Джоан Роулинг хари потър и огнения бокал

едно че ги няма. — Прави се, че не си чул.

Но Хари не можеше да не обръща внимание. Рон изобщо не му беше

проговарял, откакто му съобщи за наказанието от Снейп. Хари се бе надявал,

че ще успее да оправи нещата през двата часа, в които бяха принудени да

мариноват мозъци на плъхове в подземието. Същия ден обаче бе излязла

публикацията на Рита, която сякаш затвърди убеждението на Рон, че на Хари

наистина му е приятно да бъде център на вниманието.

Хърмаяни се ядосваше и на двамата. Тя тичаше ту при единия, ту при

другия и се опитваше да ги накара да се сдобрят. Но Хари бе непреклонен —

заяви, че ще разговаря отново с Рон само ако той му повярва, че не е

поставил името си в Огнения бокал, и се извини, задето го е наричал лъжец.

— Рон започна пръв! — упорстваше Хари. — Проблемът си е негов.

— Той ти липсва — не отстъпваше Хърмаяни. — А аз съм сигурна, че и ти

му липсваш.

— Да ми липсва ли? — инатеше се Хари. — Изобщо не ми липсва...

Което си бе чиста лъжа. Хари много харесваше Хърмаяни, но с Рон беше

съвсем различно. Ако най-добрият ти приятел е като Хърмаяни, трябва по-

малко да се смееш и да прекарваш повече време в библиотеката. Хари още не

беше овладял призоваващата магия и усещането, че не е в състояние да се

справи с нея, се засилваше. Хърмаяни беше твърдо убедена, че изучаването на

теорията ще му помогне. В края на краищата едва ли не цялата им обедна

почивка минаваше в ровене от книга в книга.

Виктор Крум също прекарваше цели часове в библиотеката и Хари се

чудеше какво си е наумил. Дали просто си учеше уроците, или търсеше начин

да си помогне за преодоляване на първото изпитание? Хърмаяни често

недоволстваше от присъствието му наоколо, но не защото ги безпокоеше, а

защото им пречеха групичките кикотещи се момичета, които се криеха зад

лавиците с книги да го зяпат.

— Той дори не е красавец! — шепнеше ядосана тя, оглеждайки острия

профил на Крум. — Харесват го само заради славата му. Не биха му обърнали

внимание, ако не умееше да прави оня финт на Хромски.

— На Вронски — поправи я Хари.

Той много държеше термините от куидича да се произнасят правилно, а и

стомахът му се сви, като си представи изражението на Рон, ако беше чул как

Хърмаяни изопачава името на Вронски.

да го отложиш, времето като че ли напук лети още по-бързо. Дните до първото

предизвикателство се изнизваха сякаш някой бе настроил часовниците да

вървят с двойно по-голяма скорост. На Хари все по-рядко му се удаваше да

избегне чувството за паника, което го преследваше навсякъде, също като

подигравките след публикацията в «Пророчески вести».

В съботата преди първото изпитание на всички ученици от трети курс

нагоре бе позволено да посетят село Хогсмийд. Според Хърмаяни щеше да му се

отрази добре да се махне за малко от замъка, а и на самия Хари не му

трябваха дълги увещания.

— Ами Рон? — попита той. — Не искаш ли да отидеш с него?

— Е... ами... — леко се изчерви Хърмаяни. — Смятах да се срещнем с

него в «Трите метли»...

— И дума да не става! — категорично отказа Хари.

— О, Хари не бъди глупав...

— Ще дойда, но няма да се срещам с Рон и ще си сложа мантията

невидимка.

— Добре, както искаш — ядоса се Хърмаяни, — само че аз няма да

разговарям с теб, ако носиш мантията, защото никога не мога да разбера дали

те гледам или не.

Хари все пак наметна мантията невидимка още в спалнята, слезе долу и

двамата с Хърмаяни поеха към Хогсмийд. Чувстваше се изумително свободен под

мантията, а като влизаха в селото, гледаше как другите ученици минават

покрай тях, повечето със значките в подкрепа на Седрик Дигъри, но този път

нямаше злобни подмятания по адрес на Хари и никой не се сещаше да напомня

за оная глупава статия.

— Сега всички гледат към мен — негодуваше Хърмаяни, докато излизаха от

сладкарница «Меденото царство» и ядяха шоколадови бонбони с пълнеж. —

Мислят, че си говоря сама.

— Ами не си мърдай толкова много устните.

— Стига де! Моля те, свали поне за малко тая мантия! Никой няма да те

безпокои тук.

— Така ли мислиш? — попита Хари. — Я погледни зад себе си.

Рита Скийтър и фотографът тъкмо излизаха от «Трите метли». Като си

говореха тихичко, те минаха точно покрай Хърмаяни, без да я погледнат. Хари

отстъпи към стената на «Меденото царство», да не би Рита Скийтър да го

закачи с чантата от крокодилска кожа.

Когато двамата се отдалечиха, той се обади:

— Тя е отседнала в селото. Бас държа, че е дошла да гледа първото

изпитание.

Като произнесе тези думи, в стомаха му се надигна гореща вълна от

разтопена паника, но не сподели това с Хърмаяни. Досега не бяха обсъждали

предстоящото изпитание, защото на Хари му се струваше, че тя не желае и да

мисли за това.

— Махнаха се — уведоми го Хърмаяни, гледайки право през него към края

на главната улица. — Хайде да идем да пийнем по един бирен шейк в «Трите

метли». Ще ни постопли. Изобщо не е необходимо да разговаряш с Рон —

сърдито добави тя, доловила причината за мълчанието му.

В «Трите метли» беше претъпкано главно с ученици от «Хогуортс»,

наслаждаващи се на свободния си следобед, но имаше и някакви магьосници,

които Хари май не бе виждал досега. Той предположи, че като единственото

изцяло магьосническо британско село, Хогсмийд дава убежище на разни стари

вещици, които не умееха да прикриват същността си в света на обикновените

хора.

защото можеше случайно да настъпи някого и да предизвика неудобни въпроси.

Бавно се промъкваше до една незаета маса в ъгъла, докато Хърмаяни отиде да

купи питиетата. Още на влизане Хари бе забелязал Рон, който седеше на една

маса с Фред, Джордж и Лий Джордън. Потискайки желанието си да залепи един

як шамар по тила на Рон, най-сетне стигна до масата и се настани.

Малко по-късно при него дойде Хърмаяни и пъхна бирения шейк под

мантията му.

— Изглеждам много глупаво, като седя тук сама — прошепна тя. — Добре

че си взех малко работа.

И тя измъкна една тетрадка, в която водеше на отчет членовете на

СМРАД. Хари забеляза своето име и това на Рон най-отгоре в съвсем краткия

списък. Струваше му се, че е било много отдавна, когато седяха заедно и

правеха ония предсказания, а Хърмаяни се появи изневиделица и ги обяви за

секретар и ковчежник на организацията си.

— Дали да не опитам да привлека някои от жителите на селото за членове

на СМРАД? — рече замислено Хърмаяни и се огледа наоколо.

— Опитай — отвърна Хари и отпи от бирения шейк под мантията. — Чудя ти

се, Хърмаяни, кога най-сетне ще се откажеш от тая СМРАД?

— Когато домашните духчета получат прилични заплати и условия за

работа! — изсъска тя в отговор. — Ако искаш да знаеш, започвам да си мисля,

че вече е време да предприема някакви действия. Знаеш ли как мога да стигна

до училищната кухня?

— Нямам представа, питай Фред и Джордж — отвърна Хари.

Хърмаяни потъна в дълбокомислено мълчание, докато Хари си пиеше

бирения шейк и разглеждаше посетителите. Всички бяха весели и спокойни. На

близката маса Ърни МакМилън и Хана Абът си разменяха картички от шоколадови

жаби, но и двамата носеха значки Подкрепете СЕДРИК ДИГЪРИ върху наметалата

си. До вратата видя Чо с няколко нейни приятели от «Рейвънклоу». Тя обаче

не си бе закачила значка в подкрепа на Седрик Дигъри и това мъничко го

зарадва...

Какво не би дал да беше един от онези, които седяха наоколо, смееха се

и разговаряха, без да се притесняват за нищо, освен за домашните си!

Представяше си как би се чувствал тук, ако името му не бе излязло от

Огнения бокал. Поне нямаше да носи мантията невидимка. А и Рон щеше да седи

до него. Тримата биха си приказвали безгрижно за смъртните опасности, пред

които щяха да се изправят състезателите от трите училища във вторник. Той

щеше да очаква с нетърпение да ги гледа какво правят, щеше да вика в

подкрепа на Седрик заедно с другите, седнал на сигурно място най-отзад на

трибуните...

Чудеше се как ли се чувстват останалите участници в турнира. Колкото

пъти бе срещнал Седрик напоследък, той вечно беше заобиколен от почитатели

и изглеждаше нервен, но ентусиазиран. От време на време Хари забелязваше по

коридорите и Фльор Делакор, винаги надменна и невъзмутима, каквато си я

знаеха. А Крум си седеше в библиотеката над купчини книги.

Помисли си за Сириус и буцата, заседнала в гърдите му, като че ли

малко поолекна. Щеше да го види само след дванайсет часа, защото точно тази

нощ предстоеше срещата им край камината в общата стая — стига нещо да не се

обърка, както често ставаше напоследък.

— Я виж, ето го и Хагрид! — каза Хърмаяни.

Над множеството се подаваше огромната рошава глава на Хагрид, по която

за щастие вече не личаха опити за връзване на опашки. Хари се зачуди защо

не го бе видял веднага, тъй като пазачът бе наистина огромен. Но като се

надигна предпазливо на пръсти, установи, че всъщност Хагрид се е навел и

говори с професор Муди — той държеше грамадната си халба, а Муди пиеше от

своето плоско шишенце. Мадам Розмерта, красивата съдържателка, явно не

одобряваше това, защото погледна изкосо Лудоокия, докато събираше чашите от

масите наоколо. Тя вероятно го приемаше като обида към нейната греяна

медовина, но Хари знаеше каква е причината. В предишния час по защита срещу

Черните изкуства Муди им бе казал, че предпочита винаги да си приготвя сам

храната и питието, защото тъмните магьосници можели лесно да пуснат отрова

в чашата му, ако я остави дори и за миг.

Докато Хари ги наблюдаваше, двамата станаха да си вървят. Той им

махна, но после се сети, че Хагрид не може да го види. Муди обаче спря,

вперил магическото си око право в ъгъла, където седеше той, потупа Хагрид

по гърба (понеже не можеше да стигне раменете му), прошепна му нещо и

двамата се запътиха обратно през заведението към масата на Хари и Хърмаяни.

— Добре ли си, Хърмаяни? — гръмогласно попита Хагрид.

— Здравей! — с усмивка отговори момичето.

Муди обиколи масата, куцукайки, и се наведе. Хари си помисли, че се

опитва да види какво пише в тетрадката за СМРАД, но чу шепот:

— Чудесна мантия, Потър!

Хари го погледна изумен. Муди му се усмихна широко и от няколкото

сантиметра разстояние момчето сега съвсем ясно видя какъв голям къс липсва

от носа му.

— Вашето око... ъъъ... може ли да...

— Да, с него виждам и през мантии невидимки — тихо отвърна Муди. — И

уверявам те, в много случаи това ми е помагало.

Хагрид също бе вперил към него светнал поглед. Хари бе сигурен, че

пазачът не може да го види, но явно Муди му бе казал къде точно е момчето.

Хагрид се наведе, уж да прочете какво пише в тетрадката за СМРАД, и

заговори с такъв тих шепот, че само Хари го чуваше:

— Хари, я 'земи да дойдеш в полунощ до мойта колиба. Ама си носи таз'

наметка.

— Радвам се, че те видях, Хърмаяни.

После смигна няколко пъти и си тръгна, а Муди го последва.

— Защо ли ме вика да се срещаме в полунощ? — зачуди се Хари.

— Това ли ти каза? — изненада се Хърмаяни, — Интересно какво е

намислил? Не съм сигурна дали трябва да отидеш, Хари... — Тя се огледа с

притеснение и прошепна доста нервно: — Може да закъснееш за Сириус.

Ако идеше при Хагрид в полунощ, едва ли щеше да му стигне времето да

се върне за срещата със Сириус. Хърмаяни предложи да изпратят Хедуиг до

Хагрид със съобщение, че Хари няма как да иде (ако Хедуиг приемеше да вземе

бележката, разбира се). Самият Хари обаче смяташе, че е по-добре все пак да

отиде, но да не се бави много, независимо за какво го вика пазачът. Беше

любопитен какъв е поводът — Хагрид никога досега не бе искал да го посещава

в такъв късен час.

ляга по-рано, се заметна с мантията невидимка и се запромъква отново

надолу, като мина през общата стая. Там все още имаше ученици. Братята

Крийви бяха успели да отмъкнат цял куп значки с Подкрепете СЕДРИК ДИГЪРИ и

се опитваха да ги омагьосат да призовават Подкрепете ХАРИ ПОТЪР. До този

момент обаче бяха успели само да зациклят на надписа ПОТЪР Е ГАДЕН. Хари се

изниза покрай тях, стигна до портрета, спря и изчака, без да отмества очи

от часовника си. Тогава Хърмаяни накара Дебелата дама отвън да отвори

картината, както се бяха се наговорили. Той се измъкна през рамката,

прошепна «Благодаря!» и излезе от замъка.

Навън беше съвсем тъмно. Хари прекоси поляната, като се ориентираше по

светлинката от къщата на Хагрид. В огромната карета на «Бобатон» също

светеше и отвътре се чуваше гласът на Мадам Максим. Малко по-късно почука

на вратата на къщурката.

— Ти ли си, Хари? — попита шепнешком Хагрид, отвори и огледа наоколо.

— Аз съм — отвърна Хари, вмъкна се вътре и свали мантията невидимка. —

Какво има?

— Искам да ти покажа нещо... — започна Хагрид.

Той едва сдържаше вълнението си. В петлика си бе затъкнал някакво

цвете, подобно на малка зелка. Явно се бе отказал да маже косата си със

смазочно масло и несъмнено се бе опитал да я вчеше, защото имаше счупени

зъбци от гребен, заплетени в нея.

— Какво ще ми показваш? — попита Хари предпазливо, чудейки се дали

огнеметите бяха снесли яйца, или Хагрид бе успял да си купи ново гигантско

триглаво куче от някой случаен посетител в кръчмата.

— Върви сега с мен, мълчи си и се заметни с таз' невидимка — занарежда

Хагрид. — Ще идем без Фанг, че никак няма да му хареса...

— Виж какво, не мога да се бавя много... Трябва да се върна в замъка

преди един часа.

Но Хагрид не го слушаше. Той отвори предната врата и излезе навън в

нощта. Хари набързо го последва и за своя голяма изненада установи, че

вървят към каретата на «Бобатон».

— Хагрид, какво си...

— Шшшшт! — спря го пазачът и почука три пъти на врата с кръстосаните

златни пръчки.

Отвори Мадам Максим. Широките й рамене бяха загърнати в копринен шал.

Като видя Хагрид, тя се засмя.

— Ааа, 'Агррид... Стана ли врреме?

— Бон сюар!* — поздрави Хагрид с грейнала усмивка и подаде ръка на

дамата да слезе по златните стъпала.

[* Добър вечер! (неправилен френски) — Бел.прев.]

Мадам Максим затвори вратата зад гърба си, хвана Хагрид подръка и

двамата тръгнаха покрай оградата, зад която бяха приютени гигантските

хвърковати коне за каретата. Все още в пълно недоумение Хари подтичваше

след тях. Дали Хагрид бе решил да му покаже Мадам Максим отблизо? Та той

можеше да я види по всяко време, ако пожелаеше — тя никъде не минаваше

незабелязана...

Вероятно и за самата Мадам Максим изненадата не бе по-малка, защото

след известно време закачливо попита:

— Къде ме водите, 'Агррид?

— Ще ви хареса — смотолеви Хагрид. — Струва си да се види, повярвайте.

Само да не 'земете... да изтърсите някому к'во съм ви показал, а? Щото не

ви се полага да гледате...

— Не, естествено... — успокои го Мадам Максим, като пърхаше с дългите

си черни мигли.

Те продължиха да вървят и Хари ставаше все по-нетърпелив, докато ги

догонваше и често-често поглеждаше часовника си. Заради поредната

вятърничава идея на Хагрид можеше и да изпусне Сириус. Ако не стигнеха

скоро там, закъдето бяха тръгнали, той щеше да се обърне и да се върне

право в замъка, а Хагрид нека си се разхожда на лунна светлина с Мадам

Максим...

Но когато замъкът и езерото престанаха да се виждат от пътя им покрай

Забранената гора, Хари дочу шумове. Някъде напред долови мъжки гласове...

после се разнесе оглушителен, покъртителен рев...

Хагрид и Мадам Максим заобиколиха няколко дървета и спряха. Хари

притича до тях... За части от секундата му се стори, че вижда пламъци на

клади, покрай които се мяркаха мъжки фигури... и изведнъж челюстта му

направо увисна.

Змейове.

Четири огромни възрастни звяра със свирепо изражение стояха изправени

на задните си крака зад ограда от дебели дървени дъски, ревяха и пръхтяха.

Главите им стърчаха на петнайсет метра от земята, а зиналите им зъбати усти

бълваха към тъмното небе огнени езици. Единият от тях беше сребристосин, с

дълги остри рогове и непрекъснато се зъбеше и ръмжеше на магьосниците

наоколо. До него друг с гладки зелени люспи се мяташе и риташе с всичка

сила. Имаше и един червен със странен венец от остри златни шипчета покрай

муцуната, който бълваше огнени облаци с формата на гъба. А четвъртият,

който бе най-близо до Хари и другите двама, беше черен, гигантски на ръст и

приличаше повече на грамаден гущер.

Най-малко трийсет магьосници, по седем-осем около всеки змей, се

опитваха да озаптят чудовищата, дърпайки ги за веригите, прикрепени за

дебели кожени каишки около шиите и краката им. Хари гледаше като

хипнотизирай високо нагоре, където погледът му срещна очите на черния змей.

Те бяха с вертикални зеници като на котките и като че ли щяха да изхвръкнат

от орбитите си — от страх или от ярост, Хари не можеше да разбере. От

гърлото на звяра излизаше страховит звук — нещо средно между вой и стържещ

крясък...

— Стой назад, Хагрид! — извика един магьосник близо до оградата. — Тия

бълват огън на повече от шест метра, а оня шипоносец може и на петнайсет,

виждал съм го!

— Виж какъв е красавец! — нежно промълви Хагрид.

— Не става така! — изкрещя друг магьосник. — Зашеметяващо

заклинание... Броя до три!

Хари видя как укротителите до един извадиха своите магически пръчки.

— «Вцепени се!» — извикаха те в един глас и заклинанията излетяха в

мрака като огнени ракети, които се пръснаха и обсипаха люспестите тела на

змейовете със звезден дъжд...

Хари видя как най-близкият до него змей се люшна застрашително на

задните си крака, челюстта му се раззина в сподавен вой и от ноздрите му

вече не излизаха пламъци, а само дим. После той много бавно се свлече,

няколко тона змейски мускули, покрити с черни люспи, се сгромолясаха на

земята с огромна сила и Хари можеше да се закълне, че дърветата зад него се

клатят като при земетресение.

Змеевъдите свалиха пръчките си и се приближиха към нападалите си

питомци, образували с туловищата си малки хълмчета. Бързо опънаха веригите

и ги закрепиха здраво към железни куки, които забиха дълбоко в земята с

помощта на магическите си пръчки.

— Да идем по-близо, а? — с вълнение се обърна Хагрид към Мадам Максим.

Двамата се отправиха към оградата, следвани от Хари. Mагьосникът,

който бе предупредил Хагрид да внимава, се обърна и момчето го позна. Беше

Чарли Уизли.

— Как я караш, Хагрид? — задъхано заговори той. — Сега ще кротуват...

Давахме им приспивателен сироп по пътя насам, защото реших, че ще е по-

добре за тях да е тъмно и тихо, когато се събудят. Ама както виждаш, не им

хареса тук, май никак не им хареса...

— К'ви породи са тия, Чарли? — попита Хагрид, взирайки се със

страхопочитание в най-близкия змей, черния, чиито очи бяха полуотворени.

Хари забеляза как част от продълговатата змейска зеница се жълтее

между сбръчканите черни клепачи.

— Този тук е унгарски шипоносец — заобяснява Чарли, — онзи там по-

малкият е обикновен уелски зелен, синкавосивият е шведски късонос, а

китайски огнен — онзи там, червеният...

Чарли се огледа — Мадам Максим бе тръгнала покрай оградата и оглеждаше

зашеметените змейове.

— Не очаквах да доведеш и нея, Хагрид — понамръщи се Чарли. —

Участниците не бива да знаят какво им предстои, а тя със сигурност ще каже

на ученичката си, нали?

— Рекох си, че ще се радва да ги види... — само вдигна рамене Хагрид,

без да отмества захласнат поглед от змейовете.

— Романтична среща, а, Хагрид? — поклати глава Чарли.

— Четири значи... — мърмореше си Хагрид, — по един за всеки от

участниците, нали тъй? И к'во ще ги правят? Ще се борят ли?

— Изглежда само ще трябва да минат покрай тях — отвърна Чарли. — Ние

ще стоим наблизо с готови заклинания за гасене на огън, ако положението се

влоши. Настояваха да са мътещи майки, така и не разбрах защо... Ама право

да ти кажа, не му завиждам на оня, комуто се падне унгарската. Страшна

работа е! Опасна и откъм главата, и откъм опашката, виж я!

Чарли посочи опашката на звяра и Хари забеляза, че през няколко

сантиметра по цялата й дължина стърчат дълги бронзови шипове.

В този момент петима змеевъди се приближиха тежко-тежко до полегналото

чудовище, стискайки четирите краища на одеяло, в което се виждаха огромни

гранитносиви яйца. Оставиха ги много внимателно. Хагрид въздъхна с копнеж.

— Внимавай, броил съм ги, Хагрид! — строго се обади Чарли. После

попита: — Как е Хари?

— Добре е — отвърна Хагрид, вперил очи в яйцата.

— Надявам се да е добре и след като се изправи пред тия тук — мрачно

рече Чарли и кимна с глава към налягалите зверове. — Не посмях да кажа на

мама какво ще му е първото изпитание, че тя и без това примира от страх за

него... — И той заимитира гласа на майка си: — «Как може да допуснат да

участва в този турнир, като е още толкова малък! А аз си мислех, че няма

никаква опасност, сигурна бях, че има възрастова граница.» Заливаше се в

сълзи, докато четеше оная статия за него в «Пророчески вести»: «Още плачел

за родителите си, горкото дете, пък аз да не знам!»

Хари не издържаше повече. Убеден, че в присъствието на четири змея и

Мадам Максим Хагрид няма да усети липсата му, той тихичко се обърна и

забърза към замъка.

Не беше наясно дали е доволен, че видя какво го чака, или не е. Може

би така беше по-добре. Първият шок бе преодолян сега. Може би ако бе видял

змейовете чак на изпитанието във вторник, щеше да припадне пред цялото

училище...

А може би това все пак ще се случи... той ще е въоръжен само с

магическата си пръчка... която сега му се струваше като малка тресчица...

срещу онзи люспест, покрит с шипове огнедишащ звяр, висок петнайсет метра,

покрай който трябваше да мине. И всички ще го гледат. Как би могъл да

успее?

Хари ускори крачка и заобиколи покрай гората. Имаше по-малко от

можеше да се закълне, че никога досега не бе искал толкова много да

поговори с някого... Изведнъж се блъсна в нещо, падна назад, очилата му се

изхлузиха, но успя да задържи мантията невидимка върху себе си. Един глас

до него попита:

— Оуу! Кой е там?

Хари се увери, че мантията го покрива отвсякъде, и притихна на мястото

си, вперил поглед в тъмния силует на магьосника, в когото се беше блъснал.