Дял първи въпрос понятие и система на гражданското право. Обективно гражданско право

• 
  Смъртта прекратява само непълното осиновяване и то става автоматически, по право. Но трябва де се отбележи, че осиновеният наследява осиновителя и това е напълно логично, защото в момента на смъртта осиновеният е притежавал качеството на “дете”, необходимо за конституирането му като наследник. При осиновяване от двама съпрузи, детето може да се счита разосиновено само ако починат и двамата. Кодексът говори само за смъртта на осиновителя. Той не споменава нищо за смъртта на осиновения и за нейното въздейсие – ако починалият осиновен няма низходящи, проблем не съществува, изчезва единият насрещен субект. И тък като осиновяването е лична връзка, то се прекратява. При тази хипотеза осиновителят се конституира като наследник на осиновения. Ако осиновеният е имал низходящи, то правните връзки между тях и осиновителят се запазват.
  

• 
  Осиновяването и от двата типа може да се прекрати от съда по взаимно съгласие на дееспособните осиновител и осиновен. Осиновителят и осиновеният, вече пълнолетен и дееспособен, най-добре могат да преценят състоянието на своите отношения и смисъла от тяхното продължаване. Щом и двамата желаят прекратяване на осиновителната връзка, това показва, че тя е опразнена от съдържание и безпредметна. Това положение и липсата на спор правят безпредметна преценката на съда. Малолетният осиновен не може да бъде представляван от законов представител – съгласието за прекратяване на осиновяването е чисто личен акт. Осиновяването не може да се прекрати по взаимно съгласие и ако пълнолетният осиновен или осиновителят е поставен под пълно или ограничено запрещение. Също – ако не е могъл да ръководи действията си, макар по начало да е бил дееспособен. Законът не възлага в предпоставка одобрението или съгласието на трети лица. Това важи и за лицата, чието съгласие е необходимо за допускане на осиновяването. По начин на извършване, прекратяването на осиновяването по взаимно съгласие е резултат на сложен фактически състав, включващ два момента: взаимно съгласие и съдебно решение. Взаимното съгласие е първият необходим момент. Но то няма за собствен юридически резултат прекратяването на осиновяването. Съгласието е основание, въз основа на което съдът извършва прекратяването. Съдържанието на взаимното съгласие се определя от неговата цел. То се състои в единодушното желание за прекратяване ан осиновителното правоотношение. По своя характер съгласието трябва да бъде сериозно е непоколебимо. Взаимното съгласие не се нуждае от някаква особена фарма – достатъчно е съгласието да бъде ясно и недвусмислено изразено в подадената до съда молба. Страните не са длъжни да съобщават мотивите на своето решение, нито да обосновават пред съда своето искане. Изявено съгласие може да бъде оттеглено – няма пречка з апризнаването на такава възможност до момента на съдебното произнасяне. Ако някоя от страните почине в течение на производството след изразяване на съгласието, прекратяването може да се счита допустимо. Съдебното решение е вторият необходим елемент в състава на прекратяването. За разлика от допускане на осиновяването тук ролята на съда е сравнително ограничена. Той не изследва мотивите на страните, нито целесъобразността на прекратяването. Единствената проверка, която съдът е компетентен да извърши, се отнася до обективната наличност на законните предпоставки: дали страните са дееспособни и дали тяхното съгласие е валидно, сериозно и непоколебимо. При такива констатации съдът е длъжен да уважи искането. Решението на съда е непосредствения акт, който прекратява осиновяването. Следователно то е конститутивно. Производството по издаването му е охранително. Прекратяването е подсъдно на Окръжния съд и местно подсъден е съдът по местожителството на молителите, а ако те имат различно местожителство – това на единия от тях.
  

• 
  В случай на тежко провинение: осиновяването се прекратява от съда при тежко провинение от едната страна или при наличие на други обстоятелства, които основно разстройват отношенията между осиновителя и осиновения. Понятието “тежко провинение” не е дефинирано от закона, нито е изразено чрез някакъв списък от прояви. Преценката за неговото наличие е предоставена на съда във всеки конкретен случай. Но това бланкетно понятие все пак съдържа общи белези, характерни за всички отделни случаи. Автор на тежко провинение може да бъде само осиновителят и осиновеният. Кодексът говори за провинение на една от страните в правоотношението. Виновно поведение на трето лице не може да се окачестви като “тежко провинение”. Адресат на провинението – може да бъде насочено както непосредствено към насрещната страна, така и към нейни близки лица. Произтичащите от осиновяването задължения трябва да са нарушени сериозно, грубо, крайно осъдително. Тежкото провинение е такова поведение, което основно разстройва отношенията между осиновител и осиновен. Външният израз на проявлението е без значение – може да се осъществи както чрез активни действия, така и чрез бездействия. Малолетно дете не може да извърши тежко провинение, защото то може да бъде извършено само от лице, което е въ състояние да действа виновно, да осъществява съзнателна волева дейност. Това е валидно даже и за деянията на непълнолетния осиновен. Практиката на ВС отрича наличиета на тежко провинение в случаите: когато осиновителят /осиновеният/ сам е поставил насрещната страна в невъзможност да осъществява необходимите задължения и грижи; когато това е реакция срещу отрицателно поведение на насрещната страна; когато дадено поведение представлява упражнение на субективни права. Опрощаването на тежкото провинение няма формално значение и не може да се схваща като неотменим отказ от права. Прекратяване на осиновяването поради тежко провинение могат да поискат осиновителят, осиновеният, а ако е засегнат обществен интерес и прокурорът.
  
• 
  При други разстройващи обстоятелства – освен при тежко провинение, осиновяването може да се прекрати и при други обстоятелства, които основно разстройват отношенията между осиновителя и осиновения. Други обстоятелства са всички факти, предизвикали основно разстройство на отношенията. Това е състояние, при което осиновителната връзка е изцяло опразнена по непоправим начин от дължимото се според морала съдържание и запазването й се явява неоправдано.
  

• 
  Основание за съдебно прекратяване на пълното осиновяване е и смъртта на осиновителя. Въпреки смъртта на осиновителя, осиновяването съществува. Смъртта на осиновителя е основание за прекратяване само при смърт на единствения или двамата осиновители. По понятни причини, ако детето е осиновено от двама съпрузи, а почине само единия от тях, прекратяване не може да се иска. Решението е възприето и от втория СК. Смъртта на осиновителя /осиновителите/ не прав изадължително прекратяването на осиновяването. То се постановява по преценка на съда, само ако това се налага от интересите на осиновения. Интересно е решен въпросът с активната легитимация. Искът може да бъде предявен от осиновения, настойника, попечителя, прокурора, а също от родителите. Последните са оправомощени, макар и по дефиниция правните им връзки с детето да са прекратени.
  

• 
  Осиновяваният е бил пълнолетин; липсвала е необходимата разлика във възрастта на осиновяващия и осиновявания; между тях е съществувало забранено родство; била е извършено осиновяване от две лица, без те да са съпрузи; не е било даден осъгласие за осиновяването от осиновяващия, родителите на осиновявания, навършилия 14 години осиновяван, управителя ан заведението, в което детето е било оставено с предварително съгласие за осиновяване или без такова съгласие – но не ебило потърсено в съответния срок. Има редица слабости: 1. касае се до нарушаване на най-съществените материални условия за допускане на осиновяването. Въпреки това, осиновяването не е нищожно по право, а само унищожаемо, т.е. поражда право действие; 2. макар да се касае да нарушение на закона при извършване на осиновяването, унищожаването се осъществява не под формата на анулиране на акта с обратна сила, а под формата на “прекратяване” за в бъдеще – т.е., както в случаите на последващи факти, настъпили след надлежното му учредяване. Срокове: за тези от тях, които могат да се предявяват само чрез обжалване на решението, ще важат сроковете за обжалване; за някои от нарушенията, които водят до унищожаемост и прекратяване е предвиден специалне срок; за останалите нарушения, които които водят до унищожаемост и прекратяване не е предвиден срок. Ако осиновяването е абсолютно невалидно, нищожно, недействителността му по общо правило може да се предявява безсрочно и то от всяко заинтересовано лице.
  

• 
  Предявяване на иск – участието на прокурора е предвидено в различни форми. Най-активната е предявяване на иск. Прокурорът е овластен от закона да предяви иск за прекратяване на осиновяването. Той може да стори тови при наличие на основанията: 1. унищожаемост на осиновяването; 2. тежко провинение на страната; 3. други обстоятелства, които дълбоко са разстроили отношенията; 4. смърт на единствения или двамата осиновители при пълно осиновяване. В първите три случая прокурорът може да иска прекратяване “ако е засегнат обществен интерес”. Обществения интерес би могъл да се съчетае с личния интерес на някоя от страните, с интереса на трети лица или да съществува вън от субективните интереси на отделни лица. Прокурорът би могъл да се намеси и в защита на осиновителя. Обществения интерес би могъл да съвпадне и с интереса на трети лица. Прокурорът предявява искъ кат одържавен орган в изпълнение на своята функция за защита на държавени обществен интересе. Той действа от името на държавата – като нейн представител. Когато предявява иск в защита на осиновения или на осиновителя, прокурорът не се явява законен представител на това лице. Последното се призовава служебно то съда. С встъпването му като страна по делото то става съищец наред с държавата, която прокурорът представлява.
  
• 
  Участие в делото – втората форма, в която може да се изрази участието на прокурора, е участие в започнат от другиго процес. Прокурорът е длъжен да участва в делото. Вън от тези случаи, прокурорът може да продължи дело за прекратяване на осиновяването.
  

Смъртта на осиновителя или на осиновения може да настъпи в течение на започнат процес. Кодексът допуска процесът да бъде продължен от наследниците или от прокурора. Вероятната практическа цел е да се отстрани от наследяване преживялата страна. Но смисълът на продължаването не се изчерпва с това. При пълно осиновяване, смъртта на прекратява правоотношението. Това би се постигнало само в резултата на продължения процес. При пълното осиновяване, целта на продължения процес е разрушаване на запазената система от права и задължения. Искът на наследниците е също конститутивен, както и искът на починалата страна. При непълното осиновяване, самата смърт, прекратява правоотношението. Целта на продължения процес е всъщност да се установи основателността на предявения иск. Легитимирани да продължат процеса са преди всичко насредниците. Това са наследниците на починалия ищец – осиновител или осиновен. Всъщност като наследници могат да се явят три категории лица:

1. лицата, които изобщо не биха притежавали качеството на наследници преди прекратяването на осиновяването и биха го придобили едва след това – роднините по произход на осиновения при пълно осиновяване;

2. наследници са лицата, които по принцип влизат във възможния кръг на законните наследници при действие на осиновяването, но в зависимост от градацията на редовете се изключват от страна по осиновителното правоотношение;

3. наследници са лицата, които биха били такива и преди и след прекратяване на осиновяването, на чиито наследствен дял би бил по голям във втората хипотеза – другите низходящи на осиновителя, неговият съпруг, съпругът на осиновения.

Процесът може да се продължи и от наследниците по завещание. Ако почине ответникът, неговите наследници не са овластени да продължат делото. Но процесът може да бъде продължен от самия ищец срещу наследниците на ответника. Овластен да продължи процеса е и прокурорът – защита на обществения интерес.

• 
  С прекратяването престава действието на осиновяването. Заличават се породените от него последици. Възстановява се първоначалното положение.
  
• 
  Това отпадане настъпва от момента на прекратяването. То се извършва само за в бъдеще, а не с обратна сила. Възникналите до прекратяването последици не ес заличават ретроактивно, а запазват своята валидност. Престават да се пораждат последици в периода след прекратяването.
  

В направлението “осиновен - осиновител” ефектът на прекратяването може сумарно да се обозначи като разрушаване на семейно-правните връзки. Осиновителят и осиновеният стават чужди един на друг. Чужди стават още низходящите на осиновения и осиновителя, а също при пълно осиновяване – осиновеният и неговите низходящи с роднините на осиновителя. Отпада родителското качество на осиновителя и свързаните с него родителски права и задължения. Отпадат пречките за брак между осинвения инеговите низходящи и осиновителя, евентуално и неговите роднини. Отпадат правата и задълженията за издръжка, които са били основани на прекратената семейна връзка. Не е установено никакво изключение. Отпадат наследственит еправа, произтичащи от осиновителната връзка. Ако бъде открито наследство след нейното прекратяване, бившите роднини по осиновяване не се призовават като наследници. Отпадат и всички последици в различните области на правото, които са били основани на прекратеното осиновяване. Възможно е през време на осиновянето, осиновеният да е допринесъл за увеличаване на имотното състояние на осиновителя – има право на надлежно обезщетение въз основа на забраната за неоснователно обогатяване. Възможно ли е повторно осиновяване между същите лица? – по принцип е възможно, стига все още да са налице необходимите предпоставки. Те биха съответствали по хипотеза, ако например осиновяването ебило прекратено по взаимно съгласие, тъй като осиновеният е станал пълнолетен.

Обозначава се като възстановяване на семейно-правните връзки. Възстановяват се родителските права и задължения – автоматически. Възстановяват се правата изадълженията за издръжка в родния семеен кръг – това става в степента свързана с типа на осиновяването, до която те са били изместени от алиментни задължения в семейния кръг на осиновителя. Възстановят се и наследствените права с роднините по произход, това важи за правата на родителите при непъно осиновяване, отнети от закона въпреки теоретическата възможност да бъдат запазени. Ако пред ипрекратяване на осиновяването е починал родител или друг роднина по произход, възможността на осиновения, който се връща в родното семейство да го наследи зависи от вида на осиновяването. При непълно – това е възможно. Так аби било и без осиновяването да е прекратено. Но при пълно – наследяването е невъзможно, макар наследството да няма никакви наследници, защото качеството на наследник се определя към момента на откриване на наследството, а към тоза момент осиновеният не е могъл да осиновява роднините си по произход порад ипрекъсване на връзките с тях. Прекратяването не се отразява върху пречките за брак с роднините по произход. Защото те изобщо не са били засегнати от осиновяването.

Рожден родител – майка и баща с установен произход на детето от тях.

Приравнен на родител е осиновителят и при двата вида осиновяване.

Детето – става дума само за ненавършили пълнолетие деца.

Родното дете.

Осиновеното дете.

Лица, които нямат качеството на родители – чл. 68(2) СК. Това са т.нар. втори баща и втора майка – съпруг на родител, който не е осиновил детето. Те обаче имат задължение за помощ при осъществяване на родителските задължения. Ако съдействие не се оказва, това ще бъде неизпълнение не към детето, а неизпълнение в рамките на съпружеското правоотношение.

Титуляри на родителските права и задължения. Това са родителите, когато са двама и двамата са титуляри. Всеки от тях притежава съвкупността от родителски права и задължения изцяло.

Естество на родителските права и задължения. Правата са и задължения, както е вярно обратното.

Ненова: става дума за своеобразно семейно правно явление – единство на правата и задълженията, при което има явни различия с категориите субективни права в гражданските правоотношения.

Станева: следва да се търсят прилики с познати явления. Родителските права са от категорията на абсолютните субективни права, защото:

Титулярът на правото може да го реализира без чуждо съдействие.

От всички правни субекти се очаква да не противодействат при осъществяване на правата му. В подкрепа на тази теза се посочва чл. 71(1) СК, който третира частен случай на упражняване на правото на съвместен живот.

Положението на детето при упражняване на тези права – то не е приравнено на всички останали правни субекти, които дължат непротиводействие.

От правилото на тази разпоредба следват следните права и задължения на родителите:

Да се грижат за децата си.

Да ги възпитават – тук се включва участие в духовното формиране на детето.

Да съдействат за образованието на децата – да осигурят възможността и да следят получаването поне на задължителното образование.

Чл. 71 СК – право и задължение за съвместно живеене. Има се предвид до навършването на пълнолетие. Чл. 71(1) СК допуска отклонение от това правило при наличието на важни причини – те могат да бъдат от всякакъв характер /например лоши отношения между родител и дете/. Характерът на правото на съвместно живеене е ясно подчертан във второто изречение на разпоредбата на чл. 71(1) СК при отклонение от това задължение на детето, РС по местожителството, след като го изслуша, ако е навършило 10 г., издава заповед за връщането му при родителите. Налице е едно административно производство. Заповедта подлежи на изпълнение по административен, а не по съдебен ред. Съдът следва при издаването й да анализира конкретната ситуация, за да провери дали са налице причини детето да не живее при родителите си.

Право и задължение на родителя да представлява малолетното дете / да оказва попечителско съдействие – чл. 73(1) СК.

Родителят изразява правната воля на малолетното дете. Непълнолетното дете може да извършва определени правни действия самостоятелно – да сключват определени дребни сделки за задоволяване на текущите им нужди; да разполагат с това, което са придобили със своя труд – чл. 4(2) ЗЛС. За извършване на всички останали правни действия е необходимо попечителско съдействие на родител.

Чл. 72 СК предписва, че родителските права и задължения се упражняват заедно и поотделно. Какво става обаче, ако родителите са на различно становище относно даден въпрос? Всеки може да действа сам, предполага се, че действията им са предварително съгласувани. Ако родителят обаче извърши сделка от името на детето, а се окаже, че другият родител не е съгласен, нещата стоят малко по-различно. В теорията се застъпва становището, че сделката поражда действие, ако третото лице е било добросъвестно. Станева не поддържа това становище – закрилата на добросъвестното лице не е принципно положение в закона. От друга страна чл. 72 изрично посочва възможността родителите да упражняват представителната власт поотделно, тя не е предпоставена от съгласуваността на действията. Така че, независимо от добросъвестността на третото лице, сделката ще породи правни последици.

Ограничения на представителната власт – чл. 73 СК. Принципът е, че родителите представляват децата си и им оказват попечителско съдействие само в техен интерес. Ограниченията се отнасят до правни действия, които биха могли да накърнят този интерес.

Чл. 73 (2) СК – всякакви разпоредителни действия с имуществото на детето се извършват с разрешение на РС. Законът изброява някои разпоредителни действия, без това изброяване да е изчерпателно. Разрешителният режим за разпореждане се отнася както до недвижими, така и до движими вещи. Това правило намира практическо приложение най-вече, когато за извършване на сделката е необходима специална форма – нотариална форма или нотариална заверка на подписа. Разпоредителна сделка, сключена без разрешение на РС е унищожаема на основание на чл. 27 ЗЗД, защото представителят на недееспособния не е спазил изискванията, установени за сключване на договора.

Съдът следва да даде разрешение, само при наличие на нужда – потребност на детето, която следва да бъде задоволена, или при очевидна полза за него – от сделката ще последва облага, която ще бъде значителна. Втората хипотеза е доста нереалистична – би следвало да се посочи като изискване, сделката да не уврежда интересите на детето. При преценка на нуждата следва да се изходи от детето, чиято е вещта.

Чл. 15 от Закона за закрила на детето предвижда, че във всеки случай на административно или съдебно производство, по което се засягат правата на дете, то задължително следва да се изслуша. Тази разпоредба вече намира приложение за случаите по чл. 73.

Чл. 73(3) СК – с тази разпоредба се обособяват изрично определени разпоредителни действия, за които законът смята, че по определение не са в полза на детето. В случая не е необходима съдебна преценка – дарение, отказ от права, даване на заем, обезпечаване на чужди задължения чрез залог, ипотека, поръчителство. Според Станева и тази разпоредба търпи сериозна критика, защото може да се окаже, че такава сделка може да носи изгода.

Задължение за даване на издръжка – това е само задължение, не е право.

Особени права на детето – Закон за закрила на детето. В по-голямата си част тези права се основават на разпоредби от Конституцията, НК.

Право на закрила – тя следва да се осигури от конкретни лица:

родителят – това негово задължение може да се изведе и от чл. 68(1) СК;

административни органи – специализирани служби за обществено подпомагане към общините и създадените към тях отдели за закрила на децата; полицейските органи;

съдът – в предвидени случаи, с определени процедури.

Закрила срещу насилие.

Свобода на вероизповеданието – до 14 г. възраст формата на вероизповеданието се определя от родителите/настойниците. Между 14 и 18 г. възраст тя се определя по взаимно съгласие. Ако такова съгласие не бъде постигнато, детето може да се обърне чрез отделите за закрила на децата към РС.

Право на участие на детето в определени процедури – детето следва да бъде изслушано в административни и съдебни производства, които се отнасят до неговите права, освен ако изслушването няма да е срещу неговите интереси. За дете, което не е навършило 10 г., се предвижда възможност да бъде изслушано – решението на съда дали да изслуша детето или не следва да бъде мотивирано. Този текст се отразява на някои разпоредби от СК. В случаите, когато съдът следва да прецени дали да изслуша деца между 10 и 14 г., такава преценка вече не се прави, изслушването е задължително.