ПРИНЦИП № 2Проявете уважение към мнението на другия. Никога не казвайте:„Не си прав.”3

„Е, хайде, вземате нещата прекалено насериозно. Ще ви кажа какво ще направим. Оставете го да се скрие отвъд хълма, където няма да го виждам, и да забравим цялата работа.”
Като всеки човек, полицаят искаше да се чуства важна личност и когато започнах да се самоохулвам, единственият начин, по който можеше да подхрани самоуважението си, беше щедро да прояви снихождение.
Ако се бях опитал да се защитавам? Всъщност вие спорили ли сте някога с полицай?
Но вместо да се хвърля в схватка с него, признах, че е напълно прав и че аз греша. Признах го веднага, открито и доброволно. Историята завърши благополучно –
аз взех неговата страна, а той – моята. Едва ли самият лорд Честърфийлд би могъл да бъде по-благосклонен от този конен полицай, който само седмица по-рано ме бе заплашил с цялата тежест на закона.
Ако знаем, че така или иначе ще ни мъмрят, не е ли много по-добре да изпреварим и да се саморазкритикуваме? Не е ли по-лесно да слушаме собствената си самокритика, отколкото обвиненията от чужди хора?
Кажете за себе си всички обидни неща, които знаете, че другия си мисли за вас и възнамерява да изрече – кажете ги, преди той да е имал възможност да ги каже.
Шансовете са сто към едно, че другия ще заеме великодушна и отстъпчива линия на поведение и греховете ви ще бъдат омаловажени, както случая с мен, Рекс и конния полицай.
Фердинанд У. Уорън, художник на реклами, използва подобна тактика, за да спечели благоразположението на един капризен и сприхав клиент.
„Когато рисуваш за реклами и публикации, важно е да бъдеш много точен”,
обясни господин Уорън и ни разказа историята си.
„Някои художествени редактори искат поръчките им да бъдат изпълнявани незабавно и в такива случаи могат да станат дребни грешки. Познавам един художествен редактор, комуто винаги доставяше голямо удоволствие да намира недостатъци в дребни неща. Често съм излизал отвратен от кабинета му не заради критиките, а заради начина, по който напада хората. Неотдавна му свърших една спешна работа и той ми се обади да отида незабавно при него. Каза, че нещо не е наред.
Когато отидох, заварих точно каквото очаквах – и от каквото се страхувах. Седеше враждебен и злорад, готов да се впусне в критики. Започна да ми се кара защо съм направил така и така. Това беше възможност да проявя самокритичността, за която говорихме тук. И така, аз заговорих: „Господин еди-кой-си, ако това, което казвате, е вярно, грешката е моя и за нея няма никакво извинение. Рисувам за вас достатъчно отдавна, за да не мога да си позволя да я допусна. Срамувам се от себе си.”
Той моментално започна да ме защитава: „Да, така е, но в края на краищата, това не е сериозна грешка. Това е само ..”
Аз го прекъснах: „Всяка грешка струва пари и винаги дразни.”
Той се опита да ме прекъсне, но аз не му позволих. Забавлявах се чудесно. За пръв път през живота си се самокритикувах – и много ми харесваше.
„Трябваше да бъда по-внимателен – продължих аз. – Вие постоянно ми възлагате работа и заслужавате най-доброто. Затова ще направя рисунката наново.”
78

Не! Не! – запротестира той – Дума да не става да си правите този труд.” Похвали работата ми, увери ме, че иска само малка промяна и че дребната ми грешка няма да струва никакви пари на фирмата му, а и, в края на краищата, е само една дребна подробност, за която не си струва да се тревожи човек.
Готовноста ми да се критикувам го лиши от всякакво желание да спори. Накрая ме покани на обяд и на раздяла ми връчи чек и друга поръчка.”
Има известно удовлетворение в това да притежаваш смелоста да признаеш грешките си. Това не само премахва чуството за вина и отбранителна нагласа в ситуацията, но ичесто помага за създадения от грешката проблем.
Брус Харви от Албукерк, Ню Мексико, неправилно нарежда на служител в отпуск по болест да се изплати пълна заплата. Когато открива грешката си, той обръща внимание на служителя, че за да я поправи тя, трябва да приспадне от следващата му заплата получената в повече сума. Служителят се примолва, че това ще му създаде сериозен финансов проблем,
дали не може да изплати парите за някакъв по-продължителен период от време? Харви обяснява, че за да направи това, трябва да получи разрешението на началника си. „Знаех, че това ще го накара да избухне –
разказва Харви. – Опитвайки се да измисля как да се справя най-добре с положението,
осъзнах, че цялата каша се дължи на моята грешка и ще трябва да си призная пред шефа.
Влязох в кабинета му и му казах, че съм направил грешка. Запознах го с фактите.
Той избухна, че това е грешка на кадровия отдел. Аз повторих, че грешката е моя. Той отново избухна и заговори за небрежноста на финансовия отдел. Аз пак обясних, че грешката е моя. Той обвини двама други хора във фирмата. Но аз упорито повтарях, че грешката е моя. Накрая той ме погледна и каза: „Е, добре, твоя е грешката. Сега я оправи.” Грешката бе поправена и никой не пострада. Чуствах се чудесно, защото се бях справил с трудна ситуация и бях имал смелоста да не си търся оправдания. След този случай началникът ми ме уважава повече от всякога преди.”
Всеки глупак се опитва да се защитава, когато греши – и повечето го правят. Но човек изпъква над тълпата, чуства се благороден и тържествуващ, когато признае грешките си. Ето например една от най-достойните случки, които историята е съхранила на Робърт Лий, е как той обвинява единствено и само себе си за провала на атаката на Пикет при Гетисбърг.
Атаката на Пикет е несъмнено най-блестящата и най-живописната в историята на западния свят. Самият генерал Дцордж Е. Пикет е колоритна личност. Косата му е толкова дълга, че кестенявите къдрици стигат почти до раменете му. Както Наполеон в италианските му кампании, и той пише горешти лщбовни писма почти всеки ден,
докато е на бойното поле. Преданата армия го посреща с възторжени викове в онзи трагичен юлски следобед, когато напето насочва коня си към позициите на северняците, с килната над дясното ухо шапка. Войниците крещят възторжено и тръгват след него, човек до човек , в плътни редици, с развети знамена и блеснали на слънцето щикове. Каква красива гледка! Каква храброст! Удивително! Възхитен шепот се разнася по рдиците на северняците, когато съзират настъпващите.
Войниците на Пикет се понасят напред бегом, през овощни градини и царевични ниви, през ливади и дерета. През цялото време вражеските снаряди покосяват маса хора в редиците им. Но те продължават неудържимо напред с мрачна решителност.
Изведнъж пехотата на северняците се надига иззад каменната стена на Семитри
79

Ридж, където се е прикрила, и започва да изтрелва залп след залп по настъпващите войници на Пикет. На билото на хълма бушуват пламъци, там е кланица, истински ад.
За няколко минути загиват всички батальонни командири на Пикет, освен един. Падат четири пети от неговите пет хиляди войници.
Генерал Луис А. Армистед, водещ войските в последния щурм, се хвърля напред през каменната стена и азмахвайки шапка на върха на сабята си, изкрещява: „Дайте им да се разберат, момчета!”
Момчетата така и правят. Прескачат стената, пронизват враговете си с щикове,
смазват черепите им с пушки и забиват знамето на Юга в Семитри Ридж.
Знамената се веят там само миг. Но този кратък миг е връхната точка на войната за Конфедерацията. Атаката на Пикет – блестяща и героична – все пак е началото на края. Лий се проваля. Той не може да пробие фронта на северняците. И го знае. Югът е обречен.
Лий е толкова опечален, така шокиран, че изпраща оставката си и моли
Джеферсън дейвис, президента на Конфидерацията, да назначи „някой по-млад и по способен човек” на негово място. Ако Лий искаше да стовари другиму вината за ужасния провал на атаката на Пикет, можеше да си намери десетки оправдания. Някои от дивизионните му командири са го провалили. Конницата не е пристигнала навреме да подкрепи атаката на пехотата. Едно се провалило, друго не е станало както трябва ...
Но Лий е твърде благороден, за да вини другите. Когато разбитите и окървавени войници на Пикет се довличат обратно до линията на конфедеративните войски, Робърт
Лий излиза напред да ги посрещне сам и ги поздравява с благородно самообвинение:
„Грешката е изцяло моя – признава той. – Аз, само аз изгубих тази битка.”
Малко генерали в историята са имали смелоста и силата да го признаят.
Майкъл Чонг, който води нашия курс в Хонгконг, разказва за това как китайската култура поставя някои специфични проблеми и понякога е нужно да се признае, че ползата от прилагането на отделните принципи е по-голяма, отколкото от придържането към старите традиции. Един от участниците в неговия курс е човек на средна възраст, разделен от много години със сина си. Бащата бил пристрастен към опиума, но се е излекувал. Според китайската традиция, по-възрастният не може да направи първта стъпка в помирението. Според бащата, от сина зависи да поеме инициативата за сдобряването. На едно от първите занятия той разказа пред курса за внучетата си, които никога не е виждал, и колко иска да се събере отново със сина си.
Другите участници в курса, всичките китайци, разбират конфликта между желанието му и установената траядиция.
Според бащата, младите трябва да уважават по-възрастните и той е прав да не се поддава на желанието си и да чака синът му да дойде при него.
Към края на курса бащата отново разказва пред другите: „обмислих проблема>
Дейл Карнеги казва: ако грешиш, признай си незабавно и категорично. Аз съм позакъснял с признанието, но мога да го направя категорично. Обвинявах сина си. Той беше прав да не иска да ме вижда и да ме изключи от живота си. Може да загубя достойнството си, като помоля един по-млад от мен човек за прошка, но грешката беше моя и аз трябва да го призная.”
Курсът го аплодира и го подкрепя напълно. На следващото занятие той разказва как отишъл в дома на сина си, помолил за прошка и я получил, и вече изгражда нови взаимоотношения със сина си, снаха си и внучетата си, с които най-сетне се запознава.
80

Елбърт Харбърд е един от най-оргиналните писатели, чието творчество е разбунвало духовете в тази страна, и жлъчния му стил често е предизвиквал чростно негодувание. Но Хърбард, с необкновенното си умение да общува с хора, често е превръщал враговете си в приятели.
Когато например някакъв гневен читател му пише, че не е съгласен с еди-коя-си статия и нарича Хърбард с какви ли не обидни думи, Елбърт Хърбард му отговаря нещо от рода на :

Изтегляне 1.15 Mb.

Сподели с приятели: