ПЪРВА ЧАСТОсновни техники на общуването1„Ако искате да събирате мед, не преобръщайте кошера”

пълен въздържател при това – е притиснат до стената, уловен в капан в жилището на приятелката си на Уест Енд Авеню.
Сто и петдесет полицаи и дедективи обсаждат скривалището му на последния етаж. Пробиват дупки в покрива и се опитват да изкарат Кроули, известен още и като
„убиеца на ченгета”, навън със сълзотворен газ. Поставят картечници по околните сгради и в продължение на повече от час из един от най-луксозните квартали на Ню
Йорк ехтят пистолетни изтрели и картечни откоси. Приклекнал зад един тапициран стол, Кроули непрекъснато обстрелва полицаите. Десетхилядна развълнувана тълпа зрители наблюдава битката. Това е нещо невиждано преди по улиците на Ню Йорк.
Когато Кроули е заловен, полицейския комисар Е.П. Мърлуни обявява този отчаян престъпник с двата пистолета за един от най-опасните в историята на Ню Йорк.
„Той убива за щяло и нещяло”, безапелационен е комисарят.
Но в каква светлина се вижда самият Кроули? Това ни е известно, защото,
докато полицията обстрелва апартамента, той написва писмо, адресирано „до всички ,
за които това би представлявало интерес”. Докато пише , шуртящата от раните му кръв оставя по хартията червена диря. В писмото се казва: „В гърдите ми се крие уморено,
но добро сърце – сърце, което никому не би сторило зло.”
Малко преди това Кроули се забавлявал с приятелката си на някакъв черен път в
Лонг Айланд. Един полицай неочаквано се приближил до колата и поискал документите му. Без да каже дума, Кроули извадил пистолета си и напълнил полицая с олово. Нещастникът се свлякъл на земята, а Кроули изкочил от колата, грабнал служебният му револвер и изтрелял още един куршум в мъртвото тяло. И този убиец казва: „ В гърдите ми се крие уморено, но добро сърце – сърце, което никому не би сторило зло”.
Кроули е осъден да умре на елекрическият стол. Когато пристига в отделението за осъдени на смърт в Синг Синг, да не мислите, че казва: „Заслужих си го, задето убивах хора”? Нищо подобно! Той казва” „Ето какво получих, задето се защитавах.”
Ще ме попитате какво целя, като ви разказвам тази история? Ами да ви накарам да разберете, че Кроули „Двата Пищова” не се вини за нищо. Това необичайно ли е за престъпниците? Ако така смятате чуйте следното:
„Прекарах най-хубавите години от живота си, като сигурявах на хората безгрижни удоволствия, устройвах им забавления, а в отплата получавам само оскръбления и вечно съм преследван.”
Казва го Ал Капоне. Да, най-печално известният обществен враг в Америка,
най-зловещият ганстерски бос в Чикаго. Капоне не вини себе си. Той действително се смята за благодетел на обществото – неоценен и неразбран благодетел.
Същото смята и Дъч Шулц, преди да падне покосен от ганстерски куршуми в
Нюарк. Дъч Шулц, един от най-пропадналите типове в Ню Йорк, заявява в интервю за пресата, че е благодетел на обществото. И си вярва.
Имах много интерсна кореспонденция по този въпрос с Люис Лос, директор на зловещо известният нюйоркски затвор Синг Синг в продължение на много години. Той казваше: „Малцина от престъпниците в Синг Синг се смятат за лоши хора. Те са хора като вас и като мен. И се обосновават, обясняват. Готови са да ви кажат защо се е наложило да разбият сейфа или да не се помайват със спусъка. Повечето от тях търсят някакво обяснение – лъжливо или логично, за да оправдаят противообществените си
9

деяния дори пред себе си, и упорито твърдят, че въобще не е трябвало да попадат в затвора.”
Щом Ал Капоне, Кроули”Двата пищова”,Дъч Шулц и останалите отчаяни мъже и жени зад решетките на затвора не винят себе си за нищо, какво да кажем за хората, с които общуваме ние с вас?
Джон Уонамейкър, собственик на веригата магазини, носещи неговото име,
веднъж признава: „Преди трийсет години разбрах, че е глупаво да мъмриш хората.
Достатъчно грижи си имам с това да преодолявам собствените си недостатъци, за да се измъчвам и от факта, че Бог не е сметнал за необходимо да разпредели поравно интелигентноста.”
Уонамейкър усвоява рано тази поука, но аз самият трябваше да правя грешка след грешка в продължение на три десетилетия, преди да започне да ми просветва, че в деветдесет и девет от сто случая хората не критикуват себе си за нищо, колкото и да грешат.
Критиката е безполезна, защото кара човек да се защитава и обикновено го провокира да отстоява правотата си. Критиката е опасна, защото наранява много скъпата всекиму гордост, чуството колко е важен, и предизвиква негодуване.
Б.Ф. Скинър, световноизвестният психолог, доказва с опитите си, че ако награждаваме животното за добро поведение, то се учи много по-бързо и запомня наученото много по-добре, отколкото ако го наказваме за лошо поведение. По-късни изследвания са показали, че същото се отнася и за хората.
Ханс Селие, друг голям психолог, казва: „Колкото силно жадуваме за одобрение,
толкова се ужасяваме и от неодобрението”.
Негодуването, което предизвиква критиката, понижава духа на служители,
близки и приятели, без да променя обстоятелствата, които са я предизвикали.
Джордж Б. Джонстън от Инид, Оклахома, отговаря за безопасността в една машиностроителна компания. Едно от задълженията му е да следи работниците да носят каските си, докато са на работното си място. Той разказва, че винаги, щом попаднел на работници без каски, им напомнел много авторитетно какво гласи правилникът и че те трябва да се съобразяват с него. Често, след като си тръгнел,
работниците сваляли отново каските.
Тогава той решил да опита друг подход. Следващият път, когато попаднал на работници без каски, ги попитал дали каските са им неудобни, или не по мярка. После им напомнил учтиво, че каските са предназначени да ги предпазят от наранявания и ги посъветвал винаги да ги носят по време на работа. В резултат на това хората започнали да спазват правилника, без да негодуват и да се дразнят.
Хиляди страници от историята предлагат примери, свидетелстващи колко безполезна е критиката. Да вземем за пример прочутата свада между Теодор Рузвелт и президента Тафт – свада, която разцепва Републиканската партия, вкарва Удроу Уилсън в Белият дом, оставя ярка следа в Първата световна война и променя хода на историята.
Да си припомним набързо фактите. Когато Теодор Рузвелт напуска Белият дом през
1908 г., той поткрепя кандидатурата на Тафт, който е избран за президент. После
Рузвелт заминава за Африка на лов за лъвове. Когато се завръща, отправя остри критики към Тафт за консерватизма му , опитва се да спечели кандидатурата на партията за трети мандат, създава Прогресивната партия и едва не съсипва
10

Републиканската партия.
В
последвалите избори
Уилям
Хауърд
Тафт и
Републиканската партия спечелват само два щата – Върмонт и Юта. Това е най-катастрофалното поражение в историята на партията.
Теодор Рузвелт вини Тафт, но дали самият Тафт обвинява себе си? Не, разбира се. Със сълзи на очи той се кълне: „Не виждам как другояче бих могъл да постъпя.”
Кой е виновен? Рузвелт или Тафт? Честно казано не знам и не ме интересува.
Това, което се опитвам да ви докажа, е че всичките критики на Теодор Рузвелт не успяват да убедят Тафт, че не е прав, а само го принуждават да се защитава и да заявява с сълзи на очи: „Не виждам как дрогояче бих могъл да постъпя.”
Или да вземем например петролния скандал в Тийпот Доум. В началото на 20-те години вестниците не престават да публикуват статии, пълни с възмущение. Скандалът разтърси нацията! Такова нещо не се е случвало в обществения живот на Америка от незапомнени времена. Ето как изглеждат фактите в този скандал: Албърт Б. Фол,
министър на вътрешните работи в кабинета на Хардинг, е натоварен с отдаването под аренда на държавните петролни резерви в Елк Хил и Тийпот Доъм, пазени за нуждите на военноморският флот.Провежда ли Фол търг? Нищо подобно! Той дава тлъстия апетитен договор право в ръцете на приятеля си Едуард Л. Дохъни. А какво прави
Дохъни? Ами дава на Фол така наречен „заем” от сто хиляди долара. После Фол своеволно изпраща в района морски пехотинци, които да прогонят конкурентите, чийто кладенци в съседство черпят петрол от Елк Хил. Последните, прогонени с оръжие от територията им, хукват да се оплачат в съда и така избухва скандалът „Тийпот Доум”.
От разнеслото се зловоние се срутва администрацията на Хардинг, на цялата нация й прилошава, Републиканската партия е заплашена от срир, а Албърт Б. Фол отива зад решетките.
Фол е осъждан яростно, както малцина други обществени фигури. Дали се е покаял? Нищо подобно! Години по-късно Хърбърт Хувър намеква в една своя реч, че смърта на президента Хардинг се дължала на тревогите и притесненията от това, че един приятел го предал. Когато госпожа Фол чува това, тя скача от стола и крещи:
„Какво! Хардинг предаден от Фол? Не! Съпругът ми никога никого не е предавал.
Цялата къща, пълна със злато, не би го изкушила да направи нещо нередно. Той е този,
който беше предаден, пожертван и разпнат!”
Това е то човешката природа. Злодеите винят всички други, освен себе си.
Ткаива сме хората. И когато утре се изкушим да критикуваме някого, да си спомним Ал
Капоне , Кроули”Двата пищова” и Албърт Фол. Разберете, критиката е като гълъбите,
които винаги се връщат у дома. Разберете, че човекът, когото критикувате, вероятно ще се защитава и ще ви отвърне с хули, или като мекушавият Тафт ще каже: „Не виждам как дрогояче бих могъл да постъпя.”
Сутрината на 15 април 1865 г. Ейбрахам Линкълн е на смъртно легло в спалнята на един ефтин пансион точно срещу театъра „Форд”, където по него стреля Джон Уилкс
Бут. Дългото му тяло е проснато по диагонал на възкъсо легло с провиснала пружина.
На стената виси ефтина репродукция на прочутата картина на Роза Боньор „Конският пазар”, а евтина газова лампа унило примигва с жълтеникава светлина.
Докато Линкълн умира, военният министър Стентън казва: „Там лежи най-съвършеният държавник, когото светът някога е виждал.”
Каква е тайната на успеха на Линкълн с хората? Аз съм изучавал живота му десет години и посветих три на написването и пренаписването на книга, озаглавена
11

„Линкълн – непознатият”. Вярвам, че съм изучил личността и живота му толкова подробно и пълно, колкото въобще е възможно. Особено се занимавах с методите му на общуване с хората. Критикувал ли ги е той? О, да. Като млад в Пиджън Крийк Вали,
Индиана, той не само критикува, но и пише писма и стихотворения, в които осмива разни хора и оставя писмата по селските пътища, където със сигурност ще ги намерят.
Едно от тези писма предизвиква негодуване, което трае цял живот.
Скоро след като става практикуващ адвокат в Спрингффийлд, Илинойс, Линкълн напада противниците си открито във вестниците. Но веднъж прекалява.
През есента на 1842 г. Той се подиграва с един суетен, свадлив политик на име
Джеймс Шийлдс. Осмива го в анонимно писмо, публикувано в спрингфийлдския
„Джърнъл”. Градът се смее до забрава. Шийлдс, който е чуствителен и горд, кипва от възмущение. Той открива кой е авторът на писмото, скача на коня, намира Линкълн и го предизвиква на дуел. Линкълн не иска да се бие. Той е противник на дуелите, но не може да излезе от положение без да загуби честа си. Предложено му е той да избере оръжието. Тъй като има дълги ръце избира кавалерийска сабя и взема уроци по фехтовка от един възпитаник на „Уест Пойнт”. На уреченият ден се среща с Шийлдс на пясъчен нанос на Мисисипи, готов да се бие до смърт, но в последния момент секундантите ги спират и предотвратяват дуела.
Това е най-потресаващата случка в живота на Линкълн. Тя се превръща в безценен урок в отношенията му с хората. Той никога вече не написва оскърбително писмо. Никога вече не подиграва, нито критикува някого за каквото и да било. През гражданската вопйна Линкълн многократно сменя генералите начело на армията на
Потомак и всеки от тях – Макклеланд, Поуп, Бърнсайд, Хукър, Мийд – на свой ред допуска трагични грешки и кара Линкълн да крачи отчаяно из стаята. Половината страна яростно осъжда некадърните генерали, но Линкълн – „без злост към никого, с великодушие към всички” – запазва спокойствие. Една от любимите му максими е: „Не съдете, за да не бъдете съдени”.
И когато госпожа Линкълн и други говорят рязко за южняците, Линкълн отвръща: „Не ги съдете, те са такива, каквито и вие щяхте да бъдете при подобни обстоятелства.”
А ако някой някога е имал основание да критикува, това без съмнение е
Линкълн. Да вземем само един пример:
Битката при Гетисбърг се води през първите три дни на юли 1863 г. Вечрта на 4
юли Лий започва да се оттегля на юг, а буреносни облаци изсипват пороен дъжд.
Когато Лий стига Потомак с разбитата си армия, вижда пред себе си непреодолимо препятствие – пълноводна река, а зад гърба му е победоносната армия на Севера. Лий е в капан. Не може да се измъкне. Линкъл разбира това. Ето един прекрасен, изпратен от бога шанс да бъде пленена армията на Лий и войната да свърши веднага. И така, обзет от надежда, Линкълн нарежда на Мийд да не свиква военен съвет, а да нападне незабавно Лий. Линкълн изпраща по телеграфа нарежданията си, а после и по специален пратеник до Мийд като настоява за незабавни действия.
А какво прави генерал Мийд? Точно обратното на това, което му е наредено.
Свиква военен съвет, нарушавайки заповедите на Линкълн. Колебае се. Протака.
Изпраща по телеграфа всевъзможни оправдания. Отказва направо да нападне Лий.
Накрая водите на реката спадат и войските на Лий преминават Потомак.
Линкълн е вбесен. „Какво означава това?” – крещи той пред сина си Робърт. –
12

Велики Боже! Какво означава това? Бяха ни в ръцете – трябваше само да ги хванем, но нищо, което казвах или правех, не можа да накара армията да се помръдне. При такива обстоятелства едва ли не всеки генерал би могъл да победи Лий. Аз да бях отишил там,
можех да го разбия.”
Горчиво разочаован, Линкълн сяда и написва на Мийд писмо. Не забравяйте, по това време в живота си Линкълн е изключително консервативен и умерен в изказванията си. И така, това писмо, написано от него през 1863 г. Е равносилно на най-суровото порицание.

Изтегляне 1.15 Mb.

Сподели с приятели: