Джонатан Суифт Пътешествията на Гъливър

Авторът се връща в Малдонада. Отплува за царство Лъгнагия. Бива задържан. Отвеждат го в царския дворец. Как го приемат там. Голямата снизходителност на краля към поданиците му

Когато дойде денят на нашето заминаване, аз се сбогувах с негово височество губернатора на Глъбдъбдриб и заедно с двамата ми приятели се върнахме в Малдонада, където, след като почаках две седмици, намерих кораб, готов да отплува за Лъгнагия. Двамата господа, както и някои други, бяха така любезни и щедри да ме снабдят с храна и да ме изпратят на кораба. Пътуването трая един месец. Преживяхме една много силна буря и бяхме принудени да поемем в западна посока, за да използуваме пасата, който духа по протежение на повече от шестдесет левги. На двадесет и първи април 1708 година влязохме в реката на Кламрониг, който е пристанищен град на югоизточния край на Лъгнагия. Хвърлихме котва на една левга от града и сигнализирахме да ни пратят пилот. След около половин час на борда се качиха двама пилоти, които, лавирайки между много опасни плитчини и скали, ни изведоха до голям басейн, където може да плава цяла флотилия без никаква опасност, само на кабелт от градските стени.

Някои от моряците, било от подлост, било от небрежност, казали на пилотите, че съм чужденец и голям пътешественик — нещо, за което те пък уведомили един митнически чиновник; последният ме разпита най-подробно, когато слязохме от кораба. Този чиновник ме заприказва на езика на Балнибарби; който поради тесните връзки между двата острова в този град всички разбират, особено моряците и митничарите. Разправих му накратко за пътуванията си и направих разказа си колкото можеше по-правдоподобен и логичен; но счетох за необходимо да скрия народността си и да мина за холандец; защото се готвех да отида в Япония, а знаех, че холандците са единствените европейци, на които се разрешава да влязат в това кралство. Ето защо казах на чиновника, че след като съм претърпял корабокрушение и съм бил изхвърлен на една скала на брега на Балнибарби, са ме приели горе в Лапута, или хвърчащия остров (за който той често бе чувал), и сега се мъча да стигна до Япония, откъдето мога да намеря начин да се завърна в собствената си страна. Чиновникът заяви, че трябвало да бъда задържан, докато получи нареждания от кралския двор, които незабавно щял да поиска с писмо, и че се надявал да получи отговор след две седмици. Заведоха ме в удобна квартира; а пред вратата поставиха часовой; можех обаче свободно да се разхождам в една голяма градина и към мен се държаха много човечно; през цялото това време бях на държавна издръжка. Бях поканен на гости от няколко души — главно от любопитство; защото се бе разчуло, че идвам от много далечни страни, за които те никога не бяха чували.

Наех един младеж, пътник на същия кораб, да ми бъде преводач; той беше от Лъгнагия, но няколко години беше живял в Малдонада и отлично владееше двата езика. С негова помощ разговарях с хората, които ме посещаваха, но разговорите се състояха единствено от техните въпроси и моите отговори.

Съобщението от двореца пристигна приблизително по времето, когато го очаквахме. То съдържаше заповед аз и свитата ми да бъдем отведени от десет конника до Трал драгдриб или Трил-дрогдриб (произнася се и по двата на чина, доколкото си спомням). Цялата ми свита се състоеше от онзи беден младеж — преводача, когото успях да убедя да ме придружи. Смирено помолих да дадат на двама ни по един катър. Пратиха куриер, половин ден преди да тръгнем, да предупреди краля, че съм на път и да помоли негово величество да благоволи да определи ден и час когато ще му бъде угодно да ми направи честта да ближа праха пред столчето, на което си слага краката. Такъв е дворцовият обичай; и аз установих, че това се приема буквално, дори нещо повече: защото, когато два дни след пристигането си бях приет, заповядаха ми да пълзя по корем и да ближа пода; но понеже бях чужденец, погрижили се бяха подът да е добре изчистен, за да не ми бъде съвсем противно. Това обаче беше особено благоволение, проявявано само към лица с най-висок сан; нещо повече — ако случайно лицето, което ще бъде прието, има влиятелни врагове между царедворците, понякога нарочно посипват пода с прах; виждал съм голям сановник с уста така натъпкани с прах, че когато допълзя до трона, не можа да каже нито дума. И срещу това няма средство, защото онези, които биват приемани на аудиенция, не могат да плюят и да си бършат устата в присъствието на негово величество под страх от смъртно наказание. Дори има друг обичай, който не одобрявам докрай. Когато кралят реши да умъртви някой от благородниците си с внимание и снизхождение, заповядва подът да бъде поръсен с един кафяв прах, състоящ се от смъртоносна смес, който, след като се изближе, неминуемо убива човека за двадесет и четири часа. Но справедливостта изисква да изтъкнем голямото милосърдие на този владетел и грижите, които полага за живота на поданиците си (нещо, в което би било много желателно да му подражават монарсите в Европа), като споменем, за негова чест, че се дава най-строго нареждане поръсените с отрова части на пода да бъдат добре измивани след всяка подобна екзекуция; и ако слугите му не се погрижат за това, те са изложени на опасността да си навлекат царския гняв. Лично го чух да дава нареждане да набият с камшик един от пажовете му, чийто ред било да съобщи подът да бъде измит след една екзекуция, но който злонамерено пропуснал да стори това; вследствие на неговата небрежност, когато един млад и надежден велможа дошъл на аудиенция, бил- отровен, за нещастие, макар кралят по това време да нямал намерение да го убива. Но този добър владетел бил милостив да опрости наказанието на пажа, ако оня обещаел да не прави така друг път без изрична заповед.

Но да подема отново разказа си. Когато долазих на четири ярда от трона, леко се надигнах на колене и след това, удряйки чело о пода седем пъти, произнесох следните думи, както ме бяха научили предната вечер: „Икплинг глофтроб сквутсеръм блхиоп млашпалт зуин тнодвалкгъфх слхиофад гърдлъбх ашт.“ Това е поздравлението, което според законите на страната трябва да произнесат всички, допуснати да се явят пред краля. На английски може да се преведе така: „Ваше небесно величество да надживее слънцето, единадесет луни и половина.“ В отговор на което кралят казва нещо; а пък аз, макар да не го разбрах, отвърнах както ме бяха научили: „Флъфт дрин ялерик дуълдъм прастрад мирплъш“, което значело „езикът ми е в устата, на моя приятел“; израз, който целял да изрази желанието ми да ми се разреши да си доведа преводач; тогава споменатият вече младеж надлежно бе доведен и чрез неговото посредничество отговорих на всички въпроси, които негово величество успя да ми зададе в разстояние на повече от час. Говорех на балнибарски език, а преводачът ми предаваше думите ми на лъгнагски.

Кралят беше възхитен от моята компания и заповяда на своя блифмарклъб, или главен шамбелан, да приготви квартира в двореца за мен и за преводача ми, да ми отпусне дневни пари за прехрана и да ми даде голяма кесия с жълтици за дребни разходи.

В тази страна останах три месеца, подчинявайки се напълно на негово величество, комуто бе угодно да прояви към мен голямо благоволение и който ми направи много почтени предложения. Но счетох, че е по-съвместимо с благоразумието и справедливостта да прекарам останалата част от живота си с жена си и с моите деца.
ГЛАВА X

Авторът хвали лъгнагците. Подробно описание на стрълдбръзите (безсмъртниците), наред с много разговори, между автора и някои бележити личности на тази тема

Лъгнагците са учтиви и благородни хора и макар че не им липсва известна доза от онази гордост, която е присъща на всички източни страни, проявяват любезност към чужденците, особено към тези, които се ползуват с благоволението на кралския двор. Имах много познати измежду хора от най-висшите среди и тъй като винаги ме придружаваше моят преводач, разговорите, които водехме, не бяха неприятни.

Веднъж, когато бях в много отбрано общество, един благородник ме попита дали съм виждал някои от техните стрълдбръзи или безсмъртници. Отвърнах, че не съм; и го помолих да ми обясни какво означава това название, когато се отнася до смъртен. Той ми каза, че понякога, макар и много рядко, се случвало в някое семейство да се роди дете с кръгло червено петно на челото, точно над лявата вежда, което било безпогрешно указание, че то никога няма да умре. Петното според описанието му, било голямо колкото сребърна монета от три пенса, но с течение на времето ставало по-голямо и променяло цвета си; на дванадесетата година то ставало зелено и продължавало да е зелено до двадесет и петата година; тогава ставало тъмносиньо; на четиридесет и петата година петното ставало черно като въглен и голямо колкото английски шилинг, а след това вече не се променяло. Той каза, че такива деца се раждали рядко — не вярвал в цялото царство да има повече от хиляда и сто безсмъртници от двата пола, около петдесет от които той пресметнал, че живеят в столицата; между другите едно момиченце, родено преди около три години. Каза, че подобни деца не се раждали в определени семейства, а раждането им било чиста случайност; че децата на самите безсмъртници били смъртни както всички останали.

Признавам: като чух описанието му на тези хора, ме обзе неизразима радост; и понеже човекът, който ми разказа всичко това, се случи да разбира балнибарбски език, който говорех много добре, не можах да се въздържа и може би попрекалих с възторжените си възклицания. Извиках като в захлас: „Щастлив народ, където всяко дете може по една случайност да бъде безсмъртно! Щастлив народ, който може да се радва на толкова живи примери на древни добродетели и да има учители, готови да го обучават в мъдростта на всички минали епохи! Но колко несравнимо по-щастливи са тези прекрасни безсмъртници, освободени по рождение от всеобщото нещастие на човешкия род хора, чиито умове са свободни и които са необременени и неподтиснати духом от непрекъснатия страх пред смъртта!“ Изразих учудването си, че не съм виждал някои от тези прославени хора в двореца; тъй като черното петно, на челото е толкова необикновена отличителна черта, щото не бих могъл да не я забележа; а изключено е негово величество, извънредно разумен владетел, да не си е осигурил голям брой такива мъдри и способни съветници; или може би добродетелите на тези почтени мъдреци са твърде строги за покварените и развратни нрави на един царски двор. Често виждаме от личен опит, че младите мъже са твърде упорити и непостоянни, за да се ръководят от благоразумните напътствия на по-старите. Но тъй като на краля беше угодно да ми разреши свободен достъп до царската му особа, бях твърдо решен още при първия удобен случай, с помощта на преводача, свободно и изчерпателно да му изкажа мнението си по този въпрос;

и без разлика дали ще благоволи да послуша съвета ми, или не, бях твърдо решен на едно, а именно: понеже негово величество често ми бе предлагал да се установя в тази страна, аз с най-голяма благодарност щях да приема тази услуга и да прекарам живота си там, в разговор с тези превъзходни създания, безсмъртниците, стига да им бъде угодно да ме приемат.

Господинът, с когото водех този разговор — защото, както вече споменах, той говореше балнибарбски, — ми каза със снизходителна усмивка, която обикновено се появява от съжаление към невежите, че се радва на всякакъв повод, който би ме задържал сред тях, и поиска от мен разрешение да обясни на присъствуващите това, което бях казал. Предаде им думите ми и те поприказваха помежду си известно време на техния език, от който думичка не разбрах, нито пък можех по израза на лицата им да забележа какво впечатление са им направили моите мисли. След кратко мълчание същият господин ми обясни, че неговите приятели, които били и мои (така счете за уместно да се изрази), останали много доволни от разумните забележки, които бях направил, за голямото щастие и предимствата на безсмъртните и че искали да знаят подробно как бих устроил живота си, ако ми се беше паднало да се родя безсмъртен.

Отвърнах, че е лесно да се говори красноречиво на такава широка и приятна тема, особено за човек като мен, който толкова често за свое забавление си е представял какво би правил, ако е цар, генерал или важен велможа;

и че неведнаж съм мислил с какво бих се занимавал и как бих прекарвал времето си, ако бях сигурен, че ще живея вечно.

Казах: Ако имах щастието да се появя на този свят като стрълдбръг, още щом осъзная собственото си благополучие, като схвана разликата между живота и смъртта, първо, бих решил по всички начини и с всички средства да се-сдобия с богатство; и преследвайки тая цел, чрез пестеливост и умело стопанисване бих имал основание да очаквам след около двеста години да бъда най-богатият човек в кралството. На второ място, още от най-ранна възраст бих се заловил да изучавам хуманитарните и положителните науки, като по този начин след време бих надминал всички останали по ученост. И най-после, грижливо бих записвал всяко важно действие или събитие, което се случва в обществото; безпристрастно бих обрисувал характера на няколко владетели и на важни министри, излагайки собствените си наблюдения по всеки въпрос. Съвършено точно бих записвал различните промени в обичаите, езиците и модите в облеклото, храненето и забавленията. И с целия този придобит материал бих бил жива съкровищница на знания и мъдрост и бих станал оракул на този народ.

В никой случай не бих се оженил след шестдесетата си година, а бих живял гостоприемно, но все пак пестеливо. Бих се занимавал с това да формирам и насочвам умовете на надеждни млади хора и черпейки от собствените си спомени опит и наблюдения, подкрепени с многобройни примери, бих ги убедил в ползата от добродетелите в обществения и частния живот. Но мои драги и постоянни другари, ще са неколцина от собственото ми безсмъртно братство, сред които ще избера дванадесет — от най-старите до мои връстници. Ако някои от тях нямат средства, ще им доставя Удобно жилище близо до собственото ми имение и винаги ще каня някои на трапезата си заедно с неколцина от най-ценните измежду вас, смъртните, чиято кончина — закоравял, какъвто ще бъда след толкова време — ще понасям безропотно или почти безропотно; и ще се отнасям към потомството ви по същия начин; досущ както човек се радва на карамфили и лалета в градината си, без да съжалява за загубата на увехналите предишната година цветя.

Ние с тези безсмъртници бихме споделяли собствените си наблюдения и историческите записки, събирани в течение на времето; бихме следили как покварата се промъква в света и бихме й се противопоставяли на всяка крачка, като непрекъснато предупреждаваме и поучаваме човечеството; и това, прибавено към силното въздействие от личния ни пример, навярно ще предотврати непрекъснатия упадък на човешката природа, от който толкова основателно се оплакват през всички епохи.

Прибавете към всичко това удоволствието да се наблюдават различните революции в държавите и империите; промените в низшите и висшите слоеве на обществото; как древни градове се превръщат в развалини и затънтени села стават столици на царе. Да се види как големи, известни реки се смаляват до плитки потоци; как океанът напуска един бряг и залива друг; как се откриват много все още неизвестни страни. Как варварщината прегазва най-културните нации, а най-варварските се цивилизоват. Тогава бих видял определянето на географската дължина, откриването на вечното движение и универсалното лекарство наред с много други велики изобретения, доведени до най-голямо съвършенство.

Какви чудни открития бихме направили в астрономията, като надживеем и потвърдим собствените си предсказания; като наблюдаваме появяването и завръщането на комети, наред с промените в движението на Слънцето, Луната и звездите.

Спрях се върху много други теми, които ми подсказваше естественото желание за безкраен живот и земно щастие. Когато завърших словото си и съдържанието му бе преведено както преди на останалите присъствуващи, те надълго беседваха помежду си на тамошния език и доста се посмяха за моя сметка. Най-накрая същият господин, който ми служеше като преводач, каза, че бил помолен от компанията да ме извади от заблуждение по няколко въпроса и да поправи грешки, които съм допуснал вследствие на широко разпространената човешка глупост, благодарение на което съм носел по-малко отговорност за тях. Обясни ми, че този вид хора — безсмъртниците — се срещали единствено в тяхната страна, защото нямало такива нито в Балнибарби, нито в Япония, където имал честта да бъде посланик на негово величество и където установил, че жителите и на двете царства много трудно можели да повярват, че е възможен подобен факт; и че по учудването ми, когато за пръв път ми заговорил за тях, личало, че за мен това било също нещо съвършено ново и почти невероятно. Той заяви, че в двете гореспоменати царства, където по време на престоя си имал разговори с много хора, забелязал дълголетието да е обща мечта на човешкия род. Че който бил с единия крак в гроба, с всички сили гледал да задържи другия извън него; че най-старият все се надявал да живее поне още един ден и гледал на смъртта като на най-голямо зло, от което природата постоянно му внушавала да бяга; единствено на остров Лъгнагия жаждата за живот не била тъй силна, защото непрекъснато имали пред очите си примера на стрълдбръбите.

Измисленият от мен начин на живот — продължи той — бил невъзможен и не отговарял на действителността; защото той предполагал младостта, здравето и силите да траят вечно; а никой не би бил толкова глупав да се надява на подобно нещо, колкото и крайни и необикновени да са желанията му. Следователно въпросът, бил не дали човек би избрал винаги да бъде в разцвета на младостта си, със съпътствуващите я благоденствие и здраве, а как ще прекара един вечен живот при всички неизбежни несгоди, които старостта води със себе си. Защото, макар малцина да признават желанието си да бъдат безсмъртни при подобни тежки условия, в двете преждеспоменати царства — Балнибарби и Япония — той забелязал как всеки желае да отложи смъртта за още известно време, та ако ще да стигне съвсем напреднала възраст; и рядко чувал някой да желае смъртта, освен ако подбудите му за това са извънредно голяма скръб или крайни изтезания. И ме попита дали в страните, където съм пътувал, както и в собствената ми страна, не съм забелязал същата склонност.

След тези уводни думи той ми разправи подробно за стрълдбръгите в техните среди. Каза ми, че до около тридесетгодишната си възраст се държали като смъртните, след което постепенно ставали по-мрачни и подтиснати, като това състояние се усилвало, докато станат на осемдесет години. Научил това от собствените им признания;

защото при положение, не във всяко поколение не се раждали повече от двама-трима от техния вид, те били твърде малобройни, за да се правят общи заключения. Когато стигнели до осемдесетата си година, която се смята за пределна възраст в тази страна, те вече не само страдали от всички щуротии и недъзи на останалите старци, а и от много други, причинени от страшната перспектива никога да не умрат. Били опърничави, заядливи, алчни, мрачни, суетни и многоречиви; но и не можели да се сприятеляват и да изпитват каквато и да е естествена обич — обичта им никога не стигала по-далече от внуците им. Господствуващи страсти били завистта и безсилните желания. А обектите, срещу които завистта им се насочвала, били пороците на младите и смъртта на старите. Размишлявайки върху тези пороци, те осъзнавали, че са напълно откъснати от всякаква възможност да изпитват удоволствие; а видят ли погребение, скърбели и роптаели, задето други са отишли в едно убежище на покой, където те самите никога не могат да пристигнат. Нищо не си спомняли освен онова, което са научили на младини и на средна възраст, а дори и тези спомени били много откъслечни; и за да научим истината или подробности по някакъв факт, по-сигурно било да се разчита на обикновени предания, отколкото на най-подробните им спомени. Най-малко злочести сред тях, изглежда, били онези, които оглупявали напълно и загубвали паметта си; към тях се отнасяли с повече състрадание и повече им помагали, защото те нямали лошите качества, които изобилствували у другите.

Ако се случи един безсмъртен да се ожени за жена от собствения си вид, бракът естествено бивал разтрогнат с благосклонното съгласие на царството още щом по-младият от двамата станел на осемдесет години. Защото законът счита, че онези, които не по собствена вина са осъдени на непрекъснат живот в света, не бива да понасят двойно нещастие, като бъдат обременени със съпруга.

Щом изтекат осемдесет години, по закон на тях гледат като на умрели; наследниците веднага получават имуществата им, като за издръжката им се отделя само една оскъдна сума; а бедните от тях са на обществена издръжка. След този период се смята, че са напълно негодни да им се повери сериозна работа или да печелят пари; те не могат да купуват земи или да ги вземат под наем, нито пък им е разрешено да свидетелствуват по съдебни дела, било граждански, било наказателни, дори не по спорове за межди.

На деветдесетгодишна възраст загубват зъбите и косата си, на тия години загубват и вкуса си, та ядат и пият до каквото се доберат, без охота и без наслада. Болестите, към които са били предразположени, продължават, без да се развиват или да изчезват. Когато приказват, забравят обикновените названия на нещата и имената на хора, дори на най-близките си приятели и роднини. По същата причина никога не могат да се развличат с четене, защото паметта не им служи дори от началото до края на едно изречение; и този недостатък ги лишава от единственото забавление, което иначе биха имали.

Понеже езикът в тази страна постоянно се променя, безсмъртниците от една епоха не разбират тези от друга; нито пък могат след двеста години да разговарят със смъртните си съседи (освен посредством няколко общи думи); и така те се намират в неизгодното положение да живеят като чужденци в собствената си страна.

Това е, доколкото си спомням, което ми разправиха за стрълдбръгите. Впоследствие видях пет-шест от различни епохи, най-младите на не повече от двеста години, които Някои мои приятели ми водиха при различни случаи; но ако и да им казаха, че съм голям пътешественик и че съм видял целия свят, те никак не полюбопитствуваха да ме разпитват; само поискаха да им дам „слъмскудаск“, тоест нещо за спомен, което е скромен начин на просия, така заобикалят закона, който строго забранява просията, тъй като обществото е поело издръжката им, макар тя и да е твърде оскъдна.

Хората ги презират и мразят; когато се роди един от тях, това се смята за лошо знамение и раждането се записва много подробно; така че с една справка в отдела за гражданското състояние можете да узнаете възрастта им, но регистрите са до последните хиляда години — старите са унищожени от времето или при размирици. Обикновеният начин за изчисление на възрастта им е да ги запита човек кои царе или велики личности си спомнят и тогава да направи историческа справка; защото без изключение те помнят владетеля, който е започнал да царува, преди да са навършили осемдесетгодишна възраст.

По-покрусяваща гледка от тези безсмъртници не съм виждал; а жените бяха по-ужасни и от мъжете. Освен обикновената уродливост на много дълбоката старост съответно с годините те придобиват страшна мъртвешка бледност, която не се поддава на описание; тъй измежду шестима безсмъртни аз веднага различих най-стария, макар да нямаха повече от един-два века разлика във възрастта;

Читателят лесно ще повярва, че от онова, което чух и видях, голямото ми желание за вечен живот значително отслабна. Много се засрамих от приятните видения, които си бях представял; и си мислех, че и най-злият тиранин не би измислил смърт, която да не бих предпочел, за да избягам от подобен живот. Кралят се научи за всичко, с което се бяхме занимавали аз и приятелите ми, и много добродушно ми се подигра; дори ме посъветва на шега да изпратя няколко безсмъртници в собствената си страна, за да въоръжа нашите хора срещу страха от смъртта; но изглежда, че това е забранено с конституцията на кралството; в противен случай на драго сърце щях да поема всички затруднения и разноски по превоза им.

Не можех да не се съглася, че законите на кралството по отношение на безсмъртниците са основани на най-убедителни съображения; закони, каквито всяка друга страна ще се принуди да издаде при подобни обстоятелства. В противен случай, тъй като сребролюбието е неизбежна последица на старостта, тези безсмъртни с течение на времето биха станали собственици на целия народ и биха завладели гражданската власт; което, понеже им липсва способността да управляват, неизбежно ще доведе до погубването на обществото.