Компетентност на държавните административни органи

Компетентността на държавния административен орган посочва кръга от въпроси, с който административния орган е упълномощен да се занимава, както и правомощията, с които органът разполага за решаване на тези въпроси. Компетентността на държавните органи е израза на специализацията на функциите на държавното управление. Тя очертава кръга от задачи, възложени на отделните органи по осъществяване на определени държавни функции.За да могат да осъществят тези функции, административните органи притежават определени властнически правомощия. Компетентността може да бъде определена като система от правомощия, т.е. съвкупност от права и задължения от особен характер, предоставени на органа за осъществяване на държавната власт.

Определянето на компетентността на държавните органи, е резултат от задълбоченото познаване на процесите, произтичащи в обществото, отчитане ролята на различни обективни и субективни фактори в държавното управление, определяне на общите тенденции за развитие на обществените процеси в държавата и връзките между тях. Компетентността е проява на най-висша степен на специализация на управленските функции по отделни отрасли на държавното управление.Тя очертава кръга от управленски функции, възложени на един или друг орган на обществения живот и отнасящи се един към друг или други социални обекти.

За да могат да осъществяват тези функции, органите получават определени държавно-властнически правомощия. Държавен орган не може да бъде учреден, без да се посочи за какво се създава, какви задачи ще изпълнява и каква дейност ще развива,т.е. държавен орган не може да се създава, без да се определи неговата компетентност.Когато правната норма учредява държавен орган, определя неговата компетентност, с това тя признава възможността му да се конституира като административноправен субект, да бъде носител на права и задължения.

Правата и задълженията, които влизат в компетентността на органа, са права и задължения по изпълнение на възложените му функции на държавно управление. Компетентността на органа най-общо представлява съвкупност от права и задължения, които държавния орган притежава на основание на закона за изпълнение на предоставената му специализирана задача в държавното управление.Възлагането и притежаването на тези права и задължения не зависят от преценката и желанието на органа да ги изпълнява.когато в компетентността се казва, че органът "има право" да извърши определено действие, това не означава никакво лично право за органа, чрез упражняването на което той ще постигне лично облагодетелстване или някакви лични резултати.Това означава, че органът има това право спрямо други лица и органи, спрямо които той осъществява възложените му от държавата функции.Това право му е предоставено, за да може той да изпълнява успешно поставените му задачи.Правата на органа са елементи от неговата компетентност.

Също, както и задълженията те са му представени, за да може да извършва възложените му дейности в държавното управление.Правата му са права спрямо гражданите, другите външни организации и органи, но тяхното осъществяване е задължение спрямо държавата като част от неговата компетентност.Установяването на компетентността определя специализираната роля на всеки орган в държавното управление в съответствие с целите и задачите на цялата държавна система.Административните органи провеждат държавната политика в определен отрасъл или сфера на управлението. Правомощията, възложени чрез компетентността на административните органи, са адекватни на функциите, които трябва да изпълняват.Държавните административни органи функционират съобразно модела установен от тяхната компетентност. Компетентността определя задачите на управление на всеки отделен орган и служи за съизмерител на поведението на органа и резултатите от това поведение. Компетентността моделира съответното поведение на органа и обектите, спрямо който той действа. Тя регулира отношенията между органа и другите правни субекти. Компетентността на органа предвижда извършването на множество конкретни действия, чрез които непрекъснато и съвкупно се реализират задачите на органа. Поради това компетентността на органа представлява гет. нереализиран и обобщен израз на поведението му, чрез което органът изпълнява възложената му роля в държавното управление. Компетентността може за неопределено време да остане само възможност за евентуални действия на органа, без да се реализира. Компетентността на органа се провокира за действие всеки път, когато са налице условията, предвидени в нейното съдържание / например да се състави бюджетът, да се наложи наказание на правонарушителя, да се измени регулационният план на населено място, да де издаде решение за строеж и др./Правомощията, съдържащи се в компетентността на органа, са правомощия спрямо голям, често пъти определен само чрез много широк кръг от адресати /гражданите, жителите на населеното място, водачите на МПС, учителите, кметовете, общините, данъчните органи и пр./ Това са адресати-органи, организации или лица,- които притежават характеристиката, установена от компетентността на органа и показваща, че органът може да упражнява въздействие върху тях. Компетентността на органа обхваща правомощия по отношение на практически неопределен брой случаи, винаги и навсякъде, където те се проявяват според предписанието на компетентността. Компетентността не се изчерпа с еднократно действие. Органът притежава правомощията, определени чрез компетентността му, и може и трябва да ги използва винаги когато са налице условията за тяхното упражняване.

Компетентността съдържа в себе си и правните възможности за реализиране на правомощията на органа. Чрез нея са определени мерките и начините, които органът може да използва, за да осъществява поставените му задачи. Пак чрез нея се определят какви актове и действия има право и може да издава административния орган.

Определянето на компетентността има и друго едно значение.Чрез нея се обявява на заинтересованите-граждани, организации, органи - кой има правото и задължението да се занимава и да решава определен кръг въпроси.Тя определя кой е субектът на държавно управление в определена област; към кого следва да се обръщат заинтересованите, за да могат да получат законосъобразно и компетентно решение на засягащия ги проблем.

Компетентността се изразява в няколко вида: материална, териториална и лична.

Материалната компетентност се изразява в определения по материя кръг от въпроси.Тя е израз на специализацията по материя между отделните органи.Определен административен орган има право да издава актове и да извършва действия в определена по материя област на държавната администрация.Министърът на земеделието има различна материална компетентност от тази на министърът на отбраната или на общинския кмет.Тук важи разграничението на органите на такива с обща компетентност и на органи със специална компетентност, които от своя страна се подразделят на отраслови функционални.

Териториалната компетентност изразява пространственото действие на правомощията на органа, отредени в компетентността му. Тук важи класификацията на органите на централни и местни. Всеки административен орган има определени териториални предели на правомощията си. Министерския съвет може да издава актове, които имат действие на цялата територия на страната.

Личната компетентност, която понякога се нарича компетентност по степен, изразява пределите на правомощията на отделния административен орган в зависимост от мястото и положението на органа вътре в дадена административна система.Тя се нарича лична, защото е свързана с конкретна длъжност, заемана от определени лица или лице.Така например законът предвижда, че известни актове могат да се издават само от министъра,докато други могат да се издават от заместник-министри, или от ръководители на управление или отдели в същото министерство. Едни актове могат да се издават само от кмета, а други могат да се издават както от кмета, така и от други органи и длъжностни лица в системата на общинската администрация.По-горе стоящ орган не може са изземе за решаване въпрос от органа, овластен за неговото разглеждане и решаване, освен ако това е предвидено от закона.

Административни актове се издават от овластените за това органи съобразно предоставената им компетентност. Неспазването на компетентността е много сериозно и тежко нарушение на законността в дейността на администрацията и води до недействителност на взетите решения и издадените актове.

3.4.1. Делегиране на правомощия

Делегирането е една от възможностите, предвидени от правото за търсене на рационално и качествено осъществяване на функциите на административния орган.Това е възможност за преместване на процеса на вземане на административни решения на по-икономично и може би по-квалифицирано ниво за приближаването му до мястото на изпълнение на решенията. Тя създава гъвкава система за намиране на най-подходящата място за извършване на съответната дейност в администрацията. Делегирането е установено от закона временно, нетрайно, и прилагано според конкретната обстановка, предаване на част от правомощията на горестоящия орган на някой от подчинените му органи или длъжностни лица.

Цялата пълнота на властническите правомощия, определени от компетентността на съответния висшестоящ административен орган, е съсредоточена в негово разпореждане.Той притежава необходимата власт и носи съответната отговорност за осъществяване на предоставените му функции.На него принадлежи правото на решаване на всички въпроси от компетентността на даденото ведомство или административна организация, на него се подчиняват всички останали съставни звена.Но това не означава, че той лично осъществява всички функции, с които е овластен.Обикновено той нито юридически, нито организационно-технически, нито фактически е в състояние да решава всички въпроси, влизащи в компетентността му.Административният орган е задължен сам да решава единствено въпросите, които са му предоставени в изрична компетентност, и тези, за които той смята, че не могат да се предоставят за разглеждане и решаване на нито едно от подчинените му звена и органи.

Делегирането е специфичен начин на възлагане на правомощия за временно изпълнение на функции от долустоящ орган.Неправилно е да се отъждествява децентрализацията и делегирането.При децентрализацията, долустоящите органи вземат решения в кръга на своята компетентност, те осъществяват свои собствени функции.При делегацията долустоящите органи изпълняват дейности и вземат решения въз основа на специално овластвяване от органа, от чиято компетентност е съответният проблем или действие, т.е. те по изключение осъществяват делегираната функция, която е от компетентността на горестоящия орган. Компетентността на долустоящият орган се различава с делегираното правомощие временно и само по отношение на делегирания случай. Той не запазва делегираното правомощие като придобито за постоянно.Нито пък това означава, че висшестоящият орган се е лишил от това правомощие. Правомощията на административният орган и възможностите за делегирането им са определени и ограничени от неговата компетентност. Компетентността е правното основание за делегиране на административни правомощия. Така например административни наказания могат да налагат ръководителите на ведомствата и организациите, областните управители и кметовете на общините, на които е възложено да прилагат съответните нормативни актове или да контролират тяхното изпълнение. Ръководителите могат да възлагат правата си на наказващи органи на определени от тях длъжностни лица, когато това е предвидено от закона. Друг пример е свързан с гражданското състояние. Службата по гражданското състояние се изпълнява от кметовете или от други длъжностни лица, на които кметовете са възложили тази служба. Трети например е положението, че министърът може да предоставя свои права на началниците на управления и отдели.В някои случаи възможността и необходимостта от делегиране на правомощия произтича от начина, по който нормативният акт е определил компетентността и нейният носител.

Например според закона за народното здраве министерството на здравеопазването упражнява контрол за съответствие на медицинската техника, инструментариум, санитарен транспорт и т.н. с държавния стандарт за надеждност и безопасност, хигиенните норми и изискванията на медицината.Когато в нормативният акт няма изрично посочване на административни органи, а е визирано ведомството, както в горния случай, прието е ведомството да се отъждествява с неговия ръководител (в случая министъра на здравеопазването), защото самото ведомство не е орган, който може да притежава властнически правомощия.Очевидно е обаче, че министърът няма и не може да има техническата, физическата, а даже и професионалната възможност да извършва всички функции, възложени на неговото министерство.Министърът запазва определени функции за себе си, а други разпределя между подчинените си органи и длъжностни лица в министерството, т.е. той делегира голяма част от своите правомощия, които са му били предоставени като ръководител на ведомството.

Съществуват няколко принципни ограничения във възможностите за извършване на делегиране на административни правомощия.

Първото е, че никой не може да делегира правомощия, които не притежава.Административният орган трябва да притежава правомощията, за да може да се разпорежда с тях, като овластява долу стоящ орган временно да ги извършва вместо него.

Второто ограничение е, че не може да бъде извършена делегация на правомощия, които са определени като изрична компетентност на съответния орган. Изричната компетентност означава, че само този орган е длъжен и има право да решава определени въпроси, възложени му като негова изрична компетентност. Изключение може да се допусне само ако законът изрично предвижда това. Чрез изричната компетентност органът е задължен сам да упражнява даденото правомощие.

Третото ограничение на възможността за делегиране на правомощия се отнася до обекта на делегирането.В сила е правилото, че когато по закон административен орган има право да делегира известни правомощия на друг определен орган, то този друг орган не може от своя страна да пределегира другиму така делегираните му правомощия, освен ако такава възможност е предвидена изрично в закона. Това правило предотвратява практиката, за която важи поговорката "Казали на лисицата, а тя на опашката си."

Възможността да реши да делегира осъществяването на определено правомощие е част от компетентността на органа и той носи отговорност за избора, който е направил, когато е решил дали и на кого да делегира това правомощие.Делегирането трябва да бъде направено изрично и писмено.Писмената форма е необходима за извършване на делегирането.Указанията и нарежданията на делегиращия орган трябва да се приемат за задължителни за органа, комуто е делегирано правомощието, най-малко поради две причини:

• 
  поради организационната йерархия в съответната административна организация и ведомствена подчиненост на долустоящия спрямо висшестоящия административен орган;
  

• 
  щом делегираното правомощие е от компетентността на висшестоящият орган, а долустоящият ще изпълнява временно "чуждо" правомощие, титулярният субект на това правомощие-висшестоящият орган, има право да разпореди как да бъде реализирано това правомощие.
  

Характерът и същността на държавните органи се проявяват в синтезиран вид в принципите, заложени в основата на тяхната организация и дейност.Те определят параметрите на тяхната характеристика

Принципите са научно обобщение от най-типичното, което отразява същността и съдържанието на държавните органи.Те са исторически обособили се категории, съответстващи на характера на развитието на българската държавност. Системата на държавните органи се развива, усъвършенстват се и нейните организационни и функционални принципи.

В литературата няма единомислие за каталога на основните принципи на организацията и дейността на държавните органи.Конституцията обаче ни дава основание да приемем, че основни, с най-голяма обществена значимост принципи, са:

1. народният суверенитет;

2.разделението на властите;

3.законността;

4.демократизмът;

тези принципи намират приложение в организацията и дейности на всички държавни органи.Но те намират различни форми на проявление в отделните подсистеми на държавната организация и се проявяват специфично в различните държавни органи.

наред с основните принципи съществуват и други, които нямат основополагащ характер и формират по-малко значими черти на държавните органи.Това са например принципите на изборността, публичността, субординацията, координацията, колективността, единоначалието и пр. Те намират приложение в организацията и дейността на различните подсистеми и отделните държавни органи.

Взаимоотношенията между някои държавни органи се осъществяват въз основа на принципа на йерархичността Той е характерен преди всичко за органите на изпълнителната власт, на прокурорските и на следствените органи.Йерархичността означава съподчиненост на органите помежду им в съответната подсистема.Това означава подчиненост на по-долустоящия в подсистемата на по-горестоящия орган.Друг принцип във взаимоотношенията е осъществяване на методическо ръководство на по-долустоящите от горестоящите органи.тези взаимоотношения са характерни за съдебните органи.За някои държавни органи са характерни и координационните взаимоотношения.

Всички принципи в тяхното единство обуславят характера на системата и на отделните държавни органи на Република България.

Направената класификация на видовете държавни органи не дава достатъчна представа за тяхното място и роля в държавното управление.Поради това е необходимо да се направи най-обща характеристика на отделните държавни органи, за да се разкрият техният облик и място в държавната организация и ролята им за осъществяване на държавната власт.

Народното събрание и другите органи, които получават своите властнически пълномощия пряко от народа или населението чрез избор, е естествено да бъдат основа на държавната организация.те са представителни органи на народа или населението и поради това се предполага, че адекватно изразяват техните коренни интереси.те са институции за осъществяване на държавната власт от политическите представители на различните слоеве на народа.

В периода на утвърждаване на демократично управление обликът и природата на представителните органи и преди всичко на Народното събрание се промениха.Парламентът се превърна в орган, който чрез законите осъществява управление на основните социални процеси.На сегашният етап в развитието на нашата държавност тези изменения съдействат за усъвършенстване на управлението.

Местните представителни органи - общинските и районните съвети, са органи за самоуправление на населението в общините и районите.Те са най-масовите органи на местно равнище.

Народното събрание е единствен орган на законодателната власт.То получава своите властнически пълномощия от източника на властта - народа.Нашата конституция възприе принципа на народния суверенитет, което означава, че народът е единствения източник на властта.Изборът на народни представители не е нищо друго освен делегиране на властнически пълномощия от народа на Народното събрание.Но този акт не лишава народа от възможността непосредствено да осъществява властта чрез формите на пряка демокрация.

Жан-Жак Русо теоретически обосновава теорията за народния суверенитет, абсолютизирайаки неговата същност.той счита, че представителните органи не могат самостоятелно да осъществяват държавната власт.Според него всеки техен акт на властване, за да бъде валиден, се нуждае от санкцията на народа, т.е. да бъде одобрен от него.Този възглед основаващ се на последователно приложение на народния суверенитет, по принцип е правилен, но не е приемлив, защото практически е неосъществим.Той прави безпредметно съществуването на парламент, в чиято необходимост на съществуване едва ли бихме могли да се съмняваме.властта в съвременното общество не би могла да се осъществява само чрез формите на непосредствено народовластие.Парламентарното управление е обективна необходимост в съвременното демократично общество.

Народното събрание е единствен колективен общодържавен представителен орган.То се състои от представители на политическите сили в обществото.Партиите, които не получават повече от 4% от гласовете на избирателите, остават извън парламента.Въпреки това по презумпция Народното събрание представлява и изразява конкретните интереси на обществото.На него са предоставени правомощията да законодателства и да упражнява парламентарен контрол върху изпълнителната власт.Може да се постави въпросът дали правомощието за парламентарен контрол не противоречи на принципа за разделение на властите, според който всички власти са равнопоставени? Отговорът е отрицателен, защото парламентарното управление предполага контрол от парламента върху изпълнителната власт.Народното събрание не може да бъде безразлично как се реализират приетите от него закони от висшата изпълнителна власт - Министерския съвет и министрите.Парламентарния контрол е средство за въздействие върху изпълнителната власт.Той е един от механизмите, които съдействат за ефективно функциониране на органите на изпълнителната власт.

Монтескьо в своя труд "За духа на законите" използва категориите "законодателен комплекс", който включва парламента и краля, и "комплекс на изпълнителната власт", който се състои от правителството и краля, взети в тяхното единство.

Според Търновската конституция /чл.108/ царят и народното представителство имаха право на законодателна инициатива. Освен това монарха притежаваше и други прерогативи в законодателната сфера. По този начин беше реализирана идеята на Монтескьо за законодателния комплекс.Това не случайна конструкция, заложена в Търновската конституция.нейната основа е разработена от Монтескьо модел за приложение на принципа на разделение на властите в условията на конституционната монархия.Поради това той е неприложим в неговия класически вид при републиканската държавна организация.Народното събрание не осъществява законодателна власт съвместно с държавния глава.Президентът даже не е субект на правото на законодателната инициатива.

Законодателните и контролните правомощия на Народното събрание са основни по характер . Наред с тях то упражнява и конституционни правомощия: образува Министерски съвет, участва във формирането на Конституционния съд и Висшия съдебен съвет, назначава ръководители на някои ведомства - генералните директори на Българската национална телевизия и Българското национално радио, председателя на Българската народна банка, председателя на Сметната палата и др.

Освен това Народното събрание формира своите ръководни и помощни органи, приема правилник за своята организация и дейност.

Президентът стои извън системата на трите власти.Въпреки че осъществява и правомощия, близки по характер за висшите изпълнителни органи, той не е орган на изпълнителната власт, нито има разпоредителни прерогативи по отношение на нея.

Президентът олицетворява единството на нацията.Първообраз на президента е монархическия институт, чийто статус е приведен в съответствие с републиканската форма на управление.президентът трябва да балансира взаимоотношенията между трите власти.

Функциите на президента могат да се систематизират в следните групи: представителна, той представлява Република България в международните отношения /чл. 92, ал.1 "президентът е държавен глава.Той олицетворява единството на нацията и представлява Република България в международните отношения./, осъществява политически арбитраж по отношение на държавни структури.Чрез своя авторитет на държавен глава той трябва да съдейства за създаване на условия за ефективно функциониране на държавната власт.Третата функция е по отбраната и сигурността на страната. Президентът е върховен главнокомандващ, той оглавява Консултативния съвет за национална сигурност, назначава команден състав на Въоръжените сили.

Откакто има държава има и държавен глава.Първите държавни глави са били жреците или племенните вождове.В последствие институцията еволюира и се утвърждава успоредно с окрупняването на държавата.

В съвременните условия тази институция придоби следните три форми:

1. държавен глава - монарх;

2. държавен глава - президент с широки пълномощия;

3. държавен глава - президент с представителна власт и функции;

Тези три форми на властване имат специфични характеристики и различно съдържание на управленски функции.Нека разгледаме трети форми на президентската власт.

При тази институция държавният глава може да бъде цар, крал, император, шейх, султан и пр.Основното е,че властта при монарха е наследствена, постът е пожизнен.В света понастоящем монархически системи има в двадесет държави, а в Европа - девет. Налице се две тенденции в монархическите системи:

- монарх с представителна власт / Англия, Швеция, Норвегия, Белгия, Холандия, Дания, Испания/. При тази форма монархът "царува, но не управлява".Тези монарси са откъснати от властта и се занимават с представителни и лични дейности.

- монарх, съсредоточил властта в свои ръце /Монако, Люксембург, Лихтенщайн/.Тези монарси държат главно изпълнителната власт, влияят и на законодателната.

Един важен и интригуващ въпрос е финансовото състояние и издръжка на монарха.Общо взето, те са богати и притежават сериозни парични и имуществени богатства особено впечатление в това отношение прави английската монархия.Още по впечатляващо е богатството на арабските монарси.В почти всички страни монарсите получават средства от бюджета, т.е. малко или много те се издържат от данъкоплатците.

Държавен глава с президентски пълномощия

Това е президентска институция от типа "президент с твърда ръка".Например Б.Елцин като руски президент, в известна степен президентът Буш и най-вече иракският държавен глава Садам Хюсеин притежават изключителна власт.Тези президенти притежават преди всичко изпълнителната власт и с широки правомощия по взаимоотношенията с парламента.

Този президент е лишен от изпълнителна власт.Има ограничени функции и в законодателната област.Такива президентски режими има в Италия, Турция, Гърция.Този модел е утвърден и в нашата страна.Същността на президентските функции преди всичко се изразяват като балансиращи.Президентът трябва да бъде над политическите борби, да не взима страна, а да се явява там където, равновесието е застрашено, т.е. арбитър.По отношение на тази арбитражна функция има възражения.Така например се счита, че президентът ако е арбитър, това го лишава от ръководни позиции.Практиката на френските президенти показва, че те не са арбитри, а ръководители.

Трудно може да се прецени коя от трите форми има преимуществено и водещо значение.Анализът на практиката показва известно предимство на монархическите модели, но в последно време те губят значение за сметка на президентските институции.Не трябва да се забравя, че след Втората световна война в пет страни се утвърдиха президентските модели /Гърция, Италия, България,Румъния, Унгария/