Chapter 4, Destiny as Cognition and Cognition of Destiny

Conclusion and Inferences

УВОДНИ БЕЛЕЖКИ

Развитието на основните идеи, залегнали в ръкописа, продължи в нови разработки, също така публикувани в специализираните философски списания, както и в Интернет, а също и с доклади и представяния на институтски, национални и международни семинари и конференции.

http://docs.google.com/ - като файлове, които могат да се преобразуват в различни формати; а също и на preview като цялостен текст;

Във всеки от различните варианти на публикуване файловете могат да се разпечатат, ако така е по-удобно за потребителя да бъдат четени.

Формата на хипертекст е основна, доколкото нейното неизползване би било непростим анахронизъм през XXI век, започнал достатъчно отдавна. За съжаление, предполагам, че това ще е единствената планова работа в Института за философски изследвания на Българската академия на науките през 2007 г., изградена по този начин.

Отделни нейни части са публикувани като статии и студии:

Глава 1, “Съдба, историчност и исторически път на българския народ след Освобождението”, е публикувана в: “Ще оцелее ли българският народ през XXI век? С.: И-во “Захарий Стоянов”, УИ “Климент Охридски”, 2006, 111-125.

Глава 2, “Истина и съдба при Хайдегер”, публикувана във “Философски алтернативи”, 2006, 5, с. 65-76.

Глава 3, “Съдбата на битието”, е публикувана в сп. “Философия”, 2005, 3, с. 23-30.

Глава 4, “Съдбата като познание и познанието като съдба”: четвърти параграф, “Единство на ум и сърце като идея за фундаментална история”, е публикуван – Философия, 6/2006, 29-34.

Глава 5, Исторически път и противофактов (counterfаctual) анализ”: около една трета от текста е публикувана като статия “Противофактовите исторически изследвания” – В: Историческата наука в България. Състояние и перспективи. С: Институт по история на БАН, 2006: 103-113.

Глава 7, “Историческо време” с незначителни съкращения е публикувана под заглавие “Онтология, история и историческо време” в сборника: Онтологията през XX век. Велико Търново: Фабер. 2007, с. 328-354).

Глава 6, “Догонващото развитие като исторически път”: текстът с неголеми съкращения предстои да бъде публикуван в сборника за догонващото развитие на секция “Философия на историята”, който ще излезе до края на 2007 г. Коментари към тезисните положения на главата ще излезе в сп. “Философия” през 2008 г. под заглавие “«Догонването» и неговата критика”.

Заключение и изводи: под заглавие, съвпадащо със заглавието на плановата ми работа, “Историческата приемственост в глобализиращото догонване”, те ще бъдат публикувани в сп. “Философия” през 2008 г.

Изнесени бяха следните доклади и представяния:

Глава 1, “Съдба, историчност и исторически път на българския народ след Освобождението”: доклад под същото заглавие бе изнесен на 28 май, н конференцията “Възможна ли е оптимистична теория на българския народ?”, проведена на 27 и 28 май 2005 г.

Глава 4, “Съдбата като познание и познанието като съдба”: през 2007 г. по части от текста бяха изнесени два доклада в секция “Логика”: “Метафора и/или съждение?“ (04.04.07) Метрика и метафора” (18.04.07) – наличен на адрес http://my.opera.com/vasil%20penchev .)

Глава 5, Исторически път и противофактов (counterfаctual) анализ”: доклад "Противофактовите исторически изследвания", изнесен на 24 ноември, на конференцията "Българската историческа наука – минало и перспективи", проведена 23 и 24 ноември 2005 г.

Глава 6, “Догонващото развитие като исторически път”: доклад на конференция “Догонващото развитие в глобализиращото се информационно общество”, 07.12.2006, Банкя.

Развитието на основните идеи, залегнали в ръкописа, може да се оформи като следното съдържание:

ОТНОСНО ФИЛОСОФСКОТО ОБОСНОВАВАНЕ НА ИСТОРИЯТА:

1. Дух и човек: триадата Хегел – Ницше – Хайдегер във феноменологията на духа

2. От фундаментална онтология към фундаментална история

3. Природност на историята и историчност на природата

4. Статистико-еволюционно обосноваване на дългия период на бавни изменения (la longue durée) на школата “Анали”

По този план бяха направени следните публикации:

Статия, “Философско обосноваване на темпоралистика, наука за времето”, Философия, 4, 2006, 41-48. Статия “От “Времевост и историчност” към “Историчност и времевост”. – Философия, 2006, 5, 22-30.

“Природност на историята и историчност на природата” - студия във “Философски алтернативи”, 2-3, с. 112-127.

Предстоят освен това:

“Дух и човек. Триадата Хегел – Ницше – Хайдегер във феноменологията на духа” – изследване в размер на шестдесет стандартни страници, което предстои да излезе в броя на списание “Летера прима”, в броя, посветен на 200-годишнината от публикуването на Хегеловата “Феноменология на духа”. “Хайдегер за Ницше в контекста на феноменология на духа” – статията е завършена и предстои да бъде предложена в списание “Философия”.

“От фундаментална онтология към фундаментална история” – в сборника, посветен на 60-годишнината на проф. Андонов. “Към фундаментална история (пет тезиса)”, “«Време и битие»и битието на времето”, “Подходът за фундаментална онтология в «Битие и време» и фундаменталната история” – трите статии са завършени и предстоят да бъде предложени в списание “Философия”.

“Статистико-еволюционно обосноваване на “бавното” историческо време” – студия, която предстои да излезе във “Философски преглед”, 5-6/2007.

Доклад на конференция “200 години от “Феноменология на духа”, 14 декември 2006 г. : “Хайдегер за Ницше в контекста на “Феноменология на духа”.

Доклад “Онтология и фундаментална история” на конференцията “Онтологични ситуации”, посветена на 60 г. от рождението на проф. Андонов, 16.05.06 г. Доклад пред секция “Онтология и епистемология”: “От фундаментална онтология към фундаментална история” – 20.02.06.

Доклад пред секция “Философия на историята”: “Природност на историята и историчност на природата” – 10.01.06. Отговори на въпросите по доклада пред секция “Философия на историята” по доклада “Природност на историята и историчност на природата” – 17.01.06.

Доклад “Онтология ли?... Че то е много просто!” в секция “Онтология” - 15.01.07.

Всички изброени публикации, както направени, така и предстоящи, както по плановата работа, така и по развитието на основните идеи, залегнали в ръкописа, е публикувано в Интернет на следните адреси:

http://my.opera.com/vasil%20penchev - главно докладите

http://vasil7penchev.wordpress.com - главно предстоящите публикации

http://www.esnips.com/web/VasilPenchevsNews - вече публикуваните работи

Броят публикации по типове може да се представи със следната таблица:

По плановата работа:

Публикации - 6

Предстоящи публикации - 8

Изнесени доклади и представяния - 5

Публикации в Интернет: 1 (Всички 19 направени и предстоящи публикации, изнесени и доклади и представяния са публикувани и в Интернет (поне на един адрес), както и текстът на плановата ми работа като цяло, който единствено се разглежда като самостоятелна публикация в Интернет)

Общо: 20

Публикации - 3

Предстоящи публикации - 7

Изнесени доклади и представяния - 6

Публикации в Интернет – всички направени и предстоящи публикации и изнесени доклади са налице на поне един адрес.

Общо - 16

* * *

Догонването представлява в най-дълбоката си същност духовно-исторически цивилизационен процес на разкриване от човека и човечеството на собствената си същност, на своите способности, въплътени в представата за бога като собствено бъдеще. Човекът догонва себе си и това собствено бъдеще състояние се екстериоризира като “бог”. “Рефлексивна секуларизация” ще рече в най-дълбоката си основа човек и човечеството да се примири със своето бъдеще, да приеме своята съдба. Човек и бог, човек и бъдещият човек да станат колеги.Чрез това се достига до най-дълбоката същност на историческата приемственост: човек да сътрудничи със своето бъдеще, със своята съдба. Това също така означава да се осъзнае една нова способност, чиято същност може да се охарактеризира като времева способност или исторически разум.

В този процес отделните цивилизации разкриват собствената си потенция за универсалност и разкрили я, вече добиват зрелостта да се включат в глобалната информационна цивилизация.

С това и самото понятие за информация става фундаментална философска категория, чиято същност за историята може да се определи като мярка за количеството и качеството, както и за екзистенциалното преживяване на историческите избори. Последователността от съществените избори на личността се разгръща като съдба, дадена познавателно в символа, извиращ от несъзнаваното, и чрез формата на метафората. Съждението е частен случай на метафората, логическото мислене е частен случай на поетичното, което на свой ред е като една “логическа” основата на историческото мислене: съдбата се стихотвори.

Аналогично последователността от съществените избори на една общност, например народ, може да се определи като исторически път (Geschick) и едва на тази основа общността (например “народът”) се определя от споделения исторически път. Ако един народ не сподели достатъчно съществен избор, той се разделя: образуват се два народа.

С това последователността от избори, субстанциализируема като информация, съдбата, историческият път се превръщат във философската основа, която вече не е битието, а времето – тъкмо онази философска същност, която корелира с информацията. С това се набелязва насока за преизтълкуване на Хайдегер, а именно от фундаментална онтология към фундаментална история. На пръв поглед това може да изглежда като завръщане към Хегел и дори към християнската философия. Всъщност обаче става дума за синтез на ново равнище, съответстващо на единната глобална информационна цивилизация.

В заключение на уводните бележки бих искал да посоча някои от по-съществените моменти в работата:

1. Идеята и разработването на преобразуването на философската основа (битието) във времева (времето).

2. На тази основа преобразуването на онтологията в история.

3. Преобразуване на фундаменталната онтология във фундаментална история.

4. Презизтълкуване на работите на Хайдегер, особено на “Битие и време”, на основата на историчността, на чиято основа се извежда и екзистенциалността.

5. Оттук фундаментализиране на избора, в който и чрез който историчността на човека се въплъщава в неговата екзистенциалност.

6. Субстанциализиране на избора като информация и чрез това разкриване на фундаменталната й философска същност.

7. Определяне на информацията като количеството и качеството, на екзистенциалното преживяване на историческите избори.

8. Изясняване на понятието за историческо време в съпоставка с физическото време и неговата връзка с информацията.

9. Същностната аналогия на протичането на историческите и на физическите процеси във времето: единство на принципа на най-малкото действие във физиката и един предположен принцип за осъществяване на онзи исторически път, по който мярката на изборите (информацията) е екстремална.

10. Изясняване на понятието за догонване като разкриване потенцията за универсалност, заложена във всяка цивилизация.

11. Разкриване на същността на догонването като догонване от човека и човечеството на своето бъдещо състояние, т.е. като догонване на бога.

12. Понятието и фундаменталната философска идея за рефлексивна секуларизация и онтогенетичното достигане на зрелост от човека и човечеството, при което той е “колега” на бога, т.е. сътрудничи със своето бъдещо състояние, със своята съдба.

13. На тази основа изясняване на най-дълбоката същност на историческата приемственост тъкмо като приемственост между човек и бог, между човекът и неговото бъдеще състояние и оттук като приемственост между минало, настояще и бъдеще, въплъщавана в единството на историческите избори на личността като съдба и на общността като исторически път.

14. Изказване на хипотезата за съществуването процес на формиране на нова човешка способност, наречена времева, исторически разум (според широко известният термин, въведен от Дилтай) или ново, поетично и стихотворящо мислене (според интенциите на Хайдегеровата критика на мисленето). Новата способност надгражда съществуващите (според класификацията на К.Г.Юнг: чувства, интуиция, сетива и мислене) и особено установяващата се онтогенетично и филогенетично последна – мисленето, която бива научавана чрез масовото и продължително образование, установило се през XIX и особено през XX век и създало основната предпоставка за глобалната информационна цивилизация.

15. Философско изясняване на същността на тази нова човешка способност като равновесие на ум и възстановеното във философската си значимост “сърце”, или по-общо, изобщо на човешките способности. Умът е натоварен с отговорности по кратксрочната, “тактическа” перспектива, докато сърцето – с дългосрочната, “стратегическа перспектива”. Историческата приемственост също така означава не тяхното противопоставяне, избуяло през последните няколко, “модерни” столетия, а плавното им съчетаване и преход чрез средносрочната перспектива: тяхното единство като идеята за фундаментална история.

16. Изясняване на ролята на символа и формата на метафората за новото стихотворящо мислене, съответно обобщаващи съждението и логическото мислене: последните се явяват частен случай н първите при фиксирана онтологична посока (Befindlichkeit).

17. Изясняване на историческата приемственост чрез понятието за дълъг период на бавни изменения (“long run” на Пърс и “la longue durée” на школата “Анали”).

18. Статистико-еволюционно обосноваване на “дългия период на бавни изменения”.

19. Изказване на хипотезата за времевата същност на религията, като реализиране от отделни гениални личности (с уникална степен на “времева способност”, или “исторически разум”, или “стихотворящо мислене”), а именно Буда, Конфуций, Лао-дзъ, Мойсей, Христос, Мохамед, на свързване, на историческа приемственост с бъдещето състояние на човека и човечеството, екстериоризирано като съответния “бог” или “космически принцип или същност” и/или въплъщавано като път за или към достигането му. Във всички религии като факти винаги става дума за една уникална личност – основателят на религията, - която излага някакво учение като откровение от хипотетичната трансцендентна реалност: бог, принцип, същност, въплъщавани в “правилния” отсамен път на човека.

20. Свързване на “дългия период на бавни изменения” с историческия път на световните религии и на съответните цивилизационни общности. На тази основа подсказване на идеята за възможността философски да се обоснове цивилизационния подход в историята.

21. Изказването на хипотезата за всеобща информационна основа на физическия свят и историята и плавното им преливане като “природност на историята и историчност на природата”. Физическите закони не са независими от историческия път, както и обратното.

22. Въвеждането на проблематиката за противофактовия (counterfactual) анализ във българската философия на историята.

23. Разкриване на основополагащото значение на философско-историческото тълкувание от А. Игнатов на възгледите на Хайдегер в единство с тези на Бердяев.
* * *

Следва да изкажа благодарности на всички колеги от Института за философки изследвания на Българската академия на науките, особено от секции “Философия на историята” и “Онтология и епистемология”, от катедра “Философия” на СУ “Св. Климент Охридски” и Института по история на Българската академия на науките, от списание “Философски алтернативи” и “Философия”, на редакторите и сътрудниците на сборниците, в които са публикувани или ще бъдат публикувани части от работата, на мрежата като цяло и на екипите на “Гугъл”, “Уърдпрес”, “Еснипс”, “Опера”, “Майкрософт” предоставили превъзходни безплатни програмни средства за публикуване в Интернет.

Васил Пенчев [*], Планова работа 2005-2007 г .”Историческата приемственост в глобализиращото догонване” [**]

Глава 1

(Текстът е публикуван в: “Ще оцелее ли българският народ през XXI век? С.: И-во “Захарий Стоянов”, УИ “Климент Охридски”, 2006, 111-125)

Историята се разгръща във времето под формата на съдба в действителността на човека и неговите решения. Според Бердяев "темата на историята" е "съдбата на човека" и тя "се осъществява в историята на народите" (Бердяев 1994: 31-32). Единството на съдбата като форма и възможност и на човешките решения като своеобразна материя и действителност образува историческата необходимост, напълно различна по своята същност от природната. Времето на историята не е равномерното и еднообразно време на физиката [1]: то се състои от малко на брой точки, в които обаче се вземат съдбоносни решения.

Шпенглер изтъква, че "всяка култура трябва задължително да притежава своя собствена идея за съдбата", тъй като "всяка голяма култура е не друго, а осъществяване и образ на една единствена, единствена по рода си душа" (Spengler 1963: 169).

Понятието за съдба в европейската култура, произхождайки от древногръцкото, се определя от християнството. Според Боеций "провидението е неподвижната и проста форма на нещата, които трябва да станат, а пък съдбата е подвижната свързаност и времевият ред на нещата, които божията простота е разположила, за да станат" (Боеций 1993: 108). Ако си позволим да изтълкуваме предопределението като историческата необходимост, то тя се съотнася със съдбата по следния начин: "всичко, което е подчинено на съдбата се подчинява също и на провидението, на което е подчинена и самата съдба, а пък което е подчинено непосредствено на провидението, надмогва нишката на съдбата" (Боеций 1993: 108). В приведения цитат особено любопитна е идеята, че съдбата и историческата необходимост, или провидението, могат да бъдат в конфликт, при какъвто съдбата се подчинява на историческата необходимост. Според Бердяев: "Човешката съдба е не само земна, но и небесна, не само историческа, но и метафизическа, не само човешка, но и Божествена, не само човешка драма, но и Божествена драма" (Бердяев 1994: 47-48).

Съотнасянето на съдбата и предопределението същевременно може да се обсъжда в духа на платонизма и като съотнасяне на времевото и вечното, или идеята. Те взаимодействуват в отговорната човешка постъпка, която бидейки продиктувана от някаква идея или принцип като ценностна ориентация, се въплъщава в историчността на решението. "Съдбата е не просто отношение на временното и вечното, тя цялата се съсредоточава в отговорната постъпка, която е момент на единство (unitas) на временното и вечното, фиксиране на мигновеното превключване на вечното във времевото с не по-малко действие на обратната сила" (Неретина 1994: 11).

Паул Тилих говори за кайроса, специфичното време в историята. "Моето време още не е настанало" – е било казано от Исус (Йоан, 7,6) и след това то идва: това е кайрос, моментът на пълнота на времето" (Тиллих 1995: 217). Кайрос това е тъкмо времето като (момент на) взаимодействие между времевото и вечното, божественото, което, въплъщавайки се във времето, определя бъдещето и историята.

Най-сетне, но не на последно място, съдбата е откритост към бъдещето, непредсказуемост на бъдещето. "И това до голяма степен е свойство на бъдещето, а не ограниченост на човешките способности по отношение на познанието на бъдещето. Ако не беше бъдещето непредсказуемо, нямаше да има нужда и от свобода на волята: само тази негова непредсказуемост придава смисъл и цена на свободния избор" (Топоров 1994: 49).

Говорейки за съдбата и историческия път на българския народ, се имат предвид във фактически план съвкупността от решаващите избори след Освобождението, както и тяхното единство в качеството на емпирична характеристика за историчността му.

1.2. Концепцията на Хегел за световноисторическите народи

Определящи в концепцията на Хегел за "световноисторическите народи" са три момента:

1. В основната цел на световноисторическия народ е положен всеобщ принцип, който представлява нравствена и политическа организация (Hegel 1955: 176) [2].

2. Духът в историята се въплъщава в народния дух, при което последният може да се различава по степента на осъзнаване за начина, по който в него присъствува духът в историята (Hegel 1955: 59) [3].

3. Всеобщият дух, доколкото е дух на народа, принадлежащ към световната история, достига до познанието на това, което е негово дело и до мисленето за себе си. Чрез това дело и мислене той създава своето творение или произведение, което е нравствена и политическа организация (Хегел 1995: 106-107) [4].

Следователно един конкретен народ е дотолкова световноисторически, доколкото може да сътвори и да предложи образец тъкмо на нравствена и политическа организация. Ако обаче един народ е догонващ, то той може да предложи единствено мобилизираща нравствена и политическа организация, която да способствува и да осъществи догонването. И това се потвърждава от историческите факти: догонващите народи в редица случаи създават мобилизиращи и дори тоталитарни форми на нравствена (или безнравствена) и политическа организация. Обаче мобилизиращите и особено тоталитарните форми на духовно и обществено устройство влизат в ясно противоречие с концепцията на Хегел, понеже той пише: "От това, което духът знае за себе си, зависи съзнанието на народа; и последното съзнание, към което се свежда всичко, е, че човекът е свободен" (Hegel 1955: 59; курсивът мой – В.П.).

Оттук възниква обратният въпрос: доколко съвременният български народ, принадлежащ към православната култура и притежаващ демократично обществено устройство, е в състояние да догонва и да догони? Дали условието за възможност за успешност на догонването няма да се окаже разтварянето в една хипотетична бъдеща европейска нация, която да въплъщава изискваният от Хегел всеобщ принцип?

1.3. Хайдегер за съдбата, историчността и историческия път

В параграф 74 на "Битие и време", наречен "Основното устройство на историчността", се определят "съдба", "историчност" и "исторически път" (Geschick) [5].

С думата "съдба" "ние означаваме лежащото в собствената решителност изначално събитие [Geschehen] на Dasein, в което то, свободно за смърт, се предава на самото себе си в наследена, но все пак избрана възможност" (Heidegger 1993: 384). Следователно лозунгът на нашето освободителното движение "Свобода или смърт!" означава тъкмо осъзнаването на националната съдба и с това придобиване на историчност или пребиваване в историчността. "Собственото битие към смъртта, което ще рече крайността на времевостта, е скритата основа на историчността на Dasein" (Heidegger 1993: 386). Тъкмо отнасянето към смъртта, или решимостта [6], определена от Хайдегер в духа на християнското мислене като битие на виновността (греховността), дава възможността за свобода, за избор, за съдба и за историчност, и в крайна сметка и най-важно – за бъдеще. "Ако обаче съдбата конституира изначалната историчност на Dasein, то историята има своята същностна тежест не в миналото, не в настоящето и неговата "взаимовръзка" с миналото, а в собственото събитие на екзистенцията, което възниква от бъдещето на Dasein" (Heidegger 1993: 386). Следователно с осъзнаването "свобода или смърт" се е случило събитието на екзистенцията на българския народ, което е възникнало от неговото бъдеще във философски смисъл и което бъдеще е придобито тъкмо чрез това събитие. С това е приет жребият както на успехите, или "щастливите обстоятелства", така и на катастрофите, или "ударите на съдбата". "Dasein само затова може да срещне ударите на съдбата, защото в основата на своето битие то е в характеризирания смисъл съдба. Съдбоносно екзистирайки в предаването си на решителността, Dasein като битие-в-света е разкрито за "облагодетелствуване" от "щастливи" обстоятелства и за жестокостта на случайностите" (Heidegger 1993: 384).

Хайдегер определя "историческия път" (Geschick) като онова събитие (Geschehen), което е общо събитие, заедно с други – събитие-заедно (Mitgeschehen) [7]. Той е основан в съдбата, която е "решителността за изпреварващо себепредоставяне на наличността (das Da) на мига" (Heidegger 1993: 386). С "исторически път" "ние означаваме събитието на общността, на народа" (Heidegger 1993: 384). Той не е съставен от съдбите на отделните хора, а е свързан с "примордиалното" [8]. Напротив, те предварително са зададени в битието-един-с-друг (Miteinandersein) и в решителността за определени възможности, т.е. в крайна сметка в историческия път.

Възниква въпросът: доколко историческият път на един отделен народ, в случая – българският, се определя като битие-заедно с другите народи, например, турския, сръбския, гръцкия, румънския и другите балкански и европейски народи?

1.4. Възгледите на В. Проданов за догонващото развитие

Фактически Хегел не толкова разграничава исторически и неисторически народи, колкото говори единствено за световноисторическите народи като субект на историята, в чието съзнание се проявява самосъзнанието на световния дух. В. Проданов изявява това разграничение, тъкмо за да пренесе ударението от всеобщото проявление на духа при световноисторическите народи върху особеното (Проданов 2004б: 22-29) при догонващите. Тъкмо воден от такъв мотив, той първоначално и реторично определя неисторическите народи като нетворящи – "не създават нови и оригинални неща, които да имат значение за по-нататъшния исторически прогрес" (Проданов 2004б 13), – а само повтарящи: "Неисторически са народите, които просто повтарят това, което вече е станало някъде другаде или демонстрират особености, които ги поставят извън историческия прогрес" (пак там).

Използвайки тъкмо идеята на Хегел за всеобщо, особено и единично се обосновава "идеята за догонване", която е "невъзможна именно като просто повторение, а само чрез проявяване на своеобразие, чрез историческо творчество, което да ускори развитието, чрез свой "пряк път в историята"..." (Проданов 2004б: 29).

Диалектиката на единично, особено и всеобщо открива пътя от единичното през особеното към всеобщото в качеството на превръщането – в субективен и обективен смисъл – на догонващите народи в световноисторически: "Истинското догонване е възможно само чрез историческо творчество, само в степента, в която съответният "неисторически народ" успее да се превърне в исторически" (Проданов 2004б: 29).

Следвайки концепцията на В. Проданов, трябва да се запитаме, какво е особеното в българския исторически път след Освобождението? България принадлежи към групата на закъснелите във формирането на национална държава. Румъния, Сърбия, Гърция (да не говорим за Османската империя) вече съществуват и нейното възникване и развитие се определя от геополитическия баланс на Балканите, зад който пък стоят интересите на Великите сили. Изолацията при Втората балканска (Междусъюзническата) война през 1913 г. следва след предупреждението с икономическите санкции при отхвърляне на васалната зависимост през 1908 г. Тази принадлежност към групата на закъснелите предопределя и избора на страна през Първата и Втората световна война. Въпреки че е твърде спорно дали изборът е на народа, България се оказва на страната на догонващите и "надминаващите" и с принадлежността си към "лагера на социализма". След 1989 г. преходът отново се окачествява като закъсняващ: догонваме "отличниците" в преобразуването на икономиката в пазарна и в присъединяването към НАТО и ЕС.

Може да се изкаже предположението, че особеното за българския исторически път е тъкмо постоянното състояние на закъсняване, стремежът и неуспехът или частичният успех в догонването. В този аспект е подходяща алюзията към апорията на Зенон за Ахил и костенурката (Димитрова 2004: 58-59; Проданов 2004б: 17), която може да се перифразира като "апория на особеното (догонващото) и всеобщото (догонваното)".

При това положение е естествен въпросът, поставен от В. Проданов: "И все пак възможна ли е днес една оптимистична философия на историята на България като страна с догонващо развитие?" (Проданов 2004б: 328). Отговорът на автора е: "Светът става все по-сложен, динамичен, многообразен и историята на отделните страни и региони е с все по-малко гарантирани резултати. Тук са и шансовете на страни като България, които да заложат именно на различното, своеобразното, да уловят конкретни възможности в един свят на неочаквано възникващи случайности и на непрекъснати иновации. Важното е подготовката на социум, който е готов да създава иновации, да търси непрекъснато нови и нови ниши в един все по-ускоряващ и променящ особеностите си свят" (Проданов 2004б: 330).

Но шансовете винаги крият рискове. Изброените по-горе неудачни избори на българския народ през ХХ в., които са го обричали на изоставане и непрекъснато догонване, са произтичали тъкмо от стремежа за бързо осъществяване, настигане и надминаване и са се представяли именно като шансове [9].

Затова обръщайки се към шансовете, трябва да имаме предвид и съответните рискове. Например Юл. Минков посочва като заключение за "българската перспектива": "Самото евентуално изгубване на българската държавност (след примерно няколко десетилетия) би следвало да остава един от неизключваните варианти на бъдещия исторически ход" (Минков 2004: 57).

1.5. Историчност и исторически път на българския народ след Освобождението

С последователността от Санстефанския и Берлинския договор все едно "духът в историята" задава насоката за национално обединение [10]. Българската нация се осъзнава като ощетена, заради това че е закъсняла, и се опитва да догонва. Първоначалните успехи – Съединението [11], победата в Сръбско-българската война, обявяването на независимостта [12], победата над Османската империя в Първата балканска война – водят до все по-голямо противопоставяне на балканските държави, зад които стоят големите европейски. В резултат идва поражението във Втората балканска (Междусъюзническата) война [13]. Закономерно и в Първата [14], и във Втората световна война избира страната на закъснелите, ощетените и догонващите и търпи поражение.

Може да се приеме, че след Втората световна война се установяват окончателните граници на България. Територията й се оказва значително по-голяма от отредената в Берлинския договор и значително по-малка от предвидената в Санстефанския.

И след 9 септември 1944 г., и след 10 ноември 1989 г. България догонва Запада, първият път в качеството му на съперник, т. нар. развити капиталистически страни, вторият път – като критерии за интегриране в Европейския съюз. Винаги очакванията са много по-големи от реалностите, но макар и в много по-скромни размери от желаното, догонването е факт.

Много често ентусиазмът и оптимизмът и помага, и скрива или омаловажава опасностите и рисковете. Може би почти 140-годишната история на България след Освобождението вече предполага един по-мъдър и далновиден оптимизъм, който да вдъхновява, обаче без желаното да се приема за реално. А всяка възможност да се оценява със своя риск. Тъй като няма възможност без риск, няма догонване без опасност от катастрофа и изоставане. Доколкото обаче българската нация вече е приела и дълбоко изпитала съдбата си като свободен избор [15], а не като натрапена участ, тя вече е исторична и има своя исторически път. Иван Хаджийски гради своята оптимистична теория тъкмо на основата на отхвърлянето на "някаква вечна национална субстанция", на някаква "вечна участ на българския народ" (Хаджийски 1974: 27). "Временните исторически предимства на един народ над други се дължат на неравномерното развитие на отделните народи" (Хаджийски 1974: 38).

Историческият път на България след Освобождението е да догонва, и то при това винаги много по-бавно и по-неуспешно, отколкото би желала, но все пак резултатите са налице. Така една философия на догонването има своите шансове (и разбира се, съответните опасности) да се окаже българската национална философия. Същевременно догонването е очевидно световно и при това глобализиращо явление (и водещ фактор на глобализацията), или в термините на Хегел всеобщ момент на духа, въплътен в особеното самосъзнание, духа на българския народ, бидейки при това рефлектирано и като една философия на догонването.
Глава 2

ИСТИНА И СЪДБА ПРИ ХАЙДЕГЕР

(Текстът е публикуван във “Философски алтернативи”, 2006, 5, с. 65-76.)

На истината като adaequatio съответствува тъждеството на субект и обект по начин, аналогичен на онзи, при който на истината като ajlhvqeia съответствува разбирането за битието като постоянство на присъствието, на Dasein, както и свеждането на въпроса за битието до този (на метафизиката в Хайдегеров смисъл) за битието на съществуващото (и то също като някакво съществуващо). Постоянството в крайна сметка е постоянство на ejnevrgeia, положение поставено в темелите и на съвременното природознание (законът за запазване на енергията, който се извежда от пълната нивелираност – равномерност, едноизмерност и безструктурност – на физическото време). Ето защо физическото време е същностно свързано с истината като adaequatio. Хайдегер цитира В. Хумболд. "Той самият [езикът] не е произведение (Ergon), а дейност (Energeia)" (Heidegger 1993: 247). Така в редицата на физическото време и истината като adaequatio можем да добавим езика, разбран като съвкупност от точни понятия, езикът винаги равен на себе си, т.е. в крайна сметка идеалът на научния език – всичко това положено в един широко осмислен (културологично и цивилизационнно тълкуван) закон за запазване на енергията [1].

Напротив, за поетичния език е свойствена "субективната обагреност". Неговата истина, ако можем да говорим за такава, разбира се, не може да бъде истината като adaequatio [2]. Той субективно изкривява, с което предава не просто предмета, а предмета, преживян от една душа. На изкривяването съответствува едно ненивелирано време – неравномерно, многомерно и с вътрешна структура. Символът, митът, ценностната система, светогледът [3] са също така подобни изкривявания, превеждащи в значимата субективност на една общност, интерсубективна по отношение на индивидуалната. С тях се задава съдбата на общността като неин исторически път (Geschick). Дилтай пише, че "всеки светоглед има развитие и в това развитие се експлицира неговото съдържание: така постепенно, с течение на времето, той придобива трайност, устойчивост и мощ: той е продукт на историята" (Дилтай 1998: 150).

Като цяло, това е посоката на времето, около която кривуличи съдбата. Тази посока е чувството, настроеността (Stimmung) [4], решимостта да се следва посоката на съдбата, независимо от нейните превратности – "любов към съдбата" (amor fati). По линията на съдбата ejnevrgeia, дейността и времената се променят, но битието, видимо като символ-верую остава. Символът препраща към следващия само по така избраната посока на времето, затова знакът просто като информация препраща към следващия в посоката на физическото време, на "обективността". По-скоро трябва да мислим обективността като своебразен частен случай на преживяна обективност, т.е. на субективността, физическото време – на времето като философска реалия, а природните науки – на науките за духа, тъй като "ние се занимаваме само и винаги с история, доколкото сами сме "исторични" (Гадамер 1997: 361).

От друга страна, тези изкривявания, предаваеми чрез образен език (в т.ч. и философският, и поетичният) – символи, митове, ценностни системи, – са предпочитания [5], които правят по-вероятни едни възможности за сметка на други, и при това бивайки непрестанно удостоверявани и постепенно преобразувани, чрез реалните съществени избори на хората в тяхната конкретна съдба (житейският им път) [6]. Ето защо всеобщо признатите символи, митове и ценностни системи (например религиозните) са водещите исторически структури, които без да предопределят хода на дадено събитие, все едно "средно статически" предопределят хода на историята.

Ще бъдат разгледани четворица [7] текстове от Хайдегер, в чиято средина да възникне едно разбиране за историческата истина като съдба (познаваема като символ, мит, ценностна система или етос на поведение).

2.1. Параграф 44 на "Битие и време": "Dasein, разтвореност и истина"