ПРИНЦИП № 1Не критикувайте, не съдете и не недоволствайте

като ги заплашите с уволнение. Можете да накарате едно дете да направи това, което искате, с бой или заплахи. Но тези жестоки методи имат крайно нежелани последици.
Единственият начин, по който мога да ви накарам да направите нещо, е като дам онова, което искате.
А какво е това, което искате?
Зигмунд Фройд е казал, че всичко което правим, произтича от два мотива –
сексуалният нагон и желанието за величие.
Джон Дюи, един от най-проницателните американски философи, се изразява малко по-различно. Д-р Дюи казва, че най-дълбокият стремеж в природата на човека е
„желанието да бъдем важна личност” . Запомнете това: „желанието да бъдем важни”.
То е съществено. В тази книга често става дума за него.
Какво е това, което искате? Не е много, но малкото неща, които наистина искате,
ги жадувате горещо. Ето нещата, които желаят повечето хора:
1. Здраве и дълголетие.
2. Храна
3. Сън
4. Пари и нещата, които могат да се купят с тях.
5. Живот след смърта.
6. Сексуално задоволяване.
7. Добруване за децата ни.
8. Чуството на значимост.
Почти всички тези желания обикновено се удовлетворяват – освен едно. Но съществува една жажда, почти толкова дълбока и непреодолима като жаждата за храна или сън, която рядко се удовлетворява. Фройд я нарича „желание за величие”. Дюи я нарича „желанието да бъдем важна личност”.
Линкълн започва едно свое писмо с думите: „ Всеки обича комплиментите”.
Уилям Джеймс казва: „Най-дълбокият принцип на човешката природа е ненаситната жажда да бъдем оценени”. Забележете той не говори за „мечта”, „желание” или
„стремеж”, а за „ненаситна жажда”.
Това е един неутолим,
постоянен глад и хората, които наистина го удовлетворяват, са рядкост, но държат другите в ръцете си и „дори собственикът на погребалното бюро скърби, когато умрат”.
Желанието да се чустваме значими съставлява едно от основните различия между хората и животните. Ето един пример: като малък докато живеех във фермата в
Мисури, баща ми отглеждаше чистокръвни свине от породата „дюрок джързи” и породисти белоглави говеда. Показвахме ги на провинциалните панаири за животни из целият Среден Запад. Печелехме първи награди с дузини. Баща ми закачваше сините ленти на парче бял муселин и когато в къщата идваха приятели или гости, го изваждаше, хващаше единият край, а аз – другия и показваше наградите си.
Прасетата не се интересуваха от спечелените от тях награди. Но за баща ми те имаха голямо значение. Караха го да се чуства важна личност.
Ако предците ни не бяха тласкани от този страстен порив да се чустват важни
17

личности, цивилизацията не би била възможна. Иначе какво би ни отличавало от животните.
Именно това желание да се почуства значим тласка един необразован и беден продавач в бакалия да изучи учебниците по право, намерени на дъното на един варел със стари вещи, купен срещу петдесет цента. Сигурно сте чували за него. Казва се
Линкълн.
Тази неутолима жажда вдъхновява Дикенс да напише безсмъртните си романи.
Тя тласка Кристофър Рен да сътвори своите синфонии от камък. Тя кара Рокфелер да натрупа милиони, които така и не похарчва! Същата тази жажда кара най-богатото семейство в града да си построи къща, която е прекалено голяма за нуждите му.
Заради нея искате да се обличате по последна мода, да карате най- новите модели коли и да говорите за изключителните си деца.
Тя подмамва много момчета и момичета да се включат в банди и да извършват криминални деяния. Според Е.П. Мълруни, бивш полицейски комисар от Ню Йорк,
средностатистическият млад престъпник е преизпълнен със съзнание за своята изключителност и първото му желание след ареста е да стане сензация и пресата да го превърне в герой. Непривлекателната преспектива да отиде в затвора изглежда твърде далечна, когато може да се наслаждава на снимката си наред с тези на спортни величия,
кино и телевизионни звезди и политици.
Ако ми кажете откъде идва самочуствието ви, ще ви кажа какъв сте. Това определя вашият характер. То е най-важното нещо. Ето например Джон Д. Рокфелер се чуства важна личност, като дава пари за издигането на модерна болница в Пекин, за да се погрижи за милиони бедни китайци, които не е виждал и никога няма да види.
От друга страна Дилинджър се чуства важна персона, като става бандит, обира банки и убива. Когато агентите на ФБР го преследват, той нахълтва в една ферма в
Минесота и заявява: „Аз съм Дилинджър! Той се гордее, че е Обществен враг Номер
Едно. „Няма да ви нараня, защото аз съм Дилинджър!” – казва той.
Да, единствената значителна разлика между Дилинджър и Рокфелер се състои в това откъде извира чуството им за важност.
Историята е пълна със забавни примери за прочути хора, които непрестанно се борят да получат доказателства за своята изключителност. Дори Джордж Вашингтон държи да бъде наричан „Негово Превъзходителство, Президентът на Съединените щати”, а Колумб настоява за титлата „Адмирал на океана и вицекрал на Индия”.
Екатерина Велика отказва да отваря писма, които не са адресирани до „Нейно императорско величество”, а госпожа Линкълн се нахвърля в Белият дом върху госпожа
Грант като тигрица и крещи: „Как смеете да сядате в мое присъствие, без да съм ви поканила!”
Милионери се надпреварват да финансират експедицията на адмирал Бърд в
Антартика през 1928 г. Разбирайки, че цели вериги ледени планини ще бъдат наречени на тяхно име. А Виктор Юго се блазнел от мисълта Париж да бъде преименуван в негова чест. Дори Шекспир, най-великият сред великите, се опитва да добави блясък към името си, като издейства герб за семейството си.
Хората понякога се преструват на инвалиди, за да спечелят съчуствие и внимание и да ги забележат. Да вземем например госпожа Маккинли. Тя задоволява безполезната си потребност от зачитане на нейната личност, като принуждава съпруга
18

си, президентът на Съединените щати, да пренебрегва важни държавни дела, за да стои часове край нея в леглото, да я прегръща и приспива. Тя подхранва неотолимат си жажда за внимание, като настоява той да стои край нея по време на посещенията при зъболекарят и веднъж вдига скандал, защото се налага да я остави сама там, за да се срещне с държавния секретар Джон Хей.
Писателката Мери Робъртс Райнхарт веднъж ми разказа за една интелигентна и жизнерадостна млада жена, която се превърна в инвалид, за да попадне в центъра на вниманието. Един ден – разказа ми госпожа Райнхарт – тази жена трябваше да погледне действителноста в очите и може би факта, че остарява. Очакваха я дълги самотни години и нямаше почти нищо, на което да се надява.
Тя легна на легло и в продължение на десет години възрастната й майка кръстосваше напред-назад до третият етаж, носеше подноси, гледаше я. „Един ден майка й, изтощена от непосилните грижи, се разболя и умря. Мнимата болест на дъщеря й продължи няколко седмици. После тя стана, олече си дрехите и заживя отново.”
Някои авторитети твърдят, че човек може действително да полудее, за да открие в омагьосаната страна на безумието чуството за собствена си значимост, което не е изпитвал в суровата действителност. В Съединените щати има много повече болни от психически заболявания, отколкото от всички други болести, взети заедно.
Каква е причината за лудоста?
Никой не може да отговори еднозначно на такъв въпрос, но е извесно, че някои болести, като например сифилисът,
разрушават мозъчните клетки и довеждат до лудост. Всъщност около половината от всички психически болести се дължат на физически причини като мозъчни увреждания, алкохол, токсини и травми. Но другата половина – и това е ужасното в цялата история, - другата половина хора, които полудяват, видимо нямат никакви органични увреждания на мозъчните клетки. При аутопсията, когато изследват мозъчната им тъкан под най-мощни микроскопи, тя е на вид толкова здрава, колкото вашата и моята.
Защо полудяват тези хора?
Зададох този въпрос на главния лекар на една от най-реномираните ни психиатрични болници. Този лекар, получил най-високите научни степени и най-престижните награди за познанията си в тази област, ми призна искрено, че няма представа защо хората полудяват. Никой не знае това със сигурност. Но каза също, че много хора, които полудяват, намират в лудоста чуство за собствената си значимост,
което не са успели да изпитат в реалния свят. Разказа ми една такава история: „Точно сега имам една такава пациентка, чийто брак се е оказал трагедия. Тя копнеела за любов, сексуално удовлетворение, деца и обществен престиж, но живота разбил всичките й надежди. Съпругът й не я обичал. Отказвал дори да се храни заедно с нея,
накарал ч да му сервира в стаята му на вторият етаж. Тя нямала деца, нито водела светски живот. Полудяла и във въображението си се развела със съпруга си и си върнала моминското име. Сега вярва, че се омъжила за английски аристократ, и настоява да я наричат лейди Смит.
Колкото до децата, сега всяка вечер си представя, че е станала майка. Винаги когато отида да я видя, ми казва: „Докторе, снощи родих дете.”
Животът някога е разбил кораба на мечтите й в острите скали на действителноста. Но в слънчевата въображаема страна на лудоста корабът й влиза в
19

пристанището с опънати платна и попътен вятър.
Трагично ли е това? О, не знам, Нейният лекар ми казва: „Ако можех да протегна ръка и да й върна разума, не бих го сторил. Така тя е много по-щастлива.”
Ако някои хора така жадуват да се чустват значими, че полудяват, за да го постигнат, представете си какви чудеса можем да постигнем, като засвидетелстваме на хората искреното си възхищение отсам границата на безумието.
Един от първите делови хора в Америка, който започва да получава заплата над един милион долара на година (по времето, когато няма общ доход и печелещият по петдесет долара на седмица се смята за заможен), е Чарлс Шуобс. Той е избран от
Андрю Карнеги за първипрезидент на новосформираната „Щнайтед Стейтс Стийл
Къмпани” през 1921 г., когато Шуоб е само на трийсет иосем години. (По-късно Шуоб напуска „ЩЕс Стийл” и поема затъналата в проблеми „Бетлехем Стийл Къмпани”,
която превръща в една от най-печелившите компании в Америка.)
Защо Андрю Карнеги плаща по един милион долара на година, или или повече от три хиляди долара на ден, на Чарлс Шуоб? Защо? Защото Шуоб е гений? Не. Защото знае повече за производството на стомана от другите? Глупости. Чарлс Шуоб сам ми е казвал, че има много работници, които знаят повече за производството на стомана от него.
Шуоб казва, че е получавал тази заплата най-вече заради умението си да работи с хора. Попитах го как го прави. Ето тайната, според собствените му думи – думи, които би трябвало да се излеят от бронз и да се поставят във всеки дом и училище, във всеки магазин и офис в тази страна; думи, които децата трябва да заучат наизуст, вместо да си губят времето да зубрят спреженията на латинските глаголи или количеството годишен валеж в Бразилия; думи, които ще променят живота ни, стига само да ги следваме:
„Смятам умението да предизвикам ентусиазъм у хората за най-голямото свое богатство. Начинът да развиеш най-доброто у един човек е като го цениш и насърчаваш. Нищо не убива човешката амбиция така, както критиката на началниците.
Аз никога никого не критикувам. Вярвам в стимулите. Затова оьотно хваля, но рядко търся недостатъци. Ако нещо ми хареса, аз одобрявам от сърце и съм щедър в

Изтегляне 1.15 Mb.

Сподели с приятели: