ПРИНЦИП № 8Постарайте се да гледате на нещата и от гледната точка на другия.97 9

9
Какво иска всеки човек
Не ви ли се иска да знаете някаква магическа формула, с която да слагате край на всички спорове, да премахвате всички лоши чуства, да предизвиквате добронамереност и да карате другия да ви изслушва внимателно?
Иска ви се, нали? Е, добре. Ето я: „Не ви виня ни най-малко, че смятате така. Ако бях на ваше място, сигурно и аз щях да мисля по същия начин.”
Подобен отговор би накарал и най-опакият заядливец да омекне. Можете да кажете това и да бъдете напълно искрени, защото, ако бяхте на мястото на другия, вие, разбира се, щяхте да мислите също като него. Да вземем например Ал Капоне. Да предположим,
че сте родили съсъ същото тяло, характер и ум като него. Да предположим, че сте живели в неговата среда и сте придобили неговия опит. Тогава ще бъдете точно това,
което е той, и ще правите същото като него. Защото именно тези неща, те и нищо друго, го правят такъв, какъвто е. Единствената причина да не бъдете, да речем,
гърмяща змия, са заключва в това, че родителите ви не са гърмящи змии.
Вие нямате почти никаква заслуга за онова, което сте – и не забравяйте, че хората,
които идват при вас злонамерени, тесногръди, безразсъдни, носят малка вина, задето са такива. Съжалете тези нещастници. Проявете жал и състрадание към тях. Кажете си:
„Само Божията милост ме спасява от това.”
Веднъж говорих по радиото за авторката на „Малки жени” Луиза Мей Олкот.
Разбира се, знаех, че тя е живяла и написала безсмъртните си книги в Конкорд,
Масачусете. Но без да помисля, изтърсих, че съм ходил в дома й в Конкорд. Ню
Хампшър. Ако бях споменал Ню Хампшър само веднъж, може би щеше да ми се размине. Но уви! Казах го два пъти. Бях залят с писма и телеграми, язвителни забележки, които се изсипаха върху беззащитната ми глава като рояк стършели. Много от тях изразяваха възмущение. Някои бяха оскърбителни. Една дама от стар род,
израснала в Конкорд, Масачусете, и живели по онова време във Филаделфия, стовари върху ми изпепеляващия си гняв. Едва ли била по язвителна, ако бях обявил госпожица
Олкот за канибал от Нова Гвинея. Докато четях писмото й, си казах: „Слава Богу, че не съм женен за тази жена.” Искаше ми се да й напиша писмо и дай кажа, че макар да съм допуснал грешка от геогравско естество, тя прави много по-лоша, престъпвайки правилата на учтивоста. Точно с това щях да започна. А после се канех да й кажа какво точно си мисля за нея.Но не го направих. Овладях се. Разбрах, че това може да направи всеки неуравновесен човек – и че повечето глупаци наистина биха го направили.
Аз исках да стоя по-високо от глупаците. Затова реших да се опитам да превърна враждебноста й в добронамереност. Приех го като предизвикателство, нещо като игра.
Казах си: „В края на краищата, ако бях на нейно място, сигурно и аз щях да мисля така.”
И така, реших да проявя разбиране на гледната й точка. При следващото пътуване до
Филаделфия й се обадих по телефона. Разговора протече горе-долу така:
„Аз: Госпожа еди-коя си, преди няколко седмици вие ми написахте едно писмо и аз искам да ви благодаря за него.
Тя: (С ясен добре отработен глас) С кого имам честта?
Аз: Не ме познавате. Името ми е Дейл Карнеги. Слушали сте едно мое предаване по радиото за Луиза Мей
98

Олкот една неделя преди няколко седмици. Аз направих непростима грешка да кажа, че тя е живяла в Конкорд, Ню
Хампшър. Беше глупава грешка и бих искал да се извиня за нея. Много мило беше от ваша страна, че намерихте време да ми пишете.
Тя: Аз се извинявам, господин Карнеги, за написаното от мен. Дължа ви извинение, задето избухнах.
Аз: Не! Не! Не вие трябва да се извинявате, а аз. Дори дете не би направило подобна грешка. Извиних се в предаването следващата неделя, искам сега да си извиня лично и на вас.
Тя: Аз съм родена в Конкорд, Масачусете. Семейството ми е играло важна ролоя в делата на щата в продължение на два века и много се гордея с родното си място. Наистина много се ядосах, когато казахте, че госпожица Олкот е живяла в Ню Хампшър. Но да си призная, срамувам се за онова писмо.
Аз: Уверявам ви, че вашият гняв е нищо в сравнение с гнева, който аз изпитвах към себе си. Грешката ми не навреди с нищо на Масачусете, но нарани мен самия. Рядко хора с вашето положение и култура намират време да пишат на хората, които говорят по радиото, и се надявам, че ще ми пишете отново, ако откриете неточности в беседите ми.
Тя: Знаете ли, много ми харесва начинът, по който приемате критиката ми. Сигурно сте много мил човек. Бих искала да ви опозная по-добре.”
И така, понеже се извиних и проявих разбиране към нейната гледна точка, тя започна да се извинява и да приема моята гледна точка. Получих удовлетворение, че съм овладял гнева си, че съм отвърнал на обидата с любезност.Забавлявах се много повече в опита си да я накарам да ме хареса, отколкото бих могъл да я забавлявам,
ако и кажех да иде да се хвърли в реката.
Всеки американски президент се изправя почти ежедневно прд деликатните проблеми на човешките взаимоотношения.Тафт не прави изключение. Той от опит разбира огромното значение на съчуствието за неутрализиране на злобата. В книгата
„Етка в действие” Тафт дава доста забавен пример с начина, по който смирил яростта на една разочарована амбициозна майка.
„Една дама във Вашингтон – пише Тафт, - чийто съпруг имаше известно политическо влияние, шест или повече седмици ме обработва да назнача сина й на определен пост. Осигури подкрепата на внушителен брой сенатори и конгресмени и ги придружаваше, за да се увери дали защитават каузата й достатъчно убедително.
Въпростния пост изискваше техническа квалификация и
по препоръка на ръководството на учреждението аз назначих на него друг човек. Тогава получих писмо от тази майка, в което пишеше, че съм крайно неблагодарен, защото съм отказал да я направя щастлива, след като това би ми коствало само едно махване с ръка. Тя убедила всички представители от своя щат и те дали гласовете си за един законопроект, на който особенно съм държал, а ето по какъв начин съм й се отблагодарявал аз.
Когато човек получи писмо от такъв характер, първото, което му идва на ума, е как да накже извършителя на подобно недостойно и неуместно деяние. После ще съчини отговор. Но ако е умен, ще пъхне писмото в чекмеджето и ще го заключи. Ще го извади след два дни – в такива случаи въпросите винаги търпят два дни отлагане на отговора –
и като го извади, няма да го изпрати. Аз постъпих точно така. След това седнах и написах най-любезното писмо, което можах – че разбирам разочарованието й като майка при тези обстоятелства, но назначението ми не е зависело просто от личните ми предпочитания, че е трябвало да избера човек с техническа квалификацияи,
следователно да се съобразя с препоръката с ръководството на ведомството. Изразих надежда, че синът й ще постигне това, което тя очаква от него, на заемания в момента от него пост. Това я успокои и тя ми написа отговор, в който се извиняваше за написаното в писмото.
Но предложеното от мен назначение не беше утвърдено веднага и след известно време получих писмо, което теоретически трябваше да идва от съпруга на тази жена, но беше написано със същия почерк като останалите. Писмото ме уведомяваше, че поради
99

нервната угнетеност в резултат на разочарованието на въпросната дама от този случай,
наложило се тя да остане на легло и заболяла сериозно от рак на стомаха. Не бих ли направил нещо за здравето й, като оттегля предишното си предложение и предложа вместо това сина й? Наложи се да напиша ново писмо, този път до съпруга, в което изразявах надеждата си, че диагнозата ще се окаже погрешна, че му съчуствам за сериозното заболяване на съпругата му, но е невъзможно да оттегля направеното предложение. Предложения от мен човек беше утвърден и два дни след като получих писмото, в Белия дом беше устроен малък концерт. Първите хора, които дойдоха да поздравят мен и госпожа Тафт, беше въпросното семейство, макар че дамата до скоро беше на „смъртно легло”.
Джей Магнъм е представител на фирма за поддръжка на лифтове и ескалатори в
Тълса, Оклахома, която има договор за подържане на ескалаторите в един от най-големите хотели в Тълса. Директорът на хотела не желае да се спира ескалатора за повече от два часа, за да не създава неудобство на гостите в хотела. Налага се ремонт,
който би отнел поне осем часа, а фирмата не винаги има на разположение квалифициран техник, когото да изпрати в удобно за хотела време.
Когато господин Магнъм успява да осигури един от най-добрите техници за тази работа, той се обажда на директора на хотела и вместо да го убеждава да му осигури нужното време, му казва:
„Рик, знам, че хотелът е доста пълен и искаш ескалаторът да бъде спрян за възможно най-кратко време. Разбирам загриженоста ти и ще направим всичко възможно да се съобразим с това. Но нашата оценка на положението показва, че ако сега не свършим работата изцяло, ескалаторът може да направи много по-сериозна повреда, която би довела до спирането му за много по-дълъг период. Знам, че не би искал да причиниш неудобство на гостите си за няколко дни.”
Директорът трябва да се съгласи, че осемчаасовото спиране е по-добро от неколкодневното. Проявявайки разбиране към желанието на директора да угоди на клиентите си, господин Магнъм успява да го спечели лесно и безконфликтно на своя страна.
Джойс норис, учителка по пиано от Сейнт Луис, Мисури, разказва как се е справила с един проблем, с който учителите по поано често се сблъскват при младите момичета. Бебет имала необкновенно дълъг маникюр. Това е сериозна пречка за всеки,
който иска да се научи да свири на пиано.
Госпожа норис разказва: „Знаех, че дългите нокти ще й пречат да се научи да свири добре. По време на разговора, преди започването на уроците при мен, не й споменах нищо за това. Не исках да я обезсърча и да се откаже от уроците, но знаех също, че няма да иска да загуби нещо, с което толкова се гордее и за което полага много грижи.
След първия урок, когато реших, че моментът е подходящ, и казах: „Бабет, имаш красиви ръце. Ако искаш да се научиш да свириш на пиано така добре, както си способна и както би желала, няма да повярваш колко по-бързо и колко по-лесно ще ти бъде, ако скъсиш малко ноктите си. Просто си помисли, разбрахме ли се?” Тя направи доста недоволна физиономия. Говорих за това и с майка й, като отново споменах колко красиви са ръцете на Бабет. Отново реакцията беше негативна. Явно великолепно поддържаният маникюр на Бабет бяха нещо важно за нея.
Следващата седмица Бабет дойде за втория урок. За моя голяма изненада, беше си подкъсила ноктите. Аз я поздравих и похвалих за това, че е направила такава голяма
100

жертва. Благодарих и на майка й, че е настояла пред Бабет за това. А тя ми отговори:
„О, аз нямам нищо. Бабет сама реши и за първи път го прави, за да се хареса някому.”
Заплашва ли госпожа норис бабет?Казва ли й че ще се откаже да преподава на ученичка с дълъг маникюр? Не, нищо подобно. Тя показва на Бабет, че маникюрът и е нещо много красиво и да го скъси ще бъде голяма жертва. Подтекстът на думите й е:
„Съчуствам ти, знам, че не е лесно, но ще бъдеш възнаградена в музикалното си развитие.”
Сол Хурок е може би най-известния импресарио в Америка. В продължение на почти половин век той се занимава с артисти – световноизвестни личности като
Шаляпин, Айседора Дънкан и Павлова. Господин Хурок ми разказа как един от първите уроци, които усвоил в общуването с темпераментните звезди, били нуждата да се отнася с изключително разбиране към приумиците им.
В продължение на три години той е импресарио на Фьодор Шаляпин – един от най-великите басове, хвърляйки във възторг богатата публика в лопжите на
„Метрополитън”. Шаляпин му създавал постоянно проблеми. Държал се като разглезено дете. Ако използваме оригиналната формулировка на господин Хурок:
„Голямо чудо беше във всяко отношение.” Така например, Шаляпин често се обажда на господин Хурок около обяд в деня, когато трябва да пее, и казва: „Сол, чуствам се ужастно. Гърлото ми е като сурова пържола. Невъзможно е да пея довечера.” Спори ли с него господин Хурок? О, не, той знае, че един импресарио не може да си позволи да се отнася по такъв начин с артистите. Той хуква към хотела на Шалянин, преливащ от съчуствие. „Колко ужастно – започва той, - колко ужастно, бедни ми приятелю! Разбира се, че не можеш да пееш. Веднага ще отменя ангажимента. Ще ти струва само няколко хиляди долара, но това е нищо в сравнение с репутацията ти.”
Тогава Шаляпин въздиша и отвръща: „Май ще е по-добре да дойдеш по-късно днес.
Ела в пет и ще видим как се чуствам.”
В пет часа господин Хурок отново се втурва в хотела на Шаляпин, преливащ от самочуствие. Отново настоява да отмени ангажимента и отново Шаляпин въздиша и казва: „Ами, може би ще е по-добре да дойдеш да ме видиш малко по-късно. Може да съм по-добре.”
В седм и половина великия бас се съгласява да пее при изришно условие господин
Хурок да излезе на сцента на „Метрополитън’ и да обяви, че Шаляпин има тежка настинка и галсът му не е във форма. Господин Хурок привидно се съгласява да го направи, защото знае, че това е единствения начин да изкара певеца на сцената.
Доктор Артър И. Гейтс пише в чудестната си книга „Психология на обучението”,
„Съчуствието е онова, което човекът постоянно жадува. Детето с готовност посочва къде се ударило и дори може да се пореже или натърти, за да получи съчуствие. Поради същата причина възрастните... показват раните си, разказват за преживени злополуки и болести, особенно подробности около операции. „Самосъжалението” заради истински или въображаеми злочестия е, в известен смисъл, практически повсеместно явление.”
И така, ако искате да спечелите другия на своя страна, прилагайте.....

Изтегляне 1.15 Mb.

Сподели с приятели: