Е публикувано през 1937 г. В ограничен петхиляден тираж. Нито Деил Карнеги, нито издателството „Саймън енд Шустър

Южна Америка, Джон би могъл да го обвинява, но той знае, че Бедфорд е направил най-доброто, на което е способен, и не обсъжда повече случая. Дори намира нещо,
което да похвали – той поздравява Бедфорд, че е успял да спаси 60% от инвестираните средства. „Това е прекрасно – казва му той, - Ние от горния етаж не винаги се справяме толкова добре.”
В архива ми има една история, която знам, че е измислена, но тя илюстрира една истина и аз ще ви я разкажа.
В края на усилен работен ден една фермерка слага на масата пред мъжете купчина сено. И когато те възмутено питат дали си е загубила ума, тя отвръща: „Че какво толкова, откъде да знам, че ще забележите? Готвя ви от двайсет години и през цялото това време не съм чула и една дума, която да покаже, че не ядете сено.”
Когато преди няколко години беше проведено проучване сред жените,
напуснали съпрузите си, коя, мислите, се оказа основната причина? Това, че „не са оценени”. Готов съм да се обзаложа, че ако се направи подобно проучване за съпрузите,
напуснали, жените си, причината ще се окаже същата. Често до такава степен приемаме брачните си партньори за даденост, че никога не им казваме колко много ги ценим.
Един мой курсист разказа за молбата, която съпругата му отправила. Заедно с група други жени от църквата тя участвала в
някаква програма за самоусъвършенстване. Помолила го да й помогне, като посочи шест неща, които могат да я направят по-добра съпруга. Ето какво разказа той пред курса: „Бях изненадан.
Честно казано, би ми било лесно да посоча шест неща, които бих искал да променя в себе си – за Бога, тя би могла да посочи стотици неща, които би искала аз да променя в себе си. Но не го направих. Казах й: „ Нека да си помисля и ще ти отговоря утре сутрината.”
На другата сутрин станах много рано, обадих се на цветаря и помолих да изпрати на жена ми шест червени рози с послание: „Не мога да измисля шест неща, които искам да промениш у себе си. Обичам те такава, каквато си.”
Когато се прибрах вечерта, кой, мислите, ме посрешна на вратата? Точно така.
Жена ми. Беше готова да се разплаче. Излишно е да казвам, че бях изключително доволен, че не и отправих критики, както бе поискала.
Следващата неделя в църквата, след като тя бе разказала случилото се, няколко жени от групата й дойдоха при мен с думите: „Това е най-милото нещо, за което сме чували през живота си.” Тогава осъзнах каква сила се криеше в похвалата.”
Флоренц Зигфелд, най-зрелищният режисьор, смайвал някога Бродуей, си спечелва завинаги репутация с тънкото умение „да прославя американското момиче”.
Той упорито избира едно след друго разни невзрачни създания, които никой не би погледнал повторно, и ги превръща на сцената в блестящи, загадъчни и прелъстителни образи. Познавайки стойноста на похвалата и доверието, той кара жените да се чустват красиви със своята галантност и внимание. Той е практичен – повишава заплатата на момичетата от хора от трийсет долара на седмица на цели стоседемдесет и пет. Държи се кавалерски – при премиера във „Фоли” изпраща на всички звезди в състава телеграми, а момичетата от хора отрупва с рози от сорта „американска красавица”.
Веднъж се поддадох на манията да се пости и шест дни не ядох нищо. Не беше трудно.
В края на шестия ден бях по-малко гладен, отколкото в края на втория. Но познавам,
както и вие познавате, хора, които биха сметнали за престъпление, ако позволят на роднините си или служителите си да останат шест дни без храна.с Но ги оставят по
21

шест дни, шест седмици, понякога по шестдесет години без сърдечно одобрение, което им е нужно не по-малко от храната.
Когато Алфрет Лънт, един от големите актьори на своето време, играе главна роля в „Среща във Виена”, той казва: „Нищо не ми трябва повече от храна за самоуважение”.
Ние храним децата си, приятелите си, служителите си, но колко рядко подхранваме самоуважението им! Даваме им ростбиф и картофи за енергия, но пропускаме да им кажем добра дума, похвала, която ще звъни в паметта им години наред, като неземна музика.
В една от радиопрограмите си „Краят на историята” Пол Харви изтъква, че искрената похвала може да промени живота на човека. Разказва как преди години една учителка в Детройт помолила Стиви Морис да й помогне да намери една изгубена в класната стая мишка. Разбира те ли, тя оценила факта, че природата е дарила Стиви с нещо, което никой друг от присъстващите в стаята не притежавал – изострен слух, като компенсация за слепотата му. Но тогава за пъри път някой оценил слуховите способности на Стиви. Сега, години по-късно, той казва, че тази похвала била началото на нов живот за него. От този момент нататък той развивал таланта на слуха си в крайна сметка под сценичното име Стиви Уондър станал един от най-големите и до днес изпълнители и автори на популярна музика.
Някои читетели, четящи тези редове, сега си казват: „Пфу, ласкателства!

Изтегляне 1.15 Mb.

Сподели с приятели: