МИСЛЕНЕ - ЛОГИКА НА МИСЛОВНИЯ ПРОЦЕС

71
свидетелства, че изходната ситуация е дадена в представите наличността неадекватно, в случаен аспект, с несъществени връзки и отношения. И за да може в резултатна мисловния процес да се реши задачата, е нужно да се осъществи адекватно познание. Такова адекватно познание на обекта и разрешаване настоящите пред нея задачи личността реализира посредством използването на многообразни операции, съставляващи различни взаимно свързани и преминаващи една в друга страни на мисловния процес. Такива мисловни операции са анализ, синтез, сравняване, обобщаване, класификация, систематизация, абстракция, конкретизация. Всички тези операции са различни страни на основната същност на мисленето - опосредственото познание на света, те. разкриване на все по-съществени обективни връзки и отношения между нещата. Това познание се осъществява под формата на понятия, съждения и умозаключения. Те в своята същност изразяват и самата ЛОГИКА на мисловния процес.
1. Форми на мисловния процес Понятие. Първоначално термина "понятие" сее определял като "мисловни образи, идеи или процеси. Обикновено това сее разкривало, чрез интроспекция - експериментален метод, широко приет първоначално в качеството сина основен в психологията. С упадъка на интроспекцията като методи с възникването на бихейвиоризма (особено в американската психология) не само стават революционни методологически изменения, но съответно революционно се изменят възгледите за природата на когнитивните явления и като следствие от това сее изменило и определението за "понятие. Понятието може да се определи като съвкупност от определени съществени признаци и правила, свързващи тези признаци. То представлява репрезентация (представяне, отражение) в съзнанието наличността на най-общите, най-съществени признаци на обектите и явленията от действителността. Признаците - това са характеристиките на някой обект или явление, които се отнасят също и задруги обекти и явления. Например признака подвижност на автомобила притежава го мериедеса, запорожеца и т, н, подвижност имат и други обекти - влак, птици, министри и т. н. От позициите на информационния подход някоя характеристика се избира в качеството сина признак на обекта или явлението субективно. Така например могат да се изобразят автомобилите, влаковете, птиците, хората и т. н, като нямащи признака подвижности затова определението съществени признаци на предмета и явлението зависи от обстоятелствата и опитана конкретния човек. Признаците могат да се различават, както на количествена, така и на качествена основа. Подвижността - това е качествена черта, която може да се измери и количествено. Например един човек в инвалидна количка притежава подвижност - това е качествено твърдение, но нея притежава в същата степен, както един нормален и здрав човек. Представлявайки общото, същественото, закономерното в предметите и явленията от действителността, понятията представляват най-високото стъпало в опознаването на света. Тяхното формиране е една от най-важните когнитивни функции на човека. Понятието се означава с дума, която е неговата сетивна, материална обвивка. Да се мисли с понятия, това означава да се мисли с думи. Същевременно всяко понятие е неизбежно свързано със сетивния опит, като негов първоизточник. В сетивното познание човек се запознава със самите обекти от действителността, които после се обобщават чрез дадено понятие. Следователно понятията, във физиологичен аспект погледнато, са продукт от неразделното взаимодействие между първата и втората сигнални системи. Понятията се формират в процеса на историческото развитие на човешкото общество. А вече готовите, изработени от обществото понятия се усвояват от личността в процеса на онтогенетическото й развитие. В първият случай, понятията се образуват успоредно с натрупването на обществения опит, в резултатна неговото обобщаване. В дейността си хората се натъкват на нови за тях свойства на нещата, разкриват същественото, закономерното в тях. Върху тази основа се образуват понятия и се уточнява съдържанието на по-рано създадените такива, като съдържанието на понятията в редица случаи значително се променя, в сравнение с първоначалния му вид. Причина затова е историческото развитие на познавателния опитна обществото. За разлика от формирането на понятията, което се извършва в процеса на историческото развитие на човечеството, тяхното усвояване, ставащо входа на индивидуалното развитие наличността представлява овладяване от нея на натрупания готов познавателен опитна хората. С понятията човек се запознава чрез околните хора, които общуват с него посредством езика, в който са затвърдени резултатите от познавателната дейност на обществото. Езикът е главното средство, с което се предават натрупаните от човечеството знания. Използването на това средство, съвсем не изключва обаче, необходимостта в процеса на усвояване на понятията човек да се опирана данните на собственото си сетивно познание. Да се овладее понятието не значи да се усвоят само общите, словесно обозначени признаци на предметите и явленията. Такова усвояване на понятието би било чисто формално, вербално. Личността би познавала само общото, изразено в думата, а не би познавала единичното, конкретното, онова което се разкрива при непосредственото сетивно познание и върху което се опира познанието изобщо. Такова усвояване на понятията, като форма на мисленето, би било безполезно за процеса на познание наличността, тъй като конкретното понятие не може да се прилагана практика, ако не се знае как се преминава от мисленето към непосредственото възприемане, от общото към частното. За да се усвои действително понятието, трябва да се познава и онова частно и конкретно, което то обобщавате. човек да има представа за него. Например не трябва да се смята, че даден човек владее понятието автомобил, ако не са му познати различни видове автомобили в тяхното многообразие и ако той няма нагледни образи за такива обекти. Разбира се, не бива да се свежда понятието да представата, но същевременно не бива ида се откъсва от нея. Те не са тъждествени, но между тях съществува единство. Понятието и представата са взаимно свързани и взаимно се проникват едно в друго, като явление и същност, общо и единично в самата действителност. В реалният процес на мислене представата и понятието се намират в определено единство. Нагледният образ-представа в процеса на мисленето обикновено все повече се схематизира и обобщава. Тази схематизация не се свежда само до обединяване на представените признаци, до простата загуба на някои черти - тя обикновено се превръща в своеобразна реконструкция на нагледния образ, в резултатна което в самия образ излизат напреден план тези нагледни черти на обекта, които обективно са най-характерни и практически съществени за него. Несъществените черти, образно казано, се "свиват" и отстъпват на заден план. В резултатна тази обработка и преобразуване, на която неизбежно се подлага образното съдържание на представите, които са включени в мисловния процес, се образува цяла степенчата йерархия от все по-обобщени и схематизирани представи, възпроизвеждащи от една страна възприятията в тяхната индивидуална идентичност, а от друга - преминаващи в понятия. По такъв начин, самата представа има тенденция към понятието, към това, щото в единичното да представи общото, в явлението - същността, в образа - понятието. Изпълнявайки в мисловната дейност наличността тази двойна функция, представите вътрешно се съчетават с понятията. Но независимо от това понятието си остава съществен, качествено отличаващо се от представата психическо явление. Основната разлика между тях се заключава в крайна сметка в това, че представата е образ, възникващ в индивидуалното съзнание, а понятието - опосредовано от думата явление, продукт на историческото развитие. Съждение. Съждението е основна форма на осъществяване на мисловния процес. То може да се определи като изказване на нещо за нещо, потвърждаване или отричане на някакви връзки и отношения между обектите, между едни или други техни признаци. Да се мисли - това преди всичко означава да се съди. Всеки мисловен процес намира израз в определени съждения. Съждението отразява в специфична форма степента на човешкото познание за обективната реалност с нейните свойства, връзки, отношения. (Отношението на съждението към неговия предмет, те. истинността на съждението е проблемна логиката като наука. В психологически план анализирано, съждението е някакво умствено действие наличността, която изхожда от определени цели и мотиви, подбуждащия до го изкаже или приеме. То е резултата от мисловната дейност, който води към установяване на определено отношение намислещия субект към обекта на неговата мисъл. Съждението има в своята основа определен социален аспект. Социалният аспект на съждението в значителна степен обуславя неговата структура - така например, по-голямата или по-малката му сложност е обусловена и от отношението на човека към чуждите мисли. Съжденията първоначално се формират в действията. Всяко действие, доколкото то носи избирателен характер, доколкото то нещо приема и утвърждава, и нещо отстранява, отхвърля е по- същество практическо съждение - това е съждение действие или съждение в действие.

73
Съждението на реалната личност рядко представлява от само себе си само интелектуален акт в такъв "чист" вид, в който се разглежда от логиката. Изразявайки отношение наличността към обекта и другите хора, съждението обикновено в по-голяма или по-малка степен е емоционално наситено. В съждението се проявява личността, с нейните особености (качества и свойства, с нейното отношение към ставащото, опознаваното. Съждението заедно с това е и волеви акт, доколкото личността чрез него нещо утвърждава или отрича, а това е свързано с преодоляване на някакви (макари елементарни) трудности от вътрешен или външен характер, с изразяване на практическо отношение. Включеното в съждението положение обективно погледнато може да бъде истина или неистина. Но субективно, като изказване наличността, то притежава за нея, изразена в една или друга степен,определена достоверност. То в чисто психологически план погледнато е истина или лъжа, в зависимост от това, адекватно или неадекватно изразява убеждението на човека в истинността или неистинността наедно или друго положението е истинно или неистинно в зависимост от това, адекватно ли отразява своя обект. Всяко съждение има претенциите за истинност. Но нито едно съждение не е само по себе си безусловна истина. Затова възниква необходимост от проверка и критика, от работа на мисленето над съждението. Разсъждението - това е и работа на мисълта над съждението, насочена за установяване и проверка на истинността. Съждението е и изходени краен пункт от разсъждението. Разсъждението е обосновано, когато, изхождайки от съждението, то разкрива предпоставките, които обуславят неговата истинности по такъв начин го обуславят. До съждение се достига както непосредствено, когато чрез тях се констатира онова, което се възприема, така и опосредствено - чрез умозаключения. Умозаключение (силогизъм. Умозаключението е извличане наедно ново съждение от други две или повече съждения. То представлява от само себе си обикновено повече или по-малко сложен акт на мисловна дейност, включващ редица операции, подчинени на единна цел. В умозаключението особено ярко се вижда опосредствения характерна мисленето. Чрез умозаключението на основата на наличното знание се идва до нови знания, но вече опосредствено, без прякото участие на непосредствения сетивен опит. От това, което има място в определено положение, аз мога да изведа ново положение - обективно знание, което в изходното положение не е дадено. В това се крие основната ценностна умозаключението. Умозаключенията биват - индуктивни и дедуктивни, както и умозаключения по аналогия. Индуктивно се нарича това умозаключение, при което в резултатна наблюдения над някои частни случаи се прави общо заключение, разпространено върху всички случаи, в това число и върху ненаблюдаваните. Дедуктивно е умозаключението, при което от предварително известни общи положения се прави извод за определени частни случаи. Двата вида умозаключения са тясно свързани помежду си. Правилността на индукцията зависи разбира се от характера на повтарянето на дадена връзка между предметите и явленията, наблюдавани в опита. Честото повтаряне на дадена връзка дава основание да се предположи, че тя има закономерен характер. Но простото повтаряне на връзката между нещата обаче още не е достатъчно условие, за да се смята такова предположение за достоверно. Например 1. Всички, които ходят нацърква са религиозни.
2. Всички политици ходят нацърква. Следователно всички политици са религиозни. Дори многократно наблюдавана връзка може да се окаже случайна и обратно, дори еднократно наблюдение може да доведе до правилно обобщение. Така че достоверността на индуктивното умозаключение не се гарантира просто отброя на случаите, от които е изведено общото положение и дори не от разнообразието им. Необходимо е изводът да се обоснове чрез по- общи положения, те. по-общи закономерности, разкриващи закономерния характерна дадено заключение, а това може да бъде постигнато само по дедуктивен път. Индукцията следователно се проверява чрез дедукцията. Например 1. Всички хора са смъртни.
2. Сократ е човек. Следователно Сократ е смъртен. Следователно, изводът, получен чрез умозаключение е достоверен, само ако отделните съждения са също верни. В противен случай изводът е нелогичен. От друга страна, за да се направи някой дедуктивен извод, трябва да се разполага вече с някои общи положения, значителна част от които са придобити в миналия опит чрез индукция. Само като

74
се изхожда от общите положения, могат да се предвидят частните явления, т.е.да се върви по дедуктивен път. Дедукцията следователно се опирана индукцията. Сложните процеси на разсъждения всякога представляват верига от умозаключения, в които и двата вида изводи индуктивни и дедуктивни) тясно се преплитат един друг. Но тази аргументация не е вярно по отношение на формално логическото мислене. Например Цялото А изразява всъщност В. Цялото С изразява всъщност В. Следователно цялото А всъщност е С. Очевидната невярност на тази аргументация се вижда ако заменим буквените абстракции със съдържателни изрази Например 1. Всички привърженици на ФК "ЦСКА" са хора.
2. Всички привържениии на ФК "Левски" са хора. Следователно всички цесекари са левскари. Различават се освен това и умозаключения по аналогия, те. умозаключения от едни частни случаи задруги частни случаи. Тези изводи се основават върху подобието в някое отношение между едни или други неща.
2. Мисловни операции Както вече беше подчертано по-горе, мисленето като процес на познание се осъществява посредством многообразни мисловни операции. А именно Анализ. Анализът е мислено разчленяване цялото или мислено обособяване на неговите отделни свойства или страни. Като мисловна операция анализът може да се осъществява и при възприемането на някакъв обекти, когато човек си представя нещо в обобщен вид, като се абстрахира от единичните особености на предмета на мисленето. Може да се разграничат два вида анализ а)анализ като мислено разчленяване на цялото на съставящите го части и б)анализ като мислено обособяване в рамките на цялото на отделните му белези, свойства и страни. Възможно е мислено да се разчленят на части всякакви неща. Може мислено да се разчлени всяка дейност на отделни действия или операции, мислено да се разчлени някой процес, някое събитие на отделни етапи, периоди и т. н. Синтез. Синтезът е мислено съединяване частите на предмети и явления или мислено съчетаване на техните белези, свойства или страни. Както и анализът, синтезът може да се осъществява едновременно, когато се възприемат нещата, когато се представят в образна форма и когато се мисли за тях. Може също, както при анализа, да се различат два вида синтез а)синтез като мислено обединяване частите на цялото и б)синтез като мислено съчетаване на различни белези, свойства, страни на обектите от действителността. Макари да са противоположни една на друга операции, анализът и синтезът в същото време са неразривно свързани помежду си. Анализът разчленява проблема, а синтеза поновому обединява данните за неговото разрешаване. Анализирайки и синтезирайки, мисълта върви от повече или по- малко неясната представа за предмета към понятие, в което чрез анализа са посочени основните елементи и чрез синтеза за разкрити съществените връзки на цялото. Анализът и синтезът водят началото си от практическата дейност на хората. Извършването на практически действия с обектите помага мислено те да се разчленяват и обединяват, с опора в анализа и синтеза като мисловни операции. В съдържанието на научното знание, в логическото съдържание на мисленето анализът и синтезът са неразривно свързани. От гледна точка на логиката, която разглежда обективното съдържание на мисленето по отношение на неговата истинност, анализът и синтезът непрекъснато преминават един в друг. Сравняване. Сравняването е мислено обособяване на отделни части или свойства на обектите, което дава възможност да се търси и установява приликата и разликата между тях. Сравняването играе много важна роля при опознаването на действителността. Не ще бъде преувеличено, ако се каже, че всичко съществуващо бива опознавано, преди всичко чрез сравняване на едни обекти с други. Само като сравнява обектите един с друг, човек добива възможност да се ориентира правилно в околния свят, да реагира по еднакъв начин спрямо подобното в предметите и явленията, ида действа по различен начин в зависимост от съществуващите в тях различия. Обобщаване. Обобщаването е мислено обособяване на общото в предметите и явленията от действителността. Обобщаването в неговите най-елементарни форми е обединяване на сходни

75
обекти по случайни, общи за тях признаци. Такова ниво на обобщение се нарича генерализация. Това е просто обединяване на обектите по сходство на отделни, най-често несъществени външни признаци. То не е обосновано с достатъчно дълбоки правилен анализ на всеки обекти не и построено на основата на отвличането от несъществените признаци. На по-високо ниво се намира обобщаването, когато човек обединява предметите, които действително имат множество сходни признаци, както основни, съществени, така и частни, случайни. За преминаване на висше ниво на обобщаване е необходимо да се подложат на дълбок анализ различните, макари сходни факти, да се отдели във всеки това, което е съществено. Класификация. Това е производна от сравняването и обобщаването, но по-сложна мисловна операция. На основата на установяването на сходство на главните и второстепенни признаци обектите се обединяват в групи класове, родове, видове. За да се групират обектите е необходимо да се разкрият и отделят съществените признаци във всеки един от тях ида се намери този класили род, в основата на който лежи дадения признак. Както и сравняването, класификацията може да се осъществява по различни признаци. Например даден метален модел на самолет може да се отнесе в един случай към металните изделия, в друг - към клас играчки, в трети - към клас модели. Важното е във всеки отделен случай да се отделя съществения зададената група обекти признак и последователно да се намира той в различни обекти и явления. Систематизация. Систематизацията е също групиране на обектите, но вече не само по сходство на основните признаци, присъщи на всички обекти отдаден вид, клас. Систематизацията предполага отделяне в тази група на по-малки подгрупи. Тези по-малки групи също се изграждат на основата на общност на признаците, но вече на по-частни, каквито не притежават всички представители отдадения клас. Така например лъвът, конят, кравата, тигърът, вълкът - всичките се отнасят към клас животни, но конят и кравата се отнасят към домашните, а останалите - към дивите животни. На свой ред понятието "крава" включва по-малки подгрупи - сименталски и т. н. Абстракция и конкретизация. Абстракцията е отделяне и извличане на една, каквато ида е страна, свойство, момент от обекта и откъсване, отвличане от останалите. Абстракцията, както и останалите мисловни операции се заражда отначало като практическо действие, доколкото всяко действие неизбежно изисква отвличане от цял ред свойства на обектите, отделяйки в тях преди всичко тези, които имат повече или по-малко непосредствено отношение към потребностите на човека. Например човек, разглеждайки даден обект желае да отдели в него формата, отвличайки се от цвета и другите му особености, или, обратно, да отдели цвета, откъсвайки се от формата. Така започвайки с отвличането от едни сетивни свойства и с отделянето на другите също сетивни свойства, абстракцията след това преминава към отвличане от сетивните свойства на обектите и отделяне в тяхна несетивни свойства, намиращи израз в отвлечени, абстрактни понятия. Отношенията между нещата са обусловени от техните обективни свойства, които се проявяват в тези отношения. Затова мисълта може посредством отношенията между обектите да разкрие техните абстрактни свойства. Абстракцията в своите висши форми е средство за разкриване на все по-съществени свойства на нещата чрез техните връзки и отношения. Преминавайки към абстрактното, което се разкрива чрез отношенията между конкретните неща, мисълта не се откъсва от конкретното, а неизбежно отново се връща към него, те. осъществява се конкретизация като мисловна операция. При това връщането към конкретното, от което мисълта се отблъсква по пътя си към абстрактното винаги е свързано с обогатяване на познанието. Отблъсквайки се от конкретното и връщайки се отново към него чрез абстрактното, познанието реконструира мислено конкретното във все по-голямата пълнота на неговото съдържание. Всеки процес на познание се осъществява в това двойно движение на мисълта. Мисловните операции обикновено не се осъществяват "в чист вид. При решаването на поставените задачи човек използва един или друг "набор" от операции или по-сложни умствени действия, в едни или други съчетания теса различни в мисловните процеси с различна сложности структура. Итака, мисленето е целенасочена символна дейност, която подпомага човека в решаването на проблеми и следователно в постигането на целите му. Проблемите могат да бъдат елементарни например, да се открие някаква стока на лавиците в магазина) или изключително важни революционно научно откритие, но цялото мислене има едни и същи основни свойства, осъществява се седни и същи мисловни форми и операции. То се състои от конструиране и

76
манипулиране на умствени репрезентации или модели на средата, в която той живее. Цялото мислене разчитана миналия опит, както за фактологически познания, така и за стратегиите за намиране на решение. На завършващият етапна мисловния процес човек идва до откритие, те. до ново знание, което по-рано не е владеел. Неговия опит се обогатява и му позволява да си поставя все по-нови и по-сложни задачи.

Изтегляне 0.99 Mb.

Сподели с приятели: