ЧОВЕШКИ ИНТЕЛЕКТИ ТВОРЧЕСТВО

104
В областта на тестологическото направление за изследване на интелекта първи съществен принос има Фр.Галтон, който в своята книга "Изследване на човешките способности и на тяхното развитие" (г) пише, че интелектуалните възможности закономерно са обусловени особености на биологическата природа на човека и, съответно, с нищо не се отличават от неговите физически и физиологически характеристики. В качеството на показателна общите интелектуални способности се разглежда сетивната (сензорната) различителна чувствителност. През 1890 г, в строго съответствие с разбиранията на Галтон, Дж.Кетел предлага цял ред специални процедури (наречени тестове, които позволяват измерването остротата на зрението, слуха, чувствителността към болка, времето на двигателната реакция, предпочитани цветове и т. н. Тена първоначалния етапна определянето му интелектът сее отъждествявал с най-простите психофизиологически познавателни функции, като при това се подчертава неговият вроден (органически) характер. През 1905 г. във Франция, под влияние на педагогическата практика за определяне на познавателното развитие на децата, се разработват от А.Бине и Т.Си-мон обективни процедури (30 задания-тестове под формата на скала) за решаване на дадената задача. По същество от този моменти започва формирането на тес-тологическата парадигма в изследванията на интелекта, която десетилетия по-късно предопределя ракурса на анализа на природата на интелекта. В скалата за умственото развитие на Бине-Симон (вариант 1911 г) тестовите задачи са групирани по възрасти. Оценката на нивото на интелектуалното развитие се осъществявана основата на съотнасянето на реалната възрастна изследваното дете към неговата "умствена възраст. А умствената възраст се определя като това най-високо възрастно ниво, на което детето може да изпълни всички предложени му задачи. В 1916 г. В.Щерн издига идеята за така наречения коефициент на интелекта (Ю) и предлага съответна формула за изчисляването му. а Л.Търмън и неговите колеги от Станфордския университет в САЩ, на основата на заданията-тестове на Бине, разработват свой набор от тестове за определяне на интелекта, наречен скала на Станфорд-Бине. По-късно дадената скала претърпява няколко редакции.
Най-важното, което следва да се подчертае тук е, че Бине, за разлика от Гал-тон, който разглежда интелекта като съвкупност от вродени психически функции, признава влиянието на обкръжаващата среда върху особеностите на познавателното развитие наличността. И именно поради това, интелектуалните способности са се оценявали от Бине и неговите последователи с отчитане не само на сфор-мираността на определени познавателни функции (в това число и такива по-сложни познавателни процеси, като памет, въображение, пространствено различаване и т.н), но и с отчитане нивото на усвояване на социалния опит (осведоменост, разбиране значението на думите, владеенето на някои социални навици, способност към морални оценки на нещата и т. н. Съдържанието на понятието интелект се оказва, по такъв начин, доста широко както от гледна точка на списъка на неговите прояви, така и от гледна точка на факторите за неговото изграждане. Не може да не се отбележи, че в контекста на този подход интелектът се определяне толкова като способност към познание, колкото като достигнато ниво на психическото развитие, проявяващо се в показателите на сформираността на определени познавателни функции, а също в показателите на степента на усвояването на знанията и навиците. Две обстоятелства способстват за практически без уговорки да бъде приета представата за възможността за измерване на човешкия интелект в качеството му на доминираща психическа структура на първо място, лавинообразното нарастване на количеството на разнообразни интелектуални тестове, извънредно удобни за прилагане на второ място, активното използване на статистически апарат за обработка на резултатите от тестовите изследвания. Постепенно в тестологията се оформят две противоположни по своите крайни теоретически резултати линии на обясняване природата на интелекта едната е свързана с признаването на наличието на обща фактор на интелекта, в една или друга степен представен на всички нива на интелектуалното функциониране, те. интелектът е единна способност (Спирмън), а другата - с отричането на каквото ида е общо начало на интелектуалната дейности с утвърждаване съществуването на множество независими интелектуални способностите. интелектът е множество от способности (Търстоун). Интелектът като единна способност. Теорията за интелекта на Спирмън се базирана факта за наличието на положителни корелационни връзки между резултатите от изпълнението на различни интелектуални тестове. Ако в някое изследване не се видят такива връзки, то Спирмън обяснява това с влиянието на грешките на измерването.

105
Спирмън счита, че интелектът се състои от два фактора или набор от конкретни фактори, участващи в отделните умствени способности. Първия фактор Спирмън нарича общ генерален фактор (§), в който се включват всички интелектуални операции, а втория нарича специфичен фактор (з, определящ се от характера на умствените операции типични за конкретната дейност.
Спирмън е на мнение, че факторът § е по същество самия интелект, същността на който се свежда към индивидуалните различия между хората в умствената им енергия. В своята работа
Спирмън стига до извода, че нивото на умствената енергия на дадения човек изразява себе сив способността да се разкрият връзките и съотношенията между елементите на собствените знания, а също между елементите на съдържанието на дадените задачи. По такъв начин възниква и въпросът за репродуктивните и продуктивните аспекти на интелектуалната дейност.
По-нататъшната разработка на идеите за общия интелект е свързана сработите на Кетел
(СаиеП, 1966), Вернон (Уегпоп, 1965), Хъмфрейс (Ншпрпгеуз, 1967) и др. Така например ЕКетел предлага свой модел на интелекта, който се състои от два еднакво важни, но различни фактора а)общи флуидни способности и б)общи кристализирали способности. Под флуидни се разбират предимно биологично детерминираните способности, един вроден умствен потенциал, който обуславя успеха наличността при извършване на дейности, които изискват откриването и манипулирането на сложни взаимовръзки. В този смисъл флуидните способности изразяват онова равнище на сложност на взаимоотношенията между обектите, които личността е в състояние да възприема и манипулира, когато задачата не може да се реши само на основата на складираните в паметта когнитивни схеми за решаване на проблема. Под кристализирали способности се разбират онези способности, които са резултат от натрупания в онтогенетичното развитие опит. Този вид способности се обуславят от социо- културните фактори, от спецификата на образованието, от някои личностни особености (интереси, памет, сила на мотивацията за усвояване на една или друга дейности т. ни от други характерни зададената личност условия на индивидуалното развитие. Изследванията на Кетел, започнали с утвърждаването на съществуването на фактора на
Спирмън, фактически показват по-сложно устройство на интелекта, което налага връщане към идеята за общия интелект, но вече от друга, отличаваща се от първоначалните идеи на Спирмън, интерпретация. Аналогична линия в разбирането на интелекта, свързана с признаването на единно основание на интелектуалната дейност е характерна също и за изследванията на Рейвън, който както е известно, създава особен тест, наречен "Прогресивни матрици, с чиято помощ става изучаване на интелекта.
По-нататъшното задълбочаване на идеите за целостта на човешкия интелект се характеризира с разработването на йерархическите теории за интелекта. Така например Ягер в рамките на своя берлински модел за структурата на интелекта отделя две измерения на интелектуалната дейност операции (в това число скоростна мисленето, памет, креативност и сложни процеси на преработка на информацията) и съдържание (в това число вербални, цифрови, образно-нагледни). Общият интелект, по негово мнение, е продукт на взаимното пресичане на всички типове операции и всички типове съдържания. Привърженик на съществуването на общ фактор на интелекта е също и Уекс-лър. По негово мнение, интелекта - това е способност да се действа целеустремено. да се мисли рационално ида се взаимодейства със своето обкръжение ефективно. Уекслър разработва своя тестова методика за измерване на интелекта, в която вместо показателя "умствена възраст" са въведени възрастови норми за интелектуалното изпълнение. Предполага сече в общия интелект се включват такива компоненти, като вербален и невербален (изпълнителен) интелект. Главен теоретически резултатна описаните и други подобни изследвания е признаване съществуването на общ интелект, тена някакво единно основание, което в по-голяма или по-малка степен е представено в различните видове интелектуална дейност. Обобщено това се представя като монофакторна теория за интелекта. Впоследствие идеята за общ интелект се трансформира в представата за възможността да се оценява нивото на интелекта въз основана сумирането на резултатите от изпълнението на някакво множество от тестове. Интелектът като множество от способности.Други теоретици предполагат, че интелектът е по- добре да се представи като съвкупност от няколко фактора. Така например Търстоун отхвърля

106
възможността за съществуването на общи интелекти счита, че интелектът включва в себе си проявата на следните фактори, които той нарича първични умствени способности
8 - пространствен (способност да се оперира "в ума" с пространствените отношения Р - скоростна възприятието (способност да се детайлизират зрителните образи
N - изчислителен (способност да се изпълняват с лекота основните математически действия, да се оперира с цифров материал)
V - вербално разбиране (способност да се разбира значението на думите
XV - живост на речта (способност бързо да се подбере необходимата дума по зададен критерий М - памет (способност да се запомня, асоциативна памет
I - логическо разсъждаване-индукция (способност да се разкриват дадени закономерности. Направен е изводът, че за описване на индивидуалния интелект не бива да се използва като единствен показателя К. По-скоро, индивидуалните способности трябва да бъдат описвани с термините на профила на нивото на развитие на първичните умствени способности, които се проявяват независимо една от друга и отговарят за строго определена група интелектуални операции. Затова теорията на Търстоун получава наименованието многофакторна (мултифакторна) теория за интелекта. Идеите на Търстоун за множествеността на интелектуалните способности намират широко отражение в тестологическите изследвания. Ярък пример за такъв подход е структурният модел за интелекта на Гилфорд.
Гилфорд разширява понятието факторен анализ на интелекта, използван от Търстоун, като добавя в него логически анализ на факторите, участващи в умствените функции. В неговата система се предлага даже още по-сложна мозайка от компоненти на интелекта. Всички умствени способности в нея са представени във видна триизмерна мрежа, която първоначално съдържа 120 фактора, а след това била разширена до 150. В тази мрежа на една ос са разположени действия, изискващи се за изпълнението на такива операции, като дивергентно и конвергентно мислене, памети познание (мислене по втората ос вървят такива продукти на мисловните операции, като връзки, системи, преобразования и следствия а на третата ос се намира конкретното съдържание на задачите - образни (фигурални, семантични, символични или поведенчески.
Гилфорд стои на позициите на принципното отричане на реалността за общ фактор на интелекта. Но ако бъдем теоретически последователни, то следва да отбележим, че съгласно Гилфорд, за определяне нивото на интелектуалното развитие на конкретен човек в цялата пълнота на неговите способности е необходимо да се използват най-малко 120 теста. От своя страна Майли, опитвайки се да съотнесе идеите и методите на тесто-логическото изследване с теоретическите позиции на гещалт-психологията отделя и интерпретира четири фактора на интелекта сложност (способност да се диференцират и свързват елементите на образа на ситуацията пластичност (способност бързо и гъвкаво да се преустройва образа глобалност способност от непълен набор елементи да се построи цялостен осмислен образ бързина (способност към бързо пораждане на множество разнообразни идеи относно изходната ситуация. Идеята за съществуването на множество самостоятелни интелектуални способности намира своеобразна реализация и вън от рамките на гестологията. Така например Гарднър описва няколко независими типа интелект лингвистичен, музикален. логико-математически. пространствен, телесно-кинестетичен. междуличностен, вътреличностен. Приблизително насъщите позиции стои и когнитивният психолога не тесто-лог) Р Солсо, който счита, че "интелектът е способност да се придобиват, възпроизвеждат и използват знанията за разбиране на конкретни и абстрактни понятия и отношения между обектите и идеите и използването на знанията по осмислен способ" Според него интелектът се изразява в
- Способност за класифициране на образите. Всички хора с нормален интелект са способни да разделят неидентичните стимули на класове. Тази способност е фундаментална за мисленето и речта езика, доколкото думите въобще означават категория на информацията. Например телефон означава широк клас обекти, използвани за електронна връзка между хората.
- Способност към адаптивно изменение на поведението - към научаване, те. колкото е по- добра адаптацията към обкръжаващата действителност, толкова е по-висок интелектът на човека.

107
- Способност към дедуктивно мислене, теза извеждане на логически умозаключения от наличната информация.
- Способност към индуктивно мислене - към обобщения. Способността към индуктивно мислене предполага, че човек излиза вън от пределите на дадената информация. Това изисква от разсъждаващия умение да извежда от конкретни примери съответни принципи и правила.
- Способност да се разработват и използват концептуални модели. Това означава, че у човека се създават някои представи за същността на света (реалността, затова как е устроен той под формата на определен модел, който личността използва за разбиране и интерпретиране на събитията. От това, което знаем за света, много от него никога не сме наблюдавали непосредствено, но правим нужните изводи на основата на нашия минал опит с други сходни обекти и събития.
- Способност за разбиране. Изразява се във възможността наличността да вижда правилно отношенията между обектите ида оценява тези отношения за решаването на дадената задача. Оценката на разбирането - това е един от най-неуловимите проблеми при изучаването на интелекта. Както може да се види, във всички тестологически и нетестологически теории за интелекта във различни видове варира представата за така наречените фактори на интелекта в диапазона от 2 до 120. И тук остава открит въпросът дали дадените фактори са реални интелектуални образования от типа на първичните умствени способности или всичко това е само форма за класификация на използваните тестови задачи. Видимо, именно остротата на положението в тестологическите теории за интелекта е довела
Джейсън, идеолог на тестологията и горещ привърженик на използването на интелектуални тестове, към следното песимистично твърдение. безсмислено е да се обсъжда въпросна който няма отговор - въпросът затова, какво в действителност представлява от само себе си интелекта.
2. Експериментално-психологически теории за интелекта
Експериментално-психологическите теории за интелекта са ориентирани (за разлика от тестологическите) към разкриването и определяне механизмите на интелектуалната дейност. В рамките на това направление са известни няколко основни подхода, за всеки от които е характерна определена концептуална линия в разбирането на природата на интелекта
1. Феноменологичен подход - интелектът като особена форма на съдържание на съзнанието
2. Генетичен подход - интелектът като следствие от усложняващата се адаптация към изискванията на обкръжаващата среда в естествените условия на взаимодействието на човека с външния свят
3. Социокултурен подход - интелектът като резултат от процеса на социализация, а също от влиянието на културата като цяло
4. Процесуално-дейностен подход - интелектът като особена форма на човешката дейност
5. Образователен подход - интелектът като резултат от целенасоченото обучение
6. Информационен подход - интелектът като съвкупност от елементарни процеси на преработка на информацията
7. Регулационен подход - интелектът като фактор за саморегулация на психическата активност на човека
8. Онтологичен подход - интелектът като форма на организация на индивидуалния ментален опит.
Феноменологичен подход Според привържениците на феноменологиния подход интелектът представлява особена форма на съзнанието и намира израз в съвкупността от знания на човека. Главното различие между хората с различно ниво на интелект е свързано с това, чете притежават в различна степен организирана система от знания. Счита сече дефицитът в организацията на знанията е един от източниците за умствената изостаналости обратното, добре структурираната база знания е основната отличителна чертана детската надарености на високите интелектуални постижения в професионалната дейност при възрастните. Особеността на базата знания на субекта се характеризират с такова негово психическо качество като компетентност, което се явява, по мнението на представителите на този подход, в качеството сина критерий за оценка развитието на индивидуалния интелект. Високото ниво на компетентност предполага високо ниво на разбиране на проблемите в някаква реална предметна област (например като математика, шахмат и т. н, опитност при изпълнение на сложни действия и ефективност на съжденията. При това се утвърждава, че компетентността по отношение на реалните

108
професионални проблеми не е свързана с 1<3. Във феноменологичният подход се признава особената роля на семантичната памет в интелектуалната дейност.
Генетичен подход
В рамките на генетичният подход съществуват две теории: а)Етологична теория за интелекта на Чарлзуорт, и б)Операционна теория за интелекта на Пиаже.
Етологическа теория. Според тази теория интелектът е способ на адаптация на живото същество към изискванията на действителността, сформирал се в процеса на еволюцията. Счита се, че за разбиране на адаптационните функции на интелекта, е целесъобразно да се разграничат понятието интелект, включващо наличните знания и когнитивните операции, и понятието интелектуално поведе-ние, включващо средствата за приспособяване към проблемни (нови, трудни) ситуации и процеси, които организират и контролират поведението.
Етологическата теория за интелекта утвърждава, че дълбочинните механизми на това свойство на психиката, което се нарича интелект, се коренят във вродените свойства на нервната система.
Операционна теория. Съгласно Пиаже, интелектът това е най-съвършената форма на адаптация на организма към средата, представляваща от само себе си единство на процеса на асимилация (възпроизвеждане елементите на средата в психиката на субекта във вид на когнитивни схеми) и процеса на акомодация (изменение на тези когнитивни схеми в зависимост от изискванията на обективния свят). По такъв начин същността на интелекта се заключава във възможността да се осъществява гъвкаво и едновременно с това устойчиво приспособяване към физическата и социалната действителност, а неговото основно предназначение е структуриране
(организиране) взаимодействието на човека със средата.
Развитието на интелекта е стихиен, подчинен на свои особени закони процес на съзряване на операционните структури (схеми), израстващи от предметно-житейския опит на човека - от дете до възрастен.
Социокултурен подход
При социокултурния подход интелектът се разглежда като следствие от социализацията на личността, формираща се в различни социокултурни условия. В рамките на социокултурния подход на определянето на интелекта се извършват междукултурни изследвания, чиято задача се заключава в направата на сравнителен анализ на особеностите на интелектуалната дейност на представителите на различни култури. Счита се, че интелектът е продукт на влиянието на различните култури, и че не може да се даде едно обшо определение за неговата същност, защото критериите за оценка на интелектуалните възможности на човека, формулирани в рамките на една култура не могат да бъдат механически пренесени в друга култура. Например е безсмислено да се измерват интелектуалните възможности на представителите на народностите в Централна Африка с помощта на задачи- тестове, разработени за студентите от американските колежи, тъй като спецификата на културната среда се проявява в избирателната организация на способностите на хората.
Освен това обаче, според представителите на социокултурния подход, съществуването на културно обусловени свойства на интелекта не изключва наличието на някои универсални закони на устройството на човешкия разум.
Счита се също така, че влиянието на културната среда може да бъде като прогресивно, така и регресивно. Например човек, чийто интелект се е формирал в условията на градският живот в промишлено развито общество е по-способен логически да разсъждава, категориално да формулира нещата, да класифицира големи количества информация, но едновременно с това той е загубил остротата на възприятията си в предметно-практическите аспекти на живота. Т.е. нашите интелектуални възможности не само са породени от културният контекст, но и се ограничават от него (понякога - фатално, независимо от това дали дадената култура е развита или примитивна).
Процесуално-дейностен подход
Главна идея залегнала в процесуално-дейностния подход е тази, че механизмите на която е да е психическа дейност (в това число и интелектуалната) се образуват не преди началото на дейността, а именно в процеса на самата дейност.
Основите на тази теоретическа представа са заложени в работите на Рубинщ-тейн, който в рамките на формулата "външните влияния винаги се пречупват през вътрешните условия" отбелязва, че умствените (интелектуалните) способности -това са, от една страна, резултат от обучението, а от друга предпоставка за обучение.
Съответно решаването на въпроса за състава и структурата на умствените способности е продиктувано от представата за ролята на мисловния процес като вътрешно условие за

109
интелектуална дейност. Главен компонентна всяка умствена способност е свойственото зададения човек качество на мисловните процеси анализ, синтези обобщение (генерализация. Те. интелектът се изгражда в зависимост от това, как се формират, усъвършенстват и закрепват основните мисловни операции. С други думи казано, не може да се определи интелектът на човека единствено само по резултатите от неговата дейност, без да се разкрият процесите на мисленето, които водят до това. Образователен подход При този подход интелектът се разглежда като съвкупност от когнитиини навици, чието усвояване входа на обучението е необходимо условие за интелектуалното развитие. Например интелектуалната способност за обобщение предполага усвояването на четири основни когнитивни навика а)навик да се наименуват обектите, а също така и техните свойства б)навик да се осъществяват преходи от типа "дума - образ в)навик да се работи с различни класове думите. да се установяват родово - видови връзки г)навик за словесно асоцииране. В рамките на този подход Стаатс определя интелекта като система от функционални поведенчески навици, които са резултат от обучението. По негова мнение има достатъчни доказателства за някакъв общ механизъм на интелекта, в качеството на какъвто се явяват интелектуалните навици, релевантни на различни ситуации и изисквания. Интелектът, по такъв начин, се разбира като базов поведенчески репертоар, който се придобива за сметка на определени обучаващи процедури. А Фейестейн счита, че интелектът е динамичен процес на взаимодействие на човека със света, и затова критерий за оценка развитието на интелекта е мобилността (гъвкавостта, пластичността) на индивидуалното поведение. Източник на мобилността е опосредственият опит придобит в обучението. Освен това интелектът се свързва и със степента на обучаемост (способността за придобиване на нови знания. Показатели за обучаемостта са нивото на обобщеност на знанията, бързината на усвояването и широтата на използването им, темпът на предвижване в учебния процес. Съответно, ядро" на индивидуалният интелект са възможностите на човека към самостоятелно откриване на нови знания и прилагането им в нестандартни условия. Информационен подход Редица когнитивни психолози смятат, че факторният анализ на структурата на интелекта има определени недостатъци и предлагат той да се анализира и обяснява от позициите на информационния подход. Те считат, че ако обработката на информацията преминава през последователни етапи, на всеки от които се изпълняват уникални операции, то човешкия ум може да се разглежда като компонентна човешкия интелект, взаимодействащ с обработката на информацията. Всъщност, именно така си представят ума на човека психолозите, придържащи се към информационния подход в познанието. Информационният подход възниква във връзка с разработването на така наречения компютърен "интелект. Аналогията между човешкия и изкуствения интелект е неизбежна. Както и при изкуствения, така и при човешкия интелект информацията от външния свят се възприема или "влиза, тя се съхранява в паметта, подлага сена определено преобразуване, и след това се проявявана "изхода. По аналогичен начин се обработва информацията както от компютърните програми, така и от човешкия ум с неговите интелектуални функции. На основата на такова разбиране ЕСтенбърг разработва теория за интелекта, съгласно която интелектът може да се определи като някаква система от елементарни информационни процеси, които той нарича компоненти метакомпо-ненти, компоненти на придобиването, компоненти на задържането, компоненти на предаването и компоненти на използване информацията в дейността. Компонентите - това са етапите, през които трябва да премине човек за да реши възникналата задача. Като метакомпонентите - са знанията на човека затова как да реши задачата. Доколкото метакомпонентите съставляват основата за решаване на много концептуални задачи, Стенбърг счита, чете са свързани с общия интелект. Регулационен подход Съгласно този подход интелектът не е само механизъм за преработка на информацията, но и механизъм за регулиране на психическата активност. Интелектът е способност да се задържат импулсивните подбуди към активност или да се преустановява тяхната реализация до момента, до който изходната ситуация не бъде осмислена в контекста на най-приемлив за личността способна поведение.

110
Интелектуалното (разумното) поведение предполага а)възможност да се задържат подбудите на различните стадии на подготовка на поведенческият акт б)възможност да се мисли в различни направления, да се осъществява мислено избор сред множеството повече или по-малко подходящи варианти на адаптивно поведение в)възможност да се осмислят ситуацията и собствените подбуди на обобщено ниво на основата на включване на понятийното мислене.
Онтологичен подход В рамките на този подход цялата съвкупност от познавателни процеси, образуващи състава на интелекта се разглеждат като йерархия от равнопоставени когнитивни структури, които на основата на когнитивният синтез "отдолу нагоре" и отгорена долу" образуват единната структура на човешкия интелект. Счита сече централна роля в изграждането на интелекта играят понятийни-те структури. Тъй като понятийните структури (концепти), включвайки в себе си всички по-ниско стоящи нива на когнитивните структури (става въпрос за структурите на възприятията и т. н, изпъкват в качеството сина "форми на интегрална работа на интелекта, а сам концепта се явява "интелектуалнообразуваща интег-ративна единица. Привържениците на онтологичния подход смятат, че е необходимо да се преформулира въпросът за природата на интелекта. Трябва да се отговаряне на въпроса "Какво е интелектът" (със следващо изброяване на неговите свойства, а на въпроса "Какво представлява от само себе си интелектът като психически носител на свойства. И именно в качеството сина психически носител на свойства интелектът се разглежда като индивидуален ментален (умствен) опит. Определя се интелектът по неговото предназначение като обша познавателна способност, която се проявявана първо място, в това, как човек възприема, разбира и обяснява ставащото и. на второ място, в това, какви решения взема той и доколко ефективно действа в една или друга ситуация. По своя онтологичен статус интелектът е особена форма на организация на индивидуалния ментален опит във видна налични ментални структури, пораждано от тях ментално пространство на отражението и стоящи в рамките на това пространство ментални репрезентации наставащото случващото се.
Ментални структури - това са относително стабилни психически образования, които в условията на познавателния контактна субекта с действителността осигуряват възможността за постъпване на информация за предстоящите събития и нейното преобразуване, управление на процесите на преработка на информацията и на избирателността на интелектуалното отразяване.
Ментално пространство - това е субективният диапазон на отражение, в рамките на който са възможни различен род ментални премествания. Ментално-то пространство представлява от само себе си динамичната форма на менталния опит.
Ментална репрезентация - това е актуалният умствен образна едно или друго конкретно събитие, те. субективната форма навиждане наставащото. От изложеното дотук (макари в доста ограничен вид) е видно, че в рамките на тестологическите и експериментално-психологическите направления на изследване на интелекта е натрупан голям фактически материално няма едно единно, общоприето становище за неговата същност. Не може да не се забележи, че тези направления и свързаните с тях подходи в много случаи се допълват един други взаимновлияят. Например привържениците на образователния подход, отбелязвайки ролята на обучението в развитието на интелекта, по определен начин извеждат напреден плана и проблема за културните фактори на интелектуалното развитие. Всичко това предполага, че,може би, в бъдеще психологическите изследвания ще позволят да се съкрати количеството теории за интелекта на основата на тяхната интеграция.
3. Творческа дейност На основата на интелекта функционира и творческата дейност (творчеството) на човека. Разумно е да се предполага, чеда твори е способен всеки човек, но степента на творческата дейност на хората се разпростира в твърде широки граници. Едни са резултатите от творческата дейност на известен учен - например Нютон, и съвсем други на една домакиня, която твори кулинарни произведения. Затова ние тук най-вече ще се спрем на определянето на творчеството като когнитивна дейност, която води към ново или необичайно виждане на даден проблем или ситуация. Нужно е да се отбележи, че по мнението на ЕСолсо в последните 20 години не е възникнала нито една крупна теория за творчеството, която да обединява разсеяните и понякога

111
конфликтуващи изследвания върху творческата дейност. Липсата на обща теория сочи както за трудността на тази тема, така и за недостатъчното внимание към нея отстрана на научната общественост. И все пак този проблем е широко заявен като важна частна всекидневния животи образованието. Творческата дейност е висше ниво на познанието. То не може да се осъществи без предварително натрупани знания. Да се открие нещо ново е възможно само тогава, когато са овладени вече всички достигнати знания вдадена област. Изследванията показват, че съществуват общи принципи и етапи на творчеството, независимо от вида дейност. Заедно с това не се изключват закономерности и етапи, характерни за творчеството впределите на конкретното съдържание на дадената дейност. Етапите на творческия процес, обобщено изразено, може да се представят последният начин
• Първи етап - подготовка зараждане на идеята, формулиране на задачата и първи опити за нейното решаване
• Втори етап - инкубация концентрация на знанията, които пряко или косвено се отнасят към дадения проблем, придобиване на нови знания отвличане от задачата и превключване на друг предметна дейност
• Трети етап - просветление съзнателна работа над материала, анализи синтез, преценка на вариантите, интуитивно проникване в същността на задачата и озарение (инсайт);
• Четвърти етап - проверка изпитване и/или реализация на решението. Тези етапи са характерни за всеки вид творческа дейности най-вече за научното творчество. То е насочено към откриване на неизвестни явления и тяхното обясняване, разкриване на техните връзки и отношения, към изучаването на още неизучени процесии главно разкриване на причините, които ги пораждат. То предполага установяване на логическата верига от пораждащи и породени процесии явления, събития, факти. Затова главната роля в творческия процес играе мисленето. Като се опирана фактите, личността чрез процеса на мислене анализира, синтезира, сравнява, обобщава и по такъв начин отрича или намира причинноследствената връзка. Когато липсват достатъчно факти или те противоречат на общоприетото логическо построение на материала, изследователите прибягват до въображението. По такъв начин те създават във въображението си недостигащото звено във вече доказаната верига от факти и положения. В някои случаи, посочената етапност на творческия процес може да бъде нарушена дотолкова, доколкото съществува творчество в областта на теорията и творчество с опора в практиката. Например изследванията в областта на теоретическата и експерименталната физика. В първия случай творческият процес се изразява в правене на разчети, а във втория в провеждането на опити, експерименти, тяхното повторение и/или изменение. Но и в двата случая целта е една - откриване на нови връзки и закономерност. Какви черти характеризират творческата дейност Преди всичко това е проявата на постоянна познавателна активност наличността. Умението бързо да се определи ценността на едни или други единици информация е особено важно. Действително, усложни се обекта на познанието, непрекъснато нараства обема информация, постъпваща към човека. В тези обстоятелства е важно да се отделят от потока информация жизненоважните нейни компоненти, правилно да се оцени тяхното значение, да се отчитат те при вземане на решението. Високата избирателност не изключва конкретност в познанието наличността, защото дейността й синтезира в себе си както познавателни, така и възпитателни аспекти. В организаторската работа отчитането на дреболиите нерядко определя нейния успех. Затова, съчетаването на избирателността и широтата на познанието позволява да се обхванат както водещите тенденции в обстановката, така и развитието на нещата във всичките им подробности. Творческата дейност наличността предполага успешно съчетаване на бързината и дълбочината на познанието. Бързината при оценка на явленията от действителността се определя от способността да се минава от самото явление към неговата същност, от умението да се използва минимума знания за получаване на нови такива, от умелото използване на всички методи и форми на сетивното и абстрактно-логическото познание. Важно условие за успешна творческа дейност на човека е създаването на определена емоционална нагласа, осигуряваща повишено качество на познанието в сложни ситуации. Критичността на познавателната дейност е също необходимо условие за правилно оценяване и преработване наминалия опит, без което е немислим творческия процес. Критичния подход към

112
получаваната информация, всестранната проверка на различните варианти за решение лежат в основата на успешната работа наличността. Като характерна чертана творчеството може да се посочи неговата "парадоксалност. Парадоксалността намира израз най-вече в използването в творческия процес на така нареченото "странично" (креативно) мислене. Идеята за неговата същност се счита, че принадлежи на английския учен Едуард Де Боно. Разграничават се два основни типа мислене вертикално и странично. Вертикалното" мислене е традиционното логическо мислене, чиито образци сме наследили от древността. Честото е най-краткият път към целта и наподобява строежа на една кула от правилното поставяне на всеки камък зависи стабилността на следващия и оттам на цялата постройка. Основната характеристика на вертикалното мислене е непрекъснатостта, те. зависимостта на всеки етапна мисленето от предшестващия. Затова вертикалното мислене се гради върху оценъчната система "Да - Неправилно- неправилно, прилагана на всяка стъпка. За много хора това е единственият начин на мислене. Но не всяка задача има логическо решение и, освен това, за логическият подход границите на решаването на проблема се определят от наличните научни знания. Хипотезата издигната с отчитане на тези знания направлява пътя на решаването на задачата иго удържа впределите на определени граници. Обаче взетите решения могат да бъдат въображаеми, а истинското решение да лежи извън тях. Например в известната история с италианският изобретател Маркони логическото заключение на експертите за невъзможността за предаване на радиовълните през океана е било правилно от гледна точка на известните до този момент факти (за праволинейното разпространение на радиовълните и за кълбовидната форма на Земята. Маркони обаче пренебрегва мнението на експертите и успешно осъществява радиопредаване през океана. Ако той би правил само логически безпогрешни стъпки, то въобще би се отказал от опитите си, тъй като тогава още не знаели за отражателната способност на йоносферата. Желанието да бъдем прави на всяка стъпка, да правим само логически оправдани движения поставя една от бариерите пред творчеството. Творческата дейност изисква проява най-вече на така нареченото "странично мислене, което се гради върху коренно различни принципи. Метафорично страничното мислене може да се опише чрез следният израз "Вместо да копае една и съща дупка по-надълбоко, страничното мислене копае дупки на различни места. Целта на това мислене е да се отиде встрани от модела, който стои пред нас. С други думи страничното мислене не развива модела, а го преструктурира. То допуска да действаме по всевъзможни начини, докато стигнем до промяна. Като пример за странично мислене може да се посочи приказката за дъщерята на един търговец, която спасила себе си от брак със стар лихвар, а баща си от затвор. Лихварят, на който бащата на девойката дължал пари, трябвало да постави в една торба 2 камъчета - бяло и черно. Ако девойката извади бялото - тя е свободна, а баща й спасен, ако извади черното - бащата отива в затвора, а тя се омъжва за лихваря. Когато лихваря слага камъчетата в торбата, тя с ужас забелязва, че той слага две черни камъчета. Трябвало да тегли. Тя бързо бръкнала в торбата, извадила едно камъче и без да го погледне или покаже, го хвърлила надалеч. След това успокоила присъстващите, че ще се разбере какво камъче е изтеглила, ако видят какво е останало в торбата. В торбата естествено е останало черно камъче. Изводът е бил, че тя е изтеглила бяло. Девойката и баща й били спасени. Така че страничното мислене предполага качествено различен начин на използване на наличната информация. При вертикалното мислене това става конструктивно (като принос за развиване на дадената структура, при страничното мислене това става провакационно - целта е да се предизвика преструктуриране. Казаното означава, че едно на пръв поглед маловажно отиване встрани от модела потенциално съдържа възможност да се излезе на нов път - те. да се достигне до ново по-оригинално и по-добро решение. А това от своя страна изисква използването на интуицията. Способността за интуитивни находки и решения е признак за достатъчно висока интелектуална и творческа зрялост наличността. Интуицията обикновено се разглежда като специфичен метод на познание, при който възниква илюзия за пряко намиране на търсения извод или изход отдадено положение. По мнението на
ЕДекарт с помощта на интуицията човек разкрива истината за нещата по пътя на прякото й виждане

113
без използване на логически определения и доказателства като междинно звено на познанието. Понастоящем е широкоразпространено разбирането, че прехода (скока) от една логическа система към друга входа на разсъжденията е възможен само с помощта на интуицията. Нееднократно пред изследователите на дадения проблем е възниквал въпросът Кое е по- значимо за намиране на интуитивно решение - логическият или сетивният компонент Изказват се различни мнения Например Ж.Адамар на основата на анализа на голямо число от самонаблюдения направени от известни учени върху своята работа стига до обоснованото заключение, че чисто логически открития не съществуват, но, изпадайки в другата крайност твърди, че откритието винаги ставана подсъзнателно ниво, като някакво "избухване" (появяване) на идеи след предварителна съзнателна работа и че думите съвсем не участват в процеса на творчеството. Близка позиция подадения въпрос заема Ж.Пиаже. Той разглежда интуицията като образно предметно мислене, характеризиращо преди всичко стадия на дологическото развитие на интелекта, считайки, че с възрастта ролята на интуицията в известна степен се намалява и тя отстъпва мястото сина по-социален тип мислене - логическото. Други изследователи предполагат, че в процеса на творчеството логическите и сетивните компоненти се допълват един друг. Например А.Маслоу смята за задължителни две фази в процеса на творчеството. От негова гледна точка първата се характеризира с импровизация и вдъхновение. При това "творческата личност в състояние на вдъхновение като чели загубва миналото и бъдещето и живее само с настоящия момент, тя е напълно потопена вдадения предмет, очарована и е натоварена с настоящото, с текущата ситуация, със ставащото тук и сега, с предмета на своите действия. Втората фаза - това е разработка или логическо развитие на идеите, възникнали на първата фаза. Според Пуанкаре интуицията е също двукомпонентен процес. По негово мнение, посредством логиката се доказва, а посредством интуицията се изобретявате. вижда се нещо ново в обкръжаващия свят. Той пише "Логиката ни казва, че на някакъв си път ние, навярно, не ще срещнем препятствия, но тя не ни казва, кой е пътят, който води към целта. Затова трябва отдалеч да се вижда целта, а способността, учаща да се вижда тя е интуицията. Действително, трудно можем да си представим творчески процес без предварително поставяне на неговата цел. В качеството на основни особености на интуитивното решение обикновено се отбелязват особената чувствителност на образа, неосъзнатостта на способите за получаване на резултата, голямата значимост на пространствено-времевите компоненти, целостта на възприятието. Много изследователи отбелязват, че външните прояви на интуицията (характеризиращи се с възникване изведнъж на резултата и с неговата цялостност) субективно се възприемат като скок от ситуацията, в която не е имало решение, в ситуация, когато има готово, цялостно решение. Трябва да се подчертае, че обикновено не се осъзнават някакви подготвителни и междинни етапи на този процес. Руските психолози А.СКармин и Е.П.Хайкин подразделят интуицията надве форми концептуална и ейдитическа. Концептуалната формира нови понятия на основата на наличните от по-рано нагледни образи, а ейдитическата строи новите нагледни образи на основата на наличните от по-рано понятия. Отказаното дотук е видно, че едно единно мнение по въпроса за същността на интуицията няма и това е напълно разбираемо, защото самото явление е твърде сложно, а също така е различен подходът на изследователите при обяснението му. Но може да се направи извод, че ако решението на някаква задача идва при човека интуитивно - неочаквано, спонтанно - и той не може да осъзнае, как сее получилото това ще предизвика у него удивление, ще му се стори то съвършено непостижимо и непонятно, независимо от това, предшествали лиса този акт мъчителни и продължителни търсения или решението сее получило изведнъж и без особен труд. Усещането за непостижимост на даден резултат поражда у много хора убеденост в невъзможността съзнателно да се научат на интуитивни способи за решаване на задачите. А за всеки човек би било полезно да владее тези способи за познание, тъй като теса необходими във много професии и просто в жизнените ситуации. И доколкото творческите компоненти присъстват почти във всички професии, важността на развитието на интуицията става очевидна. Творческата дейност се заключаване в свеждането на новите задачи към известните способи за тяхното решаване, а изисква умение да се види задачата като цяло, да се подложат на критичен анализ всички известни методи за разрешаването й. Човек е длъжен да види ограничеността,

114
схематичността на стария метод на разглеждане на проблема ида съумее да излезе извън рамките на привичните, одобряване от логиката и здравия смисъл представи. Именно такъв нов, цялостен поглед върху проблема се постига за сметка на интуицията. В живота на всеки човек са необходими интуитивни решения, особено в обстановка на дефицит от време и информация, при търсене на нови подходи към стари проблеми и за адекватно взаимодействие с другите хора. А също така е важно да се отчита и това, че поведението на хора способни към интуитивни решения е трудно да се предскаже и затова те трудно могат да бъдат манипулирани от другите. И. обратно, тези, които не притежават развита интуиция към нещата се оказват в неизгодно положение, тях много лесно ги манипулират, доколкото поведението им се насочва от по много вероятен и затова лесно предсказуем път. Способността за намирането на интуитивни решения може да се развива у човека. Някои от способите затова се заключават в следното Следва да се опитваме да преместим вниманието си от централните вдаденият момент детайли и особености на задачата към задачата като цяло, да направим опит да видим общите отношения, пропорции, композиция ида осъществим емоционална оценка на данните. Подобен тренинг се реализира чрез концентрация на вниманието не върху съдържателните, а върху естетическите критерии като форма за скоростна цялостна оценка красиво ли е, хармонично ли е, приятно ли ще бъде, ако ние подходим към това от тази страна и изберем еди кое си решение Интуитивни хипотези най-често формулират тези учени, които умеят да възприемат областта на своите изследвания като цяло ида почувстват в нея определен реди хармонична структура. Известно е например, че Айнщайн е повярвал в своята обща теория за относителността затова, защото почувствал нейната вътрешна стройности хармоничност. Когато човек съсредоточено се вглежда само в определено място, където се очакват изменения, той най-вероятно няма да види все още смътните, но доста важни преобразования, ставащи вън от полето на неговото внимание. Ако очите и ушите са фокусирани върху една частна обекта (проблема, то трудно ще се оцени взаимоотношението на тази част с обкръжаващото. Затова и се казва, че за активизация на интуитивното решение човек трябва да стимулира периферното латералното) мислене, те. да развива у себе си операцията на изместването (по Фройд. Изместването - от центъра към периферията - това е подсъзнателен механизъм на представяне намислите за значими събития и обект посредством второстепенни емоционално несъществени детайли, разкриващи скрито, но личностно значимо за човека съдържание на тези събития. Неговото правилно използване е свързано с някаква отстраненост - не бива много близко да се подхожда към която ида било част, за да не се загуби представата за положението вътре в цялото. Именно периферното (латерално) възприятие и мислене способстват завиждане на това, което не е очаквано, не е планирано, което е било невъзможно да бъде предвидено. Латералното мислене позволява да се намери нов поглед към проблема или да се скочи наново ниво в неговото разбиране, като временно се пренебрегват логическите противоречия. След това може да се направи опит да построи логически последователен мост от изходните данни към този нов подход. Итака стъпка след стъпка се стига до интуитивното решение. За продуктивна актуализация на интуицията е полезно не само да се възприема проблемът като цяло, но ида се оперира с него като монолитен обект. Вместо преглеждане на проблема по части следва да се пробва той да се измени, трансформира целият веднага. Полезно е също да се откажем от строгата, еднозначна формулировка на задачата на първоначаланите етапи на работата ида използваме по-малко твърди решения. Всяко описание изменя, деформира задачата, доколкото то зависи от познати термини. С какво е по-добро неопределеното нееднозначно описание С това, че то провокира пораждането на метафори, символи и с това, че способства за възникването на нов поглед върху проблема и виждане на аналогии. На първоначалните етапи на решаването на задачата е полезно да се изясни не толкова това, което е желателно да се получи, колкото личната значимост на очаквания резултат. Повишаването на емоционалната въвлеченост създава оптимални условия за символическа трансформация и с това за следващо търсене в паметта на конкретно решение. Даването най-напред на емоционални оценки и общо отношение към обектите ясно се вижда от следният експеримент. На опитни преподаватели предложили да направят всестранна характеристика на студент по предоставени на тяхно разположение лично дело,включващо анкета, автобиография, фотография и образец от негова писмена работа. Те трябвало да направят анализ на материалите отличното дело

115
по определена, обща за всички схема. Всичките 400 преподаватели работили само с едно и също дело. Същността на експеримента се състояла в това, че на половината отличните дела е залепена снимка на симпатичен, сериозен и замислен млад човека на другата половина е била залепена снимка на непривлекателен по външни белези млад човек. Оказало сече независимо, чеса разполагали с маса обективни данни, голямото болшинство от преподавателите са се ориентирали само по снимката. Резултатите били такива малка част дали неутрално заключение, останалите се разделили надве половини в точно съответствие с предложената фотография. Като обобщение може да се посочи, че логиката гарантира достоверността и служи като оръдие за доказателство, а интуицията е оръдие на изобретателността. Интуитивният и осъзнатият процеси на изборна решение тясно се преплитат и представляват от само себе си последователност от логически и подсъзнателни етапи в творческата дейност на хората.

Изтегляне 0.99 Mb.

Сподели с приятели: