Начини за определяне съдържанието на сдел­ката

Договорната автономия на гражданскоправните субек­ти е уредена в чл. 9 ЗЗД в определени граници. От тази разпоредба се налага изводът, че императивните прав­ни норми и добрите нрави определят съдържанието на сделките. От една страна те го определят по негативен

начин като не допускат да се породят правни последици от сделка, която излиза извън определените в чл. 9 ЗЗД граници - чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Но повелителните правни норми определят и по позитивен начин съдържанието на сделката. Когато такива норми определят правните последици на сделката, страните могат да избират или изобщо да не я сключват, или да я сключат с предписа­ното от закона действие.

В границите на договорната автономия правните су­бекти са овластени с волеизявленията си да опреде­лят съдържанието на сделките, които сключват. Диспозитивните норми уреждат последиците на сделки­те, когато страните по тях не са се възползвали от въз­можността да се отклонят от предписанията им и сами да определят действието на сделката.

Тъй като не всички участници в гражданския оборот имат правни знания и опит и достатъчно време да об­мислят съдържанието на сделката си, улеснение при сключването на сделките е използването на предвари­телно подготвени текстове за различни видове сделки: пълномощно, договор за наем, за продажба, за строител­ство, лицензионни договори и др. Това са т. нар. договори-образци (Миз1егуег1;га§е на немски език). Те би трябвало да се изготвят от опитни юристи, които да формулират ясно и юридически прецизно възможните клаузи на да­ден вид договор. Договорите-образци нямат задължител­но сила и не представляват правни актове докато не бъ­дат приети от страните по конкретна сделка. Те се отпе­чатват на бланки, в които се оставят и празни места за включване на допълнителни уговорки от страните. Пос­ледните могат да зачеркват някои текстове, които счи­тат, че не отговарят на техните интереси. Сделката об­разец се превръща в конкретна правна сделка само чрез волеизявленията на страните, които възприемат текста от образеца като съдържание на правните последици, които желаят да ги обвържат.

Общите условия са друго средство за предварително формулиране на съдържанието на сделките. Те се изгот­вят от субекти на частното право, които сключват голям брой сделки от даден вид, като напр. доставка на горив­ни материали, електроенергия, топлинна енергия, заст­раховки, банкови сделки и др. Най-често търговците -еднолични или търговски дружества - използват общи условия. Те се изготвят от едната страна по бъдещи сдел­ки и се предлагат на клиентите, които желаят да сключат такива. Насрещната страна може да приеме изцяло предлаганите й общи условия, да поиска да се предви­дят в конкретния договор някои отклонения от тях или да откаже да сключи договор със страната, която ги пред­лага. Общите условия сами по себе си не обвързват, ос­вен ако се предлагат на трети лица, когато имат обвърз­ващата сила на предложение за сключване на договор по ЗЗД. Съгласно чл. 16, ал. 1 ЗЗД, когато предложение­то включва общи условия, приемането му е действител-нр, ако съдържа писмено потвърждение на тези ус­ловия. Едва след като последва писмено приемане на предложението, ще има сключен договор при общи ус­ловия. При тези договори е възможно по искане на нас­рещната страна в договора да се включат уговорки, кои­то се отклоняват от общите условия. Допълнително впи­саните клаузи пораждат правно действие дори уговор-к"ите в общите условия, на които те противоречат, да не са заличени - чл. 16, ал. 2 ЗЗД.

В нашето законодателство правната уредба на дого­ворите при общи условия не е задоволителна. Общите условия крият опасност страната, която ги изготвя, чрез тях да се постави в привилегировано положение спрямо насрещната страна и да налага своята воля при опреде­ляне на съдържанието на сделката, особено когато тя има и монополно положение в стопанския живот. За да се осуети злоупотребата с използването на общите условия, се налага да се упражнява контрол върху съдържайието им, което е предвидено напр. със специален закон в Гер­мания от 1976 г.

В сравнително редки случаи част от съдържанието на сделката може да се определи от съда или от трето лице. Ако в сделката е уговорено, че длъжникът ще из­пълни, когато има възможност, кредиторът може да по­иска от съда да му определи подходящ срок, след изтича­не на който длъжникът ще изпадне в забава, ако не из­пълни.

При факултативни задължения, ако изборът е пре­доставен на трето лице, то ще определи коя ще бъде дъл­жимата престация - чл. 130, 131 ЗЗД.

Понастоящем действащото законодателство не допус­ка с индивидуални административни актове или с ре­шения на арбитраж да се определя съдържанието на сделката, независимо от волята на страните по нея.

3. Тълкуване на сделките

Съдържанието на сделката може да се определи само след като се вникне и се изясни смисълът на волеизявле­нието. Това налага преди да се пристъпи към изпълне­ние на сделката, тя да се тълкува.

Правилата за тълкуването понастоящем са уредени единствено в чл. 20 ЗЗД пряко за договора. Те се при­лагат съответно за всички видове сделки, тъй като са предназначени да разкрият смисъла на волеизявления­та като съществен елемент на всяка сделка.

Тълкуването на правните сделки има някои сходни черти с тълкуването на правните норми. То също е мис­ловна дейност, чрез която се разкрива смисълът на обек-тивирана мисъл и воля, поради което има вторичен, за­висим характер. При тълкуването не могат да се внасят промени във вече осъществени волеви актове. Грамати­ческото и логическото тълкуване се прилагат и при сдел­ките.

Тълкуването на сделките има и свои специфични осо­бености. Обект на тълкуването са конкретни волеизяв­ления на определени лица. При изясняване на техния смисъл се държи сметка за някои субективни моменти като вътрешната воля и намерението на тези лица.

При спор по сделката, отнесен пред съда, дейността по доказването на фактическия състав на сделката пред­хожда тълкуването. Тя се състои в представяне от стра­ните и допускане и събиране от съда на доказателстве­ни средства: свидетелски показания, писмени докумен­ти, обяснения на страните, заключения на вещи лица, от които съдът черпи факти, за да приеме дали сделката е извършена.

От тълкуването се различава правната квалифика­ция на сделката, която се извършва след като чрез тълкувателната дейност се разкрие смисълът на волеи­зявленията.

Тълкуването на сделката се основава освен на пове­дението на страните, чрез което те са обективирали вът­решната си воля, и на други факти и материали, които са свързани със сделката, като напр. преговорите, които предхождат сключването на тълкуваната сделка, други сделки с аналогично или близко съдържание между съ­щите страни или на една от страните с други лица. Тези факти и материали, макар да не са предмет на тълкува­нето, могат да послужат като източник на косвени дока­зателства за смисъла на сделката.

Според чл. 20 ЗЗД целта на тълкуването е да се разк­рие действителната обща воля на страните при догово­рите, а не да се ограничи с буквалния смисъл на думите, знаците или действията, чрез които е изявена волята. При едностранните сделки следва да се установи дейст­вителната воля на лицата, които ги извършват. Дейст­вителната воля на страните се отнася до желаните от тях правни последици.

Чл. 20 ЗЗД изисква сделката да се тълкува във всич­ки нейни относително обособени части, наричани уго­ворки или клаузи. Тъй като те са част от единното воле­изявление на едно или повече лица, те следва да се тъл­куват не сами за себе си, а като едно логическо пяло в този смисъл, който произтича от цялата сделка.

Както отделните уговорки, така и цялата сделка след­ва да се схващат в смисъла, който отговаря най-добре на целта й. Сделката е правно средство за задоволяване на потребности, които се обслужват с постигане на поставе­ната от страните цел.

Освен субективни моменти, свързани с волята, наме­рението и целите на страните по сделката, чл. 20 ЗЗД насочва тълкувателя и към два обективни критерия, ко­ито следва да се използват при изясняване на волеизяв­ленията - обичаите в практиката и добросъвестността.

Под „обичаи в практиката" по смисъла на чл. 20 ЗЗД следва да се разбира онова повтарящо се поведение при сключване на сделки от даден вид и онзи смисъл, който се влага в тях обикновено, в мястото, където е сключена сделката. Ако от изявената воля не може да се направи категорично заключение за смисъла на волеизявления­та, логично е да се предположи, че страните са желали с тях да постигнат онези последици, които обикновено в договорната практика на съответното място правните субекти уговарят. Ако една от страните по правоотноше­нието твърди, че смисълът на сделката е различен от този, който обичайно се влага в такъв вид сделки, тя трябва да докаже отклоненията от обичаите.

Добросъвестността представлява изискване при сключване на сделките да се действа коректно и честно. При съмнение изявлението следва да се схваща в смисъ­ла, който следва от едно почтено поведение, а не от стре­меж да се измами и увреди насрещната страна.

Чл. 20 ЗЗД не урежда изчерпателно правилата, които могат да се използват при тълкуването. В отменения ЗЗД тълкуването на договорите беше уредено по-подробно. Макар и отменени, неговите разпоредби съдържат по­лезни указания, които и понастоящем могат да се при­лагат. Ако една уговорка може да се тълкува в смисъл, при който не поражда правно действие, и в друг, при който би имала правни последици, предпочитание след­ва да се даде на втория смисъл. При двусмислие отделните уговорки следва да се тъл­куват в смисъла, който най-много отговаря на предмета на сделката.

При съмнение относно смисъла на уговорката, тя след­ва да се схваща против този, който я е предложил, и в полза на страната, за която тя поражда правни задълже­ния.

Когато страните при сключване на сделката са упот­ребили общи изрази, правните последици следва да се изяснят като се имат предвид предметите, за които стра­ните са постигнали съгласие.

Ако в сделката е посочен един случай като пример за изясняване на волята на страните, с това не бива да се изключва действието й и спрямо други непосочени слу­чаи, ако има основание и спрямо тях да се разпрострат правните й последици.

Тъй като при сключването на сделките някои от стра­ните употребяват диалектни и жаргонни изрази, при тълкуването следва да се изясни какъв смисъл се влага в тези думи. Макар България да не е голяма, в нея същес­твуват различни диалекти, при които едни и същи думи могат да имат различно значение, напр. диня се употре­бява в смисъл на любеница, а в някои области на Север­на България и като синоним на пъпеш.

В резултат от тълкуването може да се разкрие, че всъщност не е постигнато съгласие от страните и дого­вор липсва.

Ако лицето, до което е адресирано предложението, го е приело, но твърди, че го е схванало в друг смисъл, а не в този, който е вложен от предложителя, как следва да се тълкува сделката? Съображения за правна сигурност изискват в подобни случаи да се даде предимство на изяв­лението и то да се тълкува в смисъла, който обективно следва от него, т. е. онзи смисъл, който следва от външ-нообективираното поведение на страните за един нор­мален човек.

I. ТЪРГОВСКИ СДЕЛКИ -ОБЩИ ПОЛОЖЕНИЯ

1. Понятие за търговска сделка (ТС)

Търговската сделка (ТС) притежава всички родови белези на понятието „сделка", т.е. тя е волеизявление на субект на част­ното право, насочено към възникване, изменение или прекра­тяване на частноправни последици.

Сделката е правна абстракция, създадена през 19 век от пан-дектистите и намерила нормативен израз за първи път в Граж­данския кодекс на Саксония.

Сделката е понятие на частното право. Сделки има в обли­гационното, вещното, семейното, трудовото право. Тя е правоме­рен юридически факт с частноправни последици.

ТС е понятие само на търговското право. Легалното й опре­деление се извежда от чл. 286 ТЗ. Според ал. 1 на този член търговска е сделката, сключена от търговец, която е свързана с упражняваното от него занятие. Според ал. 2 търговски са и сдел­ките по чл. 1, ал. 1, независимо от качеството на лицата, които ги извършват. Според ал. З при съмнение се смята, че извърше­ната от търговеца сделка е свързана с неговото занятие.

От тълкуването на трите алинеи на чл. 286 ТЗ могат да се направят следните обобщения:

Първата специфика на ТС е субектът - задължително ед­на от страните по сделката трябва да бъде търговец.

Втората специфика е връзката на сделката с упражнява­ното от търговеца занятие.

Третата специфика се свързва с оборимата презумпция, установена в закона. За да се улесни търговският оборот се при­ема, че, ако сделката е сключена от търговец, тя е свързана с неговото занятие.

Едва след като се установи, че няма нито специална, нито обща правна уредба, нито в търговското, нито в гражданското законодателство, се прилагат търговските обичаи, като при про­тиворечие между търговските обичаи предимство имат търговс­ките обичаи по местоизпълнението - чл. 288 ТЗ.

3. Характерни черти на ТС

3.1. ТС по дефиниция са възмездни. Няма безвъзмездни сдел­ки, защото самата търговска дейност е винаги възмездна поради насочеността към постигане на печалба.

ТС са двустранни по смисъла на облигационното право. Пра­ва и задължения възникват и за двете страни.

ТС по начало са консенсуални - извършването на определе­но фактическо действие не е задължителен елемент от факти­ческия състав за възникване на съответното договорно отноше­ние. Дори някои сделки, които традиционно са били определяни като реални, в търговското право са консенсуални — напр. дого­вор за банков кредит, договор за влог в публичен склад.

ТС могат да бъдат едностранни и двустранни. Едностранни­те сделки са чек, менителница, запис на заповед. Двустранните сделки са договорите за търговска покупко-продажба, лизингов договор и т.н.

ТС могат да бъдат каузални и абстрактни. Абстрактни са едностранните сделки - чек, менителница, запис на заповед.

ТС могат да бъдат формални и неформални. В определени от закон или договор случаи формата може да бъде условие за тяхната действителност. Примерно, застрахователният договор.

ТС могат да имат прехвърлителен ефект или да предоста­вят само ползването на една вещ.

ТС могат да бъдат с еднократно и продължително изпълне­ние

ТС могат да бъдат главни и акцесорни - примерно търговс­ките обезпечения, договорни клаузи за лихви между търговци.

3.2. Търговскоправното деление на ТС на едностранни и двус­транни.

Наред с делението на сделките и на договорите на едност­ранни и двустранни, деления, познати ни от гражданското пра­во, в търговското право делението на ТС на едностранни и двус­транни има друго значение — едностранни са сделките, по които само едната страна има качеството на търговец, а двустранни — сделки, по които и двете страни са търговци.

Произходът на това деление е в немското право. Според § Г 345 от Германския търговски кодекс, озаглавен „еднострани тър­говски сделки", по отношение на правна сделка, която спрямо ед­ната страна е търговска сделка, се прилагат правилата за тър­говските сделки и'за двете страни еднакво, доколкото от тези разпоредби не следва нещо друго.

У нас в определени от закона случаи различни правила рег­ламентират едностранните и двустранните ТС. Някои разпо­редби се отнасят само за тези търговски отношения, по които и двете страни са търговци — напр. чл. чл. 309, 297 ТЗ. По начало законодателят предоставя по-голяма свобода когато и двете страни по сделката са търговци, тъй като се предполага, че те са в състоя­ние сами да защитават правата и интересите си, без да се нуждаят от защитната функция на закона.

4. Сключване на ТС. 4.1. Принципът на договорната свобода

ТС се сключват по общия ред, установен за договорите — чл. 13 и чл. 14 от ЗЗД. ТЗ не предвижда специални правила относно сключването на търговските договори. Следователно, и по отно­шение на търговските договори важи изискването за оферта и за нейното приемане, както и правилото, че договор между присъст­ващи се счита сключен, ако предложението бъде прието веднага, а между отсъстващи - в момента, в който приемането на предложе­нието пристигне у предложителя.

Предложителят е обвързан с предложението до изтичане на срока, който е определен в него или обикновено е нужен според обстоятелствата, за да пристигне приемането. При липса на срок

за приемане, предложението, направено на присъставащ, губи си­лата си, ако той не го приеме незабавно, а предложението, отпра­вено до неприсъстващ, губи силата си след изтичане на толкова време, колкото е обикновено нужно според обстоятелствата, за да пристигне приемането - също р. по МАД № 32/98.2

И при търговските договори действа приниципът на дого­ворната свобода - лицата са свободни да решат дали, с кого, кога и какъв договор да сключат.

Ограничаването на договорната свобода обаче в област­та на търговското право е по-широко застъпено отколкото в обли­гационното право. В много по-голяма степен съществува задъл­жение за контрахиране за търговците в сравнение с нетъргов-ците. По-конкретно принуда за договоряне е предвидена в след­ните случаи:

Първо, ако търговецът заема монополно или господстващо положение. В тези случаи най-често той е публично предприятие - търговец - примерно, БДЖ, БТК и единствено той осъществя­ва определен вид търговска дейност. Търговецът е длъжен да сключва договори с желаещите лица и всеки неоснователен от­каз представлява неизпълнение на задължението за договаряне и се санкционира по надлежния ред.

Второ, ако търговецът има право да осъществява определен вид лицензирана търговска дейност, която не би могла да се из­вършва от други търговци и когато законът предвижда админист­ративно задължение да се сключват договори във връзка с нейно­то осъществяване — примерно, сключване на договори за задъл­жителни застраховки според чл. 78 от Закона за застраховането.

При сключването на ТС се поставя въпросът за правното зна­чение на мълчанието.

В гражданското право мълчанието спрямо направено пред­ложение за сключване на договор не е приемане и договорът не се счита сключен. Но то не представлява и отхвърляне на пред­ложението. Просто липсва волеизявление за приемане.

В търговското право в определени случаи мълчанието може да бъде равнозначно на приемане. Според чл. 292, ал. 1 ТЗ, когато между две лица съществуват трайни търговски отношения и едно­то лице направи предложение до другото лице, което има качест­вото на търговец, предложението се смята прието, ако не бъде от­хвърлено веднага. В случая е налице необорима презупция и тър­говецът, който е предпочел да мълчи, вместо да вземе отношение по направеното предложение, не може да доказва обратното.

Отхвърлянето на предложението трябва да бъде изрично. Едва в този случай договорът не се счита сключен. Но законът предвижда за търговеца едно задължение - да пази изпратеното му за сметка на предложителя. Той може да се освободи от това законово задъл­жение, само ако не е обезпечен за разноските или ако пазенето му причинява неудобства, по-големи от обичайните.

Законът обаче не дефинира понятието „трайни търговски от­ношения". Това са отношения, които произтичат от многократното сключване на търговски договори с едно и също или сходно съдър­жание, от рамков договор. Тези отношения трябва да имат про­дължителен характер, т.е. да съществуват през определен период от време.

Задължително лицето, към когото е адресирано предложе­нието, трябва да бъде търговец. Докато предложителят може и да не бъде търговец.

Мълчанието, предмет на правна уредба в чл. 292, ал. 1 ТЗ, е изключение от правилото. Затова, извън случая, уреден в зако­на, мълчанието не е равнозначно на съгласие, а е липса на воле­изявление. Освен това цитираната разпоредба трябва да се тъл­кува в смисъл, че адресатът на предложението не се е намирал в обективна невъзможност да приеме или отхвърли предложение­то, т.е. необходимо е се тълкува разумно.3

Във връзка със сключването на ТС съществуват още някои

специфики.

Първо, това е публичната покана - чл. 290 ТЗ.

Публичната покана е покана да се направи предложение. Тя намира израз в каталози, ценоразписи, тарифи, съобщения в средствата за масово осведомяване или по друг начин. Отправя се до неопределен и неограничен по начало кръг от хора.

Публичната покана обаче не е предложение, не е оферта, а покана за оферта. Затова предложението трябва да се направи от лица, до които е адресирана поканата. Те правят предложение за сключване на договора до този, който е направил поканата и ако предложението е в съответствие с поканата, поканващият няма право да откаже да го приеме. Ако той го приеме, договорът се счита за сключен, но ако не го приеме, договорът не се счита за сключен и тогава се поставя въпросът за отговорността на от­правилия поканата. Ако той не приеме предложението без осно­вателни причини, отговаря за вредите, претърпени от предло-жителя — чл. 290, ал. 2 ТЗ. Това е вид преддоговорна отговорност, подобна на тази по чл. 12 ЗЗД, защото по начало тук липсва склю­чен договор.

Второ, публично предложение—чл. 291 ТЗ

Това е същинско предложение за сключване на договор, кое­то, подобно на поканата, се адресирва до неопределен кръг от ли­ца - обикновено чрез средствата за масово осведомяване.

За да има характер на публично предложение, то трябва да съдържа вида и предмета на договора, общото предлагано коли­чество и срока за приемане на предложението.

Публичното предложение обвързва предложителя и го задъл­жава да сключи договора. Но има известни ограничения на това обвързване. Първо, до определения в него срок и второ, до изчер­пване на обявеното количество.

Ако едно лице приеме публичното предложение и приема­нето пристигне до предложителя, договорът се счита за сключен. Трето, предварителен договор - рас<;шп йе соп1гапепйо -чл. 19 ЗЗД

Това е договор, по силата на който страните се задължават да сключат окончателен, главен, основен договор. Може да се ис­ка принудителното му сключване по реда на чл. 19, ал. З ЗЗД.

Четвърто, опционен договор

Това е договор, който съдържа няколко предложения за сключване на окончателен договор и предоставя на приемащия офертата правото да приеме по свой избор едно от тях, т.е. право да избере една от опциите, които му предоставя предложителят.

Огщионният договор обаче не създава задължение да се склю-ч и окончателен договор, а само право, опция за сключване на окон­чателен договор. То е право само на едната страна, докато другата страна е задължена да се подчини на направения избор. По тези два белега огщионният договор се различава от предварителния.

Пето, 1е41ег оПп4еп!

Договор, с който страните изясняват предварително детай­лите, клаузите, модалитетите на окончателния договор. С него страните по един бъдещ договор обмислят клаузите на оконча­телния договор. Намира приложение при сключването на много важни и комплицирани договори — напр. договор за създаване на джойнт венчър, за покупко-продажба на самолети и прочее.

Различава се от предварителния договор по това, че не по­ражда задължение за сключване на окончателния договор. Раз­личава се от опционния договор, защото не обвързва едната стра­на и не създава опция за другата страна, т.е. по принцип от него не възникват нито права, нито задължения за сключване на оконча­телния договор.

Шесто, рамков договор

Договор, с който се определя съдържанието на един бъдещ договор. Обикновено се изготвя от едната страна, а се приема от другата страна. Това е договор, който само улеснява бъдещото сключване на основния договор.

Различава се от предварителния договор, защото от него не възниква задължение за сключване на окончателния договор.

Различава се от окончателния договор, защото от него не въз­никват първоначалните договорни задължения.

Седмо, договор при общи условия - чл. 298 ТЗ

Едната страна предварително формулира клаузите на дого­вора, които имат характер на общи правила за поведение. Те се предлагат на другата страна от търговец, който сключва мно­жество еднообразни договори. Целта е всички съконтрахенти да се третират еднакво и равнопоставено.

Общите условия, макар външно да приличат на правни нор­ми, доколкото са формулирани като общи, абстрактни правила за поведение, без конкретизация на страните, нямат характер на нор­мативни актове. Те са договорни клаузи, предлагани от търговеца, които се нуждаят от приемане, както изобщо трябва да се при­еме и предложението за сключване на договор.

За да ги приеме, другата страна трябва писмено да заяви, че ги акцентира. Изключение прави случаят, когато другата страна е търговец и е знаела или е била длъжна да знае общите условия и не ги е оспорила незабавно, след като те са й били предложени. В този случай не е задължително писменото им приемане.

Общите условия допълват договора, могат да дерогират дис-позитивни правни норми, но не могат да противоречат на импе­ративните норми. В договора може да се уговори нещо, различно от общите условия и тогава се прилага уговореното в договора -чл. 298, ал. З ТЗ.

Ако за действителността на сделката е предвидена писмена форма, установените от търговеца общи условия трябва да се представят на другата страна още при сключването на договора. В противен случай те не я обвързват - чл. 298, ал. 2 ТЗ.⁴