Е публикувано през 1937 г. В ограничен петхиляден тираж. Нито Деил Карнеги, нито издателството „Саймън енд Шустър
Изтегляне 1.15 Mb. Pdf просмотр
|
Свързани:
Lidija Kovacheva
| ”Драги генерале, Не вярвам, че осъзнавате мащабите на нещастието, произтичащо от бягството на Лий. Той беше в ръцете ни и залавянето му би увенчало неотдавнащните ни успехи с достоен завършек и би сложило край на войната.При така създалото се положение войната може да продължи безкрайно. Щом не можахте без особен риск да напднете Лий миналият понеделник, как бихте го сторили на юг от реката, след като можете да вземете със себе си малко хора – не повече от две трети от наличните сили? Илюзия би било да се надявате, а и аз не очаквам да постигнете много сега. Вие пропуснахте златна възможност и аз съм неизмеримо опечален от това.” Как мислите че реагира Мийд, когато прочита това писмо? То така и не стига до него. Линкълн не го изпраща. Открито е сред документите му след неговата смърт. Предполагам – това е само едно предположение, - че след като написва писмото, Линкълн поглежда през прозореца и си казва: „Почакй. Може би не бива да бързам толкова. Лесно е да си седя тук на спокойствие в Белият дом и да нареждам на Мийд да напада. Но ако бях в Гетисбърг и бях видял толкова кръв, колкото Мийд през последната седмица, ако виковете на ранените и умиращите звучаха в ушите ми, може би и аз нямаше да бързам толкова да нападам. Ако имах предпазливият характер на Мийд, сигурно и аз щях да постъпя така. Както и да е, вече е късно. Ако изпратя това писмо, ще си излея яда, но ще предизвикам Мийд да направи опит да се защити. Ще го принудя да ме хули. Това ще провокира лошо отношение към него, авторитетът му на командир ще бъде подкопан и това може би ще стане причина да се оттегли от армията.” И така, както вече казах Линкълн слага писмото на страна, защото от горчив опит вече знае че острата критика и упреците не водят до нищо добро. Теодор Рузвелт признава, че когато като президент бил изправен пред сложен проблем, имал навика да се обляга назад и да поглежда големият портрет на Линкълн, окачен над бюрото му в белият дом, и да си задава въпроса: „Какво би направил Линкълн на мое място? Как би решил проблема?” Следващият път, когато се изкушите да ракритикувате някого, измъкнете от джоба си петдоларова банкнота, погледнете лика на Линкълн на нея и са запитайте: „Как би подходил Линкълн към този проблем?” Марк Твен от време на време губи контрол над себе си и пише писма, от които едва ли не хартията започва да пуши. Веднъж например пише на един човек, който е предизвикал гнева му: „На вас ви трябва разрешение за погребение. Само да си отворите устата, и аз ще се погрижа да го получите.” В друг случай пише на един редактор за опитите на коректора „да подобри моя правопис и пунктуация”: „Уредете 13 нещата според приложеният тук мой екземпляр и се погрижете коректорът да си запази съветите в кашата, в която се е превърнал разваленият му мозък.” След като написва подобни злостни писма, Марк Твен започва да се чуства по-добре. Излива си яда, а написаното не причинява никаква вреда, защото съпругата му тайничко измъква писмата от пощата. Те остават неизпратени. Познавате ли някой, когото искате да промените, да подредите живота му и да го направите по-добър? Чудесно. Това е хубаво. Аз го подкрепям. Но защо не започнете от себе си? От чисто егоистична гледна точка това е много по-полезно, отколкото да се опитвате да променяте другите – и далеч не толкова опасно. Конфуций казва: „Не мърмори заради снега на покрива на съседа ти, когато собственият ти праг не е почистен.” Когато бях млад и много се стараех да впечатлявам хората, написах едно глупаво писмо до Ричард Хардинг Дейвис, писател, който някога беше светило на литературния небосклон на Америка. Пишех статия за едно списание и помолих Дейвис да ме посвети в методите си на работа. Няколко седмици преди това бях получил отнякъде писмо, в края на което бе отбелязано: „Продиктувано, но непрочетено.” Бях силно впечатлен. Реших, че авторът на писмото трябва да е много зает и важен човек, голяма клечка. Аз изобщо не бях толкова зает, но исках да направя впечатление на Ричард Хардинг Дейвис, затова затова завърших кратката си бещежка с думите: „Продиктувано, но непрочетено.” Той въобще не си направи труда да отговори на писмото ми. Просто ми го върна, като отдолу беше надраскал: „Лошото Ви възпитание надминава всякакви граници.” Наистина, бях сбъркал и може би си бях заслужил укора. Но както всеки друг на мое място, аз възнегодувах. Толкова се чуствах засегнат, че когато десет години по-късно прочетох съобщението за смърта на Ричард Хардинг Дейвис, единствената мисъл, която се появи в съзнанието ми (срамувам се да го призная), беше обидата, която ми бе нанесъл. Ако искате да предизвикате омраза, която да трае десетилетия и да не угасне, докато сте живи, достатъчно е да отправите някаква язвителна критика, независимо доколко убедени сте в правотата й. Когато общуваме с хора, помнете, че имате работа не с трезвомислещи същества, а със същества, изтъкани от емоции и предубеждения, мотивирани от гордост и суета. Острата критика кара чуствителният Томас Харди, един от най-добрите романисти, дал своя принос в съкровищницата на английската литература, да се откаже завинаги от писането на белетристика. Критиката тласка английският поет Томас Чатъртън към самоубийство. Бенжамин Франклин, който в младоста си не се отличавал с особена тактичност, става толкова дипломатичен, толкова умел с отношенията си с хората, че го изпращат посланик в Франция. Каква е тайната на успеха му? „Не говоря лошо за никого и казвам всичко хубаво, което зная за всекиго”, споделя той. Всеки глупак може да критикува, да съди и недоволства – и повечето го правят. Но се иска характер и самоконтрол, за да бъдеш разбиращ и прощаващ. Карлайл казва: „Големите хора си проличават по това как се отнасят с малките хора.” 14 Боб Хувър, прочутият летец-изпитател и чест участник в демонстрационни полети, се завръща у дом си в Лос Анжелис от авиошоу в Сан Диего. Както е описано в списание „Флайт Оперейшънс”, на двайсет и два метра височина и двата мотора внезапно спират. С умела маневра той успява да приземи самолета и никой не пострадва, но самолетът тежко аварира. Първата работа на Хувър след аварийното кацане е да провери горивото. Както и предполага витловият самолет от времето на Втората световна война е зареден с гориво за реактивен самолет вместо бензин. Когато се връща на летището, той поисква да се срещне с механика, който е подготвил самолета му за полет. Младежът се е поболял от притеснение заради грешката си и Хувър го заварва да плаче. Той не можел да понесе мисълта, че е станал причина за загубата на един много скъп самолет и за малко не е погубил три човешки живота. Можете да си представите колко е разгневен Хувър и какви ругатни би избълвал пилотът за подобна небрежност. Но Хувър не се скарва на механика, не го упреква дори. Вместо това той го прегръща през рамо и му казва: „За да разбереш, че съм сигурен, че това повече никога няма да се повтори, искам утре да се погрижиш за моя F-51”. Родителите често се изкушават да упрекнат децата си. Сигурно очаквате да кажа да не го правите. Не. Ще кажа само” ”Преди да ги упреквате, прочетете едно от класическите произведения на американската журналистика – „Татко забравя”. То излиза първо като уводна статия в „Пийпълс Хоум Джърнъл”. Препечатваме го с разрешението на автора в съкратения вариант , в който е публикувано в „Рийдърс Дайджест”. „Татко забравя” е една от онези миниатюри, които – написани спонтанно в изблик на искрени чуства – намират отзвук в душите на толкова много читатели, че стават любими на всички и се препечатват години наред. От първото си публикуване, пише авторът У. Ливингстън Ларнд, „Татко забравя” е препечатвана в стотици списания и издания за дома, във вестници в цялата страна. Препечатвана е в почти пълен текст на много езици. Давал съм разрешението на хиляди хора, които са искали да я четат в училища, църкви и на лекции. Тя звучи „в ефир” по безброй поводи и в безброй програми. Колкото и да е странно, използват я колежански издания и гимназиални списания. Понякога някоя миниатюра по необясним начин „попада право в целта”. Тази несъмнено е такава.” ТАТКО ЗАБРАВЯ У. Ливингстън Ларн Слушай, синко: казвам това, докато ти спиш, едната ти ръчичка е свита под бузата, а русите ти къдрици са залепнали на влажното ти челце. Промъкнах се крадешком в стаята ти. Само преди няколко минути си седях и си четях вестника в библиотеката и изведнъж ме споходи чуство на вина. Разкаян, дойдох при леглото ти. Ето какво си мислех сине. Бях лош към теб. Скарах ти се, когато се обличаше за училище, защото само си забърса лицето с кърпата. Скарах ти се, че не си си лъснал обувките. Креснах ти ядосано, задето беше захвърлил някои твои неща по пода. На закуска също намерих за какво да ти се скарам. Разливаше ту това, ту онова, ядеше лакомо, без да сдъвкваш добре, слагаше си лактите на масата. Намаза си 15 прекалено много масло на филията. Когато тръгна да си играеш, а аз – да хвана влака, ти се обърна, помаха ми и извика: „Довиждане , татко!”. А аз се намръщих и отвърнах: „Какво си се прегърбил!” Следобед всичко започна отначало. Още като идвах по пътя, те видях да играеш на топчета, коленичих на земята. Беше си скъсал чорапите. Засрамих те пред приятелите ти, като те подкарвах пред себе си към къщи. Казах ти, че чорапите струват пари и ако трябваше сам да ги купуваш, ще внимаваш повече. Представяш ли си, сине, един баща да каже такова нещо! Спомняш ли си, по-късно докато четях в библиотеката, ти влезе плахо, с някаква болка в погледа? Аз те изгледах над вестника, недоволен, че си ме прекъснал, и ти спря на вратата. „Какво искаш – кисело попитах аз. Ти нищо не каза, но се втурна през стаята, обви ръце около врата ми и ме целуна. Малките ти ръчички ме прегърнаха с обич, която Бог е запазил в сърцето ти и която дори пренебрежението не може да угаси. А после избяга нагоре по стълбите. Синко, малко след това вестникът се изплъзна от ръцете ми и ме обхвана ужасен, сковаващ страх. Какво е направил с мен навикът? Навикът да търся недостатъци, да упреквам – това бе моята награда за теб като дете. Не че не те обичам, просто очаквам прекалено много от теб. Меря те с аршина на собствените си години. Твоят характер е белязан с толкова доброта, проницателност и преданост. Сърцето ти е великодушно и чисто като изгрева на планините. Затова се втурна спонтанно да ме целунеш за лека нощ. Всичко друго загуби значение за мен тази вечер, сине. Дойдох при леглото ти в тъмното и коленичих засрамен тук! Това е жалка компенсация. Знам, че не би разбрал тези неща, ако ти ги кажа, когато си буден. Но утре ще бъда истински татко! Ще бъдем приятели, ще страдам, когато ти страдаш, ще се смея, когато се смееш.Ще прехапвам език, когато думите напират нетърпеливи. Ще си повтарям като в ритуал: „Той е само дете – едно малко дете!” Страхувам се, че си мислех за теб като за голям човек. А като те гледам сега, синко, сгушил си се в креватчето, виждам, че си още съвсем мъничък. До вчера майка ти те носеше на ръце и ти отпускаше главичка на рамото й. Прекалено много исках от теб, прекалено много. Вместо да съдим хората , да се опитаме да ги разберем. Да се опитаме да си представим защо постъпват по един или друг начин. Това е много по-полезно и по-интересно от критиката. Освен това поражда съчуствие, търпимост и доброта. „Да знаеш всичко, означава да прощаваш всичко”. Както казва д-р Джонсън: „И Бог дори не се опитва да съди човека преди края на дните му”. Защо ние с вас да го правим? Изтегляне 1.15 Mb. Сподели с приятели:
|