация на магьосниците.

— Беше очарователно противно — отвърна Дъмбълдор, а в очите му

припламнаха искрици. — Най-голямо удоволствие ми достави как сте ме описали

като старомоден глупак.

Рита Скийтър не се смути ни най-малко.

— Исках само да кажа, че някои от вашите идеи са отживелица и че много

от обикновените магьосници...

— С удоволствие ще изслушам основанията за обидата, Рита — рече

Дъмбълдор с вежлив поклон и усмивка, — но се боя, че трябва да отложим тази

дискусия за по-късно. Скоро ще започне проверката на магическите пръчки, а

тя не може да се състои, ако единият от участниците в турнира е скрит в

килер за метли.

Доволен, че се е отървал от Рита Скийтър, Хари забърза към стаята.

Този път избраниците седяха близо до вратата и той веднага седна на стола

до Седрик. Покрай застланата с кадифе маса се бяха настанили четирима от

петимата съдии — професор Каркаров, Мадам Максим, господин Крауч и Людо

Багман. Рита Скийтър седна в ъгъла. Хари видя как тя измъкна незабележимо

пергамента от чантата си, разстла го върху коленете си, смукна от връхчето

на Самопишещото перо и пак го постави върху пергамента.

— Позволете ми да ви представя господин Оливандър — обърна се

Дъмбълдор към участниците, заемайки мястото си край масата. — Той ще

провери вашите магически пръчки, за да сме сигурни, че са в отлично

състояние преди началото на турнира.

Хари се огледа и едва не подскочи от изненада, като видя стария

магьосник с големи бледи очи, застанал кротко до прозореца. Познаваше

господин Оливандър — той беше майсторът на магически пръчки, от когото

преди повече от три години бе купил и своята на улица «Диагонали».

— Мадмоазел Делакор, бихте ли излязла първа, моля? — покани я господин

Оливандър и сам пристъпи в средата на стаята.

Фльор се приближи до него и му подаде пръчката си.

— Хммм... — промърмори старият магьосник.

Той превъртя пръчката между дългите си пръсти като фокусник и от нея

изхвърчаха няколко розови и златни искри. После я приближи до очите си и

внимателно я огледа.

— Дааа... — тихо заговори той, — двайсет и пет сантиметра...

неогъваема... от палисандрово дърво*... и съдържа... Какво виждам?!

[* Тропическо дърво с тъмночервен до кафеникав цвят, от което се

правят музикални инструменти и някои мебели. — Бел.прев.]

— Косъм... от глава на... вийла — подсказа му Фльор. — От косата на

моята баба.

Значи у Фльор наистина има нещо от вийлите, помисли си Хари и реши да

каже на Рон... но веднага се сети, че той не му говори.

— Да — каза господин Оливандър, — всъщност аз никога не съм използвал

косъм от вийла. Установил съм, че придава особен темперамент на магическите

пръчки, но... всекиму каквото приляга и щом това е подходящо за вас...

Господин Оливандър прокара пръсти по дължината на пръчката, явно за да

провери дали няма драскотини или издатини, после промълви «Орхидеус!» и от

връхчето на пръчката цъфна букет цветя.

— Много добре, много добре... Тя е в идеално състояние и годна за

работа — заключи господин Оливандър, взе цветята и ги поднесе на Фльор

заедно с пръчката й. — Господин Дигъри, ваш ред е.

Фльор грациозно се върна на мястото си, като се усмихна на Седрик,

докато се разминаваха.

— А, ето, тази е от моите, нали? — зарадва се господин Оливандър,

когато Седрик му подаде пръчката си. — Да, много добре си я спомням.

Съдържа един-единствен косъм от опашката на рядко красив мъжки еднорог...

висок седемнайсет мои длани*... Едва не ме разпори с рога си, като го

дръпнах от опашката му... Трийсет и един сантиметра... Удивително

гъвкава!... Ясен... И тя е в отлично състояние... Грижите ли се за нея?

[* По традиция във Великобритания височината на коня до гръбначния

стълб се измерва с налагане на дланта. — Бел.прев.]

— Снощи я излъсках — с усмивка на гордост отвърна Седрик.

Хари погледна своята пръчка — цялата беше с петна от пръсти. Събра в

шепа част от края на мантията си и се опита скришом да заличи петната. От

върха й изхвръкнаха няколко златисти искри. Фльор Делакор го погледна

укорително и той се отказа. Господин Оливандър пусна цяла редичка сребристи

колелца дим из стаята от върха на пръчката на Седрик и обяви, че е доволен

от нея. После рече:

— Господин Крум, ако обичате...

Виктор Крум се изправи и като провлачваше крака, приведен се запъти

към господин Оливандър. Подаде пръчката си и зачака начумерен, с ръце в

джобовете на мантията си.

— Хм-хм... Това е творение на Грегорович, ако не греша... Великолепен

майстор на магически пръчки, макар че изяществото никога не е било негов...

но както и да е...

Той вдигна пръчката и я огледа изключително подробно, като я въртеше

ту насам, ту натам пред очите си.

— Да... от габър и със сърдечна нишка от змей като че ли? — Той хвърли

кос поглед към Крум, който му кимна. — Малко по-дебела от обичайното...

доста неподатлива... близо двайсет и шест сантиметра... Авис!

Пръчката от габър гръмна като пушка и от края й изхвърчаха няколко

малки чуруликащи птички, които литнаха през прозореца сред искрящата

светлина на слънцето.

— Добра е — отсъди господин Оливандър и върна пръчката на Крум. — И

остава... господин Потър.

Хари се изправи, размина се с Крум и подаде своята пръчка за проверка.

— Ааа, да! — възкликна господин Оливандър и бледите му очи изведнъж

светнаха. — Да, да, да... Много добре си спомням.

И Хари си спомняше. Сякаш се беше случило вчера...

Преди четири лета на единайсетия си рожден ден бе влязъл в магазинчето

на господин Оливандър заедно с Хагрид да купят пръчка. Собственикът му взе

мярка и започна да предлага една след друга различни пръчки да ги изпробва.

На Хари му се струваше, че е размахал всички пръчки в магазина, докато

накрая намери онази, която му прилягаше най-добре — изработена от бодлива

зеленика, дълга двайсет и осем сантиметра и в сърцевината с едно-единствено

перо от опашката на феникс. Господин Оливандър остана много изненадан, че

точно тази пръчка подхожда на момчето. «Любопитно... любопитно...» —

повтаряше той. И когато Хари попита какво е толкова любопитно, той му

обясни, че фениксовото перо в неговата пръчка е от опашката на птица, дала

само още едно перо — за сърцевината на пръчката на Лорд Волдемор.

Хари не бе споделял това с никого. Беше много доволен от своята

пръчка. Освен това ясно съзнаваше, че връзката между двете пръчки е

неотменим факт, точно както и фактът, че той самият е племенник на леля

Петуния. Горещо се надяваше обаче господин Оливандър да не разгласи тази

подробност пред присъстващите в стаята. Глождеше го подозрението, че

Самопишещото перо на Рита Скийтър направо ще се взриви от възторг, ако тя

узнае това.

Господин Оливандър разглеждаше пръчката на Хари много по-дълго време,

отколкото другите. Накрая успя да изкара цял фонтан вино от нея и като

обяви, че е все още в отлично състояние, я върна на Хари.

— Благодаря на всички — изправи се Дъмбълдор до съдийската маса. —

Сега можете да се върнете в клас... или май е по-добре да слизате направо

за вечеря, тъй като часовете и без това скоро ще свършат...

Хари се приготви да си тръгне с чувството, че най-сетне поне едно нещо

се е наредило както трябва този ден, когато човекът с черния фотоапарат

скочи на крака и се покашля.

— Снимките, Дъмбълдор, снимките! — провикна се развълнувано Багман. —

Всички съдии заедно със състезателите... Какво ще кажете, Рита?

— Ами... добре, да направим най-напред общите снимки — съгласи се Рита

Скийтър, без да отмества очи от Хари, — а после може и няколко

индивидуални.

Снимането отне доста време. Където и да застанеше, Мадам Максим

оставяше в сянка всички останали, а фотографът не можеше да се отдалечи

достатъчно, за да я вмести в кадъра. Накрая се наложи тя да седне, а

другите да я наобиколят. Каркаров непрестанно засукваше козята си брадичка

около пръста си, за да й направи къдрица, а Крум, който според Хари

трябваше да е свикнал вече на такива неща, се сви полуприкрит най-отзад в

групата, фотографът държеше да постави Фльор най-отпред, но Рита Скийтър

постоянно се намесваше и издърпваше Хари на преден план. После тя поиска

индивидуални снимки на всеки от участниците и едва тогава ги освободиха.

Хари слезе направо за вечеря. Хърмаяни я нямаше и той реши, че още е в

болничното крило, за да й оправят зъбите. Нахрани се самичък в края на

масата и се прибра в кулата на «Грифиндор», като си мислеше колко много

работа има още по призоваващата магия. На влизане в спалнята се натъкна на

Рон, който посочи възглавницата му и неохотно съобщи:

— Имаш поща по сова.

Там го чакаше изпратената от него училищна сова.

— Ааа... добре — смотолеви Хари.

— А утре вечер трябва да изработим наказанието си в подземието на

Снейп — добави Рон и излезе от стаята, без изобщо да го погледне.

За миг Хари понечи да го последва, като не беше сигурен дали иска да

разговаря с него, или да го удари — имаше основания и за двете. Но пък

нямаше търпение да прочете дългоочаквания отговор на Сириус, затова отиде

при совата, отвърза писмото от крака й и го разгъна.
Хари,

Не мога да споделя в писмо всичко онова, което бих искал, защото има

риск някой друг хване совата, така че трябва да разговаряме на четири очи.

Ще успееш ли да дойдеш край камината в кулата на «Грифиндор» в един часа

след полунощ на 22 ноември?

Аз най-добре знам, че и сам можеш да се грижиш за себе си, пък и

докато си около Дъмбълдор и Муди, никой не би посмял да те нападне. И все

пак явно някой търси подходяща възможност за това. Включването ти в турнира

е било крайно рискована работа, и то под носа на Дъмбълдор.

Бъди нащрек, Хари! И веднага ми съобщи, ако се случи нещо необичайно.

Отговори ми за 22 ноември колкото можеш по-скоро.

Сириус

ГЛАВА ДЕВЕТНАЙСЕТА
УНГАРСКИЯТ ШИПОНОСЕЦ

През следващите две седмици Хари мислеше единствено за срещата на

четири очи със Сириус. Очакването крепеше духа му. Това беше единствената

светлинка на хоризонта, който никога не бе му се струвал толкова мрачен.

Шокът от излъчването му за избраник на училището бе поотминал и той

постепенно започваше да свиква и със страха от онова, което му предстоеше.

Първото изпитание неумолимо наближаваше, сякаш страховито чудовище беше

препречило пътя му. И преди мач по куидич не се бе чувствал така изнервен,

дори преди онзи последния — срещу «Слидерин», когато се решаваше кой ще

спечели Купата по куидич. Хари откри, че му е трудно да мисли за бъдещето —

като че ли целият му живот се приближаваше главоломно към първото изпитание

и там щеше да свърши...

Изобщо не можеше да си представи как Сириус ще му помогне да преодолее

неизвестно изпитание с трудна и опасна магия пред стотици погледи, но в

този момент му стигаше да види дори само едно приятелско лице. Хари веднага

отговори на своя кръстник и му обеща да го чака край камината в уреченото

време, а после с Хърмаяни дълго кроиха планове как да се отърват от

евентуални натрапници в общата стая през нощта на срещата. В краен случай

щяха да пуснат една торбичка с торови бомбички, но се надяваха да не се

стига дотам, защото после Филч щеше живи да ги одере.

Междувременно положението на Хари се утежни още повече, защото Рита

Скийтър бе публикувала репортажа си за Тримагическия турнир, в който

всъщност не беше отразен турнирът, а доста изопачено бе представен животът

на Хари. По-голямата част от първата страница бе заета от негова снимка, а

целият текст (пренесен и на втора, шеста и седма страница) беше посветен

само на него. Имената (погрешно изписани) на състезателите от «Бобатон» и

«Дурмщранг» бяха споменати едва на последния ред, а за Седрик дори не

ставаше дума.

Статията се бе появила преди десетина дни, но Хари още усещаше

неприятно парене от срам в стомаха, когато се сетеше за нея. Рита Скийтър

бе написала като изречени от него ужасно много неща, каквито той изобщо не

си спомняше да е говорил някога, най-малко пък в онзи килер.

гордели с мен, ако можеха да ме видят сега... Да, понякога нощем още плача

за тях и не ме е срам да го призная... Знам, че нищо лошо няма да ми се

случи на турнира, защото те бдят над мен.»

изречения, но бе разпитвала и други хора за него.

приятел Колин Крийви разказва, че той непрекъснато се движи в компанията на

едно момиче на име Хърмаяни Грейнджър, очарователна красавица от мъгълски

произход, която също като Хари е сред най-добрите ученици.

подигравки — основно от слидеринци. Щом се случеше да мине покрай тях, те

повтаряха уж казаното от него и коментираха злобно:

— Искаш ли кърпичка, Потър, че току-виж си се разплакал в час по

трансфигурация?

— Откога пък и ти се нареди сред най-добрите ученици, а, Потър? Да не

би да става дума за друго училище, основано от теб и Лонгботъм?

— Хей... Хари!

— Да, точно така! — не издържа Хари и се развика, както си вървеше по

коридора, защото му беше дошло до гуша. — Направо си изплаках очите за

мъртвата си майка, а сега ще поплача за нещо друго...

— Не... аз само... ти току-що си изпусна перото.

Беше Чо. Хари усети как лицето му почервенява.

— О... да... съжалявам — измънка той и взе перото от ръката й.

— Ами... късмет във вторник! — пожела му тя. — Вярвам, че ще се

справиш.

Хърмаяни също бе засегната от публикацията, но не крещеше на околните,

които нямаха никаква вина. Всъщност Хари й се възхищаваше колко добре умее

да се владее.

— Очарователна красавица? Тази тук? — изкряска Панси Паркинсън, когато

за пръв път срещна Хърмаяни след излизането на репортажа. — Същинска

бобърка!

— Не им обръщай внимание, Хари! — с достойнство рече Хърмаяни,

вдигнала високо глава, докато минаваше покрай хилещите се слидеринки, все