Доклад за екологична оценка на проект "eнергийна стратегия на република българия до 2020 година"

Биоразнообразие, ландшафт и защитени територии

Изтегляне 3.52 Mb.

страница	7/29
Дата	14.04.2017
Размер	3.52 Mb.
	#19165
Тип	Доклад

1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 ... 29

2.4. Биоразнообразие, ландшафт и защитени територии

2.4.1. Биоразнообразие

България се нарежда сред страните с най-голямо биологично разнообразие в Европа. Разнообразният релеф, геология, специфичните микроклиматични условия и хилядолетната човешка дейност определят богатото разнообразие на видове, съобщества и природни местообитания, голяма част от които са с консервационна значимост. На територията на страната са представени 3 биогеографски района – алпийски, черноморски и континентален, разнообразни съобщества и екосистеми, както и почти всички основни типове местообитания на Европа.

От особена важност са растителните и животински генетични ресурси (редки, застрашени и ендемични видове, гори, лечебни растения, гъби, черноморски и сладководни видове риби, диви видове-предшественици на културните растения и породи животни), използвани за стопански и нестопански цели. Биологичните ресурси играят определяща роля за поминъка на населението и икономиката на страната. Тяхното управление е важен елемент в контекста на устойчивото развитие и средство за повишаване на общественото благосъстояние.

Състояние

Разнообразието на флората и фауната на страната ни има значимо стопанско измерение като биологични ресурси, важни за поминъка на населението и икономиката на страната. На първо място сред тях са горите на България, които покриват 1/3 от нейната територия. Все още няма точна оценка на екосистемните услуги, които те предлагат на обществото, но безспорна е тяхната роля като средообразуващ фактор, източник на кислород, вода, дървесина и продукти като паша, горски плодове и билки, местообитание на растителни и животински видове и среда за туристически, спортни и рекреационни дейности.

Стопанска значимост имат повече от 250 вида лечебни растения (1/3 от видовете с лечебни свойства), от които ежегодно се събират около 15 000 т сухи билки. 200 вида са ядливите гъби, 10 от които са с промишлено или търговско значение. Обект на стопанско ползване са също 20 вида черноморски и сладководни риби, както и някои безгръбначни (охлюви). Важно стопанско, културно и биологично значение имат генетичните растителни и животински ресурси на България - разнообразието от диви и полудиви родственици на културните растения, местните сортове и породи, много от които са застрашени.

Важни територии в страната по отношение на редки видове са Родопите, Рила, Странджа, Централна и Западна Стара планина; Черноморското крайбрежие; долината на р. Струма; източната и централната част на Дунавската равнина.

2.4.1.1. Растителен свят

Българската флора съдържа между 3 550 и 3 750 вида висши растения, около З 000 вида водорасли, 668 вида мъхове и 58 вида папрати и папратовидни, както и над 700 вида лишеи. В България са описани около 2100 таксона гъби - макромицети (в сравнение с общо 5 500 вида в света). Българската флора от висши растения съдържа 170 български ендемични вида и 100 подвида, както и 200 балкански ендемични вида и подвида. Българските ендемични видове съставляват около 5% от общата флора, което е доста голям дял в сравнение с други, по-големи европейски страни. Процентът става дори още по-голям (8%), ако към него се отнесат и подвидовете, Освен това се смята, че много балкански ендемити първоначално са се появили в България (главно в планинските райони) и след това са се разпространили. Ако тези видове също се вземат предвид, степента на растителен ендемизъм в България значително се повишава.

Въз основа на наличната информация близо 69 вида водорасли, мъхове и други низши растения, както и 25 форми лишеи могат да се считат за редки. Над 700 вида висши растения, много от които са високопланински ендемити, се смятат за редки. В Червената книга на НР България от 1984 г. (том I, Растения) са посочени 574 вида „от особен научен интерес"; 330 вида са защитени от Закона за защита на природата; 150 вида са застрашени от изчезване. Според Червената книга на българските растения, 31 вида висши растения са изчезнали от 1930 г. насам. Пет от тях са били ендемични за България.

В информацията за растителния свят в България има следните празноти:

Липса на основна актуализирана информация за наличието на редки и застрашени от изчезване видове;
Остаряла информация и липса на раздели за гъбите и низшите растения в съществуващата Червена Книга;
Непълни или остарели инвентаризационни списъци на растителното разнообразие.

2.4.1.2. Животински свят

Гръбначната фауна е проучена най-задълбочено и е известно, че включва 730 вида: 94 вида бозайници, 383 вида птици, 36 влечуги, 16 земноводни и 207 черноморски и сладководни риби.

Поради средищното си положение в Европа и на Балканския полуостров (Западна Палеарктика), България се отличава с изключително биоразнообразие. Съществена част от него се заема от групата на птиците. За тях е натрупана обилна информация, която е обобщена в трудовете на Патев (1950), Симеонов, Мичев (1989), Симеонов и др. (1990), Michev, Iankov (1993), Нанкинов и др. (1997), Янков (2007) и др.

Според Иванов и др. (2009) от 19 век досега в България са установени 408 вида птици (без тези, които не са признати от Комитета за редките видове, за които със сигурност се знае, че са избягали или интродуцирани и др. подобни). От тях броят на гнездещите видове през периода 1859-2005 г. е 286 (Янков, 2007). Според същия автор видовото богатство на територията на страната към 2005 г. варира между 6 и 163 вида на УТМ квадрат (10 км) или средно 72 вида/100 km². На значителни части от територията на страната плътността на природозащитно значимите видове е висока – между 41 и 103 вида/100 km².

Заслужава да се отбележи, че през последните години (1990-2005) според Янков (2007) се наблюдава много висока степен на стабилност на гнездовата орнитофауна, изразена чрез тенденциите на разпространението и числеността на националните популации на отделните видове. През посочения период са налице и процеси на възстановяване и нарастване на популациите на значителен брой видове с неблагоприятно състояние на популациите през предшестващи периоди.

Територията на България е кръстопът на прелетни пътища на различни екологични групи птици от най-западната част на Западна Палеарктика - Северна, Източна и Централна Европа (Симеонов и др., 1990; Michev, Iankov (1993). В сравнение с редица държави от Северна и Централна Европа, миграцията през територията на България е много по-значима и по-добре изразена както в количествено, така и във видово отношение.

Известно е, че по Черноморското крайбрежие на България е разположен един от основните прелетни пътища на реещите се птици в Европа – Via Pontica. Друг утвърден миграционен път е по долината на р. Искър, Софийското поле и долината на р. Струма (познат като Via Aristotelis). Освен това, на широк фронт, т.е. през цялата територия на страната, протича миграцията на всички пойни и някои водолюбиви видове птици. Става дума за няколко милиона индивиди, които два пъти в годината пресичат страната.

Прелетът у нас е мащабно сезонно явление, но въпреки това е често пренебрегвано, недооценявано и съответно недостатъчно проучено. В резултат са регистрирани конфликти с елекропреносната инфраструктура (напр. при ятата от мигриращи бели щъркели в Добруджа), въздушния трафик (инциденти с птици на Бургаското и Варненско летище), ветроенергийните паркове (сблъсъци на птици с ветрогенератори в района на Калиакра) и др., като тези конфликти трудно могат да се предотвратяват и управляват.

Както се вижда, миграцията на птиците на територията на страната има съществено отношение към редица сфери от селското стопанство, туризма, добива и преноса на електроенергия, въздушния транспорт, здравеопазването, състоянието на националната екологична мрежа Натура 2000 и др. Въпреки това, с изключение на Виа Понтика (прелетният път по Черноморското крайбрежие) тя остава до голяма степен непроучена системно и целенасочено. Това се отнася както за реещите се птици, така и до останалите екологични групи от този клас гръбначни животни.

През зимата в по-големите влажни зони на България са регистрирани различни по големина концентрации на водолюбиви птици. По данни на Michev & Profirov (2003) през периода 1997-2001 г. общият брой на зимуващите водолюбиви птици е бил между 216000 и 805000 екз. от 56-67 вида. Най-значимите места за зимуване са Дуранкулашкото, Шабленското, Варненското, Бургаското, Атанасовското и Мандренското езеро, както и язовирите Малко Шарково, Овчарица, Розов кладенец и др. Последните два са охладителни езера на ТЕЦ-2 и ТЕЦ-1, поради което поддържат значителни популации на риби, а оттам и на птици-ихтиофаги.

Природозащитният статус на птиците в България се определя от Червената книга на IUCN (2006) и на България (Ботев, Пешев, 1985; Големански и др.(в подг.), от Закона за биологичното разнообразие (ЗБР) и други нормативни документи. Вече е готова r новата Червена книга на България, но издаването й се бави.

Фауната на едрите бозайници, при 23 съществуващи вида, е измежду най-богатите в Европа и включва вълкът (Canis lupus), кафявата мечка (Ursus arctos), язовец (Meles meles), златка и бялkа (Martes martes u M. foina), три вида порове (Mustela eversmanni, M. Putorius u Vormela peregusna), три вида елени (Dama dama, Cervus elaphus u Capreolus) и три морски бозайника (Delphinus delphis, Phocaena phokaena relicta u Tursiops truncates ponticus). Един четвърти морски бозайник - Черноморският тюлен-монах, който е различна форма на Средиземноморския тюлен-монах (Monachus monachus) - се смята за изчезнал.

Известните ендемити при гръбначните животни включват 12 сладководни риби, един подвид земноводни и 4 подвида влечуги. Признаването на ендемизма между бозайниците силно зависи от възприетия за момента статут на таксоните. Така например, в миналото 3 подвида прилепи са били считани ендемични за България, но понастоящем таксономичното им различие вече не се признава. два дребни бозайника - българският златист хамстер /хомяк/ (Mesocricetus newtoni) и един мишевиден сънливец (Myomimus roachi) могат да се разглеждат като регионални ендемити. Сред едрите бозайници се приемат поне 6 ендемични подвида с ограничен ареал - афала (Tursiops truncates ponticus), муткур (Phocaena phokaena relicta), дива коза (Rupicarpa rupicarpa balcanica) и европейски петнист пор (Volmela peregusna peregusna). Някои експерти считат и местните популации на кафява мечка (Ursus arctos) и невестулка (Mustela nivalis) за балкански ендемити.

За България са описани повече от 20 000 вида безгръбначни животни. В тази обща цифра се включват над 1 800 таксона протозои и над 2 500 паякообразни, молуски, нематодии други ненасекомни безгръбначни. Около 85% от известните безгръбначни са насекоми, описани са почти 17 500 вида и подвида насекоми, а общият им брой се оценява на 27 000. В някои разреди насекоми (напр. Ephemeroptera, Heteroptera, Orthoptera) в България се срещат повече видове, отколкото в цяла Централна Европа. Специално трябва да се отбележи високото разнообразие на пещерната безгръбначна фауна на България.

Ендемизъм, както по отношение на Балканския полуостров, така и на България, е установен за 387 ненасекомни безгръбначни вида (8.8% от всички видове, включително протозои) и за 744 вида насекоми (4.3% от всички насекомни видове). При безгръбначните (без насекоми) степента на ендемизъм е най-висока за Crustacea (50.5% от известните видове) и Miriapoda (48.4%). Сред насекомите ендемизмът е най-висок при Orthoptera (28%) и Plecoptera (25%).

В информацията за животинския свят в България има следните празноти:

Липса на данни или остаряла информация за числеността и разпределението на популациите на видове животни, представляващи природозащитен или друг интерес.
Липса на основна актуализирана информация за природозащитния статус на видове (редки, застрашени), особено безгръбначни видове;
Остаряла информация и липса на раздели за безгръбначни животни в съществуващата Червена Книга.

2.4.1.3. Гори

Българската гора се възприема от обществото като част от националното богатство и националната ни идентичност. Нейните икономически, социални и екологични функции са от важно значение за устойчивото развитие на обществото и за подобряване качеството на живот. Стратегически документи за горския сектор са разработвани и в миналото, последните от които са: “Програма за ускорено разширено възпроизводство и най-ефективно комплексно използване на горските ресурси на Р. България за периода 1990 – 2040 г.” от края на 80-те години на миналия век и “Национална стратегия за опазване на горите и развитието на горското стопанство на Р. България” от 1996 г. Действащата в момента Национална Горска политика и стратегия е приета през 2003 и се отнася за периода 2003-2013.

Горите чрез процесите, които протичат в съставящите ги екосистеми, осигуряват на обществото т.нар. екологични блага и услуги, които могат да се групират в следните основни функции (по Constanza et al., 1997, de Groot, 1992, de Groot et al., 2000|:

Регулираща функция – поддържане на основни екологични процеси и животоподдържащи системи – регулиране на баласа на кослород и СО₂, на климата, на водата, на почвеното плодородие, на биологичния контрол;
Хабитат - образуваща функция – осигуряване на условия за живот на диворастящи растения и животни, осигуряване на биоразнообразие;
Продуктивна функция – осигуряване на храна и други природни ресурси;
Информационна функция – познавателна и естетическа функция (биоразнообразие и разнообразие на ландшафти, развитие на науката и образованието, осигуряване на човешко здраве и т.н.)

Българските гори осигуряват около 85% от водния отток в страната или около 3.6 млрд м³ чиста питейна вода. Те имат значителна роля за намаляване емисиите от парникови газове в атмосферата. Общият поглъщателен капацитет на СО₂ от горите се изчислява на около 142 млн тона въглерод или на около 516 млн тона СО₂ – еквивалент (НГПС, 2003).

Като страна по Паневропейския процес за опазване на горите, по Рамковата конвенция на ООН за изменение на климата (респ. Протоколът от Киото) и решенията на Световната среща за устойчиво развитие в Йоханесбург, България определи подкрепата си за ефективното производство и използване на био-енергия от устойчиво управлявани възобновими горски ресурси, като един от главните акценти на своята горска политика. Важно значение в тази насока има цялостното изпълнение на Националния план за действие по изменение на климата. Наред с подкрепа на проекти за технологично развитие в областта на енергийните системи на база биомаса, усилията се насочват и към гарантиране на допълнителен енергиен ресурс, чрез създаване на нови гори. Потенциалът и в това направление е много голям предвид огромните площи на опожарените гори и наличието на изоставени земеделски земи.

Характеристика на горите

Горите в България покриват около 34% от територията на страната. Общата горска площ към 2007 г. възлиза на 4 108 494 ха, което представлява, увеличение с 18 732 ха спрямо 2006 г. дължащо се на включване на неустроените досега гори и извършени залесявания.

Табл. 2.4.2.1. Информация по години за горската площ на страната (ха)

1991 г.	1992 г.	1993 г.	1994 г.	1995 г.	1996 г.
3 873 543	3 872 938	3 897 384	3 675 786	3 876 272	3 878 405
1997 г.	1998 г.	1999 г.	2000 г.	2001 г.	2002 г.
3 878 794	3 899 655	3 794 797	3 914 355	3 980 032	4 003 755
2003 г.	2004 г.	2005 г.	2006 г.	2007 г.
4 015 236	4 063 555	4 076 464	4 089 762	4 108 494

Източник: ДАГ

Съобразно функциите си, горите в страната се разделят, както следва:

гори и земи от горския фонд с основно дървопроизводителни и средообразуващи функции – 2 381 132 ха – 68,1 %
защитни и рекреационни гори и земи от горския фонд – 963 871 ха – 23,7 %
гори и земи от горския фонд в защитени територии – 335 381 ха – 8,2 %
14% от българските гори имат, като основна функция, опазването на почвите от ерозия и поддържането на водния баланс.

Естествените насаждения представляват 73.4% от залесената площ (2 844 668 ха), от които иглолистни 433 913 ха (15.25 %). Общо площта на широколистните гори е 2 565 571 ха – 69,7 %, а на иглолистните – 1 114 813 ха – 30,3%.

През последните 50 години в България са залесени 1,5 млн. ха горски култури. Стратегическите цели на тези залесявания са били увеличаване площта на горите, тяхната производителност и борба с почвената ерозия.

Държавната собственост върху горите има най-голям дял - държавните гори се управляват от ДАГ – 71 % и МОСВ – 4% (изключителна държавна собственост). Горите на частните собственици (физически лица) са предимно с малка площ (средно 1 ха) и представляват почти 10 %.

Устойчивостта на горските култури, се постига с по-голямо участие на местните широколистни видове, намаляване на гъстотите, създаване на смесени култури и залесяване на дървесни и храстови видове в техните естествени ареали. Основно залесяването се извършва в държавния ГФ, предимно в пожарища, съхнещи насаждения и култури, сечища и голи площи.

Резервите за увеличаване на залесената горска площ в бъдеще се оценяват на около 300 000 ха, от които около 127 000 ха подлежаща на залесяване незалесена горска площ, а останалите за залесяване на изоставени земеделски територии. Действия в този насока се подкрепят от около 80% от българското общество (НЦИОМ, 2003).

Налице са нормативни предпоставки – вътрешни (Промените в ЗГ) и външни (механизмите за съвместно изпълнение по Протокола от Киото) за гарантиране на устойчив принос на нашата страна към намаляване на емисиите на СО₂ и увеличаването на възобновяемите енергийни ресурси, чрез създаване на нови гори, в това число и плантации за биомаса. Насоките за адаптиране на горската растителност към промените на климата, отразени в Националния план за действие са изключително важна задача при управлението на горските ресурси, особено в ниската част на страната до 800 м н в.

Средният дървесен запас на хектар през 2000 г. достига 156 м³. През последните 35 години общият дървесен запас се е увеличил повече от два пъти – от 252.2 млн.м³ през 1965 г. до 526.1 млн.м³ през 2000 г. годишният прираст на българските гори се изчислява на 12.3 млн.м³ (НГПС, 2003).

Здравословно състояние на горите

Въпреки подобряването на здравословното състояние на горите, извършваният мониторинг показва:

Атмосферното замърсяване и киселинните валежи, продължават да бъдат проблем за някои райони на страната, което се показва от наблюденията по програмата IСP “Forest”. Особено критична е била 1998г., когато от обследваните дървета 60,2% са били с обезлиствания и с пожълтявания по листата от 2-ра до 4-та степен. Ситуацията през следващите години е подобрена, като през 2001г. процентът на засегнатите дървета е намалял до 33.8%.
Лесопатологичните обследвания и експертизите, показват тревожни незатихващи процеси на съхнене в иглолистните култури от бял бор, черен бор и дугласка ела, създадени в долния планински пояс; съхнения в дъбовите гори – предимно зимен дъб, цер и благун, и твърде силно отслабване на някои дървостои и развитие на заболявания и повреди от стъблени насекомни вредители. Съществено значение имат и повредите от периодичното каламитетно развитие на листогризещите вредители Lymantria dispar, Thaumetopoea pityocampa, листоврътки и педомерки, причиняващи масови обезлиствания на обширни площи. Сериозни са щетите и от гъбните заболявания.
Горските пожари все още представляват значителна заплаха за горите. През последните 17 години, те засегнаха около 133 000 ха, което съответства на 3.5 % от цялата горска площ. Над 20 000 ха гори, увредени между 1999 и 2001 г., се нуждаят от възстановяване Пожарите са засегнали главно млади иглолистни култури, но също и различни типове зрели насаждения вкл. от някои широколистни видове. През 2002 г. бяха разработени концепция и стратегия за опазване на горите от пожари.
Неконтролираната паша и прекомерният брой на козите, а и повредите от дивеч, също допринасят за деградация на горите.

Обобщените резултати от извършен сравнителен анализ за периода 1994-2006г. (ИАОС-МОСВ) показват, че влошаване в състоянието на наблюдаваните насаждения се отчита при 34,48% от площите, без изявен тренд са 19,83% и при 45,69% е регистрирано подобрение. Резултатите при широколистните насаждения показват, че делът на здравите дървета е намалял с 10,4% в сравнение с резултатите от 2005 г. Делът на загиналите дъбови дървета се е увеличил с 7,8%.

Отгледните сечи са едно от най-важните лесовъдски мероприятия, чието изпълнение е критерий за нивото на горското стопанство. С тях се повишава общата продуктивност и качество на насажденията, подобрява се здравословното състояние и специалните функции на горските екосистеми (водоохранни, защитни, рекреационни и др.) и се постига по-добра устойчивост на насажденията на биотични и абиотични фактори. От друга страна отгледните сечи могат да бъдат източник на биомаса за енергия, който до момента не е използван рационално.

По експертни оценки, ползването от горите може да достигне 8 млн.м³ (3.5 млн.м³ от отгледни и от 4.5 млн.м³ възобновителни сечи) към 2010 г. и 10 млн.м³ (5 млн. м³ от отгледни и 5 млн. м³ от възобновителни сечи) към 2020 г. Разпределението на предвидената за сеч дървесина, се очаква да бъде - 35 % от иглолистните гори и 65 % от широколистните (НГПС, 2003).

От всички ВЕИ биомасата и по-специално дървесината, е с най-голям принос в енергийния баланс на страната. Така през 2005 тя е представлявала 3,6%от ПЕП и 7,4% от КЕП. Енергията получена от биомаса е 2,8 пъти повече от тази получена от водна енергия. Данните от МИЕТ и ИАГ показват едно непрекъснато увеличение на процента на използване на дърва за огрев през последните години. Според НСНИВЕИ, предвижда се потреблението на биомаса до 2015 да се увеличи с над 400 ктое спрямо нивото на 2005 г.( НДПНИВЕИ, 2005).

Чрез повишаване натрупването на въглерод в съществуващите и новосъздадените гори, ролята и приноса на горите към смекчаване въздействието на климатичните промени е твърде голяма. По-голямото използването на дървесина като възобновяем източник на енергия, би довело до положително въздействие върху въглеродния баланс на страната, както и би допринесло до намаляване използването на изкопаемите горива. Това използване трябва да бъде се извършва след внимателна оценка на потенциала на горите.

Оценката на потенциала на биомаса в страната изисква прецизен подход, тъй като дървесината представлява ресурс, чието възобновяване изисква време и усилия. Горите освен като източник на дървесина осигуряват на обществото още много и основни екологични блага и услуги – кислород, вода, почва, биорознообразие и т.н. Дървесината не е единственият източник на биомаса, макар да представлява много голям процент от нея. Тук влизат и селскостопански отпадъци, сметищен газ, отпадни мазнини, отпадъци от индустрията.

2.4.2.Ландшафт

Проблемите по отношение опазване, планиране и управление на ландшафта са ключови проблеми при устройване на всяка територия и още повече при планиране и проектиране на обекти свързани с енергетиката.

Според Европейската Конвенция за Ландшафт, той има важна роля сред обществения интерес в културната, екологичната и социалната сфера, и представлява благоприятстващ икономическата дейност ресурс, чиято защита, управление и планиране могат да допринесат за създаването на трудова заетост.

Ландшафтът способства за формирането на местните култури и е основен компонент на европейското природно и културно наследство, допринасящ за човешкото благоденствие и консолидиране на европейската идентичност. Ландшафтът е значима част от качеството на живот на всички хора.

Развитието в икономическите сфери на всяка страна, както и най-общо промените в световната икономика, в много случаи ускоряват трансформацията на ландшафта.

Ландшафтът е ключов елемент от индивидуалното и обществено благоденствие и неговото опазване, управление и планиране налагат права и отговорности на всеки.

Ландшафтът е ключов елемент в процеса за постигане на устойчиво развитие, основано на баланс и хармония между социални нужди, икономическа дейност и околна среда.

България, поради специфичното си географско положение, разнообразен релеф и богато биоразнообразие на природни хабитати, се отличава и с богато ландшафтно разнообразие.

Съгласно класификационната система на България (Петров.П., 1997) ландшафтите у нас се отнасят към 4 класа (равнинни, междупланински, равнинно-низинни, котловинни и планински), 13 типа, 30 подтипа и 77 групи. Типологията на ландшафтите в страната е направена, съобразно класифицирането на природно-териториалните комплекси, природните и социалните условия, и спецификата на ландшафтните компоненти.

Типологичната йерархия на ландшафтите може да бъде представена в следния ред:

Тип ландшафти (приравнен с “вид на подотдела” на ландшафтната таксация)

Горски ландшафт

Ливаден ландшафт

Скален ландшафт

Аквален ландшафт

Аграрен ландшафт

Антропогенен ландшафт

Подтип ландшафти – детайлизира типовете

Горски

иглолистен

широколистен високостъблен

широколистен издънков

смесени гори

Антропогенен

парков характер

комуникационен

градоустройствен селищен

индустриален

Група ландшафти

билен

платовиден

долинен

склонов

равнинен терасен

В йерархията на ландшафтите влизат също така род ландшафти (диагностичен показател за “богатство” на месторастенето), както и вид ландшафти (диагностичен показател за “влажност”). Така разгледана типологията на ландшафтите обхваща в логичен ред всички варианти на средата от гледна точка на ландшафта. От гледна точка на визуално възприятие пространствата се делят на открити, полуоткрити, полузакрити и закрити, които се определят от процента на покритие на пространството.

При визуалната оценка на ландшафта се определят от релефа и природните местообитания, тъй като хабитатите до голяма степен определят пейзажа на територията. Така оценката на хабитатите е определяща при оценката на природните ландшафти. Допълнително се оценяват антропогенните елементи и доколко те нарушават природността на ландшафта.

Класификационната система на ландшафтите в България обхваща:

І Клас Равниннии ландшафти

Тип - Ландшафти на умерено континенталните ливадно-степни и гористи низини

Тип - Ландшафти на умерено континенталните степни, ливадно-степни и лесостепни равнини

Тип - Ландшафти на умерено континенталните гористи плата и възвишения в равнините

Тип - Ландшафти на открития карст в умерено континенталните равнини

ІІ Клас Междупланински равнинни ландшафти

Тип - Ландшафти на субсредиземноморските ливадно-степни и лесо-ливадно-степни междупланински низини

Тип – Субсредиземноморски аквални и субаквални ландшафти

ІІІ Клас Котловинни ландшафти

Тип - Ландшафти на умерено континенталните ливадно-степни и лесо-ливадно-степни котловинни дъна

Тип - Ландшафти на субсредиземноморските ливадно-степни и лесо-ливадно-степни котловинни дъна

ІV Клас Планински и високопланински

Тип - Ландшафти на субсредиземноморските нископланински гори

Тип - Ландшафти на умерено влажните планински гори

Тип - Ландшафти на високопланинските ливади

Тип - Ландшафти на голите планински скали

Тип - Ландшафти на планинския открит карст

Антропогенната дейност оказва непосредствено въздействие върху богатото ландшафтно разнообразие на страната. В резултат от развитието й се извършва трансформация на ландшафтите, при което се нарушава тяхната естественост и природност и те се трансформират в техногенни и индустриални.

2.4.3. Защитени територии

В областта на защитените територии страната ни има дългогодишни традиции. Още през 1933г. е обявена първата защитена територия в България – резерват „Силкосия”. През 1934 г. е обявен и първият парк на Балканите – Народен парк „Витоша”. Мрежата от защитени територии понастоящем обхваща приблизително 5,1 % от територията на страната и включва обекти от следните 6 категории: национални паркове, резервати, поддържани резервати, природни паркове, защитени местности и природни забележителности.

Защитените територии и ефективното им опазване допринасят за изпълнението на изискванията на редица международни конвенции и споразумения по които България е страна. Част от тях са получили съответстващо признание и са включени в различни международни мрежи от защитени територии: 10 Рамсарски места, 16 биосферни резервата, 2 обекта на световното природно наследство на ЮНЕСКО – Национален парк „Пирин” и поддържан резерват „Сребърна”, 2 национални парка - „Централен Балкан” и „Рила” са членове на Европейската мрежа от национални паркове PAN Parks.

Преобладаващата част от защитените територии са включени и в мрежата НАТУРА 2000, което доказва тяхната консервационна значимост и ефективния им принос в опазването на биологичното разнообразие.

Има ясно изразена и постоянна тенденция към увеличаване на броя и площта на защитените територии, като за периода 1991 – 2002 г. те са се увеличили почти два пъти. За част от историческите места се констатира наличие на елементи от дивата природа и те са прекатегоризирани съответно в защитени местности или природни забележителности. В периода 1999 – 2006 г. са обявени нови 336 защитени територии и са заличени 1129 от регистрите на защитените територии (основно исторически места).

2.4.3.1. Защитени територии по Закона за защитените територии (ЗЗТ)

Мрежата от защитени територии към края на 2007 г. се състои от 941 обекта с обща площ от 566701.2 ха. или 5,1 % от територията на страната (Фиг.2.4.4.1-1). Част от тях са включени в различни международни мрежи от защитени територии: 10 Рамсарски места, 16 биосферни резервата, 2 обекта на световното природно наследство на ЮНЕСКО – Национален парк „Пирин” и поддържан резерват „Сребърна”, 2 национални парка - „Централен Балкан” и „Рила” са членове на Европейската мрежа от национални паркове (PAN Parks).

Разпределението на защитените територии по брой в различните категории е следното: национални паркове – 3; резервати – 55; поддържани резервати - 35, природни паркове-10; защитени местности - 492 и природни забележителности – 346. За защитените територии се разработват планове за управление съгласно Закона за защитените територии (МОСВ, 2008).

Фиг2.4.3.1-1. Разпределение на защитените територии в България (МОСВ, 2008)

2.4.3.2. Защитени територии по Закона за биологичното разнообразие (ЗБР) = защитени зони от НЕМ Натура 2000

През 2002 г. в България започна и процесът по определяне на места, отговарящи на изискванията, поставени от Директива 92/43/ЕИО за опазване на природните местообитания и местообитанията на дивата фауна и флора, и Директива 79/409/ЕИО за опазване на дивите птици. През 2003 г. са описани 67 потенциални НАТУРА 2000 места с обща площ 360 000 ха. През 2004 г. са инвентаризирани 86 потенциални НАТУРА 2000 места. През 2005 г. са инвентаризирани нови 244 потенциални НАТУРА 2000 места. През 2006 г. в МОСВ са внесени предложения за 114 потенциални НАТУРА 2000 места по Директивата за птиците, обхващащи приблизително 23.6 % от територията на страната и 225 потенциални НАТУРА 2000 места по Директивата за местообитанията, обхващащи приблизително 30 % от територията на страната. До края на 2007 г. с решения на Министерски съвет са приети 114 защитени зони за опазване на дивите птици, покриващи 20,3% от територията на България и 228 защитени зони за опазване на природните местообитанията, покриващи 29,5% от територията на България. Общо в България са приети от Министерски съвет 332 защитените зони от НАТУРА 2000 покриващи общо 33.89 % от територията на страната. По този показател страната ни се намира на второ място в Общността след Словения.

През 2007 г. стартира процесът по обявяване на защитените зони за опазване на дивите птици, като през ноември същата година е обявена първата в страната защитена зона за опазване на дивите птици „Суха река”. Предстои издаване на заповеди за обявяване на всички защитени зони за птиците. По отношение на защитените зони за опазване на природните местообитания и местообитанията на дивата флора и фауна - процедурата по издаване на заповеди ще стартира след одобрение на списъка от Европейската комисия.

Преобладаващата част от защитените територии по ЗЗТ са включени и в мрежата НАТУРА 2000.

До края на 2007 г. с решения на Министерски съвет са приети 114 защитени зони за опазване на дивите птици, покриващи 20,3% от територията на България и 228 защитени зони за опазване на природните местообитанията, покриващи 29,5% от територията на България. Общо в България са приети от Министерски съвет 332 защитените зони от НАТУРА 2000 покриващи общо 33.89 % от територията на страната (Фиг. 2.4.4.2-1).

Фиг. 2.4.3.2-1. Защитени зони по Директива 92/43/ЕИО за опазване на природните местообитания и местообитанията на дивата фауна и флора и Директива 79/409/ЕИО за опазване на дивите птици в България (МОСВ, 2008).
Важна задача по отношение на мрежата Натура 2000 в България е изготвянето на Планове за управление на отделните защитени зони. И тъй като се касае за около една трета от територията на страната, то приоритетно следва да бъдат разработени такива планове за онези защитени зони, които са най-засегнати от прилагането на енергийната стратегия.

Изтегляне 3.52 Mb.

Сподели с приятели:

1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 ... 29