Доц д-р Антоанета Димитрова гдр под грамада лъжи ръководство и редакция на преводи

Частичен превод: Петя Тонева (след основна редакция)

Москва предаде без бой своето райско кътче, "първата държава на работниците и селяните в немската история". Най-западната крепост на Съветския лагер има още 131 дни живот, после ще изчезне в небитието (Der Spiegel, 23. Juni 1990).
Някога гражданите на ГДР биваха призовавани да честват годишнини на Мартенската революция от 1848 г., на Великата социалистическа октомврийска революция от 1917 г. и на Ноемврийската революция от 1918 г. Днес те, отдавна отново понижени в ранг „източногерманци” и все още наричани „граждани на новите федерални провинции”, биват призовавани - при всеки нов повод, като годишнините от Прокламацията от 4 ноември на Александерплац в Берлин, Падането на Берлинската стена на 9 ноември или „Обединението” на 3 октомври - винаги да честват Мирната революция от 1989/90 г.

Що се отнася до ГДР, думата революция се радва на разцвет, що се отнасяпреди всичко за онези, които иначе малко или изобщо не държат на революционни превращения. Федералният президент Кьолер (както и Херцог, един от неговите предшественици, който всеки път говореше за „първата успешна мирна революция в немската история”), разтърси народа още с встъпителната си реч с думите: „Споменът за това, което се случи преди 15 г. в Германия, трябва да ни даде сила за бъдещето. Хората в Източна Германия постигнаха една мирна революция.”

Също и федералният канцлер от онова време Шрьодер похвали източногерманците по повод на 15тата годишнина от падането на Стената: „Хората в ГДР обогатиха немската история с уникално събитие: с мирна революция те свалиха една диктатура.”

Малко преди юбилея федералният канцлер Меркел връчи наградата „Златна кокошка” на Бербел Болей, „майката на Революцията”, а генералният секретар на Християндемократическия съюз Роналд Пофала оповести: „С голяма радост изживях мирната революция и падането на комунистическо-социалистическата диктатура в Източна Германия.”

Радостен и горд е и Рихард Шрьодер - един от водачите на революцията, който като шеф на фракция на Содиалдемократическата партия в последното народно събрание на ГДР имаше немалък принос в предаването на ГДР към Федералната република и на държавната собственост на ГДР на попечителите за приватизация. Сега той - заедно с Лотар де Майзире и Гюнтер Ноке, някогашен пълномощник на германското федерално правителство по опазването на човешките права и сегашен пълномощник за Африка (и двамата от Християндемократическия съюз), спада към най-ревностните защитници на идеята, върху т.нар. площад „Шлосфрайхайт” в центъра на Берлин, където някога е стояла конната статуя на Кайзер Вилхелм I, да бъде издигнат „национален паметник на мира и обединението”, който да напомня за „първата успешна мирна революция в немската история”. „Това беше една мирна революция, първата успешна революция в немската история”, потвърждава също последният министър-председател на ГДР през септември 2006 г. на Евангелисткия събор в Шверин. И защото това било така, Комисията по осмисляне на „диктатурата на ГЕСП”, ръководена от героя на революцията Райнер Епелман, посвети на историческите събития в доклада си от 1994 г. една подглава със заглавие „Мирната революция от 1989/90 г.”

В заключителния доклад на комисията след четиригодишна усилна работа „мирната революция” бе леко преименувана и бе установено: „От дълготрайно историческо значение за обединената нация е обстоятелството, че единството на Германия през 1990 г. бе постигнато от една успешна демократична революция.”

Десните политически партии в Бундестага и в цялата страна са единни: било е „революция” и при това мирна. Някои леви теоретици или такива, които се определят като леви, разглеждат събитията от 1989/90 г., както те казват, като по-диференцирани. От една страна те клонят към тълкуване на събитията като „революция”, от друга страна изпадат в съмнения.

Хубав пример за това дава Щефан Болингер в своя анализ: „Революцията за социализма закъсня – 1989 г. между последния шанс и термидорския преврат, сложил край на акобинската диктатура.” Изобилието от приведените от него дефиниции могат да Ви зашеметят:

„Положението е много заплетено. Тогава, през есента на 1989 г. се стигна до прелом. И все пак, независимо че междувременно изминаха почти 10 години, преценката остава спорна, както бе от самото начало. Едни го празнуват като революция, прикачват епитети като национална, мирна или протестанска […].

От друга страна, […] етикетът „контрареволюция” бързо влезе в употреба. За преустройството и обществената промяна в ГДР, които бяха в полза на западната част от обединена Гермнания, могат да се измислят различни определения, които да ги опишат и оценят: като изтласкана революция, на която е бил отнет устремът за еманципация на една самостоятелно реформирана ГДР; като продадена революция, в която собствените й граждани са поставили консуматорските си интереси по-високо, отколкото собстеното си освобождаване от всички ограничения на свободата […]; като провалена революция (както толкова често в историята на Германия, например 1848/49 г. или 1918/19 г.), в която първоначалните цели на действащите лица не са могли да бъдат реализирани; като една отчуждена революция, в която на действащите лица е било отнето правото на собствена революция чрез доминиращото присъствие на Федералната република и нейните политически класи; като безспорно мирна революция. […]

Като цяло това бе една прекършена революция, която започна величествено и демократично от народа и в крайна сметка бе загубена от народа. […] Все пак претеглянето на спечелените демократични свободи и правова държавност, от една страна, и възстановяването или новообразуването на частнокапиталистически отношения на собственост с техните социални последствия, от друга страна, безспорно са проблем, по който трябва да има дискусии. […]”² (маркировката е моя – Р[алф]. Х[артман]).

[…]
Лъжа № 10: Неблагодарните граждани на ГДР (резюме)

докторант Айля Илиязова
Лъжите, като всички пороци, са най-разнообразни, но сред тях има такива, които много изтънчено могат да заблудят широката общественост. Една такава лъжа според Ралф Хартман е твърдението, че източногерманците (die Ossis), са неблагодарни за благодеянията, направени им след 1990 г.

Не е за учудване, че голяма част от западногерманците приемат, че сънародниците им източно от Елба са „неблагодарни” – ако се предлагат неверни, преувеличени данни за финансовия трансфер от Западна в Източна Германия, ако животът на източногерманците преди обединението се представя в черни краски, или ако се премълчава за това, с какво Източна Германия е допринесла за „общонемския съпружески живот”, то подобни твърдения от страна на западногерманците не биха учудили никого.

По данни на TNS – Институт за проучване на общественото мнение, всеки трети западногерманец (32 %) смята, че източногерманците са „неблагодарни”; други 35 % са на мнение, че сънародниците им от Източна Германия са „мързеливи” и „не толкова инициативни”. С подобна нагласа човек може да се сблъска както в изявления в Интернет, така и в различни телевизионни програми: „Източногерманците седят и чакат следващата финансова инжекция” (думи на социолога Томас Рюте); „Страдат и до днес от колективната социализация, не са годни за работа в екип, не умеят да използват, както трябва, парите си и чакат някой западногерманец да им измъкне колата от калта” (думи на рецензента на Лайпцигския вестник Neuzeitung).

Недоволството на Запада съответства на недоволството на Изтока – източногерманците като цяло не са въодушевени от новото си положение: по данни на социологическо проучване от 2009 г. 32 % от анкетираните оценяват икономическото си състояние като „добро” (през 1999 г. са били 47 %).

Западногерманците нямат желание да посещават бившата ГДР, където все повече и повече места се обезлюдяват – безработицата кара младите хора да напускат родните си места и там остават предимно възрастни хора.

Именно младите източногерманци са сред най-недоволните – много малък процент от тях гледат позитивно на своето бъдеще, като повечето от тях не вярват, че сега действащата обществена система е в състояние да разреши актуалните им проблеми. Повечето интервюирани източногерманци поддържат „двойна идентичност” – те се чувстват като граждани на Федералната Република и като граждани на ГДР.

Според отделни демоскопски проучвания трима от четирима източногерманци се чувстват като граждани „втора класа”. Въпреки усилията на управляващите едно нарастващо мнозинство от източногерманци не е готово да проклина бившата ГДР и да възхвалява бившата ФРГ: „Животът в ГДР имаше повече добри, отколкото лоши страни. Там се живееше по-щастливо и по-добре, отколкото сега, в обединена Германия”.

Германски политици реагират на подобни изявления с твърдения от рода на: „Мнозина още не са разбрали същността на демокрацията”, или: „Те (източногерманците) очакват твърде много от тези горе, както подчинените – от началниците си”. Други обвиняват училищата за „носталгията по миналото в ГДР”, като подчертават, че не е било прието искането им, още в първите години след Обединението да бъдат уволнени тези учители, които се смятат за носители на системата. Трети смятат за виновни родителите, на които им е липсвала „искрена, честна саморефлeксия по отношение на живота им по това време, преминал под знака на диктатура”. А за други тези причини не са сред най-важните за едно подобно безкритично отношение към времето в ГДР: те изтъкват „незадоволителното наказване на престъпниците” и „липсваща обмяна на елит след Обединението”.

Независимо от всички изявления, упреци, обяснения остава въпросът: „Дали това, което са получили източногерманците, всъщност компенсира това, което те са загубили?”. Това, което се вижда отдалече, не винаги изглежда така и отблизо. Ако под прикритието на демокрацията се управлява против интересите на хората, ако те се залъгват с напразни обещания, ако се вземат решения, които са в противовес с каузата, заради която мнозина през 1989/1990 са скандирали: „Ние сме един народ!”, то тогава нищо чудно, че хората ще издигат лозунги като: „Ако я имаше ГДР, нямаше да има немско нападение в Югославия!”

Трябва ли младите мъже, младите източногерманци да бъдат благодарни, че те са станали граждани на една държава, заради която отново трябва да участват във войни?

Трябва ли да бъдат източногерманците благодарни за това, че по време на приватизационните процеси в периода 1990 – 1994 г. държавни предприятия са били приватизирани предимно в полза на фирми от Западна Германия?

Трябва ли да бъдат благодарни за това, че с Валутния съюз и споразумението за единна валута спестяванията им са се намалили почти наполовина?

Благодарни за това, че милиони източногерманци са загубили работните си места и че над един милион абсолвенти на висши учебни заведения са били отстранени от професионалния живот и са били изтласкани в периферията, като са били принудени да се занимават с дейности с нисък доход и ограничени възможности за професионално развитие?

В сравнение с „липсващата благодарност” на хората от бившата ГДР, много по-съществен всъщност е въпросът: Какво им отне Обединението? Списъкът със загубите не е никак кратък: като се започне с ниските цени на комуналните услуги, премине се през липсата на страх от безработицата и се стигне до пакета услуги в здравната система, с които съвсем не приключва дългото изброяване на това, какво смятат източногерманците за безвъзвратно загубени след 1990 г.

За да се стигне отново до лъжата за непресъхващия финансов поток от Запад към Изток, който се смята за „основателна причина за благодарност”. Фактите обаче съвсем не говорят в полза на тази лъжа: преувеличените суми в милиарди марки (впоследствие евро) са далеч от реалната финансова помощ, която получават източните провинции през годините – помощта всъщност се пренасочва и към някои от имащите финансови проблеми западни провинции.

А никой не взема предвид наличието на обратен трансфер – от Изток на Запад –репарациите, които ГДР плаща след Втората световна война, загубите, които понася икономиката на ГДР вследствие на приватизационната политика след Обединението, „лъвския пай”, който попада в ръцете на западногермански банки, акционерни дружества, приватизатори, концерни и ликвидатори. А какво ще се каже за трансфера на интелигенцията от Изток на Запад? Не, източногерманците не са неблагодарни, те просто трезво преценяват ситуацията.

Частичен превод: Севда Арнаудова

Ако, както пише в Уикипедия, носталгията е меланхолично обръщане към миналото, което често е отразено в спомена силно идеализирано и сияещо, тогава би трябвало представителите на „индустрията за спомените“ и техните полуофициални пропагандатори в политиката, медиите и икономиката също да бъдат наречени това, което са: носталгици.
2009 г. и 2010 г. са записани с дебели букви в немската история. Не защото страната беше разтърсена от най-силната финансова и икономическа криза от съществуването на Федералната република, не защото Социалдемократическата партия на Германия претърпя най-позорното поражение на изборите от 1945 г. насам и канцлерът Ангела Меркел от Християндемократическия Съюз беше отново избрана и сега управлява със Свободната демократическа партия (FDP), партията на по-добре печелещите. Също не и защото управляващите трябваше да признаят, че водят война в далечния Хиндукуш или защото ФРГ загуби титлата „световен износител“ точно от Китай. Не - причината за подчертаното вписване е по-възвишена: 2009 и 2010 са големите възпоменателни години в чест на 20годишнината от великата немска мирна революция за свобода, наречена кратко „мирна революция“, падането на Берлинската стена и обединението на Родината.

Действително това бяха забележителни юбилеи, в чиято подготовка и провеждане взе участие политическият и икономическият елит на обществото и ръководените от него управленски и близки до управленските институции.

За какви могъщи исторически измерения ставаше въпрос, даде ясно да се разбере създадената от немския парламент „Фондация за осмисляне на диктатурата на Германската единна социалистическа партия“ - фондацията Епелман, когато обяви през пролетта на 2008 г.: „През 2009 г. хората в Германия и Европа могат да обърнат поглед към годината на Освобождението - 1989, като централна, обща, основна точка от близкото минало. Мирната революция изпълни в Германия завета на Френската революция от 1789 г., демократичната пролет от 1848 г. и Немската революция от 1918/19 г.. [...] Немската фондация за обработка на диктатурата на ГЕСП използва като повод 20-годишнината от мирната революция и Обединението на Германия, за да подчертае епохалното значение на тези значими постижения в немската и европейската история на свободата и демокрацията.“ И тя удържа на думата си.

Безбройни възпоменателни мероприятия, спонсорирани студентски програми, пътуващи изложби, паметни плочи и камъни, историческо изложение „20 години от мирната революция и обединението на Германия“ в Зул в Тюрингия и „Берлинският исторически форум 2009“ – всичко това свидетелства за нейното следреволюционно усърдие. Разбира се, Фондацията не беше сама в своята борба за обясняването на историята на Германската демократична република. На нейна страна бяха и известни експерти по ГДР и изследователи, както - естествено - и група медии. Те даваха всичко от себе си, нерядко и невъзможното, за да осъдят „неправовата държава“ и да отдадат почит на „Революцията“ и падането на Стената.

Самият немски президент Хорст Кьолер също се бореше неуморно и се подготвяше вътрешно за възпоменателните години. В голямата празнична зала в замъка Белвю в присъствието на членове на фондацията Епелман той прие 80 гимназисти от Витенбург (Макленбург-Форпомерн) и от Берлин-Нойкьолн за разговор със съвременници, които са пострадали от неправовата държава ГДР. В поздравителна реч Кьолер предупреди младежите да не представят несъществуващата вече държава в светли тонове и преди всичко да не възхваляват социалната сигурност на ГДР.Той намери впечатляващи думи за господстващото там политическо робство над млади хора, ненагодени към режима: „Дори политически неангажирани младежи можеха да попаднат в зъбчатия механизъм на тиранията. В ГДР беше достатъчно да слушаш своя собствена музика, да преследваш собственото си желание в избора на професия или да искаш да си избереш сам приятелите.“

Предвид такова невероятно потисничество, потвърдено от най-високо място, не беше чудно, че през възпоменателните години бяха открити или разширени толкова много паметни места, които да напомнят за неправовата държава. В ужасяващия затвор на Кнабе в Берлин-Хоеншонхаузен бяха заведени толкова много ученици, че парите за хонорара на екскурзовода в затвора на ЩАЗИ свършиха и държавата трябваше да отпусне допълнителни 70.000 евро. Свидетели на онова време разпространяваха все по-ужасяващи истории за механизма на подтисничество. Не минаваше ден, в който медиите - печатни и електронни, държавни и частни - да не напомнят за Стената и нейните последици, без, разбира се, да споменат различните национални и международни причини за нея. В безкрайни радио и телевизионни поредици бяха повтаряни думите на Улбрихт „Никой няма намерението…“, оповестяването на свободата за гражданите на ГДР от Геншер в пражкото посолство на ФРГ и мънкането на Шабовски за моменталната валидност на отварянето на границата.

Обясненията на администраторката на документите на ЩАЗИ Мариане Биртлер бяха толкова търсени, че тя не трябваше да се притеснява за работното си място; тя напълно се увлече и заплаши, че осмислянето на миналото на ГДР е едва в началото.

Няма съмнение: грамадата лъжи трябва да продължи да расте. [...]