Доц д-р Антоанета Димитрова гдр под грамада лъжи ръководство и редакция на преводи

Лъжа № 2: Изстъпленията на ЩАЗИ

Всеки обикновен немски гражданин асоциира “ГДР” с “ЩАЗИ”. Това е част от основните познания, дори и ако те са недостатъчни в другите насоки. Дори в Новия лексикон на Майер (das neue Meyers Lexikon) под Държавна сигурност се узнава, че „борбата с всяка противодържавна дейност“ в лицето на Министерството на държавната сигурност (МДС), се изразява все повече чрез „открит терор“. Дори в свободната интернет-енциклопедия „Википедия“ е отбелязано, че Министерството било отговорно за „масивното наблюдение, терора и мъченията над цивилното население на ГДР“.

Неназованите автори на тази информация не би трябвало да се разпитват много-много за това. Все пак те се базират на Доклада на Комисията Епелман в Бундестага за преосмисляне на диктатурата на ГЕСП, в който непосредствено след главата за МДС са назовани следните „Категории жертви“: смъртни случаи в затвори, държавни атентати в страната и чужбина, екстрадиране на чужди власти, убийство с активно лекарско участие, произволно отказване на лекарска помощ, насилствени осиновявания, умишлено неоказване на лекарска, респ. медикаментозна грижа - особено в сферата на психиатрията и ортопедията.

Заслужаващи уважение бивши сътрудници на ЩАЗИ се изказват още по- драстично. Като например Ерхарт Нойберт - теолог, борец за граждански права, някогашен служител на ведомството Биртлер. Той говори за „кървавата следа“ на МДС и характеризира неговите служители така: „Лакеите на господари от по-ниските нива бяха също така готови да извършат убийство, побой, психически и физически мъчения и всяка форма на накърняване на правата и достойнството на хората. Между тях имаше особено страховити фигури като дългогодишния министър на правосъдието Хилде Бенямин, наричана от хората „Червената Хилде“, или един от многото пораждащи страх надзиратели, когото затворниците наричаха „Червения терор“. Наравно с тях се нареждат множество офицери от МДС, граничари, разпитващи, съдии, адвокати, полицаи, учители, доносници. Те бяха хора, а не демони. Те станаха убийци и изверги, защото виждаха собствените си интереси в съзвучие с тези на комунизма и затова жертваха човешкото в себе си. Със сигурност някои от тях са изживели садистичните си желания. Но това беше възможно само защото тези им желания бяха нужни там.“

Хора като Нойберт бяха нужни, когато трябваше да се изгонят членовете на МДС и да им се припишат всевъзможни злодеяния. Всички те бяха обявени за престъпници и изтезавани чрез наказателна пенсия. С огромно разточителство, срещу хиляди от тях бяха започнати съдебни производства. Но за съжаление резултатът беше само 20 осъдени: 12 на парични глоби, 7 на условно лишаване от свобода. За оплакване беше главният обвинител Шефген, който въпреки всичките си усилия не успя да докаже дори един случай на мъчение, радиоактивно облъчване, приложение на психотропни медикаменти, електрошок или други подобни ужасии, за които медиите бяха писали.

За този из основи пропаднал опит да се криминализират бившите сътрудници на МДС, а с тях и ГДР, Петер Михаел Дистел, вътрешен министър на ГДР в правителството на Лотар де Мезиер, който юридически представляваше голям брой от щатните и неофициални сътрудници на МДС, казва: „В крайна сметка чрез правосъдие имаше реабилитация на този кръг от лица, под някаква форма, макар и политически нежелана. Ако погледнем историята на МДС, т.е всичките 40 години, то за целия този период има само едно единствено тежко криминално деяние, подлежащо на наказание, на фона на всички неща, с които не съм съгласен, като диктатурата, издигането на стената и подобни. Но какво от това, когато имаше стотици процеси, а само малко от тях с криминално съдържание (от криминално естество)? Ясно е, че между изнесените от пресата престъпленията на МДС и фактически доказаните от правосъдието престъпления има такава разлика, каквато има между черно и бяло. Това означава, че тук е имало такава тайна служба, на която не й се е налагало да си служи с криминални средства. Заради добрата си организация и почти безграничните финансови и материални средства МДС беше в състояние да работи без убийство, побой или отвличания.“

Като истина беше доказано обвинението в страстно събиране на информация, което затвърди безсмислието на тайните служби, но може да се оцени окончателно, едва когато Службата за външно разузнаване и Федералната служба за защита на Конституцията оповестят своите собствени документи.

Разликата може да е в това, че оповестената документация на МДС се измерва в километри, а строго секретната на Федералните тайни служби междувременно в гигабайти. Адвокатите на Службата за външно разузнаване и различни други тайни служби предпочитат да посочват друга разлика, а именно, че тайните служби на Бонската и Берлинска републики за разлика от тези в ГДР, са били демократично контролирани от парламентарни органи.

Какво да мислим за това твърдение, обяснява Волфганг Нескович, депутат от Лявата партия и бивш Съдия във Федералния съд. Като член на Парламентарния контролен орган (ПКО) и пръв федерален парламентарист той завършва в края на 2006 г. едноседмична практика във Федералната разузнавателна служба: „Деветте члена на ПКО нямат никакво понятие, какво вършат шестте хиляди сътрудници на службата. Срещаме се на всеки 3 до 6 седмици и слушаме най-вече това, което тайните служби искат да ни разкажат. Това няма как да работи.“

За това пък нещо друго работи: изборът на „неофициални цътрудници“, които във Федералната република не се наричат НС, а V-мъже, V-жени или безполово V-служители (лат. Vigilant, „бдителен“). Една от тях, Сандра Франке от Золтау, се водеше от холандската СКЗ по името „Дорис Кьониг”. Последно тя работеше като водеща в тъмнокафявото интернет-радио European Brotherhood Radio („Европейско радио на братството“). С „Хайл Хитлер!” тя обяви не само многото враждебни песни, но и следната трогателна песен: „In Belsen, in Belsen, da hängen wir sie an den Hälsen; in Buchenwald, in Buchenwald, da machen wir die Juden kalt; in Meiderneck, in Meiderneck, da machen wir aus Juden Speck; aus Judenhaut, aus Judenhaut, da wird der Lampenschirm gebaut; in Auschwitz, das weiß jedes Kind, dass Juden nur zum Heizen sind“.¹

В края, след поредното „ Sieg Heil!”, тя размишлява над това, дали всъщност по времето на Хитлер не са били убити твърде малко евреи. Когато в края на 2009 г. собствениците на станцията бяха изправени пред съда, Франке получи единствено условна присъда. Като смекчаващо вината обстоятелство беше взето предвид, че тя нееднократно е информирала Службата за външно разузнаване за станцията.

Франке в никакъв случай не беше изключение сред V-служителите. Колко е броят им, може да се прочете в книгата на Ролф Гьоснер „Тайни информатори“: „Както вътрешният министър и Федералната служба за защита на Конституцията междувременно трябваше официално да признаят” - което, разбира се, не означава, че признават всичко - „близо 30 от общо 200 членове на Германската Националдемократическата Партия (NPD) бяха от години в служба на държавата като V-служители - т.е всеки седми (15%)”. Демократичните тайни служби могат истински да се гордеят с това!

От 1990 г. Федералната служба за защита на Конституцията шпионира партия „Левите” (Die Linke), тогава все още Партия на демократичния социализъм (PDS), които, когато шпионинът бъде разкрит, веднага се осмеляват да изискват незабавното изтегляне на всички V-служители. Това им искане справедливо остава неизпълнено, но пък е известно, че „Левите” са най-голямата опасност за капиталистическата система.

Естествено тайните служби на немската социална държава имат и социална жилка. Те създават работни места за себе си и от време на време за строителни работници, като например сега в Берлин - чрез строителството на струващата милиарди централа на Службата за външно разузнаване, с 2800 помещения на площ от 100.000 кв. м. Или подпомагат студенти, които като V-служители и срещу заплащане да подпитват в антифашистки инициативи, сдружения срещу социалното разграждане и природозащитни групи.

Тайните служби бяха от полза и на Федералните митнически служби, докато ГДР още съществуваше, когато нелегално контролираха няколко стотици милиона пощенски пратки от Източна Германия, а нерядко и унищожаваха, за да защитят западните граждани от комунистическата пропаганда. Днес модерната техника предлага доста по-евтини разузнавателни възможности, за да участват в шпионирането на работниците в концерни като Deutsche Bahn, Telekom, Siemens или Daimler.

Колко жалки са в сравнение неофициалните служители на Министерството на държавната сигурност. С право Анналена Бербок, председател на Зелените в Бранденбург, през 2010 г. изиска по изпитания модел на Тюрингия да се продължи „разсекретяването на ЩАЗИ именно на комунално ниво”, както и при провеждане на избори да се задължат всички кандидати да подават писмена декларация за сътрудничество с разпадналата се преди две десетилетия Държавна сигурност (ЩАЗИ).

С насрещен ход би могло нагло да се изисква, вбъдеще всички кандидати от всички нива да обещаят с клетвена декларация, в никакъв случай да не работят като V-мъж или V-жена с никоя активна федерална или чуждестранна тайна служба. Но такова искане досега не е известно. А и защо ли? Все пак живеем в „демократично общество” , в което наред с Ал Кайда ЩАЗИ, като характеристика и символ на ГДР, е и трябва да остане най-големият враг.

Всички политически фракции в Бранденбургския местен парламент сформираха в началото на 2010 г. четиричленна Комисия за проверка на народните представители за принадлежност към ЩАЗИ, в която членува специалист по въпросите на тайните служби: бившият президент на Федералната служба за конституционна защита и на БНД - Ханс Йорг Гайгер. „За вълка говорят, а той в кошарата“ - бившият шеф на съществуващата „демократична” секретна служба става съдия-следовател на предполагаеми сътрудници на дълго време вражеска, но далеч незалязла „диктаторска” служба.

Разбира се, юридическата реабилитация, за която Дистел говори, не означава, че МС беше безупречна демократична организация. Министерството беше създадено в период на решителна реорганизация на собствеността и на други обществени отношения, които не биха били мислими без една” революционна диктатура” (Маркс). Към това се прибави и обстоятелството, че „съветската окупационна зона“ и ГДР съществуваха над 45 години в условия на действително извънредно положение. То се дължеше в основата си на водената от управляващите в Бон, от началото на Студената война сложна политика за „освобождение” на ГДР, която не признаваше легитимността на ГДР като държава. Демократизирането при тези обстоятелства беше със сигурност извънредно трудно. За съжаление не се удаде преодоляването на тези трудности. Причината беше в необходимостта да се защитават от постоянните открити и подмолни атаки отвън и отвътре - от Искането на Бон за изключително представителство (Доктрината Халщайн), от шпионски и агентурни действия, от саботажи, от икономическата война, от организираната кражба на мозъци, от бандитската и икономическа престъпност.

Но не само това: не беше преодолян вроденият недостатък на социализма „по съветски модел”, пропастта между социалното равенство и справедливост, от една страна, и демократичното самоопределяне и право на участие, от друга страна. Този недостатък беше присъщ на по-късно оповестения „социализъм с цветовете на ГДР” и даде образа на Министерството за държавна сигурност - органът на власт и защита, който с такова удоволствие беше наричан „броня и меч на партията”. С този „меч” политически инакомислещите, дори и да не бяха обезглавени, бяха тормозени и преследвани в такъв мащаб, който нанесе огромни щети на демокрацията, а с това и на социализма, който защитаваше.

Тази страна от историята на ГДР не става по-ясна и от това, че повечето от тези, които по времето на ГДР бяха написали на знамената си „Свобода на инакомислещите”, се завъртяха като фурнаджийски лопати и тръгнаха заедно със силните на деня в Бон и Берлин на отмъстителен поход под лозунга „Свърши се, сега вече ще си платите сметката”. Те подклаждаха настроения за погром срещу официалните и неофициални сътрудници на МС и пледираха за тежки наказания. Дискриминацията на тези сътрудници, дори 20 години след контрареволюцията, е всеобхватна.

Тъй като т.нар. „юридическо преработване” на „криминалните престъпления на ЩАЗИ” се оказа дупка в морето поради липсата на такива и въпреки широкия отзвук не донесе така исканите от Министъра по нелегитимност Кинкел резултати, сътрудниците на МС поеха по все по-явния път на фалшификацията.

Хубертус Кнабе, роден в Уна, Северен Рейн-Вестфалия, който за берлинския „Тагесшпигел” е „един от най-изтъкнатите изследователи на ГЕСП”, стана ключов свидетел, а ръководеният от него „Централен мемориал Берлин-Хоеншьонхаусен” - най-важното доказателство на терора на ЩАЗИ.

При встъпването си в длъжност Кнабе обяви някогашната институция за предварителни арести на МЗС за „Дахау на Комунизма”. И така, мемориалът, както и „килиите за мъчения”, каквито в този вид не е имало, бяха създадени с пари от данъци и с помощта на едно сдружение за финансово подпомагане, към чиито основатели се числят бившият канцлер Хелмут Кол, бившият министър на икономиката Михаел Глос и такива утвърдени ГДР-експерти като Щефан Хилсберг, Арнулф Баринг, Вера Ленсфелд и др. В него може да се види и железопътен вагон за транспортиране на затворници и една релса, един вид рампа, която те кара да мислиш не за Дахау, а за входа към най-голямото съоръжение за унищожение на хора на всички времена.

Инсталацията има обаче няколко грешки. Вагонът никога не е пристигал в затвора Хоеншьонхаузен по времето на ГДР, а години по-късно, когато Кнабе е имал нужда от него за целта на експозицията си. Релсата е къса и нито сега, нито преди е била част от железопътната мрежа. Тя е положена в последствие в мемориала. Истина е единствено търсената асоциация: Освиенцим - ужасният символ на фашистката, а Хоеншьонхаузен - на „втората немска диктатура”.

Издание на Шпрингер успя дори да съобщи,че в „затворите на ЩАЗИ” са били убити повече от 2500 затворници, а хиляди са се самоубили.

В действителност, а и тя е достатъчно страшна, от 1951 г. до 1989 г., т.е. близо за четири десетилетия, във всички институции за предварителен арест на МС е имало всичко 14 самоубийства: шест от тях в „Дахау на комунизма” в Берлин-Хоеншьонхаузен.

В предварителния арест на демократично контролирания затвор Берлин-Моабит, само от 1991 г. до 16.11.2000 г. са се самоубили 28 възрастни мъже, а от 2000 г. до 2006 г. броят на самоубийствата в затворите на ФРГ е 646.

Напоследък такива самоубийства не трябва повече да се съобщават.

Кнабе и неговите колеги са на нож с историческата истина, но представата им за врага е вярна. Това е ЩАЗИ и тя бива поставяна на едно ниво с фашистката Гестапо. 150.000 посетители биват развеждани годишно из стаите на ужаса на МС. Към тях се числят и момчетата от Лайпцигския църковен хор Thomanerchor, които, естествено трогнати от разказаното, изпълниха пред някогашните килии хорали и мотети от Бах и Брамс. Хубертус Кнабе се показа също видимо трогнат и каза на момчетата на възраст между 10 и 18 години: „Вие сякаш прогонихте злите духове.”

Но и сега той преувеличи неимоверно. ”Злите духове” на Антикомунизма ,намериха в Хоеншьонхаузен, а и на много други места в страната, сигурно убежище, от което ГДР може да бъде обрисувана в злокобно-отровни тонове.

Лъжа № 3: Разпореденият Отгоре антифашизъм (резюме)

Хюлия Шериф

През 1990 г. министърът на вътрешните работи Волфганг Шойбле и неговите подчинени работят върху договора за присъединяването на ГДР към Федерална република Германия, подписан на 31 август 1990.

По нареждане на Министъра е публикувана книга под заглавие „Значение и функция на антифашизма” от Манфред Вилке, с подзаглавие „Антифашизмът като легитимация на държавното господство в ГДР”, т.е. ГДР е жигосана с понятието разпореденият Отгоре антифашизъм.

И след две десетилетия ГДР продължава да носи клеймото „разпореден Отгоре антифашизъм”. От печат излизат много книги и публикации, които следват ръководната линия на Бундестага, заклеймяваща антифашизма като основен мит и узаконена идеология, чиято злоупотреба би следвало да се преодолее.

Бившите жители на ГДР са призовани да се „разгримират”, т.е. да забравят времето след 1945 г., агитациите, които са се водили за освобождаването от фашизма, местата, които са носили имената на убити антифашисти, да забравят за антифашизма като централна тема в изкуството. Смисълът на всичко това е да се докаже, че антифашизмът действително е бил „разпореден” - бил е мит и легенда.

Всичко това демаскира широкия спектър от определени политически лъжи, които се използват целево от политиците и техните приближени в ролята на говорители (писатели, публицисти, журналисти), за да криминализират живота в ГДР и същевременно да използват създалата се ситуация.

Но, както подчертава авторът, дори антифашизмът в ГДР да е бил „разпореден Отгоре”, това е хиляди пъти по-добре от един позволен фашизъм.

докторант Айля Илиязова

Четиридесет години лошо стопанисване са причинили на Източна Германия повече вреди, отколкото Втората Световна война – това са думи на дългогодишния министър на икономиката Ото Граф Ламбсдорф (обвинен впрочем в данъчни измами).

Сравнително близко до това „признание“ на постиженията на източногерманското население в периода на възстановяване през следвоенните години и по-късно през годините на съществуване на ГДР е и преценката на комисията „Епелман“ на Бундестага: тя говори за „плачевната заключителна равносметка на икономическата система в ГДР“, която „е страна с четиридесетгодишна планова икономика, разрушена до основи“.

Волфганг Клемент, суперминистърът на бившия канцлер Шрьодер, обобщава: „Най-осезаемото зло в Германия, с което си имаме работа, е наследство от комунистите: съсипана държавна икономика, чийто разпад доведе до безработица“.

С оглед на това изказване на защитника на капитализма в неговия неолиберален облик напира въпросът, какво наследство всъщност остави капитализмът през 1945 г. на антифашистите, социалистите и комунистите? Неизразима мизерия, безкрайни полета в развалини – това беше наследството, върху което трябваше да се надгражда в процеса на икономическо възстановяване.

Никой сериозен икономист няма да говори добре за икономическото положение на ГДР през 1989 г. Според оценката на Германския Институт за икономическо изследване (DIW) спешното обновяване на инфраструктурата (пътища, електроснабдяване, газифициране, водоснабдяване, телекомуникации, болници, училища и др.) е било забавено в полза на услугите в социалната сфера. Разходите в нето и паричните фондове на населението нараснали по-бързо, отколкото стоковите фондове, респ. националния доход. Запазването на ниски наеми, тарифи и цени за т. нар. „основни нужди“ постоянно изисквало по-големи финансови помощи от държавната хазна. Както ФРГ, така и ГДР от 70-те години на XX век разходите са превишавали доходите.

Сериозни учени икономисти всъщност са единни в мнението, че икономиката на ГДР, въпреки утежнените неуредици и диспропорции през 1989/1990 г., в никакъв случай не е била изправена пред предстоящ разпад. Институтът за икономическо изследване констатира през 1987 г.: „В Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ) ГДР е страната с най-високото ниво на постижения (а също и страната с най-високия индивидуален жизнен стандарт).

През 1988 г. националният доход на ГДР е бил в размер на 258 милиарда марки, което съответства на брутен социален продукт в размер на над 300 милиарда германски марки. 65% от този доход са били произведени от промишлеността. Външният търговски оборот през 1989 г. възлиза на около 84 милиарда германски марки, 48% от износа обхващат машини, съоръжения и транспортни средства.

Числото на заетите в индустрията работници и служители е възлизало на 3.211.000, само в областта на строителството е имало 962.000 заети места. Въпреки немалкото трудности ГДР е била развита индустриална държава, осигурила на населението си работни места, места в системата на образованието, както и респектиращ жизнен стандарт, както и много социални постижения, които днес във Федералната република се считат за услуги, които не могат да бъдат финансирани.

Защитниците на тезата за „съсипаната икономика“, за икономическия разпад, посочват изключително критичноизготвения “Анализ на кризата“, представен от председателя на държавната планова комисия Герхард Шюрер пред Политбюро на ГЕСП след смяната на Ерих Хонекер в края на октомври 1989 г.

Според друго много разпространено твърдение източногерманските статистики са били манипулирани. С присъединяването на ГДР към ФРГ Федералната статистическа служба поема функциите и на статистическата служба на ГДР, като подлага на задълбочено проучване досегашната ѝ работа и фактологическия материал. Заключението на председателя на Федералната статистическа служба гласи, че в общи линии източногерманската статистика е отразявала реалността, въпреки че са представени възможно най-много положително оценени събития.

Сред затрудненията, пред които е била изправена ГДР, са и репарациите, които бившият Съветски съюз изисква след войната, но които ФРГ отказва да плаща, вследствие на което те изцяло са поети от ГДР. Професор Арно Петерс заедно с още 55 професори от Бременския университет е изготвил подробна справка относно тези репарации, изплащането на които е отказано от страна на ФРГ. Общата сума, заедно с включените лихви, възлиза на 727 милиарда германски марки.

Днес, след „възстановяването на Изтока“, в рамките на Европейския съюз се очерта една развиваща се област, в която година след година трябва да се напомпват милиарди евра, за смекчаване на социалните последици от политиката на присъединяването. Незабравими са и заслугите на Федералната попечителска институция Treuhandanstalt, на отговорника за контрола върху дейността ѝ - финансов министър Тео Вайгел, на държавния секретар Хорст Кьолер, по отношение на съсипаната източногерманска индустрия, чиито „заслуги“ Хартман определя като „може би най-голямото унищожаване на обществено богатство през мирно време.“

Ако някой днес в западната част на обединена Германия хвърчи нависоко и гледа с пренебрежение резултатите от работата на източногерманците в условията на т. нар. „планова икономика“, би трябвало поне да се замисли, как би изглеждала ситуацията, ако двете германски държави се бяха развили при разменени икономически условия? Ако разрушенията от войната бяха по-големи на територията на бившата ФРГ, ако икономическите диспропорции, вследствие разделянето на Германия, бяха по-тежки в западната, а не в източната ѝ част? Ако вместо помощта на плана „Маршал“ ФРГ трябваше да поеме огромния дълг за репарациите на цяла Германия? Ако вместо САЩ, които излязоха от войната още по-силни, както и Великобритания, Франция и други високоразвити европейски страни, бившата ФРГ имаше като икономически партньори бившия Съветския съюз, разрушен по време на войната, както и изостаналите страни от Източна Европа?

Естествено, всяка дискусия с хипотетични въпроси е безплодна, тя не би променила хода на историята. Но в този случай тя води до заключението, че икономическата надпревара между капитализма и социализма на германска почва се осъществи при крайно нееднакви условия. Такова състезание в спорта би се окачествило като „нечестно“. Тази неравностойност се задълбочи от обстоятелството, че капиталистическата пазарна икономика разполага с дългогодишен опит, за разлика от социалистическата планова икономика, която не излезе от експерименталния си стадий и остана оплетена в идеологически доктрини и опити за реформи.

Така тезата, че капитализмът икономически превъзхожда социализма, остава оспорвана. При всички случаи на германска почва, където условията не бяха еднакви, тя не може да се докаже убедително.